Паринуш Сании
Моята орис (10)

Десета глава

Колкото повече наближаваше времето на заминаването на Ширин за Канада, толкова по-неспокойна и унила ставах. Мъчех се да не се вкопчвам в децата си. Не исках като някои възрастни и досадни майки да ги обсебвам и да им бъда в тежест. Стараех се да разширя кръга на познатите си и да запълня по някакъв начин свободното си време, което от ден на ден се увеличаваше. Но намирането на приятелки на тази възраст беше много трудно. Ханом джан беше доста остаряла и грохнала. Сега живееше в къщата на Махмуд и не й се идваше за няколко дни у нас, нито пък аз имах желание да ходя у брат ми. Затова твърде рядко я виждах. Парвин ханом също вече беше на възраст и предишният ентусиазъм и енергичност я бяха напуснали. Въпреки това си оставаше единствената, на която винаги можех да разчитам при нужда. След случилото се с Фирузе и заминаването й, Фати изпадна в депресия и тъга. Двете вече не се спогаждахме. Явно ни считаше виновни за болката от раздялата с детето си. Виждах се с бившите си колежки и понякога се събирахме. Срещах от време на време и господин Заргяр. Преди няколко години се бе оженил повторно и изглеждаше щастлив. Единствено когато Парване идваше в Техеран, някак ми олекваше на душата. Връщахме се в хубавите дни на нашата младост, смеехме се, бъбрехме си. Така се случи, че майка й през тази година заболя и се наложи тя да прекарва повече време в Иран.

— След като замине Ширин, дай апартамента си под наем и прекарвай по няколко месеца при всяко от децата си — съветваше ме Парване.

— Никога! Не желая да изгубя независимостта и самоуважението си, а и не искам да им досаждам. Те си имат свой живот. Вече не е възможно и правилно няколко поколения да живеят под един покрив.

— Що за глупости!? Те биха искали да ти се реваншират за грижите, които си положила за тях.

— Остави тези приказки, напомняш ми за баба ми, която казваше: „Да отгледаш син е като да пържиш патладжан: отива много олио, но после той трябва да ти го върне“. Аз не очаквам подобно нещо от децата си. Мой дълг беше да ги отгледам и го направих за себе си, никой не ми е длъжен. Пък и те никога нищо няма да ми откажат, но аз държа на независимостта си.

— И какво ще правиш с тази своя независимост? Ще си кукуваш сама вкъщи, а те с чиста съвест преспокойно ще те забравят.

— Какви ги приказваш? Всички революции в света са за независимост, а аз сама да се откажа от нея?

— Боже, Масум, как бързо порастват децата и животът си отминава! Как ми се иска да се върнат онези хубави дни!

— Аз пък не искам да се върне дори и един час от онези дни. Слава богу, че отминаха! Надявам се и останалите дни да се изнижат толкова бързо.

* * *

Започнаха летните горещини. Бях заета да приготвям чеиза на Ширин. Ходех на покупки главно с Парване и всеки ден си намирахме повод да сме заедно. В този горещ летен следобед тъкмо си бях полегнала, когато ненадейно се позвъни и аз скочих.

— Кой е? — попитах на домофона.

— Аз съм, кой друг, бързо отвори!

— Парване, ти ли? Какво е станало? Нали срещата ни бе привечер?

— Ще отвориш ли, или да строша вратата? — извика тя.

Натиснах копчето. Докато мигна, тя вече се бе качила.

Бузите й бяха зачервени, а по челото и горната й устна блестяха капчици пот.

— Хайде, хайде влизай! — нареди ми.

Послушах я слисана. Захвърли забрадката и мантото си и се отпусна на фотьойла:

— Вода, студена вода!

Подадох й чаша студена вода и казах:

— После ще донеса и шербет. Казвай сега какво стана, не ме измъчвай повече!

— Ако знаеш само!? Ако знаеш кого видях!

Почувствах как сърцето ми пада на земята като камък и гърдите ми остават празни. Познах онова нейно настроение и изражение отпреди трийсет години.

— Саид…?! — промълвих приглушено.

— Ей, ужасна си! Как разбра?

Отново бяхме две момичета в стаята на горния етаж на бащината ми къща и си шушукахме. Сърцето ми заби лудо, както тогава. И като тогава беше неспокойно и развълнувано.

— Казвай, казвай къде го видя? Как изглежда?

— Уф, почакай малко, едно по едно. Отидох да взема лекарствата на майка ми от аптеката. Аптекарят ми е познат, имаше някакъв гост. И двамата стояха зад тезгяха и си говореха. Не виждах лицето на госта, той беше с гръб към мен, но гласът му ми се стори познат. Беше ми любопитно да видя лицето му. Помощникът на аптекаря ми подаде лекарствата, но аз не можех да си тръгна, без да видя лицето на непознатия. Просто тръгнах към аптекаря, поздравих го, поинтересувах се как е и поисках да знам по колко хапчета сънотворни на ден може да пие майка ми… Представи си какъв глупав въпрос само! Но пък онзи се обърна и ме изгледа с учудване. Ох, Масум, той беше! Не можеш да си представиш как се почувствах, направо не знаех какво да правя.

— А той… Позна ли те…?

— Ами да, браво на него, добра памет има! Да ме познае след толкова години, с кърпа, с манто, с боядисана коса. Разбира се, отначало се подвоуми, а аз бързо свалих слънчевите си очила, за да ме види по-добре, и му се усмихнах, за да се престраши да ме поздрави.

— Говорихте ли?

— Е, не… Разбира се, че говорихме, да не си мислиш, че още ме е страх от братята ти?

— Как изглежда? Много ли е остарял?

— Косата му на слепоочията е съвсем бяла, иначе е прошарена. С очила с тънки рамки. Тогава носеше ли очила?

— Не.

— В лицето е малко поостарял, естествено, но иначе не се е променил много. Очите му например са си все същите.

— Какво каза?

— Поздрави ме. Първо попита как е баща ми, отвърнах му, че отдавна почина. Изказа си съболезнованията и аз най-нахално го попитах: „Къде се губите? С какво се занимавате?“, а той: „Известно време бях в Америка“. Помислих си: „Колко жалко!“ и продължих с въпросите: „Значи не живеете в Иран?“, а той: „Ами, от няколко години съм си тук и работя“. Чудех се как да го попитам дали има жена и деца: „Семейството ви как са? Добре ли са?“. Той ме погледна изненадано, откъде ги познавам. „Имам предвид майка ви и сестрите ви.“ А той: „Майка ми за съжаление е покойница от двайсет години, а сестрите ми се омъжиха и са заети със семействата си, но сега, както съм сам в Иран, ги виждам по-често“. Наострих уши, усетих, че това е най-добрата възможност: „Сам ли сте?“. „Да, семейството ми е в Америка.“ „Но това е много трудно, вие тук, те там…“ „Какво да се прави? Момчетата пораснаха, свикнали са повече там, а на жена ми не й се искаше да ги оставя сами.“ Вече бях измъкнала необходимата ми информация и щеше да е някак грозно да продължавам да го разпитвам, затова му казах, че много се радвам на срещата ни. Накарах го да си запише домашния ми телефон и го уверих, че ще се радвам да се видим, ако има възможност.

