През тези дни живеехме като победители. Опитвахме от новия дар, с който се бяхме сдобили — свободата. Тротоарите бяха изпълнени с книги и брошури — доскоро притежанието само на една от тях можеше да ни струва живота. Имахме на разположение най-различни вестници и списания, разговаряхме на всеослушание за каквото пожелаем, без да се страхуваме нито от САВАК, нито от когото и да било. Но всички години на потисничество ни бяха отнели способността да се възползваме правилно от свободата, не знаехме как да водим дискусии, не бяхме приучени да уважаваме различните мнения, да търпим инакомислещите. Именно това стана причина меденият месец на революцията да бъде по-кратък, отколкото очаквахме. Различията в мненията и пристрастията, които дотогава бяха туширани в името на общия враг, постепенно започваха да се усилват, да изплуват и все по-отчетливо да излизат наяве. Всяка група обявяваше другата за враг на народа, страната и вярата. Ежедневно изникваха нови и нови групи и заставаха срещу другите. Традиционните посещения при роднини за Ноу руз през онази година преминаха в разгорещени политически спорове, караници, дори скандали. Спречкването, което по-късно се оказа съдбоносно за мен, стана, докато бяхме на гости у Махмуд. Между него и Хамид избухна спор и накрая се скараха.

— Единственото нещо, което хората желаеха и заради което осъществиха тази революция, е ислямът. Затова управлението следва да е ислямско и никакво друго — отсече Махмуд.

— Интересно! — възкликна Хамид. — Въобще можеш ли да ми обясниш що е това ислямско управление?

— Прилагане на всички ислямски закони.

— Значи връщане с хиляда и четиристотин години назад!!!

— Законите на исляма са божии закони, никога не остаряват и са приложими във всяко време.

— Добре тогава, кажи ми, ако обичаш, какви са икономическите закони на исляма. Неговите закони за защита на гражданските права? — попита Хамид. — Или може би искате да си направите хареми, да пътувате с камили и да режете ръце и крака?

— Това също са божии закони. Ако бяха рязали ръцете на крадците, сега нямаше да са толкова многобройни. Предателите и измамниците също. Какво разбираш ти, безбожнико, от тези закони? В тях има мъдрост.

Спорът приключи с обиди и никой не толерираше опонента си. Хамид говореше за основните човешки права, свободата, конфискацията на имуществото и разпределението на богатството, смъртното наказание на предателите в името на революцията и съюзното управление. Махмуд го нарече безбожник, непознаващ бога, и еретик, който трябва да бъде убит, а Хамид нарече него догматик и закостенял традиционалист, а Махмуд го обвини, че е предател и чужд агент. Ехтерам Садат и децата на Махмуд, а също и Али и жена му, бяха на негова страна и му суфлираха. На мен ми дожаля, че Хамид остана без подкрепа, застанах на негова страна и му подсказвах. Мама държеше лицето си с ръце, не разбираше много от нашите приказки, единственото й желание беше да се помирим. Фати и съпругът й се двоумяха и не знаеха на коя страна да застанат. Най-лошото бе, че Сиамак стоеше по средата, объркан и зашеметен, и не можеше да проумее кой е правият. В съзнанието му все още бе прясно религиозното обучение на Махмуд отпреди няколко месеца, но напоследък живееше в интелектуалната и политическата атмосфера на баща си. До този момент обаче не се беше натъквал на противоречия, тъй като виждаше вуйчо си и баща си рамо до рамо и в съзнанието му двете гледни точки се сливаха. Острите разногласия между двамата го объркаха и обезвериха. Вече не показваше пристрастие или привързаност нито към единия, нито към другия. Отново стана нервен и агресивен. Докато най-накрая, след дълга и продължителна вътрешна борба, положи глава на гърдите ми, както правеше в детството си, и зарида. Зауспокоявах го и го попитах какво го измъчва.

— Всичко! — отвърна, хлипайки. — Истина ли е, че татко не приема бог? И е враг на ага Хомейни? Вуйчо Махмуд наистина ли е убеден, че татко и неговите другари трябва да бъдат убити?

Не знаех какво да му отговоря.

* * *

Животът ни продължи както преди години. Хамид отново рядко се мяркаше, забрави напълно за дом и семейство. Непрекъснато беше ту в една, ту в друга част на страната. Прекарваше времето си в писане на статии, речи, печатане на вестници, списания и бюлетини. Минаваха дни, без да получим вести от него. Нямаше нищо против Сиамак да го придружава, но самият Сиамак бе изгубил желание да го следва като преди. След отварянето на училищата, университетите и учрежденията всички продължиха своята работа. Но те се превърнаха в арена на дискусии, спорове, схватки, противоположни схващания и убеждения. В университета всяка група, която дойдеше по-рано, окупираше една от стаите, окачваше плакатите си на вратата й и се заемаше да разпространява своите листовки и позиви. Това не беше характерно само за студентите, преподавателите също членуваха в различни групи и се хващаха за гушите. Вратите и стените бяха облепени с противоречащи си лозунги и със снимки на студенти и преподаватели, получаващи награди от шаха и съпругата му. Не си спомням как точно учихме и как протекоха изпитните сесии през тази година. Всичко бе подчинено на идеологическата война. Довчерашни приятели се биеха до смърт и когато опонентът бе победен, дори да му беше струвало живота, празнуваха, радваха се и го смятаха за голяма победа за групата. Бях доволна, че това бе последният ми семестър, а Хамид ми се присмиваше:

— Учудващо упорита студентка си! Толкова ти харесва да учиш, че май не възнамеряваш да завършиш.

— Много си несправедлив! Сега ми се подиграваш. Ако искаш да знаеш, можех да завърша за три години и половина, но заради теб бях принудена да прекъсна. После трябваше да взимам минимално възможните курсове, за да успея хем да ходя на работа, хем да гледам децата, хем да уча. Въпреки всичко успехът ми е много висок. Бъди сигурен, че и нагоре ще продължа.

За съжаление вълненията в университета, напускането на много от преподавателите и липса на занятия станаха причина отново да не успея да приключа образованието си и няколко курса да останат за следващия семестър. В службата положението също бе горе-долу подобно. Всеки ден на няколко души лепваха клеймото, че са били сътрудници на САВАК, и плъзваха смразяващи слухове. Уволненията и прочистването на учреждения и организации от антиреволюционни елементи стояха на дневен ред във всички групи. Всеки обвиняваше другия, че е противник на революцията. В нашата къща долетя друга мълва. Сиамак започна да носи от училище вестници на муджахидините.

В средата на месец септември 1979 година се роди дъщеря ми. Този път Хамид бе до мен. Закара ме до болницата, а после, когато ме преместиха в отделението, дойде и усмихнат ми каза:

— Това дете най-много прилича на теб.

— Наистина ли? И по какво? Според мен е мургавичка.

— Засега е повече червеничка, отколкото мургавичка! Но има трапчинки на бузите, много е сладка. Решихме да се казва Шахрзад, нали така?

— Не! Решихме, че тя, за разлика от Шахрзад ще има дълъг, спокоен и щастлив живот и ще й дадем име, което да й отива.

— И кое име би му отивало на това мъниче?

— Ти сам току-що го каза.

— Какво съм казал?

— Ширин^[1]!

Този път вече ми бе добре известно, че бебешкият период, както и детството траят кратко. Бях убедена, че това ще е последното ми дете, затова исках да се насладя на всеки миг. Сиамак не обръщаше никакво внимание на новороденото, но Масуд не само не ревнуваше, но с интерес наблюдаваше малкото чудо и удивено възкликваше:

— Толкова е малка, а всичко си има! Виж какви са й пръстчетата! Ноздричките й са като две малки нулички!

Не знам защо формата на ушичките и мъхът, който тя имаше само отпред по главичката, предизвикваха смях у него. След училище веднага отиваше при бебето, говореше му, играеше си с него. Ширин явно също много го обичаше. Щом го видеше, започваше да маха с ръчички и крачета и да му се усмихва, а когато поотрасна, освен в мен се гушкаше само в него. Беше здраво дете. Като характер и поведение, както и външно, беше смесица между Сиамак и Масуд. Беше блага и усмихната като Масуд, немирна и дяволита като Сиамак. Формата на устните и бузите й бяха моите, но мургавата кожа и големите черни очи бе наследила от Хамид. Бях толкова заета с нея, че не се дразнех от дългите отсъствия на мъжа си. Не бях в течение на неговата дейност. Дори и от Сиамак се бях отчуждила. Учеше се добре, както винаги, но не знаех с какво друго се занимава. След трите месеца отпуска по майчинство реших да си взема една година неплатен отпуск, за да си гледам спокойно детето, да завърша образованието си и евентуално да се подготвя за приемните изпити за магистратура.

Дъщеря ми се ползваше и от обичта на Парвин ханом, която вече се чувстваше много самотна и бе останала без ангажименти. Явно клиентите предпочитаха готовото облекло и работата й като шивачка беше замряла. Тя даваше под наем двете стаи от едната страна на двора си, а живееше в тези от другата. Това й осигуряваше добър доход и липсата на работа не я тревожеше. Прекарваше повечето свободно време при мен и когато се записах за зимния семестър, се зарадва и ми обеща, че ще гледа Ширин в дните, когато съм на лекции.

* * *

Но в университета цареше смут и хаос. Почувствах се много зле в деня, когато група студенти изгониха с ритник един от начетените дългогодишни преподаватели, на чиито лекции не смеехме да гъкнем и когото много уважахме, обвинявайки го, че бе получил монархическа награда за една от книгите си. Още повече че няколко преподаватели наблюдаваха с одобрение и усмивка случващото се. Когато разказах за това на Хамид, той поклати глава и заяви:

— В революцията няма място за безсмислено съчувствие. Чистката е неин основен стълб. За съжаление нямат силата за нея и я извършват през пръсти. След всяка революция потичат реки от кръв и народните маси си отмъщават за столетна тирания, но у нас подобно нещо не се случва.

— Как да не се случва? Нали наскоро по вестниците излязоха снимки на разстреляни.

— Ха! Само тези няколко ли? Ако и тях не бяха разстреляли, щеше да изглежда съмнително.

— Хамид, що за приказки?! Започваш да ме плашиш — според мен дори тези са твърде много.

— Много си чувствителна, проблемът е, че на нашия народ му липсва революционна култура.

* * *

Постепенно несигурността и противоречията в обществото до такава степен се изостриха, че доведоха до затваряне на университета, явно нямаше вероятност да приключи този етап от моето образование. Бяхме много далеч от спокойствието и сигурността, от уста на уста се носеха слухове за независимостта и отделянето на някои области от страната, по-специално на Кюрдистан. Хамид през повечето време пътуваше, а този път не се бе връщал повече от месец. Не знаех нищо за него, отново ме обхванаха тревогата и безпокойството, но този път не можех да търпя това и реших, че щом Хамид се върне, ще си имам сериозен разговор с него.

* * *

Върна се след шест седмици в полунощ, уморен и в окаян вид, веднага се хвърли в леглото и спа непробудно дванайсет часа. По обяд се събуди от шума, който вдигнаха децата, изкъпа се, нахрани се добре и без да става от кухненската маса, явно в настроение, оживено се разприказва и взе да се закача с децата. Аз миех чиниите на мивката, когато той ме погледна и възкликна:

— Напълняла ли си?

