Дейвид Далглиш
Танц с остриета (11)

Глава десета

Мекото легло объркваше Хаерн. Легло? Кога за последно бе спал в легло? Преди три години? Четири? Ами онази ферма? Или там бе спал на пода? Може би сега се намираше в странноприемницата? Само че ясно помнеше как я напуска. И близо до дома се бе натъкнал на засада и бе пронизан по време на битка…

Той отвори очи, но и това не му помогна много. Над себе си видя кремав таван. Стаята бе съвсем малка, между леглото и вратата имаше около две педи пространство. Недалеч от таблата на кревата имаше гардероб, изпълнен със странна колекция дрехи и оръжия. Хаерн разпозна сред тях собственото си въоръжение и понечи да се надигне.

Болката в стомаха го убеди, че това не е добра идея. Той се отпусна обратно и притисна ръце върху усещането. Пръстите му докоснаха бинтове, лепкави от кръв. Нови, по-ясни откъслеци от битката започнаха да се завръщат в паметта му. Той бе убил няколко Вълка, бе пронизан в стомаха, а после, по време на припадъка си…

— Какво става тук? — промърмори той и погледна ръката си. Спомняше си, че раната бе дълбока. Но болката бе съвсем слаба.

Хаерн отмести част от нейната превръзка и видя дълъг белег, придържащ се затворен без никакви шевове. Това не изглеждаше възможно. Подобна рана би зараснала така само след седмици. Същото важеше и за простреляното му рамо. Или той действително бе лежал много дни, или някой жрец го бе изцелил.

Или жрица…

Вече не беше сигурен, че последното видяно е било халюцинация.

Дали това бе възможно? Нима след всички тези години Делисия бе напуснала стените на храма? Част от него изпитваше нетърпение да се срещне с нея. Остатъкът изпитваше ужас. Косата му не приличаше на нищо, лицето му бе неравно избръснато. Дрехите му бяха одежди на просяк — реквизит за ролята, която си бе избрал. А Делисия представляваше първият му лъч светлина в свят на мрак, нещо чисто и недокоснато. Хаерн чувстваше по себе си кръвта на всичките си жертви.

Не изглеждаше подобаващо тя да го открие в такова състояние — ако изобщо го помнеше или бе съумяла да го разпознае под слоя мръсотия.

Той отново опита да се надигне. Този път бе подготвен за болката и успя да се справи по-добре.

Опрял ръка на стената, Хаерн се приведе към гардероба и взе мечовете. Знаеше, че никой тук не би възнамерявал да го убива — за което свидетелстваха положените грижи — но без познатата им тежест той се чувстваше гол.

Заради усилието по врата му изникнаха капчици пот. Младежът отправи бърза благодарствена молитва към Ашур и отвори вратата.

На прага стоеше изненадан Зенке, тъкмо посягащ към дръжката. В другата си ръка стискаше дебел къшей, намазан с масло.

— Отиваш ли някъде? — попита Зенке.

Това дойде в повече на Хаерн, който се отпусна обратно върху леглото и остана загледан в другия.

— Приличаш на човек, видял призрак — весело отбеляза мъжът.

— Мисля, че наистина видях.

Зенке се засмя. Познатият звук спомогна за отстраняването на съмненията. Той бе обръснал главата си и си бе пуснал брада, но усмивката му си оставаше същата. И същото веселие блещукаше в очите му.

— Само неколцина биха ме разпознали в този ми вид. Явно не бива да се учудвам, че ти си един от тях. Винаги си бил наблюдателен, Арон.

Арон…

Разкъса го вълна от спомени: дните тренировки със Зенке, практическите уроци на Трен и онези кратки мигове преди екзекуцията на Робърт Хаерн. От онзи ден той бе престанал да използва това име. С новото название бе избрал нова личност. По-добра.

— Хаерн — поправи той. — Арон умря отдавна.

Зенке му подаде хляба и се облегна на рамката.

— Определено. Аз самият бях един от многото, които смятаха така. Бях забравил новото ти име. Всички чуха как си умрял в пожара. Самият аз едвам се измъкнах. Косата ми не успя. Но пък този вид улесни превъплъщаването ми. И ми харесва.

