Дейвид Далглиш
Танц с плащове (26)

Глава двадесет и четвърта

След по-малко от минута престой в града забелязаха първите следи от бунтове.

— Погледнете там — каза Сюзън и посочи надясно. — Това не е ли дим?

— Изглежда някому ще се наложи да потърчи с кофи — каза Найджъл, възрастен наемник, комуто липсваха половината зъби. Нему бе поверено да отведе Мадлин в безопасност до имението. — Защо ти не се разтичаш, Сузи? — додаде той и се усмихна разредено.

— Какво ме интересуват техните домове? — изсумтя слугинята.

— Оставиш ли пожар, нищо чудно той да се разпростре и до твоята къща — каза Мадлин.

Тя все още се чувстваше изтощена от прехода. След дългото пътуване с кон и фургон тя бе отвикнала да се напряга. Скъпата тъкан на роклята бе започнала неприятно да лепне по тялото й. Бе искала да си вземе паланкин, но Лори бе настоял, че това само би привлякло вниманието на негодниците, от които градът гъмжеше.

Но пък носилката си имаше завеси, които щяха да й предоставят поне известно уединение от слугините и пазачите.

Тя повдигна ръка над очите си, за да погледне към диплещия се във въздуха дим.

— Градът гори на няколко места — каза Мадлин Кинън. — Или пожарът се е разпръснал, или някой е подпалил умишлено…

— Не може да се отрече, че Трен е цар на топлите посрещания — отбеляза Найджъл.

— Пожарът е далече от имението, нали? — с внезапна тревога попита една от другите слугини. Мадлин подбели очи.

— Колко е остър умът ти! — саркастично отбеляза господарката. — Мислиш ли, че още щяхме да вървим натам, ако беше така?

Момичето се изчерви и отстъпи към останалите слугини, заобикалящи Мадлин.

— Не я съдете — каза Найджъл. — Аз самият се притеснявах за същото. Не всички са посещавали къщата във Велдарен. За последно идвахме тук преди две години.

— За мен са четири — уморено отвърна жената. — На миналото събиране оставих Лори сам. Отдавна се уморих от плащеници и кинжали.

Около жените крачеха дузина наемници. Когато достигнаха търговския път, те изтеглиха оръжия.

— Карак да ме отнесе, какво е ставало тук? — промърмори един от тях.

Вятърът промени посоката си и понесе дима към лицата им. Наоколо лежаха потрошени сергии, рухнали под ударите на чукове. Прозорците на околните магазини бяха изпотрошени. Огънят бе обгърнал пет пресечки от северната страна и още три от южната. Наоколо се суетяха дворцови стражи, които потушаваха пламъците. Гражданите също сновяха, понесли кофи от кладенците.

— Лошо — каза Найджъл. — Крачим сред Велдарен, без да имаме представа какво става. Трябваше да изчакаме. Трябваше да изпратим човек, който да се убеди, че всичко е спокойно.

— Вече е късно за подобни размишления — отвърна Мадлин. Самата тя също започваше да се заразява от нервността му. — Имението не е далече, а и разполагаме с войници. Не позволявайте на нищо да ви забави. Не възразявам да се прибера у дома с окървавени дрехи, стига кръвта по тях да не е моя.

Те продължиха да напредват по търговската улица. Вече наближаваха заможния западен квартал.

Към центъра на града зяпачите ставаха все повече. Колцина ли от хвърляните им погледи принадлежаха на гилдийни шпиони? Половината? Нито един? Всичките? Последното предположение изглеждаше най-вероятно.

— Не остава много — каза тя на глас, за да успокои слугините около себе си. Повечето от тях бяха по-млади от нея и се чувстваха уязвими въпреки присъствието на войниците. Не бяха свикнали да крачат сред толкова много гневни погледи.

Мадлин притисна ръце към себе си. Нека голтаците се пукат от завист. Тя бе заслужила богатството си. Лори се бе сражавал със зъби и нокти, за да запази позицията си, също като целия род Кинън. Мадлин нямаше никакво намерение да изпитва срам заради нещо, което си бе заслужила.

— Къщата се намира в източния край на града. Тази улица свършва в разклонение и малко след това ще стигнем — додаде благородницата.

Слугините се поуспокоиха, но умът на Мадлин работеше трескаво. Тя бе забелязала неколцина мъже със сиви плащове да ги следват.

— Сивото цветът на Паяковата гилдия ли беше? — прошепна тя към Найджъл.

— Така мисля — отвърна наемникът. Неговият поглед шареше не по-малко усилено. — Може и да са Пепелявите. Изглежда, че роклята ви ще се покрие с кръвта, която искахте, милейди.

— Не съм я искала. Но съм готова да я изтърпя. Наблюдавай и покривите. Паяците обичат да се спускат от тавана.

Неколцина от онези, край които минаваха, започнаха да крещят обиди.

— Курви!

— Стиснати негодници!

— Страхливци!

Наемниците повдигнаха оръжия и отвърнаха на обидите. Най-близките дрипльовци се пръснаха, но нови и нови започваха да се стичат. Мадлин започна да настръхва. Имаше нещо умишлено в начина, по който малката тълпа ги следваше. Нови псувни и обиди полетяха към тях, но този път наемниците не обърнаха внимание.

