Дейвид Далглиш
Танц с плащове (18)

Глава шестнадесета

Какво ли щеше да си помисли Джеймс, ако можеше да я види сега, чудеше се Велиана. Очите й бяха превързани с една от ивиците на Зуса. От плата долиташе съвсем лека миризма на пот.

Тя бе отпуснала ръце край себе си. Поне не бяха завързани. Изглежда Зуса не се тревожеше от нейно евентуално бягство, макар да я бе посъветвала да не го прави. Велиана бе отдала живота си на безликите. Ако се опиташе да напусне, щеше да го изгуби, защото той вече не принадлежеше на нея, а на Карак.

Изглеждаше, че Карак се бе погрижил улиците да останат пусти. Поне звучаха пусти. Зуса непрекъснато я караше да бърза. Може би останалите безлики също бяха наблизо, но не издаваха присъствието си.

Велиана познаваше отлично улиците на града. След всеки завой можеше да се ориентира къде са. На няколко пъти й се наложи да отгатва, а бързото им напредване определено не помагаше. Но без значение колко криволичеха, тя бе сигурна, че са навлезли в северната част на Велдарен.

Двете спряха. Издрънча порта. Зуса дръпна превръзката от очите й.

Пред нея се извисяваше храмът на Карак, впечатляваща постройка от черен мрамор и редици колони.

Велиана почти можеше да се закълне, че е видяла лъвския череп, красящ прага на вратата, да се извръща и раздвижва челюсти.

— Добре дошла у дома — каза Зуса.

Вратите се отвориха. Млад мъж с шаркаво лице им направи знак да влязат и ги поведе сред редиците пейки, подредени пред огромната статуя на бога. Велиана се оглеждаше незабелязано, стараейки се да изглежда безразлична. Но в действителност молещите се я смущаваха. Стенанията им й се струваха прекалено гръмки и прекалено дълги. Пламенността на молитвите им можеше да бъде усетена във въздуха.

— С кого ще разговаряме? — попита Велиана.

— Нужно ми е разрешението на върховния жрец. Името му е Пеларак. Дадено му е от самия бог, когато е заел позицията си. — Зуса посочи към молещите се. — Всеки от тях е готов да прониже с меч тялото си, за да спаси живота му. Не повдигай ръка срещу него и не спори, дори и ако той ме убие.

— Да те убие?

— Тихо. Той идва.

Възрастен мъж се приближаваше към тях, приключил молитвата си с млад и дебел следовник. Той обърса няколко сълзи от очите си и се усмихна на Зуса. По веригите, които носеше, и по почтителните кимвания, отправени му от останалите свещеници, Велиана веднага разпозна върховния жрец.

— Добре дошли — каза Пеларак.

— Благодаря ти, че ни прие, покровителю. — Зуса се поклони отсечено.

— Хубаво е да чуя гласа ти, Зуса.

Велиана намери думите му за неволно хапливи.

— Трябва да разговаряме насаме — настоя безликата. — Времето ни е ограничено, а делата не търпят отлагане.

— Не се съмнявам. — От мекотата на жреца не бе останала и следа. — Кого си довела със себе си?

— Това е част от нещата, които искам да обсъдим.

Пеларак хвърли на Велиана поглед, който вледени кръвта й. Той я разсичаше с очи.

— Така да бъде. Последвайте ме.

Свещеникът ги отведе до стаята си. След като задържа вратата за тях, Пеларак я затвори и скръсти ръце.

— Ти и сестрите ти сторихте много без моето одобрение — поде той. — Що за лудост ви е връхлетяла?

— По-точно? — попита Зуса. Тя подкани Велиана да седне, но последната също остана права, като останалите двама.

— Да нападате дома на Гемкрофт? Така ли изпълнявате нареждането ми да останете неутрални и да не се намесвате в сенчестата война?

Зуса сви рамене:

— Семейство Кул предложи да дари земя за храм в Ривъррън. То не е свързано нито с гилдиите, нито с Трифектата.

— Мейнард не се интересува от това. — Пеларак поклати глава. — Карак ни показа повече от ясно, че трябва да останем извън намеса. С безразсъдството си вие сте изложили целия храм на опасност.

Велиана би дала всичко в замяна на възможността да надникне зад плата, криещ лицето на Зуса.

— А ти какво му каза? — попита безликата.

— В отговор на заплахите му да изправи цялото население на града срещу нас? Предложих му помощта ни, но само ако повери дъщеря си на грижите ни. Като гаранция против следващи заплахи.