— Не, дори за последните няколко месеца съм отслабнала.

— Значи преди това си напълняла.

Прииска ми се да запратя нещо по него — беше забравил, че само преди седем месеца родих, затова не попита за Ширин. В този миг тя се разплака.

— Сетихте ли се, уважаеми, спомнихте ли си, че имате и още едно дете? — обърнах се ядосано към него.

Не си призна, че я беше забравил, отиде и я взе на ръце:

— Брей, колко е пухкава и колко е пораснала! Много е сладка!

Масуд с гордост започна да изброява уменията й: как му се усмихва, как познава всички от семейството, как стиска здраво неговите пръсти, че има две зъбчета, а отскоро вече и пълзи.

— Брей, да му се не види, толкова ли дълго ме е нямало? Значи за толкова кратко време е научила всички тези неща?

— Нее, тя имаше зъбки още преди да заминеш и правеше много неща, но ти не я забелязваше — отвърнах му.

Тази вечер той не излезе, към десет часа някой позвъни на вратата. Хамид скочи, грабна сакото си и побягна към покрива. Това ме върна към предишни години, сякаш нищо не се бе променило. Призля ми.

* * *

Не си спомням кой звъня тогава, но не беше опасно. Обаче това промени и двама ни. Погледнах го с огорчение, Ширин спеше, момчетата нямаха намерение да си лягат, тъй като баща им си бе у дома. Решително и строго ги отпратих в стаята им. Хамид също стана, извади от джоба си малка книжка и се запъти към спалнята.

— Хамид, остани, искам да поговоря с теб! — казах с доста заповеднически тон.

— Уф… точно тази вечер ли? — отвърна ми отегчено.

— Да, точно тази, страхувам се, че може да няма утре.

— О, колко сериозно и поетично!

— Говори каквото си искаш, присмивай ми се колкото си искаш, но аз трябва да кажа каквото имам. От теб не съм очаквала нищо, уважавах идеите и целите ти, при все че не ги приемам. Привикнах със самотата, с липса на събеседник, със страховете, с безпокойството и с отсъствията ти. Твоите желания в живота за мен бяха на преден план. Приех нахлуванията през нощта в къщата ни, преобръщането на целия ни живот, годините на обиди и унижения пред вратите на затвора. Носих сама товара на живота на плещите си, сама отгледах децата си.

— Добре, е и? За това ли ме държиш буден, за да ти благодаря ли? Ами, хубаво, благодаря ти, уважаема, ти си изключителна!

— Хамид, не се подигравай! Не ми е нужна твоята благодарност. Нито аз съм онова седемнайсетгодишно момиче, което се възхищава от твоя героизъм и се задоволява с такъв живот, нито пък ти си трийсетгодишният силен и здрав младеж, способен да се бори и да воюва. Нали самият ти казваше, че ако режимът на шаха падне, революцията победи и хората постигнат това, което искат, ти ще се върнеш към нормалния начин на живот и ние тихо, щастливо и спокойно ще отгледаме заедно децата си. Помисли и за тях, с теб носим отговорност, те се нуждаят от теб. Остави другото, но аз нямам вече сили. Най-важното вече се случи, ти изпълни задълженията пред страната си. Остави младите да довършат останалото. Аз не искам нищо друго, освен спокойствието и щастието на децата си. Нека поне веднъж за теб те да са най-главното. Момчетата имат нужда от баща, вече не мога да заемам и твоето място. Помниш ли колко весели и радостни бяха през онзи месец, който прекарахме на Каспийско море. Разказваха ти всичко, а сега от доста време нямам представа какво прави Сиамак, какви са приятелите му. И това в пубертета, в опасната възраст. Трябва да намериш време да поговориш с него, да го закриляш. Налага се да помислим и за бъдещето му. Разходите по децата от ден на ден нарастват. В тази скъпотия и инфлация повече не мога да се грижа за финансовото състояние на семейството ни. Ти въобще запита ли се как се справяме през тези няколко месеца, откакто съм в неплатен отпуск? Повярвай, и малкото пари, които бях скътала за черни дни, заминаха. Докога смяташ, че можем да лежим на ръцете на възрастния ти баща?

— Това, което ви дава всеки месец, е моята заплата.

— Каква заплата? Защо се самозалъгваш? Че колко е приходът на печатницата, за да дава заплата на безработен човек като теб, който все отсъства?

— Какъв е проблемът? От пари ли се нуждаеш? Ще му кажа да ти дава повече. Така по-спокойна ли ще бъдеш?

— Защо не искаш да разбереш какво ти говоря? Толкова много неща наговорих, а ти за парите се хвана.

— Всичко беше само дрънкане. Основният ти проблем е, че нямаш велик идеал. Служенето на народа няма място в твоето материално мислене.

— Ето, пак започна с лозунгите. Ако толкова страдаш за бедния си народ, нека заминем за някое затънтено място в страната като учители и да работим за хората, да ги научим на нещо. Да вземем земя, да се заемем със земеделие или с каквато и да е работа, която според теб е в служба на народа. Дори да не получаваме никакъв доход, нищо няма да кажа. Искам само да сме заедно, децата ми да имат баща. Кълна се в бога, ще те последвам, където и да отидеш, само да се спасим от тази война на нерви, от страха, от бягството и от безпокойството. Веднъж в живота си реши нещо в полза на семейството и децата си.

— Приключи ли? — попита той ядосан. — Разсъждаваш много елементарно и витаеш в облаците? Все още мечтаеш и говориш като малко момиче. Да не си мислиш, че изтърпях всичките изтезания и затвора, че минах през обучение, за да се откажа накрая от всичко и да отида в някое забутано селце да садя фасул? Да ора с плуг? Моята мисия е установяването на народна власт. Кой казва, че революцията е победила? Чака ни още дълъг път. Мой дълг е спасението на всички ни. Кога ще разбереш това?

— Обясни ми, моля те, какво означава народна власт? Не е ли власт, избрана от народа? Така, направиха го, но ваша милост не желае да приеме избора на народа, за който толкова много се биеш в гърдите. С кого всъщност искаш да се бориш?

— Ооо, я стига… Какъв ти избор? Направен от безпросветни и луднали по революцията хора. Сами не проумяват в какъв капан попаднаха.

— Разбрали, неразбрали, при всички положения тях ги подкрепят, а ти не си адвокат на народа. Изборът си е техен и още не са се отказали от него. А ти трябва да го уважиш, въпреки че противоречи на твоите схващания.

— Значи да седна, да скръстя ръце и да оставя всичко да отиде на вятъра? Аз съм политически мислител, знам правилния път на властта. Сега, когато основите са положени, трябва да се довърши започнатото. И този път няма да се откажа от борбата, докато всичко не приключи.

— Борба? С кого? Шаха вече го няма, режимът е републикански, а ти искаш да се бориш? Добре, така да бъде, оповести програмата си и след четири години я предложи на избирателите. Ако пътят ти е правилен, бъди сигурен, че хората ще гласуват за теб.

— Ооо, я стига, много ти е лесно. Да не мислиш, че ще ми позволят? Пък и кои хора, седемдесетте процента неграмотни, които се страхуват от бога и Пророка. И с две ръце правят всичко в името на религията?

— Грамотни, неграмотни, такива са хората от народа ни, такъв е изборът им. Ти искаш насила да наложиш своето управление в обществото.

— Точно така! Ако се наложи, и това ще направя. После, когато разберат кое е в тяхна полза и кой защитава интересите им, ще се присъединят към нас.

— А какво ще стане с онези, които не се присъединят и чиито убеждения се различават от вашите? Сега в страната има хиляди групи, уверени, че правото е на тяхна страна. Ако не приемат вашето управление, какво ще правите с тях?

— Те са продажници и изменници, които не мислят за интересите на народа и се изправят срещу него, затова трябва да ги отстраним от пътя.

— Значи да ги убиете, така ли?

— Да, ако се наложи.

— Добре, така постъпваше и шахът, защо тогава скандирахте, че е тиран? Каква глупачка съм била да имам високо мнение и да храня големи надежди за теб! Колко малко съм те познавала, ако след всички приказки за хората, за любовта към народа и проповедите за човешките права искаш да станеш палач! Затънал си във фантазиите си и вярваш, че религиозните фанатици ще стоят тихо и кротко и ще чакат ти да грабнеш оръжие, да започнеш нова революция и да ги избиеш до един! Напразни мечти! Те ще те убият! Няма да повторят грешката на шаха! И предвид това, което си замислил, ще бъдат напълно прави!

— Знам, именно това показва, че са склонни към фашизъм. И затова ние трябва да сме въоръжени и силни.

— И ти май имаш склонност към фашизъм, след като вземеш властта, се каниш да убиеш не по-малко хора от тях.

— Престани вече, така и не проумя какво представлява революцията.

— Да, не съм я проумявала и не я проумявам, искам само да опазя семейството си. Властта също не я искам.

— Ти си егоистка, която мисли само за себе си.

* * *

Спорът с Хамид бе безполезен и безрезултатен. Върнахме се години назад и всичко започна отначало. Обаче този път бях безкрайно уморена и изтощена, а той по-раздразнен и по-безстрашен. Няколко дни размишлявах върху живота и бъдещето си и стигнах до извода, че е глупаво и безпредметно да се надявам на Хамид. Трябваше да разчитам само на себе си и животът ми не можеше да продължава по този начин. Затова реших да прекъсна неплатения си отпуск и да тръгна отново на работа. Парвин ханом се съгласи да идва да гледа Ширин.

* * *

Господин Заргяр се изненада от моето завръщане:

— Нямаше ли да е по-добре да си останете при детето до края на отпуската? Докато се поуталожат нещата.

— Не се ли нуждаете от мен? Случило ли се е нещо в мое отсъствие, за което да не знам?

— Не, нищо специално. Ние винаги имаме нужда от вас, но проблемът с русарито^[2] и чистката създават леко напрежение.

— За мен не е от значение, цял живот съм ходила с русари и чадор.

* * *

Работният ден не бе свършил, когато напълно ми се изясни какво е имал предвид. Ведрата атмосфера от дните преди революцията бе изчезнала. Обстановката бе тежка. Бяха се появили нови групички, враждуващи една с друга. Колегите ми се стараеха да странят от мен. Щом влезех някъде, разговорите секваха или хората без причина започваха да говорят с намеци и недомлъвки. Други пък скришом ме заговаряха и се опитваха да изкопчат от мен някаква информация, сякаш разполагах със сведения за всички десни сили. Революционният комитет, за чийто първи член бях избрана аз, сега бе ликвидиран и на негово място бяха създадени няколко други комитета, най-важният от които се занимаваше с чистката в учреждението. Изглежда, в неговите ръце сега бе съдбата на всички ни.

— Нали миналата година разобличиха и уволниха всички хора на САВАК? Защо правят всичките тези събрания и пускат слухове? — попитах господин Заргяр.