Няколко мига Хаерн остана загледан в храната, видимо колебаещ се за предназначението й. Най-сетне той остави хляба върху леглото, изправи се и прегърна Зенке. Не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Отново се чувстваше на тринадесет. Неочаквано бе получил връзка с хубава част от миналото си.

Изглежда Зенке разбра, защото потупа Хаерн по гърба и внимателно се отдръпна.

— Недей да се разчувстваш прекалено — смигна той. — Иначе ще започна да подозирам, че не си синът на Трен. Седни. Дел каза, че трябва да минат още няколко дни, преди да си възвърнеш формата. Не искам раните да се отворят. Ама си се издължил. Станал си по-висок от мен. Какво прави през тези пет години?

Част от Хаерн искаше да разкаже. По-голямата част от него чувстваше нарастващ срам. Нима можеше да обясни? Нима можеше да обясни на друг яростта от гледката как всичко обичано бива разрушено от противната култура на подземния свят?

Но пък насреща му стоеше Зенке, единственият приятел от предишния му живот.

Хаерн му разказа всичко — бягството от пожара и последвалия несретен живот сред улиците: живот сред дрипи, задигана храна и убийства на престъпници. Чувстваше остър срам, докато признаваше това, макар да не бе сигурен за причината. В сърцето си се чувстваше оправдан.

— Защо просто не се махнеш? — попита накрая Зенке. — Всички те смятат за мъртъв. Би могъл да продължиш напред, да си изработиш репутация като наемник или крадец в който и да е друг град. Защо продължаваш да стоиш във Велдарен?

По врата на Хаерн се разля червенина.

— Защото това е моят дом. Това е всичко, което познавам. Исках да накажа гилдиите. Сметнах, че ако ги накарам да се страхуват, ще намаля бройката на постъпващите. Ще ги накарам да се опасяват за безопасността си. Не зная. Смятах, че ще сложа край на всичко това.

Зенке се засмя:

— Изглежда момчето, което познавах някога, се е превърнало в амбициозен млад мъж. Това не бива да ме изненадва. Достатъчно се изненадах от това, че те видях. Как се озова край кервана ни?

— Разследвах златото на Змийската гилдия. Натъкнах се на вас на връщане.

— И тъкмо навреме — ухили се мъжът. — Бяхме наети да защитаваме някакъв тлъст търговец, който здравата бе разгневил Вълците. Мисля, че той бе проявил свидливост в плащанията. Опитваше се да избяга на север, преди те да забележат. Но… те забелязаха. — Той се засмя. — Трябва да призная, в първия момент си помислих, че Трен ни се е притекъл на помощ. С начина, по който ти се хвърли и започна да танцуваш сред тях, Арон…

— Казах, че вече съм Хаерн.

Зенке повдигна ръце.

— Прощавай. Навик. На какво се дължи тази настоятелност?

Младежът се уви по-плътно с одеялото, изпитал внезапен хлад.

— Защото вече не съм човекът, носил онова име. Не искам да имам нищо общо с баща си, дори и името му. Няма да бъда онова, което той иска да стана.

— Искаше — поправи Зенке, наблягайки на последната сричка. — Той също те смята за мъртъв. Няма как да знае, че вместо да убиваш по негово нареждане, ти убиваш по своя преценка.

— Не смей да ме съдиш!

Хаерн се изненада от собствения си гняв.

— Не те съдя, само изтъквам очевидното. Вярвам, че сега е мой ред да разкажа. Моята история не е толкова интересна. В началото напуснах града. Винаги съм искал да се махна, мисля, че ти казах. По-рано не можех, защото Трен не е човек, който приема добре подобни искания. Освен това той не прощава на онези, които го предават, но за щастие не узна, че аз съм издал плановете му пред краля. Използвах огъня, който те „уби“, за да си създам нов живот. Известно време прекарах в Уудхейвън като дървосекач. След известно време се отегчих и се върнах към дейностите, в които се размахва оръжие, а не брадва. Оказа се, че наемниците никога не стигат. Преди около година се върнах във Велдарен под името Стърн. Надявах се да намеря нещо още по-доходно. И преди да си изразил онова, което несъмнено си мислиш, държа да изтъкна, че не съм се върнал към предишната заетост. Подбирах работодателите си внимателно. Макар че не всякога предоставях услугите си на особено добри хора, не ми се е налагало да избивам невинни или да опожарявам домовете на бедните.

