Дейвид Далглиш
Танц с плащове (16)

Глава четиринадесета

Отново прибягнал до същата маскировка, Мейнард се върна в храма. Бе изминала точно една седмица от предишното му посещение.

Пред портите му той отпрати телохранителите си, уверен, че заплахите му представляват далеч по-сигурна закрила. Вътре в храма нищо нямаше да го застраши, той се страхуваше единствено от престъпниците, които вилнееха по улиците. Дори не му се искаше да си помисля какви празненства щяха да настанат в подземния свят, ако някои крадци случайно се натъкнеха на Мейнард Гемкрофт и го убиеха.

Този път той бе приет далеч по-хладно от предишното си посещение. В това нямаше нищо изненадващо. Гостът веднага бе отведен в стаята на Пеларак, където остана да изчаква. Самият жрец изникна малко след това.

— Ти ни постави в неловка позиция — рече свещеникът, затваряйки вратата след себе си.

— Добре дошъл сред останалата част от Велдарен. Никой не може да се чувства спокойно, не и когато уличните отрепки се преструват на крале.

— Но когато хората започнат да се преструват на богове, нещата стават не по-малко лоши — изтъкна жрецът. Гемкрофт се престори, че не е забелязал тънката обида.

— Дойдох, за да чуя отговора ви. Ще ни помогнете ли срещу гилдиите, или ще продължите да спазвате неутралитета си?

Пеларак го заобиколи, за да седне зад бюрото си. Там свещенослужителят събра ръце пред себе си и приближи устни до допрените си показалци.

— Трябва да знаеш, че върша онова, което Карак изисква от мен — рече Пеларак. — Решението принадлежи нему, а не на мен.

При нормални обстоятелства Мейнард би се престорил, че взема думите му на сериозно. Но сега, след като дъщеря му бе отвлечена и той бе изправен пред опасността да остане без наследник, Гемкрофт нямаше нито време, нито настроение за подобни глупости.

— Не ми пробутвай тези нелепици — подбели очи Мейнард. — Ти си върховният жрец. Ти си начело тук, а не някакъв глас в главата ти.

— Съмняваш се в могъществото на Карак?

— Съмнявам се? Щях ли толкова да настоявам за помощта ви, ако се съмнявах? Просто не искам да слушам за молитви, неясни предсказания или мъгляви обещания. Искам отговор. Правилен отговор.

Пеларак се усмихна хищно.

— Няма да го получиш. Не и онзи, който желаеш.

— В такъв случай ще изпълня обещанието си — каза Мейнард.

— Вярваме ти — настоя Пеларак. — Изслушай ме.

Свещенослужителят посочи към стола пред бюрото си. Посетителят раздразнено се настани. Част от него знаеше, че трябва да се успокои. В момента той прибързваше — нещо, което винаги бе презирал у останалите. Но пък жреците му се бяха изплъзвали години наред. Щом дипломацията и подкупите не помагаха, време беше да опита със заплахи и груба сила.

— Погледни за момент от моята перспектива — заговори жрецът. — Да приемем, че се съглася: престъпниците трябва да бъдат поставени на мястото им, а на нелепата война трябва да бъде сложен край. Но ако се присъединя сега, в отговор на заплахата ти, какво пречи да се превърнем в пионки на Трифектата, вместо следовници на своя бог? Бихме убили — и сме убивали — крале, отправили същите заплахи като теб.

Разгорещеността на Мейнард бързо се оттегляше. Нещо много опасно бе на път да се случи. Пеларак не отправяше напразни заплахи, а Гемкрофтовото усещане за безопасност сега изглеждаше неоправдана арогантност. Жреците можеха да го убият с един жест. Златото и влиянието му нямаше да означават нищо, ако тези фанатици сметнеха, че Карак иска главата му.

— Грубо казано — отвърна Мейнард, отново прибягващ до политическите аспекти на личността си, — но като цяло истина. Нужна ни е помощта ви, Пеларак. Защото, ако не сте на наша страна, действията на безликите показват, че сте срещу нас.