— След някой и друг ден ще разбереш — усмихна се горчиво той. — Хора, които познаваме от години, за една вечер станаха ревностни мюсюлмани, с броеница в ръка, непрекъснато се молят, пуснаха си бради. Идват и започват да разчистват лични сметки, да свалят другите от сцената и да печелят дивиденти. Вече не можеш да различиш тези опортюнисти от истинските революционери. Според мен те са по-опасни за революцията от онези, които открито застават срещу нея. Между другото — да не забравиш да отидеш на молитва, иначе е свършено с теб.

— Знаете, че съм религиозна, никога не съм преставала да се моля — отвърнах — но да го правя пред всички, само и само да ме видят, не ми се нрави. Никога не съм можела да се моля пред очите на хората.

— Остави тези приказки, днес задължително трябва да отидеш, куп хора те чакат да видят как ще го направиш.

* * *

Всеки ден на информационното табло окачваха списък с имената на тези, които трябва да бъдат изгонени. Всички с безпокойство се втренчвахме в него, но щом не видехме имената си, въздъхвахме облекчено и считахме деня за хубав.

* * *

В деня, в който започна войната^[3], щом затрещяха бомбите, всички се качихме на покрива на сградата. Никой не знаеше какво става. Едни мислеха, че противниците на революцията нападат, други бяха убедени, че е преврат. Носеха се хиляди различни слухове. Тревожех се за децата си и бързо се прибрах вкъщи. От този момент и войната се прибави към останалите проблеми в моя живот. Нощните затъмнения, дефицитът на различни стоки, липсата на бензин и други горива точно когато приближаваха студове, а аз бях с малко дете на ръце, и най-страшното от всичко — кошмарните картини на войната, които се въртяха в главата ми — всичко това отслаби духа ми. На прозореца в стаята на децата сложих черен плат и вечер, когато спираха тока заради въздушните нападения, всички се събирахме в нея на светлината на свещи, боязливо заслушани в шумовете отвън. Присъствието на Хамид можеше да внесе спокойствие и успокоение в сърцата ни, но както винаги в подобни важни моменти той не беше до нас. Не знаех къде е, но вече нямах сили да се тревожа и за него.

* * *

Липсата на топливо и купоните за бензин объркаха обществения транспорт. Обикновено Парвин ханом трудно намираше кола, която да я докара до нас. И трябваше да извърви част от пътя пеша. Един ден закъснях за работа повече от обикновено. Още с влизането си в сградата усетих необичайната атмосфера в нея. Мъжът на пропуска отвърна очи и не само не ме поздрави, ами не отговори и на моя поздрав. Няколко шофьори, които седяха в стаята на пропуска, скришом ме наблюдаваха. Всеки, когото срещнах по коридора, се правеше, че не ме забелязва. Щом стъпих в стаята си, се стъписах. Всичко бе разхвърляно, съдържанието на чекмеджетата — изсипано върху бюрото. Листовете бяха разпилени. Коленете ми се разтрепериха. Страх, безпокойство, гняв и унижение се сляха и забушуваха в мен. Гласът на господин Заргяр ме накара да се съвзема.

— Извинете ме, госпожо Садеги, заповядайте в кабинета ми.

Мълчалива и зашеметена го последвах като робот. Покани ме да седна. Отпуснах се на стола. Той говори известно време, но аз нищо не чувах. Подаде ми писмо. Опомних се, взех го и запитах какво е.

— От централата на Комитета, отговарящ за чистката. Казах ви, че… Пише, че ви уволняват.

Гледах го втренчено, бликналите сълзи бяха застинали и очите ме боляха. Хиляди мисли се блъскаха в главата ми.

— Защо!? — попитах с приглушен глас.

— За комунистически пристрастия, за връзки с антиреволюционни групи и пропаганда в тяхна полза.

— Но аз нито имам пристрастия, нито връзки. Пък и приблизително година бях в неплатен отпуск и не съм идвала на работа.

— Ами трябва да е заради съпруга ви.

— Но какво общо има неговата дейност с мен. Хиляди пъти съм казвала, че не мисля като него и не трябва да ми приписват неговата вина.

— Права сте. Вие, разбира се, можете да се оплачете, но казват, че разполагат с документи и имат свидетели.

— Какви документи? Какви свидетели? Какво съм направила?

— Ами през месец февруари 1979 г. сте довели съпруга си да пропагандира своята гледна точка, организирали сте събрание с въпроси и отговори и сте раздавали антиреволюционни вестници.

— Но той беше дошъл само да ме вземе. Колегите го накараха да се качи.

— Знам, знам. Много добре си спомням какво се случи тогава. Не мислете, че съм съгласен с написаното, само ви обяснявам в какво ви обвиняват. Можете да обжалвате, но предчувствам, че това крие опасност и за вас, и за него. Всъщност къде е той сега?

— Не знам. Няма го от около месец, нямам никакви вести от него.

* * *

Уморена и безсилна се върнах в стаята, за да прибера нещата си. Сълзите ми замъгляваха очите, но аз не им позволявах да потекат. Не желаех враговете да станат свидетели на моята слабост. Аббас Али, разносвачът на чай на нашия етаж, се промъкна в стаята с поднос в ръце, сякаш влизаше в забранено място. Взря се състрадателно в мен и в разхвърляната стая, сетне прошепна:

— Госпожо Садеги, за бога, наистина се чувствам крайно неловко. Кълна се в децата си, на тия не съм казал нищо против вас. От вас, освен добро нищо друго не сме видели. На всички им е много неприятно.

Изсмях се напрегнато и огорчено:

— Да, личи си от отношението им, от лъжливите свидетелски показания. Хора, с които седем години по цял ден бяхме заедно, да се отнесат по този начин, а сега дори не смеят да ме погледнат в очите.

— Не, за бога, не е така, госпожо Садеги, страхуват се. Да знаете какво кроят за Садати и Канани, които ви бяха приятелки — след някой и друг ден и тях ще изгонят.

— Не, грешите, малко преувеличавате. Ако ги изгонят, няма да е заради приятелството им с мен, а заради дългогодишна злоба и завист, които сега излизат наяве.

Взех под мишница чантата си, издута от папки с мои лични документи, и се запътих към вратата.

— Ханом, за бога, не си го слагайте на сърцето, моля ви, простете ни.

Прилоша ми.

До обяд бродих из улиците без посока. Постепенно горчивото унижение премина в гняв и недоволство, тревога за утрешния ден, за Хамид, за децата, за липсата на пари. Какво щях да правя в тази скъпотия без заплата? От два месеца печатницата беше без приходи и бащата на Хамид не можеше да му осигури доход. Заболя ме главата, едвам се довлякох до нас.

— Ха! Защо се връщаш толкова рано? Пък и сутринта закъсня! Ама така ще те уволнят! — посрещна ме учудена Парвин ханом.

— Вече го направиха!

— Какво? Наистина ли? И защо? Господ да ме убие, аз съм виновна, защото днес закъснях!

— Моля ти се… Никого не уволняват за закъснение, бездействие, за тормоз, за некомпетентност, за кражба, за разврат, за мошеничество, за безмозъчност. Уволниха мен, дето работя като вол, разбирам си от работата и издържам децата си. Аз бях проблемът, мен трябваше да отстранят, за да се прочисти учреждението.

* * *

Няколко дни бях много зле. Силното ми главоболие не преставаше нито за миг. Само благодарение на ампулите „Новалгин“ на Парвин ханом успях да поспя няколко часа. Новините за Хамид и групата му ме накараха да дойда на себе си и да се раздвижа. Хамид се бе върнал преди седмица от Кюрдистан, но само един-два пъти дойде у дома. Обясни, че е зает и нощем ще бъде в печатницата. Дори не успях да му разкажа за чистката и за причината да ме уволнят. От ден на ден новините ставаха все по-обезпокоителни и страхът ми се усилваше все повече, докато една вечер не се повтори кошмарът, който веднъж вече бях преживяла. Посред нощ нахлуха в къщата. От разговорите им разбрах, че са нахълтали и в печатницата и са заловили Хамид и останалите. И пак същите оскърбления, същият страх, същата омраза, сякаш ме бяха накарали насила да гледам отново стар и отвратителен филм. Ровенето на чужди ръце и очи в най-скритите и интимни кътчета на дома и имуществото ми отново предизвикаха в цялото ми същество усещане за голота и студ като преди години. Още настръхвах от спомена. Този път гневът не бе само в погледа на Сиамак. Той беше раздразнителен петнайсетгодишен младеж, кипящ от гняв, и аз се опасявах, че всеки момент ще даде израз на омразата си вербално или физически. Стисках здраво ръката му в своята и тихо го умолявах да се успокои, да не говори и да не утежнява повече и бездруго сложната обстановка. Масуд пребледнял наблюдаваше случващото се. Държеше на ръце неспокойната и уплашена Ширин и дори не правеше опити да я укроти.

* * *

И всичко започна отначало. Рано сутринта се обадих на Мансуре и й казах да намери най-благоприятна възможност да разкаже на баща си как стоят нещата. Дали той щеше да понесе за втори път такова нещо? След час той ми се обади. Като чух приглушения му и измъчен глас, сърцето ми се сви:

— Татко, трябва да започнем отново, но не знам откъде. Имаш ли някой, който може да ни каже къде са го отвели? Да ни каже какво е станало с него?

* * *

Къщата бе с главата надолу и всички бяхме изнервени. Сиамак ревеше като див звяр, удряше с крака и ръце по стените и вратите и ругаеше всичко живо. В гостната зад дивана Масуд се правеше на заспал. Знаех, че плаче и не иска никой да го безпокои. Ширин, която винаги се усмихваше и беше в добро настроение, също се повлия от тревогата и болката у дома и непрекъснато плачеше без причина, а аз… Объркана и съкрушена се борех с лошите си мисли. От една страна, ругаех и обвинявах Хамид, който ни докара тези черни дни, от друга, се питах: „Пак ли така ще го изтезават? Какво ли е състоянието му? Той разказваше, че първите четиридесет и осем часа мъченията са най-лоши. Ще може ли да понесе ударите с камшик? Краката му едва наскоро се бяха оправили. В какво точно го обвиняват? От Революционния съд ли ще бъде съден?“. Искаше ми се да крещя, имах нужда да съм сама. Влязох в спалнята и затворих вратата. Запуших ушите си с ръце да не чувам децата и оставих сълзите ми да се стичат на воля. Погледнах се в огледалото — бледа, изплашена, безсилна и смазана. Какво трябваше да правя? Какво можех да сторя? Искаше ми се да избягам. Ох, само ако ги нямаше децата, можех да избягам в планината, в полето, да изчезна. Ами те?

Бях като капитан на потъващ кораб, в когото са вперени очите на всички пътници, но аз бях по-разбита и от кораба си. Нуждаех се от спасителна лодка, която да ме отведе надалеч, където никой да не може да ме намери. Вече не бях в състояние да нося на плещите си толкова тежък товар. Детският плач се усили, постепенно премина в писъци. Механично се изправих и изтрих сълзите с опакото на ръката си. Нямах друг изход, децата ми се нуждаеха от мен. Този връхлетян от буря кораб нямаше друг капитан, освен мен. Вдигнах телефона и се обадих на Парвин ханом. Разказах й накратко как стоят нещата и я помолих да й заведа Ширин. Тя още крещеше, когато затворих телефона. Ширин се беше успокоила в прегръдките на Масуд. Знаех, че той няма да понесе сестра му да плаче и ще престане да се прави на заспал. Сиамак седеше до кухненската маса с пламнало лице и стиснати зъби и юмруци. Видях как вената на челото му пулсира, седнах до него:

— Виж какво, синко, ако искаш, крещи, ако искаш, удряй! Викай, докато ти олекне.