— Както и да е, впоследствие се срещнах със сегашния си работодател. Той дори ме нае за постоянно. Изглежда бе пресял поне двадесетина души, преди да попадне на някой, който не е отрепка. Късметлия съм, нали?

Хаерн се усмихна, но не каза нищо. Все още бе зает да осмисля случилото се. Насреща му стоеше човек, с когото можеше да разговаря открито. Това усещане беше объркващо след половин десетилетие мълчание и самота. Много пъти младежът се бе чувствал изоставен от Ашур. Сега започваше да му се струва, че тези обвинения са били несъстоятелни.

Той използваше хляба като оправдание за мълчанието си. Появата на Зенке бе прогонила увереността му. В негово присъствие Хаерн отново се чувстваше объркан хлапак.

— Виждам, че очите ти се затварят — каза Зенке, когато Хаерн приключи с храната. — Ще ти изпратя Делисия да смени превръзките и после ще си почиваш и размишляваш на спокойствие.

— Делисия? — Младежът си спомни другия образ, изникнал пред очите му. — Случайно фамилията й да е Есхатон?

Зенке повдигна вежда.

— Да, но откъде… Чакай. Това онази Делисия ли е? Заради която ти уби Дъстин… Тя е, нали?

Хаерн кимна. Последвалият изблик на смях го завари напълно неподготвен.

— Изглежда тя ти върна услугата — рече Зенке, когато се успокои. — Благодарение на нея кръвта ти не изтече като на заклан шопар. Ти не си ми казвал, че тя е станала жрица. Все се чудех как е успяла да се укрие от Трен така добре.

— Не съм казвал на никого — промълви Хаерн. — Кайла ми каза в нощта на нападението срещу Трифектата.

Лицето на Зенке помръкна при споменаването на това име.

— Тя беше красива девойка. Чух, че Трен я убил, задето ти помагала. Жалко. Да получи такава отплата за помощта, която ти бе оказала…

Забелязал измъченото изражение на събеседника си, Зенке побърза да заглади неволно острите си думи.

— Хаерн, знаеш, че не исках да кажа това. Ти нямаш вина за станалото. Нямаш вина, че баща ти е негодник. Поне влиянието му бавно отслабва, слава на Ашур.

— Зенке… Не мисля, че съм готов да я видя.

— Тя вече получи възможност да те огледа добре.

Хаерн се изчерви, но остана категоричен.

— Моля те, остави ме да почивам. Срещата с теб ми дойде в повече. Остави ме да помисля, става ли?

Зенке сви рамене.

— Ще оцелееш. Но ако раните се инфектират, вината ще си е твоя. Приятни сънища, Хаерн.

— Благодаря.

Зенке излезе, но думите му продължаваха да звучат в съзнанието на Хаерн.

Да получи такава отплата за помощта, която ти бе оказала.

Колцина бяха умрели заради него? Робърт бе погинал от собствената му ръка. Баща му беше убил Кайла, задето се бе осмелила да помогне. Зенке едва не бе изгорял жив. Делисия бе принудена да се крие. А сега, когато целият престъпен свят на Велдарен с радост би го разкъсал парченце по парченце, тя и Зенке го бяха приютили в дома си.

Нима си бяха изгубили ума? Той бе чудовище, притеглящо хаос и смърт. Мястото му беше на улицата. Канавките щяха да приемат кръвта му.