— За мен не попита ли? — казах леко разочаровано.

— Как не, имай търпение! Докато си записваше телефона ми, продължи: „Приятелката ви как е? Поддържате ли връзка?“. Щях да хвръкна от радост: „Да, да! Разбира се. Тя също ще се радва да ви види. Обадете ми се следобед, може да си определим среща“. Не можеш да си представиш как заблестяха очите му. „Дали ще е удобно?“ Според мен още го е страх от братята ти. „Ама разбира се — отвърнах — не се притеснявайте“, сбогувах се и изхвърчах навън. Не знам как стигнах до вас. Слава богу, че не катастрофирах. Сега какво ще кажеш?

Отново хиляди мисли затанцуваха в главата ми, ама буквално, защото нито една не спря за миг, за да разбера за какво точно мисля…

— Ехо… къде си? Питам те, ако се обади, какво да му отговоря? Искаш ли да се разберем да дойде утре?

— Да дойде…? Къде?

— Или у нас, или тук. Само виж каква е програмата на Ширин.

— Утре какво сме?

— Понеделник.

— Не й знам програмата.

— Няма значение, ще се видим у мамини. Тя ще спи.

— Добре, защо е необходимо да се виждаме? Откажи се.

— Ооо, не се прави на интересна. Не ти ли се иска да го видиш? В края на краищата той е стар приятел. И след толкова години е любопитно да узная какво е преживял. Какво друго можем да правим?

— Не знам, напълно съм объркана.

— Не е нещо ново. Кога ли не си била объркана!

— Мозъкът ми не работи, ръцете и краката ми треперят.

— Ооо, я стига… Да не си на шестнайсет!?

— Именно защото не съм, затова не искам да се срещаме. Той ме помни на толкова. Горкичкият, като ме види сега, ще се изплаши.

— Какви ги приказваш… Да не би само ние да сме остарели? И той е остарял. Пък и Хосроу казва за теб, че си като килим от Керман^[1] — с времето по-хубава ставаш!

— Не дрънкай глупости. Ние си знаем, че сме стари вече.

— Важното е другите да не разберат, ние знаем много неща, но не трябва да се издаваме.

— Хората да не са слепи? От снимките се вижда колко сме се променили. Вече не искам да се гледам в огледалото.

— Престани! Говориш, сякаш сме на сто години. Та ние сме на четиридесет и седем!

— Скъпа моя, не се самозалъгвай, на петдесет и три сме.

— Браво, чудя се, като си толкова добра по математика, защо не си станала Айнщайн?

В този момент влезе Ширин и ние притихнахме като малки деца. Тя целуна Парване и излезе от стаята, без повече да ни обърне внимание. Ние се спогледахме и избухнахме в смях.

— Помниш ли как криехме писмата, щом влезеше Али? — попитах.

— Леле! — скочи Парване. — Уж излязох за петнайсет минути! Мама вече сигурно се е побъркала от притеснение да не ми се е случило нещо. — И докато си обличаше мантото, продължи: — Следобед няма да дойда. Ще му определя среща за утре в шест у нас, за по-сигурно. Ти ела по-рано. Хайде, после ще се чуем по телефона.

* * *

Влязох в стаята си, седнах пред огледалото на тоалетката и се взрях в отражението си. Опитвах се в него да открия следи от времето, когато бях на шестнайсет. Внимателно прегледах ситните бръчици около очите си, които ставаха по-дълбоки, когато се смеех. Две отчетливи линии започваха от края на ноздрите ми и описваха полукръг от двете страни на устните ми, а двете красиви трапчинки на бузите ми, които се появяваха, когато говорех и се смеех и за които Парвин ханом казваше, че са като боцнати с пръст, сега бяха само две успоредни на бръчките бразди, ограждащи устата ми. Светлата ми и гладка кожа беше бледа и отпусната, на места върху бузите ми имаше безцветни петънца. Клепачите ми не бяха опънати и синкави, като преди, а тъмни кръгове отнемаха от блясъка на очите ми. Здравата ми и гъста светлокестенява коса, спускаща се чак до кръста, сега беше къса, изтъняла, изтощена и оредяла. Корените й бяха бели, въпреки че наскоро се боядисвах. Дори погледът ми бе променен. Не, вече не бях онова красиво момиче, в което Саид се бе влюбил. Смутена и объркана се взирах в огледалото, дирейки себе си, когато гласът на Ширин ме накара да се опомня:

— Мамо, какво има? От един час се любуваш на отражението си. Никога не съм те виждала толкова обсебена от огледалото.

— Обсебена? Не! Дори ми се иска де що има огледала да ги счупя.

— Странно! Какво се е случило? Нали знаеш, че счупеното огледало носи нещастие. Защо искаш да го правиш? Какво виждаш в него?

— Себе си, старостта си.

— Ти никога не си се тревожела от това, че остаряваш. За разлика от много жени никога не си крила годините си.

— Така е, но понякога случка или снимка може да те върне към миналото и тогава щом се погледнеш в огледалото, разбираш, че представата, която си имала за себе си, е твърде различна от действителността. Много е жестоко, сякаш се сгромолясваш.

— Но, мамо, ти все повтаряш, че всяка възраст има своята красота.

— Така е, но все пак младостта си е младост.

— Приятелите ми са единодушни, че майка ми е жена с индивидуалност.

— Майката на майка ми беше много добродушна. Когато искаше да опише някое грозновато момиче, сърце не й даваше да го нарече така, затова казваше, че е миловидно. И приятелите ти, за да не ме нарекат стара и повехнала, казват: „Майка ти е жена с индивидуалност“.

— Мамче, не ти отива да говориш така. Винаги съм смятала, че си много красива. Когато бях малка, много ми се искаше да приличам на теб. Дори ревнувах — допреди няколко години хората се заглеждаха повече в теб, отколкото в мен. Много страдах, че моите очи не са с цвета на твоите и че кожата ми не е толкова бяла и гладка.

— Що за глупости! Ти си много по-красива и привлекателна от мен. Аз винаги съм била бледа и хората мислеха, че съм болнава. А ти си съвсем различна с тези твои дяволити очи, мургава кожа и трапчинки.

— Как така изведнъж се замисли за младостта си? — поинтересува се Ширин.

— От годините ще да е. За хората на моята възраст младостта придобива особена прелест, дори лошите дни в нея изглеждат привлекателни. Докато сме млади, мислим за бъдещето. Какво ще стане следващата година, какви ще сме след пет години. Иска ни се дните да минават бързо и ние по-скоро да стигнем до бъдещето. Когато станеш на моите години, пред теб няма да има бъдеще, в действителност ще си стигнала върха и щом погледнеш към миналото, ще забележиш, както казваше господин Ширази:

Пътя извървян да погледна.