— Дойдоха и разрушиха целия ни живот, арестуваха татко, а ние като глупаци само стояхме и гледахме. Те вилняха из къщата ни, а ние си траехме.

— А според теб как трябваше да постъпим? Какво да направим? Можехме ли да ги спрем?

Стовари юмруци върху масата, кокалчетата на пръстите му се бяха разкървавили. Взех ръцете му в своите, говореше несвързано и крещеше. Прегледах раните му и когато се поуспокои, му казах:

— Знаеш ли, Сиамак, като малък се караше с всички, беше много избухлив. Когато изпаднеше в подобно състояние, аз те прегръщах, ти ме риташе и удряше с юмруци, докато ти олекнеше. Ако това ще те успокои и сега, ела при мен!

Прегърнах го. Беше цяла глава по-висок и много по-силен и с лекота би могъл да се освободи от прегръдката ми, но не пожела. Положи глава на рамото ми и заплака. След известно време промълви:

— Блазе ти, мамо, колко си спокойна и силна!

Усмихнах се иронично и си помислих: по-добре, нека си мисли така за мен… Масуд ни гледаше с насълзени очи, Ширин беше заспала в ръцете му. Направих му знак с ръка да се приближи. Той остави детето на земята и дойде при нас. Прегърнах и него. Тримата заплакахме, сълзите ни свързваха и ни вдъхнаха сили. След няколко минути се отдръпнах:

— Добре, деца, да не губим време. Плачът и вайкането няма да помогнат на баща ви. Трябва да измислим план и сериозно да работим за неговото изпълнение, готови ли сте?

— Разбира се!

— Добре, тогава съберете си багажа, за един-два дни ще трябва да постоите при ханом джан, а Ширин ще остане при Парвин ханом.

— А ти какво ще правиш?

— Ще отида при дядо ви и с него ще се опитаме да открием баща ви, може и да успеем да разберем нещо за него. Трябва да обиколим доста места, тъй като има хиляди комитети и военни поделения.

— Идвам с теб!

— Ти трябва да се грижиш за брат си и сестричката си. След баща си ти си мъжът, отговорен за това семейство.

— Първо, аз няма да ходя у баба, защото жената на вуйчо Али пак ще се мръщи, тъй като държи да се покрива пред мен, и ще мърмори. Второ, Ширин ще е при Парвин ханом, а Масуд е голям и не се нуждае от гледане.

Имаше право, но се страхувах, че младата му и чувствителна душа няма да издържи на някои от нещата, с които предстоеше да се сблъскаме, пък и нямах представа каква е ситуацията този път, затова добавих:

— Виж, момчето ми, ти имаш и друго задължение, не е само грижата за децата. Трябва да ни осигуриш помощ, да разкажеш на вуйчо си Али за станалото, да разбереш дали няма познати в някой комитет. Чух, че братът на жена му е пасдар^[4]. Ако е нужно, ти отиди заедно с вуйчо си при него да говорите, но внимавай, не изричай неща, които биха навредили още повече на баща ти.

— Няма, да не съм дете? Знам какво да говоря.

— Добре, после отиди при леля си и разкажи всичко на чичо си, може пък и той да има някакви познати. Ако искаш, по-добре остани у тях… Най-важното сега е да разберем къде са отвели баща ти. После ще ти кажа останалото.

— На вуйчо Махмуд да не казвам ли? И той би могъл да помогне… Говори се, че станал директор на някакъв комитет.

— Не, след онова спречкване, което имаха с баща ти, надали ще си мръдне пръста за него. Нека го оставим за по-нататък. Щом мога, веднага ще дойда у баба ви. Два дни не ходете на училище, а по̀ вдругиден и без това е петък. Дано до събота нещата се изяснят.

* * *

Нещата не само не се изясниха, но се усложниха и заплетоха. Със свекъра ми обиколихме всички приятели и хората, които той познаваше. Но без резултат. Повечето на отговорни длъжности бяха напуснали страната. Останалите бяха уволнени или се укриваха, или не успяхме да ги открием.

— Сега е различно, вече няма кой да ни помогне. Трябва сами да се помъчим да открием къде е Хамид — заключи свекърът ми.

Полицейските участъци отричаха да имат нещо общо с арестуването на съпруга ми и заявяваха, че нямат информация и че ще трябва да се обърнем към комитетите. В комитетите се интересуваха за какво престъпление е арестуван. Не знаехме какво да отговорим и аз със страх и безпокойство отвръщах, че май е арестуван като комунист. Никой не се наемаше да ми отговори. Може би не го намираха за редно. След два дни, още по-уморена отпреди и разтревожена за децата и Хамид, се запътих към дома на майка си с надеждата, че е намерена помощ. Фати беше дошла с децата. Всички ме очакваха притеснени.

— Не можа ли да ни се обадиш? — смъмри ме Сиамак.

— Не, миличък, не можах, не знаеш в какво състояние бях. Ходихме на хиляда места. Снощи се върнахме късно и останах да спя у баба ти и дядо ти, защото сутринта в 7:30 трябваше да се срещнем с един човек. Ти нали говори с баба си? Или не?

— Да, но исках да разбера какво сте направили.

— Бъди сигурен, че ако разберем нещо, ти първи ще научиш, а сега си събери нещата, че трябва да се връщаме у дома. — После се обърнах към брат си: — Али, ти и Махмуд имате толкова познати в комитетите, няма ли начин да разпитате и да разберете къде е Хамид?

— Всъщност, како, забрави за батко Махмуд, той не иска да чуе за Хамид. Аз директно не мога да разпитвам — каквото и да си говорим, мъжът ти си беше комунист. Утре кой знае какво може да ми припишат, но косвено ще се опитам да проуча.

Беше ми страшно притеснено, исках да отговоря, но се въздържах — нуждаех се от помощта им.

— Садег също ще попита няколко човека, които познава. Ти не се измъчвай, от теб нищо не зависи. Защо искаш да си ходиш вкъщи?

— Трябва да си вървя, сестричке. Нямаш представа на какво прилича домът ми и животът ми. Най-малкото, трябва да подредя, децата ми отсъстват от училище, а в събота трябва да отидат.

— Добре тогава, остави ми Ширин. Щом ще ходиш насам-натам, тя само ще ти пречи. Виждаш ли колко я обича Фирузе, играе си с нея като с кукла.

Фирузе бе петгодишно обично и красиво момиченце. Фати бе бременна в четвъртия месец с второто си дете.

— Не, миличка, в твоето състояние не може да се грижиш за деца. Пък и аз съм по-спокойна, когато децата ми са с мен. Ако Парвин ханом има възможност, ще дойде с мен…

Парвин ханом тъжно слушаше, че ще си тръгваме, и сега скочи от мястото си:

— Кой? Аз ли? Разбира се, че ще дойда, тъкмо се чудех какво ще правя без нея.

— Не си ли заета? Не ти ли объркваме плановете?

— Че с какво да съм заета? Слава богу, ни мъж, ни дете, ни коте, а и тия дни никой не си шие. Ще дойда и цяла седмица ще остана при теб, докато си свършиш работата.

— Парвин ханом, много съм ти задължена. Не знам какво щях да правя без теб? Как бих могла да ти се отблагодаря за добрината?

* * *

Целият петък премина в чистене.

— Първия път, когато претърсиха къщата, ага джан, бог да го прости, изпрати няколко души, за да ми помогнат, но вече няма кой да ми помага и да ме закриля. Ох, колко ми е мъчно за татко, как се нуждая от него — споделих с Парвин ханом и бучка ми заседна в гърлото.

Масуд дотича до мен, не знам какво беше чул, но взе ръката ми в своята и каза:

— Ние сме тук, ще ти помогнем. Не тъгувай!

Разроших косата му с милувка и се взрях в очите му, изпълнени с обич.

— Знам, миличък, докато ви имам, не мога да тъгувам.

Този път не бяха влизали на долния етаж и в мазето, които бяха почти празни. Така работата ни се ограничи с нашия етаж, който подредихме и почистихме до следобед. Вечерта казах на момчетата да се изкъпят, накарах ги да наваксат с уроците си и да се приготвят за утре. Обаче Сиамак бе неспокоен, не искаше да учи и беше раздразнителен. Знаех, че има право, но и моето търпение не беше безгранично, затова строго им наредих да седнат до мен:

— Деца, сами виждате колко съм заета, какви беди и проблеми ми се струпаха на главата. За колко неща трябва да мисля. Смятате ли, че мога дълго да издържа? Няма да се справя без вашата помощ. Ако вие не ми помагате и допълнително ми създавате грижи, ще се срина. Най-голямата помощ е да си учите добре уроците и поне вас да не мисля. Ще направите ли това за мен?

Масуд прие от все сърце, а Сиамак — с известно колебание.

* * *

В събота отново се отбихме на няколко места. Под бремето на тревогата си бащата на Хамид се бе състарил с години. Много го жалех, затова се стараех да не го водя със себе си. Цялото ми тичане беше напразно. Не ми остана друг изход, освен да отида при Махмуд. В този момент трябваше да забравя за гордостта си. Щеше да ми бъде по-спокойно да разговарям с него по телефона, но всички от семейството му бяха инструктирани да казват, че го няма. Неохотно отидох пред тях и зачаках, докато той се прибра. Веднага след него позвъних на вратата и влязох. Ехтерам Садат ме посрещна хладно. Голам Али бе на двора и щом ме видя, радостно ме поздрави, сетне сякаш се сети, че не трябва да говори с мен, обърна ми гръб и отмина намръщен.

— Разбира се, че не си дошла да ме питаш как съм — каза жлъчно снаха ми — а ако търсиш Махмуд, трябва да те осведомя, че не си е дошъл. Не знам дали въобще тази вечер ще се прибере.

— Иди и му кажи да дойде, защото искам да говоря с него. Вкъщи си е, с очите си го видях да се прибира.

— Ха, как така си е дошъл, без да го забележа.

— Явно въобще нямаш представа какво се случва в дома ти. Кажи му да дойде за две минути.

Тя присви очи, уви чадора около пълната си фигура и мърморейки, излезе от стаята. Не й се сърдех, защото знаех, че изпълнява заповедите на Махмуд. След няколко минути Ехтерам Садат се върна:

— Сега се моли, а знаеш колко дълго продължава това.

— Няма значение, ще почакам. Имам време до сутринта.

След известно време Махмуд влезе в лошо настроение и измърмори под носа си нещо като поздрав. С цялото си същество изпитвах отвращение, че съм в тази къща.

— Батко — подех приглушено — ти си моят голям брат и освен теб си нямам никого. Татко ме повери на теб. Трябва да ме закриляш. В името на твоите деца, не оставяй моите сирачета, помогни ми.

