Дейвид Далглиш
Танц с плащове (8)

Глава шеста

Кайла не си бе изработвала предварителни представи за начина, по който изглеждаше убежището на Трен Фелхорн, но въпреки това се изненада от елегантната обстановка. Тя прекара целия ден в проучване и запознанства с останалите членове на гилдията, стараейки се да запомни лицата им. През цялото време Хаерн си намираше поводи да я посети, но тя нямаше нищо против. Неговото присъствие край нея определено караше останалите да се отнасят далеч по-почтително към младата жена.

Накрая тя приключи с обхождането на мястото и се отправи обратно към стаята си. Хаерн отново я следваше като кученце.

— Дори и не можех да си мечтая за по-хубава стая — отбеляза тя и се тръшна върху леглото. Момчето бе останало на прага. Може би се срамуваше да пристъпи навътре. — Как така баща ти се е сдобил с подобна внушителна постройка за свое убежище?

— Къщата принадлежи на някакъв богат търговец, напуснал града заедно със семейството си — обясни Хаерн. Гласът му бе много по-тих в сравнение с битката срещу войниците. — Мисля, че фамилията им е Кейнс. Баща ми се нанесе малко след това. Чувал съм, че дори поддържа известни контакти с други търговци в града, като се преструва, че е приятел на същинския стопанин.

— Какво ще стане, когато търговецът се завърне?

— Той няма да се върне преди войната ни да е свършила. А тогава къщата вече няма да ни трябва.

Кайла прецени, че това изглежда разумно. И все пак в главата й остана смътна тревога. Щеше да стане интересно, ако собственикът изникнеше на вратата заедно със слугите си и войници.

Но ако се стигнеше до подобен сблъсък, тя се съмняваше, че Трен ще да бъде този, комуто щеше да се наложи да си търси нов дом.

— Почакай — каза тя, виждайки, че момчето се обръща да си иде. И приседна върху огромното си легло. — Как да те наричам? Арон?

Той сведе поглед, а тилът му видимо почервеня.

— Мисля, че така трябва. Но…

— Но? — подкани го Кайла.

— Харесва ми да не съм себе си — продължи момчето, пак без да я поглежда. Пръстите му бяха започнали да чоплят рамката на вратата. — Харесваше ми, когато не знаеше кой съм. Това ми позволяваше да бъда когото си поискам. Така че ако искаш, може да ме наричаш Хаерн. Само… само недей пред баща ми. Не мисля, че той би харесал това.

След това той изчезна.

Кайла поклати глава. Отговорът му само бе повишил объркването й.

— Кайла?

Тя се откъсна от мислите си и погледна към вратата. На прага стоеше един от младите Паяци.

— Трен иска да те види — отвърна той в отговор на въпросителния й поглед.

Кайла въздъхна и го отпрати с жест. Най-сетне щеше да узнае какво точно иска той от нея. Побъркваше се да седи в неизвестност. И без нищо за правене.

По пътя тя отново получи възможност да разгледа картини, изобразяващи далечните Омн, Кер и Мордан. И да се замисли над ситуацията си. До този момент бе отбягвала гилдиите, разчитайки на информацията и връзките си, за да остава в безопасност. А сега се бе съюзила с най-опасния човек във Велдарен. И за какво? Заради някакво мъгляво обещание за богатство? Същото обещание, заради преследването на което тя се бе присмивала на стотиците други?

Не, не беше заради парите. Беше я привлякла властта. Трен Фелхорн й бе предложил място до себе си: най-голямата награда, която той можеше да даде. Щом целият град започваше да трепери, когато чуеше името му, дали същото един ден нямаше да важи и за Кайла? Глупави фантазии, навярно, но тя не можеше да се отърси от тях. Тази идея се бе вкопчила като пиявица в сърцето й и изсмукваше мъдростта й. Тя смътно се надяваше глупостта й да не я доведе до някакво наказание.

Коридорът с картини отвеждаше до стаята на Трен. Кайла почука двукратно и търпеливо зачака. Миг по-късно вратата се открехна и покрита с ризница ръка й направи знак да влезе.