А ти още си в утрото.

Не знаеш какво преживях,

не знаеш какво провалих.

Ти гледаш само напред.

* * *

Привечер се обади Парване да ми съобщи, че е уговорила среща за шест часа следобед на другия ден. Прекарах нощта в трескава възбуда. Все си повтарях, че е по-добре да не се виждаме, така поне ще си останем с хубавите спомени от младостта. Спомних си как през всичките години, когато обличах някакъв хубав тоалет или оставах доволна от отражението си в огледалото, мечтаех да се видим със Саид неочаквано на някое гостуване, сватба или просто на улицата. Винаги ми се е искало, ако въобще някога се видим отново, аз да съм в най-прекрасната си форма. Рано сутринта ми позвъни Парване:

— Как си? Аз не мигнах цяла нощ.

— С теб сме като скачени съдове — засмях се.

Сетне, без да губи време, бързо взе да ми дава нареждания:

— Първо си боядисай косата!

— Скоро я боядисах.

— Може, но на корените боята не е хванала добре, после си вземи гореща вана. След това вземи голяма купа, напълни я с вода и лед и си топни лицето в нея.

— Ще се задуша.

— Няма, глупачке, няколко пъти си топни лицето, после си сложи от онези кремове, дето ти донесох. Зеленият е краставична маска. Намажи се, постой двайсет минути със затворени очи, дремни. После го измий и хубаво се намажи с жълтия. В пет да си при мен, за да те наглася.

— Какво ще ми нагласяваш? Да не съм булка?

— Знае ли се, може и да станеш.

— Я стига! Засрами се! Как ме виждаш на тези години?!

— Ето пак заговори за години! Ако още веднъж те чуя, заклевам се — ще те набия…

— Какво да облека? — попитах.

— Сивата рокля, дето заедно я купихме от Германия.

— Не, не върви, тя е вечерна.

— Права си. Онзи кремавият тоалет от две части. Не! Блузата в червено и синьо с дантела от по-блед цвят около яката.

— Добре, ще измисля нещо — прекъснах я.

— И да не забравиш да изпълниш това, което ти казах. Непременно, чу ли?

Никога не съм имала нерви за тези неща, но криво-ляво изпълних нарежданията на Парване. Когато си бях полегнала с маската върху лицето, в стаята ми влезе Ширин и удивена попита:

— Какво става, днес добре се грижиш за себе си? Какво има?

— Нищо, просто Парване ме накара да пробвам една маска и аз реших да опитам.

Ширин сви рамене и излезе от стаята. От три и половина започнах да се приготвям. Изсуших внимателно със сешоар косата си, която преди това бях навила на ролки. Една по една обличах всички рокли и се оглеждах в цял ръст в огледалото. Забелязах, че съм напълняла поне с десет килограма оттогава. Странното беше, че когато бях по-слаба, лицето ми беше по-закръглено, бузите ми — по-изпъкнали. А сега лицето ми беше наполовина. Всяка дреха, която облякох, ми се стори неподходяща. Леглото ми се отрупа с блузи, поли и рокли.

— Мамо, какво става? — попита Ширин, подпряна на рамката на вратата. — Къде ще ходиш?

— У Парване.

— Всичкото това гласене, за да отидеш у леля Парване!

— Парване е открила няколко от старите ни приятелки и ги е поканила. Не ми се иска да изглеждам пред тях стара и грозна.

— Ха! Искаш да кажеш… че съперничеството ви от младостта продължава и досега?

— Чак съперничество, не. Чувството е странно, сякаш ще се погледнеш в огледало след трийсет и няколко години по-късно. Дано да открием нещо от това, което сме били по онова време, в противен случай ще се почувстваме като напълно непознати.

— Колко души са?

— Кои?

— Тези, дето леля Парване е поканила.

Обърках се, никога не съм можела да лъжа. Смотолевих, че Парване е видяла една от жените и тя обещала да доведе когото намери, затова не знам дали ще дойде само тя, или още десет човека.

— Никога не си ни разказвала за другите си приятелки. Тази как се казва?

— С никоя от тях не съм била толкова близка, колкото с Парване, но имах и други приятелки и съученички.

— Много интересно, не мога да си представя моите приятели след трийсет години — стари и изкуфели.

Не обърнах внимание на приказките й. Бях подготвила извинение, в случай че реши да ме придружи. За щастие, тя предпочиташе компанията на връстниците си или да бъде сама, пред компанията на старите и изкуфелите. Най-накрая избрах вталена, шоколадовокафява рокля от тънък памук и кафяви сандали на висок ток. Колкото и да бързах, когато стигнах, минаваше пет и половина. Парване ме огледа от главата до петите.

— Добре, сега ела да те донаглася.

— Виж, не искам да ме пудриш и киприш. Каквато съм, такава. Животът ми отмина, и при това не беше никак лек.

— И така си красива, само ще ти сложа леки кафяви сенки, молив, спирала и руж, толкова. Нямаш нужда от нищо друго. Да не ти е уроки, ама кожата ти е като огледало.

— Да, ама напукано.

— Пукнатините още не са видими, пък и той недовижда. Ако искаш, може да го поканим вътре, на по-слаба светлина, че да не вижда добре?

— Стига де! Все едно искаш да му пробуташ дефектна стока. На двора си е много добре.

Точно в шест часа на вратата се позвъни и двете подскочихме като ужилени.

— Кълна се в майка ми, той със сигурност е дошъл поне десет минути по-рано и досега се е въртял пред вратата — каза Парване. — Помни ми думата, той е по-зле от нас.

Натисна копчето на домофона и се запъти към външната врата. След няколко крачки се обърна и като ме видя, че съм замръзнала на мястото си, ми направи знак да отида при нея, но аз не помръднах. През прозореца наблюдавах как го настанява на столовете и масата на двора. Беше облечен със сив костюм. Беше понапълнял, с прошарени коси, но все още не виждах лицето му. След няколко минути Парване влезе в къщата:

— Къде си? — сопна ми се тя. — Да не искаш да се явиш по-късно с подноса с чай, като момиче, на което са дошли да искат ръката.

— Стига си се занасяла! — срязах я. — Сърцето ми е в гърлото. Краката ми изведнъж се парализираха, не можех крачка да направя.

— Ох, милата ми тя, а сега ще благоволиш ли?

— Не, почакай!

— Какво ще рече това? Засрами се. Той ме попита дали си дошла и аз му казах, че си тук. Не е удобно, хайде, идвай! Не ти отива на годините, защо се държиш като четиринайсетгодишна.

— Почакай да дойда малко на себе си.

— Уф, а сега, като отида, какво да му обясня? Че си припаднала? Грозно е, той седи сам.

— Не, кажи му, че съм при майка ти и след малко ще дойда. Ох, ама аз наистина не се отбих при нея. Да ме вземат мътните!