— Какво общо има това с мен? Да не би да зависи от мен? Че аз какъв съм?

— Чичото на Ехтерам Садат е в един от комитетите, в Революционния съд, къде ли не. Ти само ми уреди среща с него. Достатъчно ми е да науча къде е Хамид и какво е състоянието му. Ти само ме отведи при него.

— Нее! Как си представяш да отида и да кажа: този безбожник ми е роднина, простете му?! Не, миличка, да не съм си намерил доброто име на пътя?

— Няма нужда ти да казваш нещо, сама ще говоря с него. Няма да се моля да го освобождават или да му прощават. Ако трябва, да му дадат доживотна присъда, но да не го измъчват или… екзекутират — рекох и избухнах в плач.

Той ме изгледа тържествуващо, с подигравателна усмивка, заклати глава и отвърна:

— Когато изпаднеш в безизходица, се сещаш за нас, така ли? Нали досега моллите бяха лоши и закостенели, нали нямаше бог, Пророк?

— Батко, престани, кога съм казвала, че няма бог, че няма Пророк? Не съм пропускала молитва. Повечето от моллите са по-либерални и просветени от хора като теб. Всъщност не бяхме ли заедно и не беше ли ти този, който се фукаше със зет си революционера, затворника, мъченика? Не споделям неговите идеи, но независимо какъв е, Хамид е баща на децата ми, нямам ли право да знам къде е и как е? Моля те, в името на децата ти, помогни ми!

— Стани, сестро, стани и се стегни! Това да не е разграден двор? Съпругът ти е противник на исляма, на бога, еретик, а ти, уважаема, искаш никой да не го закача, да го оставят да прави всякакви мерзости. Да унищожи държавата, религията. Да си говорим честно, ако властта беше в неговите ръце, щеше ли да ни остави живи? В името на децата си, бъди честна… защо млъкна…? Не, мила, грешиш, бог повелява той да бъде убит. Искаш аз, който цял живот съм търпял какво ли не заради исляма, но не съм позволил правдата и кривдата да се смесят, да отида при Хадж ага заради този безбожник, отвърнал се от вярата, и този чист и свят човек да вкарам в грях! Не, няма да извърша подобно дело, пък и той няма да потъпче закона и да пусне опълчилия се срещу вяра и бог и да го освободи просто ей така. Няма да го направи дори целият свят да го умолява. Това да не ти е времето на шаха, когато го спасихте с връзки? Не, мила, сега става дума за справедливост, за законност, за религия. Кой би му простил?

Сякаш ме удариха с тежък чук по главата. Очите ми горяха, пламнах от гняв. Запитах се защо ли въобще дойдох. Защо потърсих помощ от този непознаващ бога лицемер? Стиснала зъби, се изправих лице в лице с него, загърнах се в чадора си и изкрещях:

— Не! По-добре кажи: използвах го, вече не ми е нужен, не искам да имам съдружник, искам сам да лапам. Тежко на бог, който има раб като теб.

Побягнах и напуснах къщата, сипейки ругатни. Цялото ми тяло трепереше.

След две седмици разбрах, че Хамид е в затвора „Евин“. Всеки ден или със свекъра ми, или аз сама, загърната в чадор, търсех някой от служителите на затвора да ми даде достоверни сведения за Хамид. Престъплението му бе потвърдено. Притежаваха толкова много негови снимки, статии, речи, че не можехме да ги опровергаем. Не разбрах дали е имало дело, или не и кога се е състояло, но месец и половина след залавянето му, при едно от посещенията ни в затвора ни отведоха в една стая.

— Май са ни разрешили свиждане — прошепнах в ухото на свекъра си.

Зачакахме. След няколко минути един от служителите донесе пакет, остави го на масата с думите:

— Това са нещата му.

Известно време го гледах смаяна и объркана, не разбирах какво иска да каже.

— Не сте ли от семейството на Хамид Солтани? — попита безразлично. — Онзи ден беше екзекутиран, а това са му нещата.

Сякаш бяха опрели електрическа жица в тялото ми. Разтресоха ме нервни конвулсии. Погледнах към бащата на Хамид. Беше бял като платно и притискаше с юмрук гърдите си, сви се на стола и се свлече. Понечих да отида до него, но краката отказаха да ме слушат, зави ми се свят и изгубих съзнание. Звукът от сирената на линейката ме върна в действителността. Отворих очи. Откараха свекъра ми в реанимацията, а мен в спешното. Трябваше да съобщя за станалото. Дадох на сестрата телефонните номера на Фати и Мансуре, които знаех наизуст.

Бащата на Хамид остана в болницата, а аз вечерта се прибрах у дома. Не смеех да погледна децата в очите, нямах представа какво точно знаят и какво да им кажа. Нямах сили нито да плача, нито да говоря, толкова много успокоителни ми бяха инжектирали, че моментално се унесох в зловещ черен сън.

Нужни ми бяха три дни, за да изляза от замаяното шоково състояние. Три дни бащата на Хамид се бори със смъртта, но накрая бе победен и пое към вечността. Единственото, което можах да кажа, бе: „Блазе му, намери покой“. Завидях му…

* * *

Траурните церемонии за бащата и сина се сляха в една. Оплаквахме ги без страх и безпокойство. Скръбните лица, подпухналите от плач очи и слабите телца в черни ризи на синовете ми ми късаха сърцето. През повечето време бях потънала в спомени за съвместния си живот с Хамид, най-вече за месеца, прекаран край Каспийско море. От моето семейство присъстваха само мама и Фати. До седмата вечер бяхме в дома на бащата на Хамид. Нямах представа къде е Ширин. Все питах Фати да ми каже, тя ми отговаряше, но аз не я чувах и след известно време отново повтарях въпроса си.

Майката на Хамид беше много зле, според Фати нямаше да понесе това нещастие. Свекърва ми плачеше и нареждаше. Всяка нейна дума бе достатъчна да накара и околните да избухнат в плач. В мигове на нещастие аз потъвах в черни мисли, притихвах и се втренчвах в един ъгъл, затова ми бе чудно, че тя има сили да говори. Ту прегръщаше синовете ми и констатираше, че миришат като Хамид, ту ги отблъскваше и изкрещяваше: „За какво сте ми, след като него вече го няма!“. Понякога плачеше за мъжа си и стенеше: „Ако Мортеза беше жив, по-лесно щях да понеса тази мъка!“. После пък благодареше на бога, че е мъртъв и не може да види това нещастие. Виждах, че децата ми се тормозят и тази атмосфера им се отразява зле. Помолих Фати да каже на мъжа си да ги отведе от тук. Сиамак само чакаше знак да се махне, но Масуд се вкопчи в мен:

— Страх ме е, че като си тръгнем, много ще плачеш или може да ти стане нещо.

Обещах му, че ще внимавам и ще се пазя. Когато си тръгнаха, сякаш ми олекна и сълзите, които възпирах в тяхно присъствие, се отприщиха и дъхът ми излезе от гърдите с ридание.

* * *

Когато се прибрах вкъщи, знаех, че вече нямам право да бъда опечалена и да губя време. Не можех да си позволя лукса на дългия траур. Животът ми бе страшно объркан, момчетата изоставаха с уроците си, а изпитите наближаваха и най-вече нямах никакъв доход. Бях без работа, последните няколко месеца изкарах благодарение на помощта на свекъра си, но той си бе отишъл.

Трябваше да помисля за разходите по къщата, да си намеря работа. Мислите ми бяха объркани и по друга причина: през тази седмица в къщата на свекъра ми и на свекървата ми се шушукаше за наследството. Един ден, както лежах в една от стаите, две от лелите на Хамид не ме забелязаха и заговориха за къщата на баба му. Тогава разбрах, че тя е наследство на лелите и чичовците му, които дотогава заради майка си и понеже брат им се е грижил за нея, не са отваряли дума за правото си на собственост, но вече нямаше причина да отлагат. Искаха да я продадат и всеки да вземе полагащия му се дял. Няколко дни по-късно присъствах на разговор между зетьовете на Хамид.

— Според закона, тъй като синът, е починал преди баща си, нищо от наследството на Солтани няма да отиде при наследниците на Хамид. Попитай когото искаш — каза съпругът на Монир.

Странно как въпреки цялата тази суматоха и моето състояние всички думи, отнасящи се за живота ми, се бяха запечатали в умореното ми и замъглено съзнание. Във всеки случай тревогата за бъдещето ме измъкна от скръбта и помогна болката ми от загубата на Хамид да избледнее. Тъмните нощи на самотата ми преминаваха в тревожност, не можех да спя, не ме свърташе на едно място. Обикалях около къщата, мислех и от време на време си говорех на глас като луда. Сякаш всички врати се затръшваха пред мен. Без работа, без Хамид, без баща, без дом, без никакво наследство и с клеймо за цял живот, като съпруга на екзекутиран комунист. Как да опазя децата си в това бурно море на живота и да ги отведа на спокоен пристан? „Ех, къде си, татко…? Видя ли как думите ти се сбъднаха, дъщеря ти остана да се лута сам-самичка в този свят. Боже, колко много си ми нужен!“

* * *

В една от тези вечери, докато бродех като сомнамбул, ме стресна телефонен звън. Изненадана от това обаждане по никое време, вдигнах слушалката. Чух далечен глас:

— Масум, ти ли си?! Миличка, истина ли е, че Хамид… Хамид е починал?

— Ах, Парване, ти ли си? — промълвих и сълзите ми захапаха. — Къде си? От кого разбра?

— Значи е истина. Тази вечер съобщиха по една от иранските радиостанции.

— Да, истина е. И той, и баща му.

— Какво говориш!?… Баща му пък как!?

— Получи удар от шока и умря от мъка.

— Ох, милата ми, толкова ми е мъчно за теб! Остана съвсем сама. Кажи ми, ако се нуждаеш от нещо. Братята ти помагат ли ти?

— Пръста си не мръднаха за мен. Дори на погребението не дойдоха, едно сухо и вяло съболезнование не ми изказаха.

— Добре поне, че работиш и нямаш нужда от никого.

— Ами! Каква ти работа! Засегна ме чистката.

— Какво значи това? Какво значи чистка?

— Уволниха ме, това е.

— Боже, ама защо? Сега какво ще правиш с две деца?

— Три.

— Какво?! Три ли? Че кога станаха три? От колко време не сме се чували?

— От доста. Две години и половина, а дъщеря ми е на годинка и половина.

— Видя ли колко се отдалечихме една от друга? Помниш ли какъв грях си сложи на душата, като ни обвини за арогантни и самозабравили се тунеядци, лишили народа от полагащото му се, за предатели… Твърдеше, че всичко трябва да се преобърне и народът да извоюва правото си… Ето ти сега! По-добре ли е?… Но наистина, ако имаш нужда от пари, от помощ, само ми кажи. Нали?

Мъка и сълзи стиснаха гърлото ми.

— Какво стана, защо мълчиш? Кажи нещо!

— Не ме е страх от вражески нападки, но нека не ме съжаляват приятели — изрецитирах.