— Алиса Гемкрофт се намира под наша защита — с непоклатим глас изтъкна Зуса.

— А вие от своя страна отговаряте пред мен. — Думите на свещенослужителя придобиха същата твърдост. — Не ме интересува какво сте правили с нея. Не ме интересува кому сте я обещали и какво трябва да правите. Доведете я тук.

— Както желаеш — отвърна Зуса. Макар че очите й не се виждаха, създаваше се впечатлението, че тя се е вторачила в него.

Пеларак най-накрая се раздвижи и седна зад бюрото си. Велиана се настани пред него и скръсти ръце. Тя се надяваше, че разговорът няма да продължи още дълго. Искаше й се да напусне храма колкото се може по-скоро. Край безликите се чувстваше необяснимо сигурна. Но в храма се чувстваше като нашественица, която няма право да стои зад стените му.

— Дойдох да помоля за разрешение Велиана да бъде включена в ордена ни — каза Зуса. Пеларак повдигна вежда.

— Никой не бива включван в редиците на безликите, Зуса. Това е наказание, целящо да унижава. С какво тази жена е заслужила подобно отношение?

— Тя обрече живота си на мен и Карак.

— Щом се е заклела пред бога, нека се присъедини към храма. Ти нямаш право да приемаш животи.

Зуса направи крачка напред.

— Жрецо, с умения като нейните би било най-подходящо…

— Аз ще реша кое е най-подходящо — изтъкна Пеларак с глас, който почти димеше от студ. — Прекалено дълго вие функционирахте без наблюдение. Ако още веднъж нарушите повелите ми, ще разпусна безликите и ще ви прогоня в изгнание. Ти трябва да се покайваш, а не да изискваш и командваш, Зуса. Ако цениш вярата си в Карак, бързо ще осъзнаеш това.

Дълго време безликата не каза нищо. Раздвижването й бе неочаквано.

— Ела — каза тя, сграбчи ръката на Велиана и я изправи на крака.

— Къде отиваме? — попита другата жена.

— Ела.

Пеларак не реагира по никакъв начин, дори не се надигна.

Велиана не бе сигурна дали умишлено, или не, но Зуса не завърза очите й отново, преди да напуснат храма. Двете се отправиха на юг. Червенокосата жена бе тази, която наруши мълчанието.

— Наистина ли е толкова трудно да изпълниш нареждането му? — попита тя.

Сенките се обвиваха около тялото на Зуса като мъгли над повърхността на езеро. Подхранваше ги гняв.

— Ако сторим това, Тео Кул ще побеснее — отвърна безликата. Гласът й трепереше от гняв. Тя помълча още миг, за да подчертае промяната на темата. — Как смее да ми отказва ученичка! Как смее!

Докато се приближаваха към стената, в ума на Велиана се зараждаше определена идея.

— Кому служиш? — попита тя.

— На Карак — отвърна Зуса.

— Тогава ми помогни, Зуса. За Алиса или за семейство Кул трябва да мислим?

— Кулови ни предложиха земя за храм в Ривъррън, процъфтяващ град, който дълго ни е отказвал разрешението да издигнем светилище.

— Земя, която е собственост на Гемкрофт, нали?

Зуса спря и я погледна. Поне така личеше по движението на главата, защото проклетият бял плат все така скриваше очите й.

— Какво искаш да кажеш?

Велиана сви рамене:

— Струва ми се, че ако правите всичко това заради земята, семейство Кул не е от значение. Нужно ни е обещание от Алиса.

Зуса скръсти ръце.

— А ти какво ще спечелиш от това?

— Дай ми два дни. — Велиана намигна със здравото си око. — Трябва да узная какво е станало с гилдията ми. Можеш ли да запазиш Алиса в безопасност и далеч от ръцете на Пеларак дотогава?

Безликата размишляваше дълго. Диплещите се около нея сенки бавно се отдръпнаха.

— Много добре — каза Зуса. — После се върни при мен. Не те освобождавам от клетвата ти.

Велиана изтегли кинжалите си и се засмя.

— Не бих рискувала някоя от вас, прекрасни дами, да ме посети, докато спя. Но ако ми позволиш да отмъстя на Трен, ще бъда послушна. Достатъчно послушна.

Обвила ръце около себе си, Зуса наблюдаваше отдалечаването й. Планът им и сега бе особено уязвим. А изключването на семейство Кул щеше да направи нещата още по-рисковани.

Изглежда всичко зависеше от събирането на Трифектата.