— Ще се погрижа за тях — каза свещеникът. — Казах ти, че те не ни представляват. Карак е нашият повелител, а аз съм неговият най-верен наместник на земята. Той желае тази война да спре. Но когато стане дума за начина, по който това трябва да бъде постигнато, между мен и теб изниква несъгласие.

— Малко самонадеяно изказване. Какво несъгласие?

Пеларак се изправи, приглади черната си роба и прокара ръка по оплешивяващата си глава.

Това не се хареса на Мейнард. Върховният жрец много рядко проявяваше колебание. Това беше лош знак. Много лош.

— Готови сме да помогнем, но само при условие, че получим в замяна гаранция. Човек, за когото ще си спомниш следващия път, когато ти се прииска да размахаш меч над вратовете ни.

Сърцето на Гемкрофт се сви.

— И имате ли някого предвид? — попита той, макар вече да знаеше отговора.

Друг би се възползвал от момента, за да злорадства, но не и Пеларак.

— Миналата нощ две от безликите сестри се явиха, за да ме уведомят за постъпката си. Аз не ги укорих, още не. Дъщеря ти Алиса е при тях. Тя трябва да се присъедини към ордена ни.

На Мейнард му се струваше, че целият му свят се разпада. Единствената му дъщеря да стане жрица на Карак? Така тя щеше да остане в безопасност от отрепките на Тео Кул и нямаше да представлява заплаха за него самия. Но щеше ли някога да я види отново? И ако да, щеше ли тя да е останала онова свободолюбиво момиче, което така обичаше? Дали духът й щеше да оцелее сред тези стени, ежедневно обгръщан от настоявания за покорство пред Карак?

В следващия миг той осъзна опасността, изправила се пред него. Щом безликите разполагаха с Алиса, значи те можеха да правят с нея каквото си поискат. Ако той откажеше…

— Трябва да приема.

— Отлично. — Пеларак се усмихна. — Радвам се, че постигнахме съгласие. Ще си помогнем едни на други като приятели, а не като господар и слуга.

— Разбира се. Мъдро казваш — с горчилка излъга Гемкрофт. Той се надигна да си върви, но жрецът го спря.

— Мейнард. Погрижи се тя да остане твоя наследница. Ако я направиш безполезна, ние ще сторим същото.

Леден къс започна да заменя сърцето му.

— Не бих си и помислил подобно нещо.

— Радвам се. Нека благословията на Карак те следва.

Ако можеше да го стори, Мейнард би сграбчил благословията на Карак и би я захвърлил в най-зловонния канал, където да я остави да гние. И с огромна радост би хвърлил Пеларак на същото място.

— Прости ми, Алиса — промълви той, докато напускаше светилището. На излизане хвърли един последен поглед към вътрешността. Жреците и жриците се бяха проснали пред огромната статуя на бога и ридаеха в молба. Той си представи Алиса сред тях. Този образ превърна леда, вкопчен в сърцето му, в болка.

 

 

Алиса вече се бе облякла и седеше край огъня, когато Йорен се събуди. Пламъците подскачаха високо, защото тя периодично прибавяше клонки. Харесваше й да наблюдава как изгарят.

— Добро утро, любима.

— Добро — сухо отвърна Алиса.

Без да обръща внимание, Йорен се надигна и се оттегли зад едно дърво, за да се облекчи. Едва при връщането си той забеляза мрачния й поглед.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. — Младата жена отново се загледа в огъня. — Нищо.

Кул се ограничи с изсумтяване.

— Остани тук и поддържай огъня — заръча той. От палатката взе лъка си и колчан със стрели. — Аз ще потърся някой заек или катерица. Не прави нищо глупаво, докато ме няма. А ако безликите се върнат, кажи им да ме изчакат.

След това Йорен се изгуби сред дърветата. Алиса знаеше, че той няма да се бави дълго. Покрай престоя си във Фелууд беше разбрала, че той е опитен ловец. Тя продължи да запълва времето си с предишното занимание. Начинът, по който дървото се стопяваше в пламъците, й предоставяше странна утеха.

Скоро той се върна, понесъл мъртъв сив заек за задните крака. Алиса мълчаливо взе пуснатата до нея плячка.

— Ще ми трябва нож, за да го одера — рече тя.