От двете страни на входа стояха двама пазачи с изтеглени оръжия. Стаята бе огромна, издържана в тоновете на червено кадифе и жълта коприна. Виждаше се, че огромното легло, чиято табла се извиваше в чифт криле, някога бе заемало централно място, но новият собственик на къщата го бе сместил в ъгъла. Заменяше го непокрита маса, обградена с осем стола. Тези мебели рязко контрастираха със заобикалящата ги пищност.

Трен се бе настанил с лице към вратата. От двете му страни седяха двама мъже, и двамата непознати за нея.

— Кайла, бих искал да ти представя двама от най-доверените си приятели — каза Трен, след като й направи знак да се приближи. Мъжът от лявата му страна се изправи и протегна ръка. Жената я прие, а той целуна китката й.

— Казвам се Зенке — представи се мъжът. — За мен е чест да споделям присъствието на подобна красота.

Самият той също бе красив — това личеше дори и под многобройните белези, покриващи врата и лицето му.

— Накратко, Зенке е моя дясна ръка — каза Трен. — Той се грижи заповедите ми да бъдат изпълнявани без досадни отклонения и разтакавания.

Докато Зенке сядаше, другият мъж се надигна. Той имаше тъмна кожа и още по-тъмни очи. Устните му бяха тънки, а дрехите му изглеждаха поне с двадесет години изоставащи от сегашната мода. Огромното му туловище неочаквано накара масата да изглежда особено малка.

— Аз съм Уил — каза той. Не понечи да протегне ръка.

— Уил не се доверява на никого — обясни Фелхорн, докато едрият отново се настаняваше. — Възможно е отчасти вината за това да е моя. Той е с мен още от самото начало. Всеки изменник знае, че ако постъпи некоректно с мен, ще бъде посетен от Уил.

— Не обичам лъжците — рече Уил с тон, който подсказваше, че тези му думи обясняват всичко.

— Двамата може да не са особено умни — продължи Трен, подсмихвайки се при престореното възмущение на Зенке, — но са неизменно честни. Мнозина не биха си помислили да изрекат отказ, когато става дума за мен. Ала ти си по-храбра. Проверих те, Кайла. На два пъти си отхвърляла предложенията да се присъединиш към гилдията ми.

Тя незабелязано пристъпи от крак на крак, стараейки се да прикрие смущението си.

— Тогава гилдиите не бяха за мен.

— Ти си опитна. Накарах сина си няколко пъти да ми разкаже случилото се. Зная всичко, което си сторила. Някога си се прехранвала, като си продавала информация. Не, не ми казвай на кого, не ме интересува. Но ти си действала и сред моя територия, отказала си да се присъединиш към гилдията ми. И въпреки това не само си оцеляла, но дори си преживявала доста сносно. Преди четири години си отхвърлила първото предложение на моя вербовчик. Четири години. А сега си помогнала на сина ми. Защо?

Искаше й се да разполага с по-добър отговор. Но тя прибягна до истината.

— Смятах, че ще спечеля.

Кайла очакваше избухване, а вместо това Фелхорн се засмя.

— Точно както се надявах. Ти не лъжеш, не криеш, не ми губиш времето. Уменията ти не могат да бъдат отречени, Кайла, а мотивите ти са толкова чисти, колкото бих могъл да се надявам. Ако се интересуваш от пари, мога да ти ги предоставя. А ако те интересува власт, нея също бих могъл да ти предложа. Вече съм ти длъжник, задето си помогнала на сина ми. Ако желаеш, бих могъл да ти предоставя шанс, за какъвто останалите само могат да си мечтаят.

Кайла погледна към Уил и Зенке. Искаше й се някой от двамата да загатне нещо за същината на предложението, което й биваше отправяно в този момент.

— И какъв е той? — попита тя.

— Стани част от съвета ми — каза Трен.

— Накратко, избор между провал и успех — намеси се Зенке. — Ти имаш потенциал. Покрай войната с Трифектата не можем да си позволим да губим време в излишни приказки. Ти си добра. Смяташ ли, че си достатъчно добра?

— Искам да се присъединиш към Уил и Зенке за едно начинание тази нощ — каза Трен.

Кайла седна пред тях и кръстоса крака.

— За какво става въпрос?