Което щеше да се проведе само след няколко дни.

— Прости ми, ако нарушавам волята ти, Карак — прошепна Зуса, докато се раздвижваше на свой ред. — Но Пеларак е обикновен човек. Той не е теб. И ние ще се постараем да изпълним желанията ти според нашето собствено разбиране.

 

 

С изключение на заспалия върху една от масите, лениво почистващата брантия и двамата любовници, уединили се в един от ъглите, пивницата бе празна. Гилеас би предпочел и тяхното отсъствие, но не можеше да си позволи претенции. Тъй като Велиана бе останала жива, неговите собствени дни бяха преброени. След онова, което й бе причинил, нямаше как тя да не потърси мъст.

Той се настани в срещуположния на двойката ъгъл — от това място се откриваше хубава гледка към бедрото на жената. В един момент забелязала погледа му, тя му отправи обиден жест и отново се обърна към любимия си.

Гилеас се направи, че не е забелязал Паяка, който влезе в кръчмата малко след това. Остана упорито загледан в плота на масата.

— Странно място за един червей — обяви гилдичарят, докато се настаняваше на масата му.

— Под дъските има пръст — изсумтя Гилеас. — Закъсня, Зенке. Достатъчно насилвам късмета си с идването тук.

Зенке се засмя и огледа помещението. Слугинята изглеждаше решена да не му обръща внимание, затова той реши да не поръчва.

— За втори път оповестяваш, че разполагаш с полезна информация — с леко веселие отбеляза Зенке. — Аз самият не съм сигурен дали ти вярвам, но моят господар е склонен да те изслуша.

Гилеас му подаде жълтеникаво парче хартия. Зенке разгърна бележката, прочете я и повдигна вежда.

— Там ли се намира тя? Сигурен си?

— Нима бих лъгал великата Паякова гилдия? — попита Гилеас.

— Паяците убиват червеите. Или поне биха ги убивали, ако бяха врагове.

— Да, но пък червеите изяждат мъртвите паяци.

На тези думи Гилеас много се смя. А Зенке се размърда неспокойно.

— Добрата шега е безценна, но моята информация си има цена — изтъкна Червея. — Къде са парите?

Зенке бръкна под сивия си плащ и измъкна малка кесия с монети, която подхвърли върху масата.

— Ще получиш другата половина, когато информацията се потвърди.

Гилеас изпръхтя:

— Задръж си я или я раздай на сираците. След като определени хора рухнат мъртви, ще се върна, за да ви продам още от тайните си.

Зенке сви рамене.

— Ти губиш. Ще се постарая да открия някое особено пропаднало сиропиталище, за да съответства на личността ти.

Гилеас Червея отново се засмя.

— Остроумието ти ще ми липсва.

— А на мен ще ми липсват лъжите ти. — Зенке защипа качулката си в подигравателен поздрав, надигна се и излезе. Гилеас остана още няколко минути, за да се убеди, че Зенке се е отдалечил.

Той чу вратата да изскърцва. Повдигна глава, но прагът бе пуст.

Червея изсумтя.

Кинжал потъна в гърба му. Гилеас изпищя. Двойката от ъгъла скочи към вратата. Мъжът се опитваше да повдигне панталоните си в движение, което му придаваше страшно глупав вид. А слугинята кресна някакво правило, отнасящо се до забраната за оръжия.

Гилеас бе прекалено зает, за да й обърне внимание. Той се извърна, надявайки се да попречи на кинжала да се забие дълбоко. Нечия ръка сграбчи главата му и я блъсна към масата.

Пред очите му избухнаха искри.

Кинжалът се отдръпна. Гилеас притисна ръце към гърдите си, прорязван от болка. Топла кръв се стичаше по гърба му.

— Здравей, Вел — рече той. Велиана се настани насреща му. В лявата си ръка тя подхвърляше окървавен кинжал. Капчици прясна кръв се посипаха върху масата. Изникналият съдържател се приближи към нея и започна да говори, но един неин поглед бе достатъчен, за да го смълчи.

— Това е работа на гилдиите — каза тя. Това бе повече от достатъчно. — Току-що видях висш член на Паяците да излиза — рече Велиана, когато двамата останаха насаме. — Какво му продаде?

— Нищо. Само лъжи, обещания и пустота.

Велиана сграбчи ръката му и забоде кинжала в дланта му. Трябваше да му се признае, че той не изпищя.

— Да опитаме отново — рече тя.