Бегом се отправих към стаята на майката на Парване… Никога не съм вярвала, че на тези години ще изпитвам подобни емоции и чувства. Винаги съм се смятала за сериозна и улегнала, преживяла и добро, и зло в живота си. През тези години много мъже бяха засвидетелствали интереса си към мен, но освен в младостта си никога не се бях чувствала така.

— Масум, кой дойде?

— Една позната на Парване.

— Ти познаваш ли я?

— Да, да, разбира се. Запознахме се в Германия.

В този момент се разнесе гласът на Парване:

— Масум джан, ела, Саид хан дойде.

Погледнах се в огледалото, прокарах ръка в косите си… Майката на Парване май ми говореше нещо, когато излязох от стаята. Не трябваше да си предоставям възможност да размисля. Бързо излязох на двора и поздравих, като се стараех гласът ми да не трепери:

— Здравейте!

Той скочи от мястото си и се изправи, гледаше ме втрещен, но след няколко секунди се опомни и промълви тихо:

— Здравейте!

След обичайната размяна на любезности се поотпуснахме. Парване отиде да донесе чай, а ние седнахме един срещу друг. Не знаехме какво да си кажем. Лицето му бе по-състарено, но погледът на привлекателните му кафяви очи беше такъв, какъвто го помнех през всичките тези години. Общо взето, изглеждаше улегнал и привлекателен. Надявах се и той да ме вижда такава. Когато Парване отново дойде при нас, продължихме да разговаряме за обикновени неща. След половин час постепенно се отпуснахме и с Парване го помолихме да разкаже къде е бил през това време и какво е правил.

— Ще ви разкажа, но първо вие… — заяви Саид.

— Аз нямам кой знае колко за разказване — започна Парване. — Животът ми е съвсем обикновен. Омъжих се след гимназията. Заминах за Германия. Имам две дъщери и един син. Голямата ми дъщеря е омъжена. Живея в Германия, но тъй като майка ми се разболя, повече време прекарвам тук. Когато, дай боже, се оправи, ще я отведа с мен. Това е. Виждате ли, нищо интересно, никакво вълнуващо събитие няма в моя живот. — Посочи ме с глава и продължи: — За разлика от нейния.

— Тогава вие разкажете какво правихте през тези години.

— Какво да кажа… — загледах умолително към Парване.

— Не, моля те, за бога, нищо не разказвай. Ох, да знаете, животът й е цял роман, започне ли сега, до полунощ няма да свърши. Пък и в по-голямата му част го знам, така че ще ми е скучно. По-добре вие ни разкажете за себе си.

— Завърших висшето си образование малко по-късно, отколкото трябваше. Освободиха ме от военна служба, тъй като бях единствен син и глава на семейство. Върнах се в Орумие^[2] и с помощта на чичовците си отворих аптека. Финансовото ни положение се подобри. Цената на земите на баща ми се повиши. Омъжих сестрите си една след друга. После продадох аптеката и с майка ми се преместихме в Техеран. Няколко от моите състуденти искаха да открият фармацевтична компания. Станах им съдружник. Бизнесът ни потръгна. Занимавахме се с износ и внос. Открихме и фабрика за козметика и санитарни материали. Майка ми настояваше да се оженя. И аз се ожених за Нази, сестрата на единия от моите съдружници, която току-що беше завършила гимназия. След известно време ни се родиха двама сина — близнаци. Луди глави, толкова трудно ги отгледахме, че се отказахме да имаме повече деца. След революцията всичко тръгна с главата надолу, положението на компанията ни беше неясно. Избухна войната и всичко още повече се обърка. Семейството на Нази се готвеше да напусне страната и тя настоя и ние да ги последваме. Границите бяха затворени, но тя искаше да заминем нелегално. Въпреки това аз се съпротивлявах в продължение на две години, докато се уталожат нещата. Мама беше болна, мъката, че ще заминем, я вкара преждевременно в гроба. Бях съсипан, продадохме всичко и заминахме. Единственото разумно нещо, което сторих, беше да не продам акциите си в компанията. Първо отидохме в Австрия при другия брат на Нази, докато ни оправят документите за САЩ. Не беше лесно да започна живота си от нула, но все пак останахме и свикнахме с живота си там. Децата бяха много щастливи и доволни. След година-две се превърнаха в истински американци. За да усъвършенства английския си, жена ми забрани у дома да се говори на персийски, така че децата почти го забравиха. От сутрин до вечер само работехме, животът ни беше хубав, имахме всичко, освен щастие, липсваха ми сестрите ми, приятелите, Техеран, Орумие. Семейството и приятелите на жена ми бяха до нея, децата ми също имаха приятелите си в училище и съседчетата. Живееха в среда, към която аз не бях привикнал. Чувствах се твърде самотен и чужд. След като войната приключи, чух, че нещата в Иран са се променили и много иранци са се върнали. Върнах се и аз. Фирмата ни все още беше в бизнеса и условията за работа бяха добри. Започнах отново работа. Чувствах се прекрасно. Купих апартамент и заминах за Америка да доведа семейството си. Обаче жена ми не искаше и да чуе за връщане. Имаше и прекрасно оправдание — децата! Донякъде беше права, нямаше как да отделим децата от средата, с която бяха свикнали. Затова решихме аз да се върна и да продължа да работя в Техеран, тъй като тук изкарвах повече пари, а Нази да остане там, докато децата поотраснат. Ето, вече седем-осем години живеем така. Децата са големи, заминаха да живеят в други щати, но Нази изобщо не мисли за връщане в Иран. Веднъж в годината отивам да я видя и оставам за месец, през останалото време самота, работа, размисъл. Знам, че този начин на живот не е правилният, но и нищо не правя, за да го променя.

* * *

Парване гледаше към Саид с едва прикрита дяволита усмивка, която ми беше добре позната, а под масата ме риташе по крака. Аз обаче се натъжих, винаги се бях надявала, че поне той ще е щастлив, но явно беше по-самотен и от мен.

— А сега е ваш ред! — обърна се Саид към мен.

Разказах накратко историята за светкавичния си брак, за живота си с Хамид, за неговата доброта, за политическата му дейност, затворничеството, освобождаването му, повторния му арест и накрая за екзекуцията му. Също и за работата си, учението, неприятностите, които преживях заради децата. И накрая — за положението си сега, когато и трите ми деца имат семейства и животът ми много или малко е вече по-спокоен. Онази вечер ние като трима близки приятели, срещнали се след много години, разговаряхме толкова дълго, че изгубихме представа за времето. И тримата подскочихме, когато се разнесе телефонният звън. Парване вдигна и след секунди възкликна учудено:

— Ширин се обажда, казва, че е десет часът.

Изненадахме се. Взех слушалката.

— Мамо, къде си? Явно добре се забавляваш, а аз се тревожа — каза тя ядосано.