— Онези, които ме предават, трябва да бъдат наказани — рече Фелхорн. — Вярност до смърт. Смърт за неверните. Винаги съм се осланял на тези два закона. И нямам намерение да се отричам от тях. Бившият наставник на Арон, старец на име Робърт Хаерн, се намира в кралската тъмница.

Бузата на Кайла трепна при името. Трен разтълкува реакцията й погрешно.

— Да, точно така, някогашният учител на краля преподаваше и на сина ми. Арон настоява, че когато войниците започнали да обкръжават къщата, старецът му помогнал да избяга. Искам да зная дали това е истина. И искам да разбера повече за ролята, която Робърт е изиграл във всичко това. Ако е спасил живота на сина ми, тогава и нему също оставам задължен. Ако умишлено е взел участие в заговора…

Уил звучно изпука с кокалчета.

— Искаш да го измъкнем от затвора — рече Кайла. — Никога не съм чувала да правиш подобно нещо за някой от членовете на гилдията си. С какво един старец заслужава подобна чест?

Зенке сръчка Трен, видимо развеселен. Но Фелхорн не споделяше усмивката му.

— Зад опита за отвличане на сина ми стои някой влиятелен — каза първомайсторът. — Някой с голямо влияние в замъка. Нямам намерение да убивам крал, докато не се убедя във вината му.

Тонът му недвусмислено показваше, че Трен не се шегува. Кайла усети зараждаща се в гърлото си буца и побърза да я преглътне.

— Какво точно се иска от мен? — попита жената.

— Аз ще ръководя мисията — каза Зенке. — Уил също ще дойде. Нужен ни е и трети, но е възможно в опита за отвличане да е замесен човек от гилдията ни. Затова искаме да избегнем изтичането на информация. Е, какво ще кажеш? Ще помогнеш ли да проникнем в тъмниците на крал Едуин?

Лудост, помисли си Кайла. Абсолютна лудост. Ще бъдем заловени и убити. И всичко това заради някакъв си старец, който може би не знае съвсем нищо…

Трен я наблюдаваше внимателно, също като останалите двама. Тя добре осъзнаваше какво би означавал отказът й. Никога повече нямаше да получи възможност да присъства на събранията им. В съвета на Трен нямаше да има място за нея, не и след като бе станало ясно, че страхливостта й е по-силна от лоялността. Всички надежди за богатства, власт и вдъхвано у другите страхопочитание щяха да изчезнат завинаги.

— Ще дойда. Най-вероятно ще умра, но ще дойда.

— Добро момиче — намигна Зенке. Уил само изсумтя.

Тъй като осъзнаваха, че затворът би могъл да ускори смъртта на стареца, тримата веднага пристъпиха към подготовката на плана си. Няколко часа по-късно, подновила колекцията си от кинжали за хвърляне, Кайла се срещна с останалите двама в подземието на дома.

— Трен прокопа тунели, които отвеждат до няколко различни къщи и улици — каза Зенке. Той намести сивото си наметало, за да го увие по-плътно около себе си. Кайла зърна дълъг кортик в колана му, с боядисани в червено ръбове. Те се извиваха като океански вълни. Жената неволно потръпна при мисълта за подобно оръжие, врязващо се в нея.

— Има моменти, в които никой, дори останалите от гилдията, не бива да ни вижда — каза Уил. — Нито как потегляме, нито как се връщаме. Сега е един от тези моменти, разбираш ли?

— Не съм дете — отвърна тя. Едрият мъж бе покрил лицето си със сива боя, за да слее чертите му с плаща си. С усмивката си той заприлича на някакво гробовно създание, пристигнало да вечеря.

— Може би — рече Уил. — Но когато се пролее кръв, внимавай да не заплачеш като такова.

— Какъв си ми златоуст — отбеляза Зенке и го шляпна по гърба. — Още не проумявам защо трябва да плащаш на дамите, за да останат край теб. Мисля, че те би трябвало да ти плащат.

— След като видят какво умея, те наистина започват — рече Уил и погледна към Кайла. Очевидно бе очаквал да я види изчервена, но тя само подбели очи и им направи знак да продължат.

— Тунелите ни чакат — напомни Кайла.