Йорен спря, сетне сви рамене и й подхвърли малък кинжал, който извади от колана си. Тя го улови за дръжката. Трудно й беше да преглътне раздразнението си заради непредпазливия начин, по който идиотът го бе подхвърлил към нея.

Във всеки друг момент тя би се отвратила от обработването на месото. По време на престоя си далече от дома Алиса бе влязла в ролята на мъжкарана, но това бе представлявало главно преструвка. Тя отдавна бе разбрала — макар че те никога не биха го признали — че младите мъже се отнасят с по-голямо уважение към нея, ако останат с впечатлението, че тя умее да борави с оръжие и не пребледнява при вида на кръв. Ала в този случай й се налагаше да подкрепи създаваната представа с дела.

Алиса си представи, че заекът е главата на Йорен. Това стори чудеса за самоконтрола й.

Когато заекът се опече, Йорен й даде по-голямата част от месото. Той отново бе встъпил в кожата на благородния ухажор. Грубият пън от миналата нощ не бе съществувал. А Алиса се усмихваше ослепително в отговор на шегите му. Дори се изненада неприятно от лекотата, с която й се удаваше да го лъже.

— Да вървим — каза Кул, след като се нахраниха. — Изглежда ще трябва да оставим безликите кучки да ни търсят. Почисти се, имаш мазнина по лицето.

— Къде отиваме? — попита Алиса, обърсваща се с ръба на роклята си.

— Да се срещнем с баща ми.

Той я огледа навъсено. Младата жена все още носеше одеждите, с които бе престояла в затвора. Макар че девойката стори всичко по силите си, за да приглади коси, в действителност те се нуждаеха от четка и измиване. В момента Алиса приличаше повече на безумна слугиня, отколкото на богата наследница.

— Нетърпимо — каза Йорен. — Трябва да изглеждаш като моя кралица, а не като моя слугиня. Къде са онези проклети жени? Сигурно биха могли да помогнат с нещо.

— Да, те непрекъснато излагат красотата си на показ — отбеляза Алиса. Сарказмът й се оказа неочаквано силен, достатъчно силен, за да накара Йорен да присвие очи и да изпита известно съмнение в покорството й.

— По това време Мейнард ще е вдигнал на крака всички свои главорези в града — каза той. — Иначе бих те завел до някоя от баните. Но изглежда, че ще трябва да те заведа в този ти вид.

Кул стъпка пепелта и хвана годеницата си за ръката.

— И още нещо, мила — усмихна се той. — Пред баща ми си дръж езика зад зъбите. Не бих искал да се посрамиш.

Устата й леко трепна, но очите й не изразиха нищо.

— Да, милорд — каза Алиса.

Йорен бе забравил за кинжала, който й бе дал, за да почисти заека.

Кинжалът, който сега бе скрит под полата й.

Вървяха около час, преди да достигнат лагера на Тео Кул.

— Наръчкан огън, дебели одеяла и, слава на боговете, коне — каза Йорен.

— Прекрасно — каза Алиса. Той още стискаше ръката й.

Разположен на безопасно разстояние от градските стени, лагерът бе обграден с коли, някои от които покрити. Няколко огъня пламтяха в средата му. В единия край на кръга бяха струпани двадесет малки палатки, приютяващи наемниците. Срещу тях се издигаше голяма шатра с избеляло зелено платнище.

Тя усети как пръстите му увеличават натиска си. Не се изненада, когато китката й се оказа стегната.

— С тези змийски подмятания започваш да ме караш да мисля, че не оценяваш всичко, което сме сторили за теб.

— Извинявай. Заради изтощението е — каза Алиса. — Мога да ти обещая, че след една дълга вана ще се почувствам по-добре.

Йорен я целуна по бузата и отново я огледа.

— Надявам се. Имаш нужда.

Двама наемници изтеглиха мечовете си и поеха насреща им.

— Кой си ти? — попита единият.

— Йорен Кул. Отведи ме при баща ми.

Наемникът се изплю.

— Последвай ме.

Докато вървеше зад него, Алиса се оглеждаше. По ленивото разположение на хората личеше, че лагерът няма да бъде раздиган скоро. Повечето от наемниците се хранеха, разговаряха или играеха на дървени зарове. Неколцина се бяха вторачили в нея с присмех, но тъй като осъзнаваше настоящия си вид, жената не можеше да ги вини. Мразеше ги, но не можеше да ги вини.