Скоро им се наложи да си проправят път. Нищо сериозно, нищо прекалено очевидно, просто някой мъж, застанал насред улицата, който се оттегляше прекалено бавно, или жена, отказваща да помръдне с легена си.

Двама мъже се бяха настанили да играят на зарове насред улицата. И двамата носеха сиви наметала. За момент те преустановиха играта си, повдигнаха плащове, за да покажат кинжалите си, и отново ги отпуснаха.

— Да ги изблъскаме ли? — попита Найджъл. Мадлин се огледа. Струваше й се, че крачи сред гора от барутни дървета, повела група живи факли. И най-малката непредпазлива стъпка щеше да означава пожар.

— Гладни сме! — кресна някакъв младеж в парцаливи одежди.

— Хляб или кръв! — отговори му невидим глас от тълпата.

— Ще заобиколим — реши Мадлин. — И ще го сторим бързо. Вече виждам оградата ни в далечината.

— Виждам очите на Смъртта — каза единият от мъжете, докато групата на Мадлин минаваше край тях. Жената погледна към заровете. Две единици.

Жените и придружителите им достигнаха мястото, където улицата се разклоняваше. В едната посока улицата бе пуста, но в другата се бяха струпали двадесетина дрипльовци. Някакъв търговец бе рухнал на земята, с окървавено лице. Количката му с хляб бе преобърната. Крещящи за храна, нови и нови отрепки се стичаха насам.

Един от притичващите наръга наемник. Последният рухна с вик, превърнал се в предупреждение. Още двама от другарите му се свлякоха на земята, с прерязани гърла.

— Назад! — кресна Найджъл и посече жена, приближила се прекалено. Кръвта й обагри бронята му. — Не се приближавайте!

Хората му побързаха да последват примера му и да замахват предупредително към всички, които се окажеха прекалено близо. Напредъкът им се забави още повече. Заради ранената жена тълпата забрави за хляба и се обърна към кръвта.

— Убийци! — кресна глас, отново останал скрит.

— Касапи! — изпищя жена с къса гарвановочерна коса. Тя носеше сивите одежди на Паяковата гилдия. Забелязала погледа на Мадлин, крадлата й се усмихна и намигна.

Наемниците не носеха щитове, можеха единствено да се опитват да отбягват последвалия дъжд от камъни. Сюзън рухна, ударена по слепоочието от тежък камък. Още две момичета се строполиха с писъци и кървящи лица. Тъй като това ги остави извън закрилата на наемниците, тълпата се нахвърли върху тях, разкъса дрехите им, отряза косите им и започна да ги тъпче в калта.

— Не се обръщайте — заръча Мадлин на останалите. — Бързайте към портата и не се обръщайте!

Писъците на ранените слугини представляваха достатъчна мотивация. Групата отмина преобърната количка с хляб. За момент погледът на Мадлин се задържа върху тялото на търговеца.

Отвъд улицата изглеждаше празна. Самотен мъж бе застанал в средата й. При приближаването им той отметна качулката на сивия си плащ.

— Мадлин Кинън — заяви той с доволна усмивка. — Радвам се да се срещнем.

Виковете на тълпата бяха заглъхнали зад тях. Наемниците сгъстиха редиците си и отново забавиха ход.

— Каква работа имаш с мен? — попита тя и остро изгледа Найджъл, за да го накара да продължи.

— Аз съм Трен Фелхорн. Всичко и всеки във Велдарен е моя работа.

Наемниците спряха напълно.

— И какво искаш? — попита тя, стараейки се да запази спокойствие. — Откуп? Или да придобиеш преимущество за предстоящи преговори?

Трен се засмя.

— Искам съпругът ти да си разкъса туниката и да си посипе главата с пепел. Искам близките ти да се молят отчаяно за завръщането ти. И знаеш ли кому ще се молят? Аз ще определя дали ще живееш. Те ще се молят на мен.

Сиви плащове изникнаха от къщите, уличките и покривите.

— Обградени сме — прошепна Найджъл. — Поне двадесет са. Опитайте да се споразумеете с него, милейди. Няма как да спечелим тази битка.

— Освен себе си, нямам какво да предложа — каза Мадлин. — Ти имаш броня и меч. Изпълни задължението си.

— Колкото и да ви плаща тя, не може да е достатъчно, за да се разполага с животите ви — каза Трен. Неколцина от хората му пристъпиха по-близо, а други извадиха заредени арбалети и ги насочиха към наемниците. Болтовете бяха огромни, Найджъл бе уверен, че те с лекота биха пронизали метала на броня.

Един от наемниците захвърли меча си. Преди да е успял да прекрачи, Найджъл го наръга в гръб и срита тялото му встрани. Сетне насочи окървавеното оръжие към Фелхорн и поздрави. Трен кимна. Останалите Паяци разбраха посланието: водачът на наемниците оставаше за първомайстора на гилдията.