— Бъди сериозна, щом трябва — рече Зенке, — но и не забравяй да се усмихваш. Лицето ти засиява толкова красиво в тези моменти.

Този път тя наистина се изчерви, а когато забеляза отегчението върху лицето на Уил, Кайла не се постара да скрива реакцията си.

Зенке отмести няколко дъски, разположени под картината на разрушен замък. Изникна дупка, която изчезваше в основите на къщата. Проходът приличаше на огромна заешка дупка.

— Няма да има светлина — обясни той. — Аз ще тръгна пръв. Постарай се да пълзиш бавно и равномерно. И в никакъв случай не се паникьосвай. Ако се приближиш прекалено много, възможно е да те изритам в лицето, заради което ще се почувствам ужасно. На моменти тунелът може да ти се струва тесен, но недей да спираш. Помни, че щом Уил може да се промъкне, за теб проходите не биха представлявали никакъв проблем.

— Никога не съм имала проблем със затворените пространства.

— А с тъмното? — поинтересува се Уил.

— Казах, че ще се оправя.

Зенке отново й намигна.

— Надявам се. Брой до пет и се спускай.

Той запълзя с главата напред и изчезна. След като преброи, Кайла го последва. През първите няколко крачки тя можеше да вижда, но светлината бързо изчезна зад нея. Струваше й се, че е започнала да пълзи сред вътрешностите на някакво огромно чудовище. За момент сърцето й трепна, но жената съумя да се овладее, защото си представи шегите, с които Зенке щеше да я залее, а също и реакцията на Уил, ако той се блъснеше в нея. Несъмнено гигантът щеше да я бута пред себе си през целия тунел. Затова тя продължи.

Както й бе казано, проходът действително започваше да се стеснява. Вече не можеше да лази на четири крака, а й се налагаше да пълзи по корем. Толкова много усилия само за да запазим мисията си в тайна, раздразнено си помисли тя.

— Колко време е отнело? — поинтересува се Кайла. Прогърмяването на гласа й я сепна. По някаква причина тя си бе внушила, че тунелът ще погълне и звука по подобие на светлината.

— Кое? — долетя гласът на Уил зад нея. Стените на прохода бяха усилили дълбокото му ръмжене, което накара Кайла неволно да трепне. Главата й се бе ударила в тавана.

— Прокопаването на всички тези проходи — поясни тя. Надяваше се, че нервността й не си е проправила път до гласа.

— Две седмици — отговори Уил. — Работа по цял ден и по цяла нощ. Само в този тунел умряха двамина.

Кайла потръпна и реши да не проявява интерес към бройката на мъртъвците, погинали при изготвянето на останалата част от мрежата тунели. Понякога пръстите й се натъкваха на дървени подпори. Всеки път допирът пораждаше у нея благодарност. Сред мрака всяко напомняне за човешкото, дори и толкова бегло, представляваше благословия.

Тунелът рязко пое нагоре. Кайла не бе сигурна за продължителността на пълзенето си. Болката в гърба й предполагаше поне половин час, а умът й посочваше далеч по-вероятните десет минути.

Скоро пред нея изникна слаба светлина, определена от очите й за изгаряща. Тази гледка я накара да се усмихне.

Главата й изникна сред пода на скромен дом. Зенке услужливо й помогна да се изкатери. Ръцете му се задържаха около кръста й повече от необходимото, но тъй като бе прекалено заета да се радва на излизането си от тунела, Кайла не каза нищо.

Уил изникна скоро след нея. Към сивата боя на лицето му бяха полепнали бучици пръст, които само подсилваха по-раншната представа за гробищно създание.

— Къде сме? — попита Кайла. Единственият прозорец на помещението, в което се бяха оказали, гледаше към мрак.

— Дом, който Трен закупи, за да свърже с укритието — обясни Зенке. — Посещаваме го периодично, за да се убедим, че тук не се нанасят клошари. А неколцина мои приятели имат изключително трудното задължение да живеят тук на всеки два дни, за да не станат съседите подозрителни.

— Нощта няма да ни чака — изтъкна Уил. — Стига си плямпал, Зенке.

Другият се изсмя.

— Слушам, милорд.