Тео се бе разположил в украсен стол насред шатрата. Той не се надигна да посрещне сина си.

Алиса го бе срещала само веднъж, и то преди цяла вечност. Той бе едър мъж, с огромни ръце и още по-внушителна брада. Усмивката му излъчваше глад, а очичките му пораждаха впечатлението, че ламтят за всичко, към което се обърнат.

Тео Кул посочи към масата пред себе си, а после щракна с пръсти. Първият жест бе предназначен за влезлите, за да ги подкани да се настанят, а вторият бе указание за слугите. Двама от тях започнаха да пренасят чинии, чаши и прибори. Трети прислужник се зае да налива вино, а четвърти донесе хляб и месо.

— Добре дошъл, синко — каза Тео. — Виждам, че си измъкнал любимата си от бездната. Определено видът й загатва това!

Той се заля в гръмък смях. Йорен също се присъедини към кикота му, макар и не толкова гръмовно — не заради липса на желание, а заради липса на туловище.

— Шегувам се, разбира се — продължи Тео Кул. — Не бих се веселил да гледам жена в подобно състояние. Искаш ли някои от момичетата ми да те окъпят и преоблекат, преди да седнеш с нас? Не бих понесъл да зърна смущение върху лицето ти.

— Тя се смущава единствено когато останем насаме в спалнята — каза Йорен. Той се настани от дясната страна на баща си. — Боя се, че съм наследил причината за това от теб.

Тео отново избухна в смях, а Алиса изстина. Старият Кул бе сладкодумен, но пак си оставаше примитивен скот. Ако в този момент Йорен я повалеше на пода на шатрата и започнеше да я изнасилва, на шопара нямаше дори да му мигне окото. Дори би се присъединил…

Тя не можа да скрие потръпването си.

— Прости на сина ми — каза Тео. — Той обижда в желанието си да се пошегува. Мари, къде си? Мари! Ето те. Бъди така добра да се погрижиш за нея. Спомням си, че беше много красива. Приведи я в съответствие със спомена ми.

Мари се оказа възрастна жена, чиято сива коса бе стегната на кок. Тя бе ръководила подреждането на масата, преди да се оттегли в един от ъглите.

— Ела — каза тя и хвана Алиса за ръката. Гласът й бе решителен, но успокояващ. В погледа й личеше съчувствие.

Редом с шатрата се издигаше по-малко платнище, заделено за слугите. Те спяха върху одеяла направо върху земята: петдесет души бяха наблъскани в площ, предназначена за двадесет. В единия край на тази палатка, зад платнена стена, имаше огромна дървена вана. След нарежданията на Мари няколко млади момичета се разтичаха с кофи, за да донесат гореща вода.

— В началото ще бъде малко студена — каза Мари и започна да я разсъблича. — Но после ще се сгрее.

Алиса погледна към ваната. Водата бе мътна, но пък тя се бе къпала и в по-лоша. Тя се остави слугинята да я съблече. Радваше се, че платнените стени предоставят защита от погледите на наемниците.

— Ще накарам да изперат дрехите ти, докато се къпеш — продължи Мари. — Макар че ти заслужаваш нещо много по-добро. Ще видя какво ще се намери в…

Тя млъкна, защото кинжалът на Йорен изпадна от дрехите в ръцете й. Тялото на Алиса застина. Покрай цялата тази суматоха бе забравила за оръжието. Младата жена срещна погледа на Мари. В очите й разчете пълно разбиране.

— Това е опасна играчка за спалнята — каза слугинята.

— Не и когато искаш в спалнята да е тихо — отвърна Алиса.

Мари й помогна да се качи във ваната. Водата наистина се оказа хладка. Скоро пристигна първата кофа с гореща вода. Възрастната жена я изля собственоръчно и се приведе сред изникналата пара, за да не я чуе никой.

— Ако го убиеш, останалите чудовища ще те разкъсат — каза тя. — Дръж ножа на сигурно място. Изчакай да останете сами.