Няколко секунди Парване не отвърна нищо, после продължи с известно неудобство:

— Извини ме, Масум, прости ми. За бога, знаеш, че не зависи от мен, познаваш ме, не мога да тая нищо в себе си. Толкова ми е мъчно, че не знам какво говоря, не понасям, когато си нещастна. Толкова се радвах, че ти постигна това, което искаше. Мислех, че живееш щастливо. През ум не ми минаваше, че е станало така. Знаеш колко много те обичам. По-близка си ми и от сестра, ако ние не си помагаме в такива времена, кой друг? В името на децата ти, ако имаш нужда от нещо, само ми кажи.

— Непременно, благодаря ти. Дори обаждането ти е помощ. Сега най-много се нуждая от дух и вяра, които ми вдъхна гласът ти. Моля те само да не прекъсваме връзката си.

* * *

Мислех си за най-различни начини, с които да си изкарвам прехраната. Трябваше пак да се върна към шиенето, което винаги съм ненавиждала, но явно то беше белязало моя живот. Парвин ханом обещаваше да ми помогне, но всичките й клиентки се бяха отказали от услугите й. Трябваше да измисля нещо по-съществено. Знаех, че в държавните учреждения нямаше да ме назначат, тъй като бях уволнена заради чистката. Частните предприятия, свързани с държавата, и големите организации имаха специални комитети по назначаванията, които в никакъв случай не биха погледнали на мен като на потенциален свой служител. Започнах да търся сред малките частни фирми, но напразно. Пазарът на труда беше силно свит. Хрумна ми да правя туршия и да я продавам на магазинчета или пък да вземам поръчки за кексове, сладкиши и по-обикновена храна, но как, като нямах никакъв опит.

* * *

В един от тези дни господин Заргяр ми се обади по телефона. Гласът му, за разлика от друг път бе малко развълнуван. Попита ме как съм, явно наскоро беше научил за случилото се с Хамид. Изказа съболезнованията си и поиска разрешение да ме посети с някои от бившите ни колеги. На следващия ден дойде с петима от тях. Като ги видях, мъката пак ме връхлетя, отново заплаках, и жените след мен. Почервенял, господин Заргяр хапеше устни и се стараеше да не ни гледа. Никога не го бях виждала такъв. Когато се успокоихме, той каза:

— Знаете ли кой се обади снощи да ви предаде съболезнованията си?

— Не, кой?

— Господин Ширази от Америка. Всъщност от него научих новината.

— Странно, значи е още там? Мислех, че след победата на революцията се е върнал.

— Да, върна се, не можете да си представите в какво състояние беше, не бях виждал толкова въодушевен и щастлив човек. Беше се подмладил с няколко години.

— А защо пак е заминал?

— Знам ли? Когато си заминаваше, го попитах: „Защо си тръгваш? Нали мечтата ти се осъществи?“. И знаете ли какво ми отвърна?

— Не, какво?

— Животът беше смърт — смърт на мечтите и мечта за смърт.

— Трябваше да го задържите във вашата служба.

— Ами, те мен не задържаха там…

— Вас пък защо?!

— Нима не знаеш? — зачуди се ханом Молави. — Скалъпиха му досие.

— Какво досие? Да не би да сте направили нещо?

— Същото, което и вие.

— Не се връзва с вас.

— Как да не се връзва? — възкликна ага Мотамади — господин Заргяр е тагути^[5] от главата до петите!

Всички се разсмяха.

— Много мило!

Досмеша ме, да бъдеш тагути, постепенно беше се превърнало в комплимент.

— Известно време се заяждаха с мен само защото чичо ми бил адвокат, а аз съм учил в чужбина и съм женен за чужденка. Нали помните, че Алаи не можеше да ме понася? Искаше да се възползва от възможността и да се освободи от зло като мен, но планът му не успя.

— Какво правите сега?

— Нищо! Търся си работа от врата на врата, но нищо не намирам. Вече нямам надежда.

* * *

Вечерта господин Заргяр отново ми се обади и каза:

— Не исках да говоря пред другите, но ако наистина имате нужда от работа, може да измислим нещо на първо време.

— Разбира се, че имам. Да знаете в какво положение съм!

Разказах му накратко.

— Значи задължително трябва да се заемете с нещо. Засега имаме няколко статии и книга за редактиране и набор. Ако успеете да си намерите пишеща машина, може да ви ги възложим. Парите не са много, но не са и малко, поне докато ви намерим постоянна работа.

— Сякаш Аллах ви изпраща, за да ме спаси. Но как ще работя с тази фирма? Ако разберат, може да имате неприятности.

— Не е нужно да разбират, ще подпишем договора на друго име. Аз ще ви нося поръчките, вие няма да се появявате там.

— Наистина не знам какво да кажа и как да ви благодаря!

— Няма нужда да ми благодарите. Вие работите много добре, малко хора имат вашата грамотност по персийски език. Само си набавете пишеща машина. Утре следобед ще донеса материалите.

Не бях на себе си от радост, но откъде да намеря машина? Онази, която бащата на Хамид ми даде преди години, за да се упражнявам, бе много остаряла. В този момент позвъни Мансуре да попита как съм. Тя беше най-внимателна и разбрана от всички. Споделих й проблема си.

— Почакай, ще попитам Бахман. В службата си може да имат някоя, която временно да ти дадат.

Затворих телефона и почувствах лекота и радост. Благодарих на бога, че днес беше хубав ден.

* * *

Така започнах да работя вкъщи, редактирах, печатах, шиех. Парвин ханом ми беше приятелка, помощничка и спътница. През повечето дни идваше да гледа Ширин или да шием заедно. Внимателно изчисляваше и изплащаше моя дял, но бях сигурна, че ми дава повече от полагащото ми се. Беше все така весела и красива. Не можех да повярвам, че след Ахмад не си намери друг приятел. Заговореше ли за него, очите й се наливаха със сълзи. За мен вече не беше от значение мнението на другите за нея. В нея виждах благородна и мила жена, която ми помагаше повече от всеки друг в семейството ми. Милата Фати също правеше всичко по силите си, за да ми помага. Обаче с две деца и малката заплата на мъжа си имаше своите проблеми и хиляди грижи. Явно в онези дни всеки се бореше с трудностите. Единствените хора около мен, чието състояние от ден на ден се подобряваше, бяха Махмуд и Али. Богатството им непрекъснато нарастваше. Явно използваха магазина на татко, който сега принадлежеше на майка ми, за да складират стоки с купони, които после продаваха на черно на няколкократно по-висока цена. Ханом джан остаря, беше по-уморена от всякога, непрекъснато потънала в своите собствени мисли. Рядко я виждах и при малкото ни срещи гледах да не се натъквам на братята си. Не участвах на никакви събирания, докато един ден майка ми не се обади и не ми съобщи радостната новина, че най-после, след дългогодишно очакване, жената на Али е бременна, и ме покани на софре-йе хазрат-е Аббас.

— Да й е честито. Поздрави я от мен, но знаеш, че аз няма да дойда.

— Не говори така, ами ела. Става дума за свети Аббас, нима ще посмееш да обърнеш гръб на тази церемония. Знаеш, че нещастията идват без предупреждение, пак ли искаш да те връхлетят?

— Не, майко, не искам да ги виждам онези.

— Че каква работа имаш с тях? Ела на празника и се помоли бог да ти помогне.

— Всъщност, ханом джан, имам голяма нужда от такова събиране, да отида на поклонение или нещо подобно, където да се наплача и да ми олекне, но не желая дори да зърна безчестните си братя.

— В името на децата, не говори така — каквото и да е, все пак са ти братя, Али какво е виновен. Аз съм свидетел на колко много хора звъня. Заради мен ела, правиш ли си сметка откога не съм те виждала. Идваш при Парвин ханом, а не ми се обаждаш — нареждаше мама, после се разплака.

Накрая приех.

* * *

На масата си поплаках и помолих бог да ме направи по-силна физически и духовно, за да мога сама да нося тежкия товар на живота. Помолих се за бъдещето на децата си. Фати и Парвин ханом също лееха сълзи. Ехтерам Садат, цялата в злато, стоеше начело и отвръщаше лице от мен. Мама въртеше броеницата си и тихо се молеше. Жената на Али, горда и с високо вдигната глава, седеше до майка си и не помръдваше, да не би да пометне бебето. Непрекъснато искаше да яде различни неща, които веднага слагаха пред нея. Когато гостите си тръгнаха, започнахме да раздигаме. В това време Садег дойде да ни вземе с децата, които бе извел на разходка. Ханом джан разцелува децата, накара ги да седнат на двора и им сипа от курбан чорбата. Точно в този момент пристигна Махмуд и Ехтерам Садат се изстреля на двора като огромна футболна топка. Обаче мама не им разреши да си тръгнат. Сипа и на Махмуд от чорбата и започна да му шепне нещо в ухото. Явно ставаше дума за мен. Толкова бях обидена, че не исках никой да ни посредничи. Знаех, че ще имам нужда от финансовата помощ на брат си, но от друга страна, не исках синовете ми да станат свидетели на какъвто и да било разговор между мен и брат ми. Извиках Сиамак:

— Вземи чантата на детето и я остави в колата. Масуд, ела и гушни Ширин.

— Ама, как така? Остави децата, още не са си изяли чорбата. Току-що пристигнаха.

— Не, мамо, работа ме чака, трябва да вървя. Сиамак, побързай!

Подадох му сака, който бях оставила до прозореца.

— Мамо, вуйчо Махмуд си е купил нова кола. Ще отидем да я видим, докато ти се приготвиш. Голам Али!

— Тогава, мамо, ти доведи Ширин. И аз отивам! — каза Масуд.

Всички деца изтичаха навън. Ханом джан добре беше подготвила почвата за помиряването и Махмуд имаше предварителна готовност.

— Казваш ми да не правя лоши неща, да не съм нелоялен — говореше той на мама. — Та аз потъпках правата си, пренебрегнах обидите, тъй като според Пророка мюсюлманинът трябва да прощава. Но не мога да пренебрегна предаността към вярата, към Пророка и към Аллах.

Хвана ме яд, но доколкото го познавах, тези негови думи можеха да бъдат изтълкувани като един вид извинение.

— Масум, дъще, ела за малко! — повика ме мама.

Облякох си жакета, защото времето в началото на март бе студено и влажно.

Гушнах Ширин и с неохота излязох от стаята. Мама още не бе привършила встъпителните си слова, когато от улицата долетя врявата на децата. Задъхан, Голам Хосеин, малкият син на Махмуд, дотърча в средата на двора:

— Елате бързо, Сиамак и Голам Али се сбиха.

— Татко, тичай, убиха Голам Али — допълни разплакана дъщеричката на Махмуд.

Али, Махмуд и зет ми Садег изхвърчаха на улицата. Оставих Ширин на земята, наметнах чадора си, който бях сложила на оградата, и тичешком ги последвах. С мъка си пробих път през насъбралите се съседски деца и излязох напред. Брат ми Али бе притиснал Сиамак до зида и го ругаеше, а Махмуд му удряше силни шамари. Много добре знаех каква тежка ръка има. С цялото си същество почувствах болката. Озверяла извиках:

— Пусни го! — и се хвърлих към тях.