Освен това той не можеше да се изправи срещу Делисия. Не можеше. Последният му спомен от нея бе рухването й простреляна. Тя бе изглеждала втрещена от болка и предадена. А отвъд рамото й бе видял баща си да се приближава, понесъл арбалет в ръце. Тогава беше изпитал такава вина…

Хаерн пристегна колана и сдържа гримасата на болка. Плащът му бе оставен сгънат край кревата, редом с окъсаните дрехи. Той отново почервеня, припомнил си подмятането на Зенке. Надяваше се, че някой друг, а не Делисия го е преоблякъл в дрехите, които носеше в момента: бяла риза и кафяви панталони.

Кръвта и мръсотията по старите дрехи само увеличиха желанието му да се махне. Той бе обграден от мръсотия. Дори задачата, на която бе посветил живота си, също бе мръсна. Нима наистина бе по-добър от баща си? Поне Трен се стараеше да създаде империя, макар и нетрайна. Хаерн само рушеше.

Той поклати глава, за да прогони тези мисли. Трябваше да се съсредоточи. Сънливостта все още тежеше върху клепачите му. Мекото и топло легло изглеждаше много по-изкушаващо от женски обятия. Прибавил решителност, Хаерн открехна вратата и се огледа.

Къщата, в която се намираше, бе дребна, но се стараеше да компенсира това с двата си етажа. Точно отсреща му имаше втора врата, а малко по-натам започваше стълбище, чиито остри ъгли отвеждаха до долния етаж. От отсрещната стая долитаха приглушени гласове.

Той се чувстваше като крадец, докато се отправяше надолу с цялата бързина, която позволяваха раните му. За щастие долният етаж се оказа празен. Неговата мебелировка бе оскъдна — маса и дъбово бюро в ъгъла, върху което бяха оставени няколко книги.

Хаерн отмести резето и пристъпи на улицата. За момент той се огледа, за да се ориентира. Слънцето вече бе изгряло, но още не се беше издигнало над стените. Недалеч се виждаше странноприемница, При Претер, ако правилно бе разчел знака. Това означаваше, че той се намира на улица „Пурпурна“, дълбоко в южната част на града. Глух ужас съпроводи това осъзнаване. Излизаше, че Зенке и Делисия живеят в едно от най-опасните места в града. Нищо чудно, че никога не бе ги виждал по време на нощните си обиколки. Те несъмнено се залостваха вечер.

Колко ли пъти бе минавал край тях, дирейки жертви?

Раните го тревожеха, но те щяха да му позволят да се оправи с онези, достатъчно отчаяни, за да опитат обир посред бял ден. След като още веднъж огледа разнебитената къщица, за да запомни местоположението й, Хаерн бързо пое на север, решен да се отдалечи от неочаквания сблъсък с миналото си.

 

 

Велиана бе обгърната от тишина. Това бе достатъчно, за да я убеди, че е мъртва. Отварянето на очите не донасяше разлика. Навсякъде около себе си виждаше единствено мрак. А може би това не бе съвсем правилно казано? Тъмнината по-скоро я бе погълнала. Беше я обхванало вцепенение, напомнящо студ. Поне усещаше нещо, макар и слабо.

Времето течеше бавно, като отегчено от нея. Последва внезапна, разтърсваща болка в гърдите, наситила мрака с ивици червено. Болката се повтори, но този път странно позната. При третия усет Велиана осъзна, че това са ударите на пробудилото се сърце.

Иглички започнаха да се разпръскват към гърдите, лицето и крайниците. Мракът постепенно започна да избледнява към жълто, после червено, а накрая се раздроби на множество цветове, оформящи непокритото лице на Мъртвешката маска.

— Добре дошла отново — усмихна се той.

Велиана би го ударила, ако изтръпналите й крайници се подчиняваха.

Лицето му изчезна. Тя лежеше по гръб, втренчена в обвит с паяжини таван. Студът, който все още усещаше, й показа, че лежи върху пръстен под. Ушите й, източник на едно от малкото напълно функциониращи сетива, доловиха стъпки, последвани от смях.

— Убеден съм, че си разгневена, но те уверявам, че се надявам никога да не ми се налага да правя подобно нещо отново.

Той се приведе над нея и допря пръсти до шията й.