— Ти си глупачка. Никога не бих те убил. Никога. Да се гневиш…

— Погледни ме! — кресна тя и повдигна пръст към засегнатото си око. — Погледни!

Зеницата бледнееше, краищата й бяха очертани с кръв. Белегът, простиращ се от челото до бузата, отнемаше красотата й.

— Мислиш ли, че ми дреме дали си възнамерявал да ме убиваш?

Гилеас се закашля. Струваше му се, че гърбът му пламти. По звука на кашлицата бе разбрал, че дробът му е пронизан. Но раната не бе фатална, не още…

— Мога да ти платя достатъчно. Белегът може и да остане, но окото…

Велиана рязко издърпа кинжала и отново го заби, този път в китката му. Сега вече Червея изпищя.

— Какво му продаде? Мен вече продаде на Трен. Кого още си унищожил? Какво е останало от Пепелявата гилдия?

Макар че смехът му причиняваше болка, Гилеас не можа да се сдържи.

— Хората ти се крият, Вел. Крият се. Но червеите пълзят навсякъде. Трен знае къде са. Всички вие ще умрете. Той ще изпълни плана си, глупавия си и обречен план. Нямам търпение да видя хаоса, който ще настъпи тогава!

Осъзнаването сякаш бе юмрук, стоварил се в стомаха й.

— Казал си на Джерънд истината. Казал си му проклетата истина.

Грозната усмивка на Гилеас представляваше достатъчен отговор.

— Кучи син — просъска тя, задавяна от ярост. — Войниците на краля щяха да спасят всички ни, от арогантния негодник и войната му!

— Кой знае кому е казал Джерънд. — Червея се закашля и изплю кръв. — Кой знае какви планове ще излязат. Нощта на събирането ще бъде забавна. Много забавна…

— Но ти няма да я видиш — каза Велиана. — Ти ще пукнеш, с което ще направиш услуга на целия Дезрел.

Тя измъкна кинжала и замахна към гърдите му. Острието разкъса дрехите, но не потъна в очакваната плът. Одеждите вече се свличаха към стола, празни. Велиана остана вторачена в тях, привидна жертва на някаква странна шега. Предишния път, когато бе зърнала това, го бе отдала на шока от травмата. Но сега знаеше, че е замесена магия.

Жената повдигна ризата и я разтърси. Нищо. С кинжала разбута панталоните, но пак не откри нищо. Изругавайки, тя се надигна, за да си върви, когато нещо привлече вниманието й.

По пода пълзеше черен червей, дълъг една педя. Върху тялото му личеше малък разрез.

— Не е възможно — промълви тя. Това обясняваше прякора му. Вероятно той си го бе измислил сам като неосъзната подигравка с останалите. Всички онези шеги за живота сред мръсотията, пълзенето сред стени, подслушването с уши, пълни с кал… Сега те придобиваха съвсем нов смисъл.

Червеят почти бе достигнал пукнатината между дъските. Тъй като не искаше да се приближава до гнусното създание, Велиана хвърли кинжала си. Острието го разсече на две. Червеят се сгърчи, но предната половина на тялото му продължи да пълзи напред.

Велиана стовари тока на ботуша си отгоре му. По пода се пръснаха вътрешности.

Тя сподави желанието си да повърне — гледката й бе напомнила за целувката му. Със сдържан дъх се приведе, взе кинжала си, почисти го в крачола си и го прибра. Два ритника тласнаха разсечения червеен труп в цепнатината между дъските. Късовете се оказаха необичайно тежки.

Приключила, Велиана се обърна и се сблъска с вторачения съдържател.

— Изгори дрехите — заръча тя и му подхвърли кесията на Гилеас. — А това е компенсация, която да осигури мълчанието ти.

Тъй като не разполагаше с време за губене, Велиана бързо се отправи към вратата. Нещата се бяха объркали. Ако кралят знаеше за замисъла на Трен, самата Трифекта също бе запозната. Това променяше всичко.

Но най-напред трябваше да се погрижи за най-непосредствената заплаха: Фелхорн знаеше скривалището на гилдията й. Несъмнено приготовленията за нападението вече течаха. Трен отдавна се бе научил да не оставя врага жив нито миг по-дълго от необходимото. Тя започна да прехвърля убежищата през ума си, за да прецени кое от тях е избрал Джеймс.

Велиана тичаше все по-бързо с надеждата, че отчаяният й бяг няма да привлече нечие внимание. Гилдията й умираше и миризмата на кръв щеше да привлече и последния джебчия.