Чадорът ми се свлече на земята. Вмъкнах се между Сиамак и останалите и заразмахвах юмруци към лицето на Махмуд, които попадаха върху раменете му. Идеше ми да го разкъсам. За втори път се отнасяше така с детето ми. Мислеха си, че всичко могат да правят с децата ми, като знаеха, че нямат баща, който да ги защити. Садег дръпна настрани братята ми, но аз още няколко секунди стоях като страж със свити юмруци пред Сиамак. Тогава забелязах Голам Али, който седеше край уличната канавка, плачеше, а майка му разтриваше гърба и тихо проклинаше. Бедното дете още не можеше да си поеме дъх. Явно Сиамак го бе тръшнал на земята, гърбът му се бе ударил в ръба на уличния канал и дишането му беше пресекнало. Дожаля ми:

— Какво ти стана, леленце?

— Оставете ме и ти, и твоят луд звяр — изкрещя ми гневно той.

Махмуд приближи лице към моето и с разкривено от гняв изражение просъска:

— Чуй какво ще те попитам: когато обесят и сина ти, тъй като е изчадие на онзи безчестник и безбожник и сигурно ще свърши като него, и тогава ли ще свиваш ръце в юмруци?

С гневни крясъци набутах децата в разнебитения „Жиан“ и по целия път се проклинах, че въобще отидох, че децата ми скачат на бой като бойни петли, проклинах майка си и братята си и оплаквах тежката си орис да водя такъв живот.

Бършех сълзите си с опакото на ръката и карах. Вкъщи известно време крачех разгневена из стаите. Децата ме гледаха с уплашени очи. Щом се поуспокоих, извиках Сиамак и му казах:

— Как не те е срам? Докога ще се нахвърляш върху хората като бясно куче? Преди месец навърши шестнайсет, кога ще станеш човек? Ами ако бе станало нещо с него? Ако главата му се бе разбила в ръба и бе получил мозъчен кръвоизлив? Тогава какво? Ако беше умрял, какво щяхме да правим? Цял живот щеше да гниеш в затвора или и теб да осъдят на смърт — избухнах в плач.

— Мамо, извинявай, сбърках. Не исках да се караме, но не знаеш какви ги приказваха. Първо се фукаха с новата си кола, после започнаха да се смеят и да се подиграват на нашата. Заявиха, че ние заслужаваме да сме още по-нещастни, защото не сме мюсюлмани, не познаваме бог. Не им обръщах внимание, оставих ги да си приказват. Масуд, така ли беше? Но те не преставаха, започнаха да хулят татко, а после имитираха как е бил обесен. Голам Хосеин си изплези езика и килна главата настрани, а другите се смееха. Сетне добавиха, че не бил погребан в мюсюлманско гробище, а бил хвърлен на кучетата, защото е нечестив. Тогава не помня какво се случи, не можех повече да се владея. Ударих му два шамара, а бутнах Голам Али, който дойде да ни разтърве, той падна като пиян на земята и си удари гърба в ръба на канавката. Мамо, нима всеки може да ни обижда, а аз да си мълча? Ако не бях го ударил, тази вечер щях да умра от гняв. Нямаш представа как се подиграваха с татко!

И се разплака. Известно време го наблюдавах, така ми се искаше и двамата да ударим през устата Голам Хосеин. Стана ми смешно от тази мисъл.

— Ама здравата ги набихме, а? Но бедничкият Голам Али не можеше да си поеме дъх, мисля, че си му счупил няколко зъба.

Децата схванаха, че съм разбрала как стоят нещата и че донякъде съм на тяхна страна. Сиамак изтри сълзите си и през смях каза:

— Ама и ти как скочи по средата!

— Ами те те биеха!

— За мен не бе от значение, бях готов да изтърпя още десет такива шамара, но да можех поне още един път да ударя Голам Хосеин.

Разсмяхме се. Масуд започна да имитира какво съм направила. Скочи по средата на стаята и каза:

— Мама с чадора си изскочи на уличката. „Зоро!“ — помислих си аз. И в цял ръст се изправи срещу вуйчо Махмуд и вуйчо Али, стиснала юмруци, зае отбранителна поза досущ като Мохамед Али, и всеки момент щеше да нападне. Ако вуйчо Махмуд понечи да я удари, тя щеше да скочи на покрива на къщата на полковника. Но най-готиното беше, че и те се бяха изплашили и стояха объркани…

Масуд така добре пресъздаде цялата картина, че направо припаднахме от смях. Колко хубаво, че все още не бяхме отвикнали да се смеем!

* * *

Наближаваше Ноу руз, но аз нямах желание за нищо. Радвах се само, че тази лоша година си отива. Писах на Парване, че не може да си представи колко ужасна година съм преживяла, всеки ден — нова беда, или както казваше господин Ширази:

Триста шейсет и пет пъти ме продаваха като робиня, триста шейсет и пет пъти ме съживяваха и отново ме убиваха.

По настояване на Парвин ханом уших на децата нови ризи и панталони. Иначе празникът ни бе скромен. Без пролетно чистене, без хафт син^[6], без оживление. Свекърва ми настояваше да посрещнем новата година у тях. За първа година всички щели да дойдат, но аз не исках да виждам никого. По възгласите на съседите разбрах, че е настъпила новата година^[7]. Празното място на Хамид бодеше очите ми като трън. Седемнайсет години посрещах празника с него, дори да не беше с нас, чувствахме закрилата му, бях спокойна. Сега бях самотна и без защита. Масуд държеше в ръце снимката на баща си и я гледаше. Сиамак се беше затворил в стаята си. Ширин бродеше насам-натам. Аз се скрих в спалнята и заплаках.

* * *

Фати, Садег и децата, облечени с нови дрехи, шумно влетяха. Сестра ми се стъписа, като видя траурния ми празник. Дойде при мен в кухнята и ме смъмри:

— Како, това не е привично за теб, какво става? Поне заради децата трябваше да направиш хафт син или друго нещо. Зарадвах се, когато каза, че няма да ходиш у свекърва си, защото там ще се натъжиш, пък и на децата няма да им е приятно. Но сега виждам, че ти си по-зле. Хайде, облечи се, каквато и да беше тази година, свърши. Дано новата да е по-хубава за теб и да те овъзмезди за всички нещастия.

— Едва ли — въздъхнах.

* * *

След Нова година мълвата за освобождаването и продажбата на къщата се засили. Свекърва ми и Мансуре се противопоставяха, но братята и сестрите на свекър ми бяха единодушни, че сега е времето да я продадат. Продажбата на имоти след революцията бе малко неорганизирана, заради слухове за поделянето и конфискуването им. Наскоро пазарът се бе раздвижил, цените се вдигнаха и те бързаха да я продават, за да не паднат цените или им отнемат къщата. Когато официално ми съобщиха, аз им пратих отговор, че не мърдам, докато не приключат изпитите на децата, чак тогава ще си помисля. Но за какво? Едва изкарвах за прехраната на децата, откъде щях да намеря пари за наем. Майката и сестрите на Хамид също се тревожеха. Отначало предложиха да живеем при свекърва ми, но аз знаех, че тя не би издържала шума, врявата и щъкането напред-назад на децата повече от няколко часа. А аз не исках да ги ограничавам. Най-накрая един от чичовците на мъжа ми предложи да преустрои двете порутени стаи и гаража с отделен вход, от другата страна в двора на бащината къща на Хамид и да ни настанят там. Така и майката на Хамид нямаше да бъде сама, и дъщерите й щяха да са спокойни, пък и ние щяхме да сме си отделно. При положение че нямахме никакво право на наследство, аз им бях изключително благодарна за добрината.

* * *

С приключването на изпитите след третия срок приключи и реконструкцията в двора на свекърва ми. Но подозрителното поведение на Сиамак не ми позволи да мисля за преместването. У мен отново се събуди предишното безпокойство. Следобед той се връщаше по-късно от обичайното. Спореше на политически теми, обръщаше специално внимание на актуалните новини и вестниците. Но аз вече не можех да търпя никакви групи и групировки. Стараех се да затварям вратите на дома си пред новините на деня и да предпазя децата си от беди. Обаче може би именно тези ограничения засилваха още повече интереса му. На панихидата на Хамид и баща му се запознах с приятелите на Сиамак, които бяха дошли да помагат. Изглеждаха добри и здрави момчета, но не ми хареса, че постоянно си шушукаха, сякаш споделяха някакви тайни. Постепенно посещенията им в нашата къща зачестиха. Въпреки желанието ми Сиамак да си намери приятели и да излезе от черупката си, тези негови познанства предизвикваха у мен неприятни чувства. В ушите ми кънтеше гласът на свекърва ми, която все повтаряше: „Приятелите погубиха Хамид!“. Сиамак беше станал един от сериозните и запалени поддръжници на муджахидините. По събирания със стиснати юмруци афишираше принадлежността си към тях. Носеше вестниците и позивите им у дома, което ме вбесяваше. Разговорите ни за политика винаги приключваха с караници и скандали. Не само не постигаха очаквания резултат, но той все повече се отдалечаваше от мен. Докато един ден положих неимоверни усилия да съм спокойна и седнах да разговарям с него. Разказах му за баща му и за проблемите, които неговите политически пристрастия ни бяха навлекли. За страданията, които той и другарите му са преживели, за трудностите и изпитанията в техния живот, останали без резултат. Помолих го да ми обещае, че няма да се замесва в никаква група. Той ми отговори сериозно с вече възмъжал глас:

— Майко, какви ги приказваш?! Нима е възможно? Всички се занимават с политика. В нашия клас няма човек, който да не членува в някаква група. Повечето са муджахидини и са много добри момчета. Хем са набожни и четат намаз, хем се борят за свободата на народите.

— Значи нещо средно между баща ти и вуйчо ти и повтарят грешките и на двамата.

— Не, въобще не е така, много се различават от тях, харесвам ги, добри приятели са, подкрепят ме. Ако не съм с тях, ще си остана сам. Не разбираш.

— Разбирам, как да не разбирам, все трябва да си обвързан с нещо или с някого.

По пламналото му враждебно лице разбрах, че съм сгрешила, бях изгубила контрол.

— Прости ми, не исках да кажа това, но не мога да издържа още една политическа борба вкъщи — промълвих с приглушен и тъжен глас, сетне дадох воля на сълзите си.

Умолявах го да се отдръпне от тях. Успях да изтръгна обещание официално да не членува в никаква група, но пък не можел да не бъде привърженик или „симпатизант“, както той се изрази. Нямах сили сама да се боря с него, затова помолих Садег, към когото Сиамак бе привързан, да поговори с момчето. Положението от ден на ден ставаше все по-сериозно. Подразбрах, че Сиамак продава вестници на кръстовището, изоставил е уроците си и едва се е явил на изпитите за третия срок. Резултатите не бяха излезли, но бях убедена, че ще го оставят на поправителен. Един ден Садег ме предупреди да внимавам, защото замисляли демонстрация, дори вече имали заповед. От сутринта задебнах Сиамак с четири очи. Обу си дънките и гуменките и на няколко пъти тръгна да излиза, под предлог, че ще пазарува, но аз изпращах Масуд вместо него. Постепенно започна да се изнервя и излезе на двора. Известно време се мота край цветята, после взе маркуча и като поглеждаше скришом към прозореца, започна да ги полива. Направих се, че имам работа в мазето, но го наблюдавах през тънкото перде. Бавно остави маркуча на земята и на пръсти се запъти към вратата на двора. Затичах се и го изпреварих, разперих ръце в рамката на вратата.