— Няма нищо, веднъж и ти да се разтревожиш за мен. Ние се заприказвахме и не усетихме как е минало времето — отвърнах й.

Станахме да си тръгваме.

— Ще ви закарам! — обърна се към мен Саид.

— Няма нужда. Слава богу, тя си има кола. Така че вие двамата няма да можете да си говорите без мен — отвърна му Парване с типичната си нетактичност.

Саид се изсмя високо, а аз я изгледах злобно.

— Какво има, защо пак ме гледаш злобно? Какво толкова, искам да знам за какво ще си говорите. Саид хан, тя още от малка си беше такава, все ми правеше забележки: не говори така, грозно е, не прави това, не е прилично. И сега на петдесет пак си е същата.

— Парване, престани вече. Какви ги приказваш!? — смъмрих я.

— Говоря това, което мисля. Кълна се, само да разбера, че сте си определили среща без мен, знаеш какво ще направя. И аз трябва да съм там…

Саид продължаваше да се смее, а аз хапех устните си и промълвих:

— Естествено, че и ти ще присъстваш.

— Добре, тогава защо не определите следващата ни среща пред мен. Надявам се, че искате пак да се видим.

— Следващия път заповядайте у нас! — предложих аз, за да приключим дискусията.

— Аха! Това е добре, кога?

— В сряда сутринта. Ширин в десет отива в университета. Прибира се чак привечер. Така че заповядайте на обяд.

Парване плесна с ръце:

— Чудесно! Ще кажа на Фарзане да дойде при мама. Саид хан, вас устройва ли ви?

— Не искам да ви създавам главоболия — възпротиви се Саид.

— Какво говорите, дори много ще се радвам!

Той бързо записа адреса и телефона ми. Разделихме се с уговорката, че ще се видим вдругиден.

Когато се прибрах у дома, още не си бях свалила дрехите, и телефонът иззвъня.

— Моите поздравления! Явно няма съпруга — смееше се Парване от другия край на линията.

— Как да няма? А това, което разказа, според теб какво беше?

— Историята е за раздяла, а не история за семеен живот. Схващаш ли?

— Дано да не е така! Горкичкият… Ама ти си много лоша — дано жена му се върне и двамата да заживеят заедно.

— Ооо, я престани, след толкова години все още не мога да разбера глупава ли си, или се правиш на глупава!

— Скъпа, те са законни съпруг и съпруга, не са разделени, дори не е ставало дума за развод. Как можеш да прецениш така бързо една връзка.

— Каква е дефиницията за раздяла? — не се предаваше Парване. — Само когато отидат и разпишат някаква хартийка, така ли? Не, мила, те от седем години са разделени що се отнася до чувства, предпочитания, начин на живот, проблеми, култура, среда, време и място. Помисли малко и виж реалността. Да не мислиш, че жена му сам-самичка на пъпа на Америка, в онова свободно общество цели седем години си изплаква очите за съпруга си, заради когото не е готова, макар и за кратко, да дойде в Иран? А той пък седем години да живее праведно като Исус Христос със спомена за своята любима. Хайде, моля ти се, ти или си много наивна, или се преструваш.

— Добре, да приемем, че си права, защо тогава не се разведат официално?

— И от какъв зор? Жената просто е много умна. Той тук работи като вол, за да изкара пари, и й ги изпраща, а тя няма никакви задължения към него, нито му готви, нито го пере, нито нищо. Да не е луда да се откаже от кокошката, която й снася златни яйца! На него пък не му се развежда, може би защото не е искал да се жени или пък там имат капитал и при развод тя да вземе половината, така че засега той не го счита за необходимо.

— Боже мой, за какви работи си мислиш!

— Нагледала съм се на хиляди подобни случаи. Е, по нещо може да се различават, но едно е сигурно — Саид и жена му никога вече няма да са съпруг и съпруга. Бъди сигурна в това.

* * *

В сряда с младежка енергия, която смятах, че съм изгубила, подредих апартамента, сготвих и се нагласих. Тримата прекарахме чудесен ден! Срещите ни продължиха по същия начин и доминираха над моя живот. Младостта ми сякаш започна отново. Грижех се за себе си. Гримирах се, купувах си нови дрехи, понякога даже посягах към шкафа на Ширин и обличах някои от нейните блузи. Светът за мен вече имаше друг цвят. Животът ми имаше стимул. Вършех всичко с въодушевление и ентусиазъм. Вече не се чувствах самотна, стара, безполезна и забравена. Дори имах чувството, че лицето ми се е подмладило. Бръчките около очите ми не бяха толкова видими, а около устата ми не бяха така дълбоки, както преди. Кожата ми изглеждаше по-сияйна и по-свежа. Приятно чувство на очакване изпълваше сърцето ми. Телефонният звън за мен бе придобил друго значение. Когато се обаждах, несъзнателно снижавах глас и давах откъслечни и неясни отговори. Отбягвах любопитния поглед на Ширин. Знаех, че със своята остра чувствителност бе забелязала промените у мен, но не можеше да си обясни причината.

— Мамо, откакто намери старите си приятели, си в отлично настроение — констатира тя седмица след началото на нашите срещи.

Друг път със сарказъм заяви:

— Мамо, кълна се, наистина има нещо подозрително в поведението ти.

— И какво му е подозрителното? Какво съм направила?

— Неща, които преди не си правила, гласиш се, излизаш често навън, весела си и пееш. Накратко, не мога да го обясня, но си една такава…

— Каква?

— Ами като влюбена, като момиче.

* * *

С Парване сметнахме за разумно да запознаем Саид с Ширин. Защото вече някак не вървеше да се крия на тези години и да изпитвам страх, че може да ме видят с него. Но трябваше да намерим причина за неговите посещения. След дълги разговори решихме да го представим като семеен приятел на Парване, наскоро върнал се от чужбина, и да обясним идванията му с работа. По случайност Саид беше превел няколко статии и ме помоли да ги редактирам. Ширин на два-три пъти се срещна с него. Много ми се искаше да узная мнението й, но не смеех да я попитам, да не би да си направи погрешен извод. Обаче тя самата заговори след втората среща, през която имаха повече време да се опознаят:

— Леля Парване откъде го намери този?

— Неин далечен роднина, дълго време не се е връщал в Иран. Защо питаш?

— Просто така, симпатичен възрастен мъж е.

— Възрастен мъж…?

— Да, изтънчен, с маниери. Някак не се връзва с леля Парване.

— Много си невъзпитана, в семейството на Парване има много изискани хора.

— Ами тя защо е такава?

— Каква?

— Малко лудичка.

— Засрами се! Така ли се говори за леля? Лошо ли е, че е весела, обича шегите и кара човек да се чувства млад.

— Така е, като се съберете, си загубвате ума и все си шушукате тихичко.

— Ревнуваш ли? Не може ли и аз да имам една приятелка?

— Моля те, не съм казала подобно нещо. Дори се радвам, че си в настроение и се чувстваш добре, но тя май забравя на колко е години.