След това Мари изчезна да търси по-хубави дрехи. Следващите кофи кипяща вода прогониха остатъка от хладината. Алиса си позволи да се отпусне, уми косата си и остави слугините да изтъркат кожата й до червено.

Скоро възрастната слугиня се върна, понесла прекрасна синя рокля.

— Принадлежала е на по-малката сестра на Тео — обясни тя. — Вече поисках разрешението му, така че не се притеснявай.

Жените й помогнаха да излезе от ваната, попиха влагата и нахлузиха роклята над главата й. Тя бе старомодна, но Мари с лекота се справи с вървите в гърба.

— Поеми си още дъх — нареди слугинята. Алиса се подчини. Роклята се оказа още по-пристегната. Гръдта на младата жена се издигна нагоре, двойно по-голяма от обичайното. Гледката се стори неприлична дори на самата нея.

— Потърпи — каза Мари, прочела мислите й. — Мъжете мислят с долните си глави. Подобна гледка е достатъчна да ги възбуди, а възбуденият е глупав.

— А ако говорим за мъж, който е глупав по принцип?

Мазолестите пръсти стиснаха брадичката й и придърпаха лицето й по-близо.

— Внимавай с приказките, момиче. Мъжете може и да са глупави, но жените не знаят да сдържат езиците си. А тук ти си заобиколена от уши.

Момичетата я напръскаха с парфюм, срешиха косата й и обгърнаха шията й с няколко огърлици. Когато приготовленията приключиха и Алиса погледна в предложеното й огледало, тя не можа да разпознае жената, която я погледна от отражението. Макар потеклото да й позволяваше всеки ден да се обгръща в подобен лукс, до този момент тя не бе изпитвала нуждата да се труфи по подобен начин.

Мари отпрати останалите слугини.

— За твое добро е да останеш търпелива — каза тя. — Ще си спечелиш единствено синини, ако се противопоставяш безполезно. Мъжете от рода Кул са животни, опасни животни. Прави каквото се налага, за да ги държиш сити.

Алиса поклати глава. Как така бъдещето й бе помрачняло в такава степен? Тази вечер Йорен отново щеше да я пожелае, както бе сторил през изминалата нощ. И както щеше да стори на следващата. И по-следващата. Повече от всичко й се искаше да го отхвърли, но думите на Мари бяха недвусмислени. Отхвърлянето щеше да й довлече удари. Или нещо по-лошо.

При цялото това самосъжаление тя не си позволи да се оправдава. Знаеше, че си е заслужила всичко. Че сама си е виновна, задето бе започнала да се вслушва в лъжите на лежалия край нея Йорен. И нещо повече — беше им повярвала и се бе обърнала срещу собствения си баща. И сега се бе превърнала в робиня на младия Кул.

Роклята й имаше няколко подплати. Мари показно ги раздели. Най-вътрешната бе тънка, бяла и гладка, със скрит джоб. Възрастната жена плъзна кинжала вътре.

— Никога не му позволявай да го намери — каза тя.

Алиса кимна.

— Благодаря ти.

— Сега ела. — Мари протегна ръка. — Вечерята те очаква.

Този път Тео се надигна при влизането й. А Йорен се усмихна глуповато.

Алиса помнеше, че някога бе намирала същия този млад мъж за очарователен. Това само потвърди вижданията й, че е била идиотка. Сляпа. Глупава. Безразсъдна. Вече не се сещаше за обиди, които да запрати по адрес на онова момиче, което бе представлявала само допреди няколко дни.

— Изглеждаш смайващо — каза старият Кул. — Не е ли така, синко?

— Покъртително — съгласи се Йорен.

Без да чака подкана, Алиса седна до Йорен. Можа да види, че той остана доволен от поведението й на покорна съпруга. Това беше добре, щеше да намали подозренията му. Освен това младата жена се надяваше, че подобно поведение ще й позволи да остане на масата по време на обсъжданията на плана им. Въпреки възникналите трудности, те не се бяха отказали от намеренията си да се сдобият с богатството й. Колкото повече научеше за замисъла им, толкова повече можеше да стори, за да го осуети.