Тримата се измъкнаха навън и поеха на север. Кубообразната постройка на затвора бе прилепена към замъка и нарушаваше симетричността му. Само най-горният етаж на тъмниците се подаваше ниско над земята, останалите килии се намираха дълбоко под нея. Видимото ниво, което притежаваше лукса на прозорци, макар и зарешетени, приютяваше затворниците с най-дребни провинения.

Кайла силно се съмняваше, че ще успеят да намерят Робърт Хаерн. Почти със същата сила се съмняваше и в успеха на плана им.

Тъй като бяха само трима, грубата сила нямаше да свърши работа — тъмниците бяха прилежно охранявани. А и оставянето на диря от трупове само щеше да влоши нещата. Щяха да се нуждаят от безшумност, от прикритие… и малко магия.

— Замъкът не е ли защитен срещу заклинания? — бе попитала тя по време на обсъждането на плана им.

— Да — бе отвърнал Трен. — Но затворът не е част от замъка.

Този пропуск бе учудил Кайла. По всяка вероятност причината за подобна глупост се свеждаше до финансови основания. Но действителната причина не представляваше интерес за тях. От значение беше, че това обстоятелство ще улесни мисията им. Под наметалото си Зенке бе прибрал свитъка на слабо заклинание, с чиято помощ тримата щяха да проникнат в затвора. Мистичният вход щеше да остане отворен десет минути. С толкова време щяха да разполагат за откриването на целта си. Бяха разработили няколко различни стратегии, за да разсеят или зашеметят пазачите, на които се натъкнеха — според обстоятелствата. Ключалките на килиите нямаше да представляват никакъв проблем за някой като Зенке. Щом освободяха стареца и го изведяха, мисията щеше да се превърне в среднощна разходка.

— А Уил защо ще идва с нас? — бе попитала Кайла, когато в един момент от обсъждането бе получила възможност да придърпа Зенке встрани. — Не ми казвай, че толкова едър човек умее да се прикрива.

Събеседникът й се бе засмял и се бе ухилил към мъжагата.

— Пънът идва с нас, в случай че прикриването не върши работа.

Докато се промъкваха към затвора, тя се надяваше, че на Уил няма да му се наложи да влиза в действие. Но същевременно се съмняваше, че надеждите й ще се оправдаят. Изглеждаше сигурно, че към края на задачата той щеше да е пукнал няколко глави.

— Наброявам само шестима — прошепна Зенке. Двамата с Кайла бяха приклекнали край ъгъла на една къща и наблюдаваха как войниците патрулират. Уил бе останал малко по-назад, може би не искаше да им пречи. А може би бройката на противниците не го интересуваше.

— Трима край портите — рече Кайла, загледана в тях. — Още двама обикалят в кръг. И последният стои в югоизточния ъгъл. Бихме могли да приемем, че още един пазач стои в северозападната част.

— Станаха седем. И това е по-малко от очакваното.

— Войниците са вътре — каза Уил. Кайла неволно се напрегна, защото очакваше прогърмелият зад гърба й глас да привлече вниманието на войниците. Само че гласът бе овладян и дълбок шепот.

Тя мислено се укори за наивността си. Уил не би се издигнал толкова високо в гилдията на Паяците, ако бе глупав или неопитен. Може би едрото му туловище умееше да се промъква по-добре от нея. Гордостта й веднага отхвърли тази възможност, но съмнението потвърди тази й догадка.

— Да, вътре ще има много повече — съгласи се Зенке. — Предимно струпани край входовете на останалите три нива. Те бдят за бегълци, а не за нашественици, което ще ни помогне на влизане, но и ще направи бягството ни по-трудно.

Те изчакаха още няколко минути, за да изчислят за колко време обхождащите завършват обиколката си.

— Разполагаме с тридесет секунди — каза Кайла. — Освен ако не възнамерявате да се погрижим за двамата.

— Ако го сторим, бихме спечелили минута — рече Уил. — Но после ще трябва да забравим за измъкването.

Зенке кимна. Успееха ли да се промъкнат, щяха да останат незабелязани. Но мъртвите или зашеметени пазачи привличаха внимание.

— Ами пазачът в северозападния ъгъл? — попита жената.