— Пулсът се усилва. Това е добре. До този момент не бях получавал възможност да изпробвам това заклинание. Считай се за щастлив първи опит. Никак не е лесно да спреш нечие сърце. Не и ако възнамеряваш впоследствие да го задействаш отново.

— Какво стана? — накъсано попита тя. Езикът й беше подут и се местеше тромаво в сухото гърло.

— Престорих се, че те убивам. Пробождането на гърдите ти не беше дълбоко. Погрижих се никой да не оглежда раната. Заклинанието вцепени тялото, спря дишането и ударите на сърцето ти. Ти изглеждаше мъртва. Може би и в онзи момент действително беше. Пожелах да се нагърбя и с погребението ти. И ето ни тук. След като дойдеш на себе си, смятам, че и ти самата ще останеш доволна от елегантността на плана ми.

Игличките продължаваха да пробождат тялото й, но този път донасяха със себе си възвръщането на контрол. Макар в главата й да пулсираше нечувано главоболие, Велиана се насили да приседне и да си припомни станалото. Тя се бе намирала в скривалището, където Гарик я бе обвинил в…

Тя посегна да изтегли кинжал, но успя единствено да рухне обратно на пода.

— Не се пресилвай — долетя гласът на Мъртвешката маска. — След още няколко минути ще се оправиш. Предстои ни много за обсъждане, така че ще те помоля да не вършиш глупости. Като например убиването ми.

Не мога да обещая, помисли си тя сред замайването.

Умът се разбуждаше едновременно с тялото. Велиана се огледа, за да установи мястото.

Двамата се намираха в някакво мазе. Светлината идваше от самотна факла, окачена над главата й. Не видя врата, но прецени, че въпросната трябва да се намира зад нея. Магьосникът се бе облегнал на каменната стена от дясната й страна и бе скръстил ръце със самодоволна усмивка, която Велиана с радост би заличила.

Тъй като сега тя се чувстваше много по-добре, жената се надигна, готова за последвалия световъртеж, а после приседна на колене.

— Вече съм добре. Каза, че ни предстои да обсъждаме много неща. Слушам те.

Той кимна. Очевидно одобряваше преминаването към същината на въпроса.

— Гарик ме изненада с решителността си. Щях да се разстроя от този си пропуск, но постъпката му изненада и теб, а ти го познаваш от много по-дълго. Дори и подправеният зар ще покаже нещо неочаквано, ако бъде хвърлен достатъчно пъти. Исках да спася и двама ни, но Гарик видимо нямаше намерение да се остави да бъде разубеден. Той искаше смъртта ти. А аз сторих всичко от себе си, за да му осигуря исканото. Успях да го заблудя, в това съм убеден. Сега моята позиция в гилдията е щекотлива. Повечето от низшите членове, които те презираха, имат високо мнение за мен. Но виждам, че Гарик иска и моята смърт. И така се озовахме тук. Изминал е един ден. Успях да те увия добре, така че никакви буболечки или червеи да не се доберат до теб преди завръщането ми.

Велиана потръпна от мисълта.

— И ето ни тук — повтори тя. — Какво искаш? Защо ме остави жива?

— Защото ти отправих предложение. И защото няма да позволя на някакъв идиот да се намесва в плановете ми. Предложението още е в сила, но искам да чуя отговора ти още сега. Ще ми помогнеш ли, или ще трябва да си търся друг партньор?

— А ако откажа?

В очите му нямаше радост или веселие, само мрачна искреност.

— Ще те върна в земята, но този път за постоянно.

Тя си припомни студа и мрака. Прониза я неволна тръпка, прекалено силна, за да бъде скрита. Не можеше да се върне сред този ужас, дори и ако тези усещания не бяха истинската смърт. Гарик се бе обърнал срещу нея, беше я прокудил от собствената й гилдия.

— Ще ти помогна — каза тя. — Дори и да имах избор, пак щях да сторя същото. Искам онзи кучи син да умре бавно, болезнено и от моята ръка. Това е всичко, за което настоявам. Можеш ли да ми дадеш това обещание?