— Престани вече, искам да изляза навън, защо се държиш с мен като с дете? Писна ми от теб. Остави ме! — изкрещя гневно.

Беше пожълтял, ядно ме стисна за ръката, за да ме отмести. Знаех, че няма да мога да се преборя с него, но трябва да удържа.

— Само през трупа ми ще излезеш днес от тук.

Отново ми се нахвърли. С решително изражение и със слабата си източена фигура Масуд ми се притече на помощ и застана пред мен. Гневът, който не можеше да излее върху мен, Сиамак изля върху брат си. Обсипа го с юмруци и ритници, като ругаеше през зъби:

— Разкарай се, пале! За какъв се мислиш? Изчезвай и не се бъркай, мършав труп такъв.

— Нямаш право да говориш така на мама. Трябва да я слушаш!

— Млъкни, теб не те засяга! — тросна се Сиамак, зашлеви силен шамар на брат си и той загуби равновесие. Разплакана, се провикнах:

— Мислех, че големият ми син ще ме закриля, ще заеме мястото на баща си. Но той явно е готов да ме продаде за шепа непознати само защото поисках днес да не излиза от къщи.

— Защо да не излизам?

— Защото те обичам, защото не желая да те изгубя като баща ти.

— Тогава защо не спря него, той беше комунист?

— Не ми стигнаха сили, направих всичко възможно, но не успях. Той беше по-голям и по-силен от мен, но ти си ми дете, ако не мога теб да спра, трябва да умра.

— Ако не ме оставиш да изляза, ще убия този.

— Не, мен убий, защото след теб аз ще умра. Нека е от твоята ръка.

В очите на Сиамак проблясваха искрици гняв. Известно време ме гледаше, после бесен се върна към стълбите. Събу се, като притискаше всяка обувка с другия крак, и ги изрита в един ъгъл. Седна на нара срещу стаята на биби. След четвърт час прошепнах на Ширин:

— Иди да целунеш батко си, той е разстроен.

Тя изтича, с мъка се покатери на нара, застана до него и започна да го милва. Сиамак гневно я отмести с ръка и викна:

— Остави ме! И ти ли почна?

Отидох, гушнах Ширин, свалих я на земята и седнах до него.

— Момчето ми, разбирам, че е вълнуващо да си член на някоя група и да правиш героични неща. Удовлетворяващо е да мечтаеш да спасиш човечеството. Но знаеш ли какво крие това и как ще завърши? Какво искаш да промениш? За какво искаш да се изложиш на смърт? За това после да дойдат други, да опорочат идеята и да забогатеят? Така ли? Това ли искаш?

— Не, ти не разбираш. Въобще не познаваш тази група. Те не са такива. Искат да установят справедливо общество.

— Скъпи мой, другите казват същото. Досега виждал ли си някой, който се стреми да се добере до властта, да твърди, че целта му е несправедливост в обществото? Но от гледна точка на всички тях справедливостта възтържествува, когато тяхната група вземе властта. И в случай че някой им се противопостави, незабавно му виждат сметката.

— Мамо, ти въобще чела ли си някоя от техните книги? Чула ли си, макар и малка част от речите им?

— Не, миличък, не съм. Достатъчно е, че ти си ги чул. Според теб истината ли казват?

— Да, разбира се. Ако ги бе слушала, щеше да разбереш.

— Добре, а другите групи и организации? Чел ли си техните книги, слушал ли си техните речи?

— Не, няма нужда, знам за какво говорят.

— Не, не става. Не може така с лека ръка да заявяваш, че ти си намерил верния път, за който си готов да жертваш живота си. Може пък другите групи да са прави. Ти колко гледни точки и идеологии си изследвал, колко от книгите им си прочел непредубедено, че стигна до този извод? Прочете ли поне една от книгите на баща си?

— Не, неговият път не беше верният. Те бяха атеисти, дори бяха против религията.

— Но за него това беше пътят за спасение на човечеството и установяване на справедливостта. Той направи избора си след много четене и борба. Сега обаче ти, неговият син, без да си прочел и една стотна от това, което той беше прочел, заявяваш, че баща ти е грешал през целия си живот. Може да си прав, защото и аз мисля така. Но само си помисли, след като той въпреки своята начетеност е направил тази грешка, дали пък и ти не бъркаш? Не знаеш дори имената на различните философски школи и учения. Помисли, синко, животът е най-ценното нещо на този свят, не може с лека ръка да го застрашаваш заради някаква грешка, защото ще се случи непоправимото.

— Ти не знаеш нищо за момчетата и нямаш основание да си толкова черногледа. Мислиш, че те ни мамят.

— Да, скъпи, прав си, не ги познавам, но знам, че всеки, който, за да постигне собствените си цели, се възползва от чистите чувства на младежи като теб, които все още не са имали възможността да четат и открият своя път, който си послужи с тях като средство да напредне, като стълба към властта, не може да е свестен човек. И ставам черногледа. Не съм те намерила на пътя, че заради идването на власт на филанкишията да те жертвам с лека ръка.

* * *

Гордея се със съпротивата, която оказах в онзи ден. В късния следобед започнаха да пристигат новини за арести и убийства. Положението беше изключително тревожно. Всеки ден Сиамак научаваше, че някои от другарите му са арестувани на митинга. Главните организатори се укриваха или се готвеха да избягат, а младежите биваха избивани на групи. Всеки следобед по телевизията съобщаваха имената и възрастта на убитите. С ужас слушахме безкрайните списъци. Щом прочетяха познато име, Сиамак започваше да се мята и да реве като лъв в клетка и се затваряше в себе си. Как ли се чувстваха родителите на тези деца, като чуеха имената на децата си? И несъзнателно благодарях на бога, че тогава не позволих на сина си да излезе. Хората реагираха странно и по различен начин: едни бяха втрещени, други — безразлични, трети се радваха. Не беше за вярване, че в общество, доскоро толкова единно, съществуват така различни реакции.

Един ден на улицата срещнах бивш колега, който бе много политически настроен. Той ме изгледа и попита:

— Какво става, госпожо Садеги, да не са ти потънали гемиите, много си навъсена.

— Ситуацията и новините не ви ли тревожат? — запитах учудена.

— Не! Според мен всичко е така, както трябва да бъде.

* * *

В началото на лятото започнахме преместването. Раздялата ни с къщата, в която бяхме прекарали седемнайсет години и в която имахме куп спомени, не беше никак лека. Всяка тухла имаше какво да разкаже или събуждаше възпоменание у мен. Дори най-горчивите спомени с течение на времето изглеждаха обичани. Все още наричахме гостната „стаята на Шахрзад“, а стаите на долния етаж — „дома на биби“. От всяко кътче ухаеше на Хамид. Все още в най-скритите места продължавах да намирам неща, свързани с него. Най-хубавите дни от живота ми минаха между стените на този дом. Напомнях си да мисля трезво. Нямаше друг изход. Започнах да се стягам за преместването. Някои неща продадох, други изхвърлих, трети раздадох.

— Запази си новите, може по-късно да си намериш по-голямо жилище. Не ти ли е жал за мебелите? Купи ги в началото на революцията, помниш ли?

— Да, тогава хранех големи надежди, мислех си, че след това вече ме очаква по-хубав семеен живот. Няма къде да ги сложа. Не можеш да си представиш колко тясно е там. Ще запазя само най-необходимото.

* * *

Новото ни жилище се състоеше от две свързани стаи и гараж, който сега служеше за всекидневна и кухня. Тоалетната и банята бяха до тази постройка и до тях се стигаше през двора. Едната стая бе за момчетата, а другата — за мен и Ширин. Разположих в тези стаи леглата, бюрата на децата, моята работна маса и пишещата машина, както и шевната машина. В гостната сложих телевизора, гарнитура и ниска масичка. Трите стаи бяха свързани с голям двор с две правоъгълни градини и кръгъл басейн в средата. От другата му страна бе къщата на свекърва ми.

Когато натовариха цялата покъщнина, къщата се опразни. Преди да я напусна, влязох във всяка стая, прокарах ръка по стените и вратите, станали свидетели на целия ми живот. Сбогувах се с тях. Качих се и на покрива и проследих пътя за бягство на Хамид, чак до съседната къща. Полях старите дървета и цветята. През прозореца надникнах в стаите на биби, потънали в прах. Колко оживявана беше тази тиха къща. Избърсах сълзите си. Със свито сърце затворих вратите, а с това — и част от своя живот. Сбогувах се с радостта и младостта и си тръгнах.

Бележки

[1] Букв. сладка (перс.). — Б.пр. ↑

[2] На 6 март 1979 г. в гр. Гом Хомейни обявява за задължително носенето на хиджаб на публични места. Речта му е широко отразена в медиите. Много интелектуалки и образовани жени реагират остро на този акт — освен че са против забулването, в него те виждат нарушаване на човешките права. Силите на Хизбула създават няколко ислямски женски организации, които да защитят забулването. Протестите на практика не променят решението на религиозните хардлайнери, те само им показват, че трябва да изчакат и да правят промените постепенно. Така ислямски женски организации, разярените екстремистки групи и полицията продължават да принуждават жените да се забулват. Скандират лозунги като: „Разбулването пропагандира проституцията“, „Разбулването на жените, срам за мъжа“, „Или кърпа, или бой по главата“ (Я русари я ту сари). — Б.пр. ↑

[3] Войната между Иран и Ирак, започнала на 22 септември 1980 г. и продължила осем години. — Б.пр. ↑

[4] Член на Ислямския революционен гвардейски корпус Сепах-е пасдаран-е енгелаб-е еслами, Армия на пазителите на ислямската революция, накратко „Пасдаран“ или Революционна гвардия, създадена през 1979 г. броени месеци след ислямската революция в Иран. Основната й цел е да защитава новата система от външни и вътрешни врагове и да брани революционните ценности, което й дава мандат да се изявява, когато системата е заплашена. — Б.пр. ↑

[5] Реакционер. — Б.пр. ↑

[6] Букв. „Седемте «с»-та“. Традиционна подредба на масата за Ноу руз. Слагат се седем неща, чиито имена започват с буквата „с“ на персийски език. Това са: сабзе — зеленина (покълнала леща или пшеница), сир — чесън, сиб — ябълка, сенджед — облепиха (символ на любовта), серке — оцет (символ на търпението и мъдростта), саману — приготвено от покълнали семена пшеница, символ на изобилието, самаг-шмаг, символ на изгрева. Освен това се боядисват яйца. — Б.пр. ↑

[7] В Иран новата година започва в часа на астрономическата пролет, т.е. всеки път настъпва по различно време. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Паринуш Сании Моята орис (6)

Метаданни

Данни

Моята орис

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста глава

Паринуш Сании
Моята орис (6)