— Не сме сигурни, че там действително има часови — изтъкна Зенке.

— В такъв случай да отидем да проверим.

Тримата се покатериха върху къщата и по покривите се отправиха на запад, за да огледат по-добре. Кайла получи възможност да се удиви на умението на Уил. Той се катереше не по-зле от нея и макар че бе много по-тежък, дъските не проскърцваха по-различно.

Късметът не беше с тях. Действително имаше и седми войник. Той се бе облегнал на ъгъла и си подсвиркваше.

— Проклятие — прошепна Зенке, легнал по корем. — Това неимоверно усложнява нещата.

— Трябва да го отстраним — каза Кайла. — Но това може да означава, че само двама от нас ще влязат.

— Или влизаме всички, или изобщо няма да влизаме — заяви Уил.

Жената се извърна и го прониза с поглед.

— Тогава предложи нещо, биволе.

Едрият мъж реши да приеме думите й. Той кимна и скръсти ръце.

— Хубаво. Чакайте тук.

След това Уил започна да слиза. Предпазливото спускане на огромното му туловище изглеждаше особено смешно.

Озовал се на земята, той пое право към пазача, без да се опитва да се крие.

— Какво прави той? — попита Кайла.

— Успокой се. — Зенке се възползва от възможността да сложи ръка върху рамото й, но този път Кайла се отдръпна. Без да реагира, другият продължи: — Уил знае какво прави. А ако случаят не е такъв, нали не ние сме долу.

Тя не отговори. Двамата мълчаливо наблюдаваха как Уил помахва към пазача. Крачките на едрия мъж бяха придобили видимо пиянско залитане. Той каза нещо, което те не можаха да чуят, а в отговор пазачът посочи встрани. В жеста му личеше припряност, съответстваща за прогонването на досадно куче. Клатушкащият се Уил неочаквано се извъртя. Огромният му пестник се стовари върху войника. Докато онзи падаше, масивните ръце се обвиха около врата му.

Кайла започна да отброява мислено. Уил разполагаше с тридесет, най-много четиридесет секунди преди появата на останалите патрулиращи.

Мъжагата не изглеждаше притеснен, а спокойно повдигна тялото и го подпря на стената. Там кръстоса ръцете му, намести краката и наклони шлема, за да придаде вида на задрямал. Накрая срита няколко пъти нозете, за да ги застопори.

След миг Уил се бе изкатерил обратно при другарите си.

— Останалите ще го събудят, когато видят, че е заспал на пост — кисело каза Кайла. — И тогава ще започнат да ни търсят.

— Ти не познаваш пазачите — тайнствено се усмихна Уил. — Защо според теб той дежури сам, в задната част? Защото останалите не го харесват. Ще видиш. Сега се приготви. Шансът ни наближава.

Върху покрива на затвора бяха прикрепени големи месингови пръстени за факли. Тъй като огромните градски стени вече се издигаха съвсем близо, наоколо нямаше къщи, които тримата да използват за прикритие. Единствено плащовете им и сенките предоставяха защита. И те ги използваха със спокойното умение на опитни крадци.

Двамата патрулиращи изникнаха зад ъгъла и веднага забелязаха задрямалия. Единият грубо свали шлема му, а другият го сръчка в стомаха с дръжката на меча си. Когато клетникът не се свести, първият го зашлеви през лицето. Това вече имаше ефект. Сред подигравки войниците го сграбчиха за ръцете и го поведоха пред себе си.

— Той ще бъде наказан — прошепна Кайла. Чувстваше се глупаво.

— Сега е моментът — каза Уил.

Крадците притичаха към неохраняваната част на затвора.

Бяха се придвижили напълно безшумно. Зенке коленичи край средата на стената и извади свитъка изпод плащеницата си. Сетне го разгърна, притисна го към каменните блокове и прошепна задействащата дума.

Пергаментът започна да потъва сред стената и да бледнее. Със звучен пукот, накарал и тримата да трепнат, изчезна.

Зенке бавно притисна ръка към мястото. Върху лицето му изникна усмивка, защото пръстите му потънаха като отрязани в образа. След като намигна на останалите, той прекрачи вътре.

Кайла бавно си пое дъх и го последва.