Дейвид Далглиш
Танц с плащове (40)

Няколко думи от автора

Това усещане е малко странно. За пръв път ми се налага да пиша няколко думи за книга, която, вече издадена, по-рано е преминала през тази процедура. Но като човек, който е чел и двата варианта, мога спокойно да заявя, че това е нова книга, която заслужава нови думи. А и редакторката ми ме окуражи да продължа с тази си диалогична традиция, която намира за очарователна. Държа да ви предупредя, че няколкото думи няма да се окажат само няколко.

С какво да започна? Преди около две години издадох тази книга самостоятелно, с всичките й недостатъци. Тя представляваше нещо по-различно от предишните ми творби, както в атмосфера, така и откъм стил. Мога да кажа, че тя бе нещо по-добро в отношение на качеството. Впоследствие тази книга си намери публика, а после и издател. Истински издател. Дори самият аз не очаквах това. Чувал съм авторите да казват, че не обичат да се завръщат към старите си творби (ако не се лъжа, Стивън Кинг сравнява това с поглъщането на сандвич, престоял една седмица). Но за мен това бе нещо, което исках да сторя от известно време насам. Предишният вариант на тази книга имаше известни трески за отстраняване. Тя бе писана с трескавата скорост на опиянението и произтичащата от това пълна небрежност. Ако не бях сигурен дали някой образ трябва да прави това, което прави, отлагах проблема за после. Към сюжетните линии подхождах като към топки за жонглиране — в момента, в който сметнех, че съм овладял досегашните, подхвърлях нови.

Сега съм много по-овладян, което моята прекрасна редакторка Деви също може да потвърди (вероятно бих могъл да я уверя, че втората книга от поредицата е била написана от друг автор, за такова подобрение говорим). Но въпреки това исках да преразгледам Танц с плащове, която бе любима на мнозина от читателите ми. Исках да загладя нещата, да установя контрол, да взема стърчащите нишки и да ги вплета в канавата на фабулата. Смятам, че в тази версия топките ще остават във въздуха, докато жонглирам с тях.

Дали съм успял? Аз самият смятам така. Няма съмнение, че тази версия е по-добра. Но ако не сте съгласни, ако смятате, че с намесата си съм развалил предишното дело на вдъхновение… надявам се да ми простите за отстраняването на уханните бурени.

Разбира се, нищо от това няма значение за новите читатели, изтърпели до този момент словоизлиянията ми. Затова ще направя още една стъпка назад. Преди да напиша Танц с плащове, работех над поредицата си за Полуорките. Хаерн се появи във втората й книга и може да се каже, че се превърна в най-харесвания нов образ. Баща ми, който прекарваше часове от времето си над въпросната книга в отчаян опит да заглади глупавите ми грешки, спомена, че от всички образи Хаерн най-силно заслужава своя собствена история. А аз си помислих, че нямам представа за историята на самия Хаерн. Той бе мистериозен, смъртоносен… онова асо в ръкава, което трябваше да спаси героите, ако ги захвърлех в прекалено неравностойна ситуация. Моята Хърмаяни, ако предпочитате. Само че мъж, с мечове. Сравнението може би не е особено подходящо, но се надявам да разбирате какво имам предвид.

Оказа се, че той е синът на Трен Фелхорн, който от своя страна не знаеше, че синът му е жив… или поне се преструваше, че не знае. Около това начало започнах да изграждам. Трилогията на Брент Уийкс за Нощния ангел представляваше значителен източник на вдъхновение. Сред влиянията си заслужава да спомена и Игра на тронове. До този момент световете, които бях изграждал, изглеждаха тъй празни и нищожни в сравнение с тези на споменатите по-горе автори: без благороднически семейства, без благородници, без интриги. Танц с плащове бе моят шанс да променя това. Моят шанс да пристъпя към изграждането на свят, който ще съдържа миналото на любим образ.

Не беше лесно. И не беше лесно да запомня кой в кое имение е по време на проклетия празник. Но не спирах да вярвам, че разполагам с прекрасна история, която би представлявала интерес за читателите.

Слава богу, така се оказа.

Време е за задължителните благодарности. Благодаря на баща ми, който предостави незаменимата първа искра. Благодаря на Майкъл, оказал се най-невероятният агент, за когото човек като мен може да се надява. Благодаря на Деви, оказала се също тъй блестящ редактор. Благодаря на госпожа Патерсън, госпожа Буршаски и д-р Джоуи Браун — те нито веднъж не ме накараха да изпитвам срам, задето четях ужаси и фентъзи в кръжоците им. Благодаря на Сам, която е прекрасна съпруга и слушателка на влудяващите ми идеи. И прошепнати благодарности за тайния ми фейсбук клуб, на който дължа толкова много.

И, разбира се, благодаря и на вас, читателите. Създадох този свят за вас. В замяна на това вие ми позволихте да пресъздам историите, които исках да разкажа още от малък.

Дори и в най-смелите си мечти не съм се осмелявал да мисля за такова щастие.