— Тъкмо обсъждахме как да те върнем на полагащата ти се позиция начело на рода Гемкрофт — каза Тео и сръбна от златния си бокал. — Изглежда беше глупаво от наша страна да очакваме, че кучките на Карак ще успеят да сторят нещо.

— Вината не беше тяхна — каза Алиса, надявайки се да породи малко гняв, с което и да получи информация. — Баща ми беше подготвен.

— Той винаги е подготвен — с горчилка отвърна Тео. — Помня как изпратих хората си да придобият контрол над онова, което ми принадлежеше по право, а той бе подготвен, макар и намиращ се на толкова мили от Ривъррън. И не говоря само за злато, Алиса, а за дела, титли и сведения. Всичко на изток от река Куелн би трябвало да ми принадлежи. Тези земи заслужават истински владетел! Лорд Гандрем няма право да ги владее. На него му стигат равнините. Нека пасе редом с останалите говеда!

Изглежда Алиса бе постигнала неочакван успех с разпалването на гнева му. Беше й известно за споровете му с лорд Гандрем, настоящият владетел на голяма част от земите, разположени на север от Велдарен, но до този момент не бе узнавала за посегателството му срещу едно от бащините й имения в Ривъррън. Ако бе знаела по-рано, щеше да е зърнала ухажването на Йорен по съвсем друг начин.

Главата на наемник изникна през цепнатината на платнището.

— Милорд, някой желае да разговаря с вас — каза той.

— Кой е той? — попита Тео.

— Тя — с леко объркване каза пазачът. — Каза, че нямала име.

Тео Кул се засмя сухо.

— Да влиза.

Алиса изпита слаба надежда при вида на безликата. Тя отново бе обвита в черно и Лилаво, а ликът й бе скрит зад бял плат. По телосложението личеше, че това е Елиора.

— Дойдох да слушам — каза жената.

— Да слушаш? Какво да слушаш? — попита Тео.

— Иска да каже, че е дошла да получи нареждания — обясни синът му. Сенките бавно се виеха около тялото на новодошлата, подобно дим.

— Щяхме да имаме нареждания, ако не ни прекъсваха досадни жени — рече Тео. — Първо Алиса, сега и ти. Да говорим по същество. Мейнард трябва да ритне камбаната. Но преди това трябва открием начин да върнем Алиса като законна наследница.

— Завещанията, изцапани с кръв, рядко биват спазвани — изтъкна Елиора.

— Зная това — каза Тео. — Аз съм Кул, а не идиот.

Алиса смяташе, че двете са едно и също. Трябваше да избухне в престорена кашлица, за да скрие прихването си.

— Има и друг начин — каза Йорен. — Останалите от Трифектата няма да се осмелят да оставят един от членовете да изглежда слаб. Ако убием Мейнард и отидем при тях, те ще се погрижат въпросът да бъде разрешен бързо и без пукотевица. Има ли значение, ако той я е зачеркнал от завещанието си? Тя е негова дъщеря, последната му близка роднина. Има хиляди начини да заобиколим предсмъртните му желания.

— Хубав план, макар и почти обиден с простотата си — каза Тео. — Тук разполагам само със сто наемници. Нима бихме могли да нападнем имението? Неговите телохранители са пет пъти повече. За наемниците да не говорим.

— Когато главата бъде отрязана, тялото не се гърчи дълго — каза Елиора.

— Колко философско — промълви Йорен.

— Това предложение ли е? — поинтересува се Тео Кул. Безликата сви рамене:

— Веднъж вече обещахме да го сторим. Можем да го сторим отново.

— И освен това вече се провалихте веднъж. Можете ли да се провалите отново?

Сенките трепнаха заплашително. На Алиса й се прииска да се отдръпне от сътрапезниците си. Безликите бяха особено опасни, а наскърбяването на уменията им не изглеждаше нещо повече от безумие.

— Няма да се провалим — каза Елиора. — Кажи ми кога ще нанесете удара си, за да предам на сестрите си.

Тео Кул се почеса по брадичката.

— Сещам се само за един момент, в който можем да спипаме дъртия пръч неподготвен.

— Кога? — попита Алиса, неспособна да се въздържи. Усмивката на стареца бе по-подходяща за муцуната на някоя мечка.

— Събирането на Трифектата.