* * *

През цялото лято се срещахме през ден. В началото на септември Саид ни покани в градината, която бе купил край планината Дамаванд. Прекрасен и паметен ден! Приятен ветрец довяваше хлад от извисилите се планински върхове, покрити със сняг. Въздухът бе чист и благоуханен. Листенцата на тополите край градината потрепваха като едри пайети под лъчите на слънцето. Щом полъхът на вятъра се усилеше, шумоленето на листата звучеше като хиляди хора, аплодиращи нас, живота и красотата на природата. Край поточетата китки от петунии растяха, загърнати в приятния си аромат. Дърветата бяха натежали от плод. Ябълки, круши, жълти сливи и мъхести праскови приканващо и апетитно блещукаха под златистата светлина на слънцето. Много рядко в живота ми се е искало времето да спре. Този ден беше именно такъв, спокоен, красив, без тревоги. Завесата на предпазливостта и неудобството се бе вдигнала. Тримата бяхме весели и се чувствахме непринудено в компанията си. Парване като моя половинка изказваше неща, които аз не смеех. С присъщата си закачливост и прямота тя ни караше да се смеем от сърце. Не можех да овладея смеха си, той сякаш извираше от дълбините на моето същество и разцъфтяваше на устните ми. Звукът му бе приятен и странен за мен. Питах се аз ли съм жената, която се смее така.

Късно следобед след дълга и освежаваща разходка седнахме на високата тераса на вилата и се наслаждавахме на красивия залез. Пиехме чай и ядяхме сладки, когато Парване поде:

— Саид, не мога да не ти задам въпроса, който с Масум ни измъчваше през всичките тези години. Защо изчезна след онази нощ? Защо не се върна? Защо не изпрати майка си да й поиска ръката? Не смяташ ли, че трудностите, които и двамата сте срещнали в живота си, са в резултат на липсата ти на решителност?

До този момент бяхме отбягвали тази тема, защото тя щеше да ме накара да се почувствам неудобно, него също. Затова ми стана неприятно от нетактичността на приятелката ми. Погледнах я, прехапах устни и с укор промълвих:

— Парване!

— Какво? Мисля, че се сближихме достатъчно, за да можем да си говорим за всичко, и най-вече за нещо толкова важно, което промени съдбите и на двама ви. Саид, ако не искаш, не отговаряй.

— Не, не! Трябва да обясня. Между другото, и на мен ми се искаше да ви разкажа за случилото се през онази нощ и последващите събития, но се боях, че на Масум може да й стане неприятно.

— Масум, наистина ли ще ти е неприятно? Би ли искала да узнаеш истината? — обърна се Парване към мен.

— Разбира се, че искам, нямам нищо против…

— Онази вечер — започна Саид — без да подозирам нищо, си стоях в аптеката, когато връхлетя Ахмад и започна да ругае. Втрещих се. Доктор Атаи тръгна към него, за да го успокои, но Ахмад налетя да го бие. Спуснах се да ги разтърва, когато той се нахвърли с ритници и юмруци върху мен. Не исках да се бия с него, защото беше много пиян. Всички от квартала се бяха струпали. Потънах в земята от срам, по онова време бях толкова срамежлив, че не смеех да запаля цигара пред хората. Нарече ме с хиляди неприлични епитети. Крещеше, че съм отклонил сестра му от правия път, и други неща, които вредяха и на него, но Ахмад не беше на себе си. Сетне извади нож и ми се нахвърли. Зяпачите нахълтаха, хванаха го и ме отърваха. Заплаши ме, че ако ме види наоколо, ще ме убие. Не се стреснах от заплахите му, но докторът ме посъветва да не се весвам няколко дни, пък и състоянието ми не бе добро, не можех да мръдна. Тялото ми беше доста пострадало, едното ми око така бе отекло, че не се виждаше. Сериозни рани нямах, отървах се само с няколко шева по ръката.

След няколко дни доктор Атаи дойде да ме види и ми каза, че всяка вечер Ахмад пиян-залян стои пред аптеката и ругае. Заявил, че ако тук не са му позволили да убие това мръсно куче, у тях никой нямало да го спре да убие момичето, та мухльото цял живот да страда за оная не знам каква си. Междувременно доктор Табатабаи, чийто кабинет беше в края на уличката, казал на Атаи, че е ходил да преглежда момичето и споделил колко са те били. Доктор Атаи ме посъветва заради това невинно момиче да изчезна за няколко месеца, докато се уталожат нещата. Обеща ми да поговори с баща ти и да ми изпрати вест, а аз да доведа майка си и да ти поискаме ръката. Понякога посред нощ се промъквах като крадец и заставах срещу вашата къща с надеждата да надникнеш през прозореца. Този семестър вече не ходих на занятия, а през сесията не се явих на изпити. Заминах за Орумие да чакам новини от доктора. Бях решил да подпишем, а докато завърша, да останеш при майка ми, ако си съгласна. Такива мисли ми минаваха през главата, мама също прие, но не получих вест от доктора. Сам дойдох в Техеран и отидох при него. Започна да ме наставлява, че трябва да си завърша учението, че животът ми тепърва започва, да не страдам, понеже всичко бързо се забравя. Съвети, които дават на някой, чиято любима е мъртва. Отначало се изплаших, не дай боже вече да не си между живите, но най-накрая той ми разказа как за седмица са те омъжили. Тогава светът наоколо потъна в мрак. И следващия семестър не ходих в университета. Бяха ми необходими шест месеца, за да дойда на себе си и да продължа живота си.

Колкото повече го слушах, толкова повече се убеждавах как са опропастили живота ми. Ние можехме да бъдем най-щастливите съпрузи в света. Само ако не ме бяха омъжили толкова бързо…

* * *

Красивите дни на лятото отлетяха с невероятна бързина. Хладината в средата на септември известяваше идването на есента. Майката на Парване се оправи и лекарите й разрешиха да пътува. И сега приятелката ми се подготвяше за заминаване. Седяхме с нея и Саид в двора. Бях наметнала тънък шал върху раменете си, сърцето ми бе свито.

— Парване, този път повече от всякога ми е мъчно и чувствам самота.

— Нека бог чуе това, което наистина ти е в сърцето. Кой знае колко и двамата сте го молели и умолявали да си тръгна. Обаче отсега нататък искам да ми пишеш всяка дума, която си разменяте. Или не, по-добре записвайте разговорите си на касетофон.

За разлика от друг път Саид не се разсмя.

— Не искам да те тревожа, но и аз трябва да замина.

И двете изпънахме гърбове.

— Къде заминаваш? — попитах изненадана.