Мъртвешката маска й подаде малка бутилка с някаква червена течност. Велиана извади тапата и отпи.

— Мога да те уверя в това, мила. Той ще бъде твой.

Алкохолът прогори гърлото й, но я накара да се чувства отлично.

— Тогава да спрем с лъжите и игричките. Вече не мога да те предам, не и след като бях екзекутирана от Пепелявата гилдия. Какъв е замисълът ти? Защо си дошъл във Велдарен?

Магьосникът приглади робата си и се настани срещу гостенката си. И се почеса по брадичката, обмислящ откъде да започне.

— Вече ти казах, че някога бях член на Съвета на маговете. Всъщност преди няма и шест месеца. Официалната ни линия е ненамеса в политическите дела, но това е глупост. Нашите очи са навсякъде, особено край кралете и техните столици. Когато избухна войната между гилдиите и Трифектата, на мен ми бе възложено да наблюдавам конфликта. С помощта на злато и магия научих за всеки първомайстор, целите му и способностите. С течение на годините отегчението ми нарастваше, затова започнах да оформям различни планове. Аз не бях от висшите членове, напротив. Силата ми не отстъпваше на мнозина, но годините ми бяха малко. Нямам достатъчно сиви коси, ако предпочиташ да се изразя така. Освен това ми се носеше репутация на размирник.

— Колко шокиращо — промърмори Велиана. Той се засмя и продължи:

— Не ми казваха нищо за причината, поради която ми е възложено да следя престъпния свят на Велдарен. Освен това не ме наблюдаваха изкъсо, затова започнах да се замислям над различни интересни идеи. Доходоносни идеи. Наскоро измислих план, за който бях сигурен, че ще проработи. Успехът му не бе гарантиран, разбира се. Замисълът носеше известен риск за онзи, който щеше да се опита да го изпълни, но в ценността му не се съмнявах. Тази глупава война нямаше да спре сама, не и преди Трен Фелхорн да умре. А аз бях открил начин да сложа край. Когато се опитах да убедя висшите членове на Съвета в правотата си, те ми наредиха да не се намесвам. В успеха аз виждах планини злато, но златото не означава нищо за тези сбръчкани негодници. Те искат влияние, власт и информация. Златото допринася за всичко това, но не е истинската им амбиция.

— Аз се заех да изпълня плана си и без тяхното одобрение. Тогава осъзнах за колко опасен ме смятат. Неколцина от информаторите ми се оказаха хора на други, по-висши съветници. Опитът ми да убия Фелхорн докара единствено прогонването ми. Те ми отнеха името, Велиана. Откраднаха го със заклинание, нарекоха амбициите ми глупашки, а желанието ми за злато — младежка наивност. Заслужаваш да останеш безименен, рекоха те, защото си глупак. Макар че те са онези, които отказваха да видят могъществото, което тази възможност криеше, и богатствата, които подземният свят на Велдарен придобива всяка нощ.

— Дойдох тук, за да им докажа, че грешат. Те искат власт — аз ще притежавам влияние, каквото те не са и сънували. Те се присмиват на златото — аз ще събера повече, отколкото са си представяли. Твоята гилдия бе идеална за замисъла ми, Велиана. Най-малката, най-слабата, най-лесна за покоряване. И аз имам готов план. Всъщност, той не е само един. Това е само началото. Двамата ще превземем Пепелявата гилдия и ще я превърнем в могъща сила, срещу която никой не ще се осмелява да се изправи. Но ще се нуждая от помощник. За да постигнем целта си, ще трябва да убием мнозина, може би стотици. Това притеснява ли те?

Тя се замисли над думите му. Това обясняваше много от чудатите му умения. Разбира се, възможно бе да лъже, но дори и в този случай това не променяше предателството на Гарик. Що се отнася до въпроса му…

— Не. Не и ако получа възможност да убия Гарик. Така или иначе невинните не заслужават да прекарват дълго време в този свят.

Мъртвешката маска се усмихна.

— Добро момиче. В такъв случай няма да имаш нищо против следващото си възложение.