При изтрещяването на първия арбалет Найджъл се хвърли в атака. Трен изтегли късите си мечове и ги завъртя с ловкост, която изпълваше окото с възхита. Още двама наемници рухнаха, пронизани от болтове. Слугините изпищяха. Мадлин изтегли скрития си кинжал, твърдо решена да накървави острието в първия мъж, който понечи да се приближи. Оставащите наемници се стараеха да се защитават. Броните им бяха достатъчно дебели, за да отблъскват остриетата на кинжалите, но крадците бяха прекалено много. И двете страни знаеха на кого ще принадлежи победата.

Найджъл стискаше огромния си меч с две ръце, за да устоява, когато Фелхорн изблъскваше оръжието му встрани. Мадлин знаеше, че наемникът е опитен боец, който дори е участвал в зимната война между Кер и Мордан. Но Трен притежаваше подвижността на призрак. Всеки размах на Найджъл разсичаше единствено въздуха.

А по бронята му се стичаше кръв. Макар Мадлин да не бе забелязала как или кога, китката му бе разсечена.

Найджъл отстъпи назад и замахна. Трен отрази удара с левия си меч и нанесе мълниеносен удар с десницата си. Наемникът се извъртя отчаяно, подлагайки напречника си. Болката в рамото бе жестока, но дори тя бе за предпочитане пред разреза, който би потънал във врата му.

Зад него няколко от слугините понечиха да избягат. И рухнаха, простреляни в гръб. Друга от бегълките се строполи с прерязани сухожилия. Посеклият я крадец веднага се зае да я придърпва встрани, без да се притеснява, че все още имаше живи наемници.

Без да мисли за собствената си безопасност, Мадлин скочи към него. Кинжалът й потъна в шията му. Бликналата кръв започна да се стича по кожения му нагръдник. Изругавайки, крадецът се свлече на земята и издъхна.

Слугинята не спираше да ридае. Мадлин притисна чело към нейното. И двете бяха покрити от миризмата на кръв.

— Успокой се — каза тя на момичето. — Всичко ще се оправи.

Междувременно Найджъл бе започнал да бълва ругатни, надявайки се с този изблик да разсее противника си. На два пъти единствено бронята го бе спасила от смърт. Раната в рамото го болеше, ставаше все по-трудно да диша. А Трен още се усмихваше. Отгоре му нямаше и капчица кръв.

— Готов ли си? — запита Фелхорн, неочаквано отскочи назад и остави плаща си да падне върху отпуснатите ръце.

— За какво? — попита наемникът.

— Когато преброя до три, ще те убия.

— Арогантен боклук.

Мадлин ги наблюдаваше напрегнато. Не спираше да се надява, че наемникът ще успее да постигне изненадваща победа.

— Едно — каза Трен и пристъпи напред с левия си крак.

Найджъл завъртя меча си над главата и замахна към врата на Трен. Крадецът направи нова крачка напред и едновременно с това отрази удара.

— Две.

Кракът на Трен удари ботуша на противника. В същия миг ударен с лакът в лицето, наемникът полетя към земята. Късият меч се вряза в мишницата на бронята и потъна в гърдите.

— Три.

— Още не съм умрял — изхриптя Найджъл.

Фелхорн се изсмя.

— Отношение, достойно за почит. — Той изрита меча от ръката на Найджъл. — Искаш ли да работиш за мен, или предпочиташ да умреш като останалите си хора?

Макар да плюеше кръв, наемникът се засмя.

— Стига си се размотавал и ме убивай. Няма да стана предател.

Трен сви рамене с неподправено безразличие, изтегли меча си и се подготви да го забие в гърлото на поваления.

Мадлин не можа да види екзекуцията — попречи й ослепителна експлозия, изпълнила с болка очните й ябълки. Тя веднага се извърна. Около нея избухнаха викове на паника. Сред тях тя долови напевен глас. Когато болезнената пелена се оттече от погледа й, Трен беше изчезнал.

Оцелелите слугини около нея хлипаха, също като ужасеното момиче в прегръдките й. Към тях пристъпи мъж с плешива глава и големи месести уши. Той бе стиснал устни.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна Мадлин с треперещ глас. Сега тя можа да види, че наоколо има още неколцина мъже, облечени като заговорилия: бели роби със златни вериги над тях. — Да, добре сме.

Чул достатъчно, мъжът ги остави и се приближи към Найджъл.

— Не мърдай — каза му плешивият и притисна ръце към гърдите му. Наемникът се задави.

— Мадлин?

— За благородницата ли питаш? — поинтересува се непознатият.

Найджъл кимна слабо.

— Тук съм — отвърна Мадлин. — Нищо ми няма.

— Вижда се, че е храбра. Сега мълчи. Нищо не бива да прекъсва молитвата ми.

Непознатият затвори очи и започна да шепне неразбираеми думи. Обгърна го бяла светлина. Гръдта на Найджъл престана да кърви. Когато наемникът се закашля отново, звукът бе нормален. След това той се унесе.

— Кой си ти? — попита Мадлин.

— Името ми е Калан. Аз съм върховен жрец на Ашур. — Той й подаде ръка. — От този момент вие и слугите ви се намирате под моя защита.