— За Америка. Всяка година в началото на лятото отивам там и стоя при Нази и децата от един до три месеца. Тази година също трябваше да го направя, но все отлагах. Всъщност не ми се искаше, не ми се ходеше…

Отпуснах се на стола, усмивката отлетя от устните ми. И тримата се умълчахме и замислихме. Парване влезе в къщата, за да донесе чай. Саид се възползва от възможността, постави ръката си върху моята на масата и каза:

— Преди да замина, на всяка цена трябва да говоря с теб, но насаме. Утре в един ще те чакам на обяд в ресторанта, в който бяхме миналата седмица. Непременно ела!

* * *

Знаех какво иска да ми каже. Цялата любов от онова време отново се бе събудила в нас. Неспокойна и изпълнена с опасения, влязох в ресторанта. Саид седеше на малка маса в най-отдалечения му край и гледаше през прозореца. Запътих се към него. Стана и аз се настаних. Разменихме си няколко приказки и обядвахме. И двамата бяхме умислени, но никой не отрони дума, дори не си изядохме обяда. След това той запали цигара и заговори:

— Масум, вече със сигурност си разбрала, че си единствената истинска любов в моя живот. Съдбата ни подложи на много изпитания и много неща са ни минали през главите. Кой знае, може би сега иска да ни се реваншира и да ни покаже своето усмихнато лице. Аз заминавам за Америка, за да изясня отношенията си с Нази. От две години съм й поставил ултиматум или да дойде и да живее с мен в Иран, или да се разведем. Но така и не предприехме нищо. Сега тя е отворила ресторант и явно е много заета. Смята, че за нас е по-добре да живеем там. При всяко положение тази година трябва да решим нещата между нас. Уморих се от този несигурен и неустановен живот. Ако съм уверен, че ти ще се омъжиш за мен, много неща ще ми се изяснят. Лесно ще взема решение и ще действам категорично. И така, какво ще кажеш? Ще се омъжиш ли за мен?

Въпреки че бях очаквала това и още от първия ден, когато го видях, бях сигурна, че ще ми зададе този въпрос, сърцето ми се сви и не бях в състояние да говоря свързано. Дори в мислите си не знаех какво да отговоря.

— Не знам — отроних.

— Как така не знаеш? Искаш да кажеш, че след трийсет и няколко години ти все още не можеш да вземеш някакво решение за себе си.

— Саид, ами децата? Какво ще правя с децата си?

— Деца? Какви деца? Няма вече деца, пораснали са, всяко едно е поело по своя път. Вече не се нуждаят от теб.

— Но те са много чувствителни спрямо мен. Страх ме е, че ще им бъде неприятно. Майка им да се омъжва на тези години…

— За бога, поне веднъж в живота си нека помислим за себе си. В края на краищата и ние имаме право на свой дял от живота. Не е ли така?

— Налага се да говоря с тях.

— Добре, говори! Но трябва да ми дадеш отговор по-скоро, защото нямам време — не тази събота, а другата летя. Няма за кога да отлагам пътуването. Още повече че пътьом имам среща в Германия.

От ресторанта директно отидох у Парване и й разказах всичко. Тя скочи от мястото си:

— Ей, предатели такива, най-накрая направихте своето, все пак успяхте да говорите тайно от мен! Повече от трийсет години чаках да видя реакцията ти в момента, в който той ти предложи брак. Обаче ме предадохте.

— Но, Парване…

— Много сте подли, но както и да е. Прощавам ви, обаче ви заклевам да се ожените тези няколко дни, докато съм тук. Непременно трябва да присъствам. Това е най-голямата мечта в моя живот.

— Парване, моля те, престани! Как си представяш да се омъжа отново на тези години! Какво ще кажат децата ми?!

— Да казват, каквото искат! Ти им отдаде младостта си, направи всичко за тях, вече е време да помислиш и за себе си. Те си имат семейства и свой живот. И ти имаш право да си избереш другар за старините. Аз мисля, че децата много ще се зарадват.

— Как не разбираш! Боя се да не ги засрамя пред половинките им. Трябва да помисля и за доброто им име.

— Уф, и ти с това твое добро име, честна дума, лошо ми става от него! Първо беше доброто име на баща ти, после на братята ти, сетне на мъжа ти, сега пък на децата ти. За бога, този път направи нещо заради себе си! Само още веднъж да си ми споменала за добро име, заклевам се, ще се хвърля от прозореца!

— Ха… От кой прозорец? На първия етаж сме!

— Нямам предвид оттук. Ако още веднъж заговориш за добро име, ще се хвърля от Айфеловата кула. Пък и ти не правиш нищо неморално!? Много хора се женят по няколко пъти. Нека поне прекараш остатъка от живота си спокойно и щастливо. И ти си човек и имаш права в този живот.

* * *

Цяла нощ премислях как ще съобщя на децата си. Мъчех се да си представя реакциите на всяко едно от тях в най-добрия и в най-лошия случай. Чувствах се като ученичка, която трябва да се изправи пред майка си и баща си и да им заяви: „Да, обичам го, ще се омъжа за него!“ и да тропне с крак. До сутринта на няколко пъти се разколебавах. Вземах решение да игнорирам Саид и да продължа живота си, както досега. Но пред очите ми изплуваха милото му и благородно лице, моят страх от самотата, старата ни искрена и чиста любов, която години наред пазехме в сърцата си и която сега беше възкръснала отново, и ми пречеха да се откажа с лека ръка от него. Цяла вечер се въртях и мятах в кревата, но напразно. Рано сутринта ми позвъни Парване:

— Е, каза ли им?

— Не, разбира се, посред нощ на кого да кажа? А и как?

— Ама че си! Не са чужди хора. Винаги си била откровена с децата си, сега не можеш да им кажеш нещо толкова елементарно. Само на мен да ми се сопваш.

— Кое му е елементарното?

— Първо сподели с Ширин, все пак е жена. По-добре би те разбрала — тя не е жертва на дивата ревност, която иранските момчета изпитват към майките си.

— Не мога, много е сложно.

— Искаш ли аз да й кажа?

— Ти ли? Не, ще трябва да намеря сили сама да го направя или въобще да се откажа.

— Да се откажеш? Да не си се побъркала?! След трийсет и няколко години ти намери любовта си и сега искаш да се откажеш от нея, и то за нищо. Знаеш ли, ей сега идвам и двете заедно ще й съобщим. Така ще е най-добре. Две срещу една е по-добре… ще се справим.

— Да не смяташ да се бием?

— Ако се наложи, може и да я набием. Ще дойда към обяд.

Следобед Ширин се облече и каза:

— Трябва да отида у приятелката си Шахназ, няма да се бавя.

— Но, Ширин, миличка, ама аз дойдох да те видя, къде ще ходиш? — възкликна Парване.

— Извини ме, лельо, налага се, свързано е с проекта за летния семестър в университета. Като го завършим, ако е рекъл господ, другия семестър приключвам с ученето и ще мога да замина… Докато си починете, аз ще се върна.

— Не е красиво, не може ли да не ходиш? Леля ти Парване е тук още няколко дни и после си заминава.

— Тя не ни е чужда, а и нямаше да ходя, ако не се налагаше. Вие си полегнете, а аз малко по-късно ще купя един кейк с нескафе, любимия на леля Парване, а вие подгответе чашите за чай на терасата.

С Парване се изтегнахме на кревата.

— Вашата история е като филм.

— Да, индийски.

— Че какво им е на индийските филми?! Нали и те са хора, и с тях се случват различни неща.

— Да, но странни и невероятни, които трудно биха се случили в действителността.

— Да не би пък филмите от другите държави да са по-малко фантасмагорични? Да не би техните истории да са действителни? Онзи мускулестият американец, как му беше името… Аха, Арнолд, сам унищожава цяла войска. Или пък един друг, дето избива шестстотин души с един каратистки удар, скача от самолет върху влак, после в кола, а от нея лети и скача на параход, като междувременно се бие с триста човека, без да получи и драскотина. Да не би в това да има капка истина и да отговаря на действителността.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисълта ми е, че в твоята орис, или както там я наричаш, бог ти предоставя прекрасна възможност и ако не се възползваш от нея, ще бъдеш неблагодарна.

* * *

В късния следобед седяхме на терасата с Парване, когато Ширин се върна задъхана и постави кейка на масата. Оплака се, че времето пак е станало топло и отива да се преоблече. Погледнах умолително към Парване, а тя ми направи знак с глава да съм спокойна и да си седя на мястото. Ширин се върна и се разприказва, като отпиваше от чая, който й сипах.

По едно време Парване се възползва от открилата й се възможност и започна:

— Ширин, миличка, какво ще кажеш за една сватба?

— Сватба ли…?! Ох, да знаеш само как ми е зажадняло сърцето за една хубава сватба, от онези с много танци и веселие. Не като сватба в къщата на вуйчовците ми Махмуд и Али. Кажи, кого имаш предвид? Булката и младоженецът красиви ли са? Готини ли са? Не си падам по измити физиономии.

— Маменце, що за приказки, какво значи „готини“?

— Готини означава жизнени и весели. И си е много хубава дума даже. Не е чужда. И само защото се ползва от младите, не означава, че е лоша. Слава богу, че мама не ни преподава персийски в университета, че щяхме да говорим като едно време.

— Браво, виждаш ли, Парване, колко е устата. Кажеш й една дума, а тя сто.

— Не спорете за глупости. Закъснявам и трябва да вървя.

— Еее, лельо, къде си се разбързала, та аз сега дойдох.

— Ти си виновна, да беше стояла. Предупредих те.

— Добре де, сега ни разкрий чия е сватбата.

— Ти чия искаш да е?

Ширин се облегна на стола, отпи от чая си и промълви:

— Знам ли?

— Ами ако е на майка ти?

Ширин изплю чая си, наведе се напред и се разсмя силно. С Парване се спогледахме, помъчихме се и ние да се позасмеем, но Ширин не спираше. Сякаш й бяхме разказали най-смешния виц.

— Какво ти е? Толкова ли е смешно?

— Как да не е смешно бе, лельо! Само си представи мама на нейната възраст с булчинска рокля, с воал и прегърбен старец с бастун да влизат в залата. Аз сигурно ще трябва да й нося шлейфа. Представи си после как той с треперещи ръце се мъчи да сложи халката на сбръчканата ръка на булката. Ти само опитай да си ги представиш! Кажи, не е ли смешно!?

Засрамена и ядосана наведох глава и преплетох пръстите на ръцете си.

— Престани! Майка ти не е стара! Говориш, сякаш е на сто години. Младите сте много невъзпитани и нетактични. Не се притеснявай, младоженецът не е немощен. По-симпатичен и по-строен е дори от твоя Фаромарз.

Ширин гледаше объркано ту към мен, ту към Парване:

— Ама защо се засягате така? Видях тази сцена в един филм. Говорете направо, за да разбера какво имате предвид.

— Имаме предвид, че майка ти, ако поиска, още сега може да сключи много хубав брак.

— За бога, лельо, престани! Не говори такива неща. Майка ми е дама и подобни неща не й отиват. Има две снахи и две внучета, а много скоро ще омъжва и единствената си дъщеря. Между другото, мамо, Фаромарз каза, че документите ми са почти уредени. Има голяма вероятност той да дойде за празниците през януари и тогава да направим сватбата, после двамата заедно ще заминем.

Не можех да контролирам реакциите си. Ставаше въпрос за сватбата на дъщеря ми и трябваше да покажа съпричастност. Замаяна, кимнах с глава:

— После ще говорим.

— Какво ти е, мамо? Да не би да се обиди, че те нарекох стара? Прости ми, но леля Парване е виновна — говори такива неща, че ме разсмива.

— Защо да те разсмивам? На Запад жени се омъжват на осемдесет години и никой не им се смее. И децата, и внуците им се радват, празнуват. А майка ти е много по-млада.

— Лельо Парване, ти дълго си била в чужбина и мислиш като чужденка. Тук е по-различно. Тук как да съобщя, че сватбата е на майка ми. Нищо не й липсва, защо й е притрябвало да се омъжва.

— Сигурна ли си…?

— Да, разбира се, има си хубав дом и живот, работа. Масуд с много труд й събра документите и я пенсионира. Синовете й се грижат за нея. Пътувания, разходки, забавления, не може да се оплаче. След сватбата ми ще дойде при нас в Канада, за да се грижи за децата ми.

— Каква чест!!!

Не можех повече да слушам тази препирня. Станах, събрах чашите и влязох вътре. През прозореца гледах как Парване говори остро, а Ширин я гледа ядосано. Повече не се върнах на терасата. Парване си взе чантата и дойде при мен.

— Обясних й, че хората на всяка възраст имат не само материални нужди, но и емоционални — прошепна ми Парване, докато си обличаше мантото и си връзваше кърпата на главата. — Казах й, че онзи мъж, който идваше тук, е кандидатът на майка й.

Наблюдавах Ширин през прозореца, тя седеше, подпряла лакти на масата, обхванала главата си с две ръце. Щом Парване си тръгна, излязох на терасата. Ширин ме погледна с насълзени очи и промълви:

— Мамо, кажи ми, че леля Парване лъже. Кажи, че не е истина!

— Кое не е истина? Това, че Саид ми поиска ръката? Напротив, истина е! Обаче аз още не съм му дала отговор…

Въздъхна облекчено.

— Ох… Леля Парване така го поднесе, все едно всичко вече е решено. Няма да го направиш, нали?

— Не знам, може и да го направя.

— Мамо, помисли за нас! Знаеш Фаромарз колко те уважава. Все говори колко почтена, нравствено извисена и самоотвержена си. Според него ти си майка, пред която трябва да се коленичи. Сега как да му обясня, че на майка ми й е скимнало да се омъжва? Ако го сториш, ще унищожиш образа, който сме си изградили за теб и сме почитали през всичките тези години.

— Не планирам да извърша престъпление, нито измяна, нито измама, за да поставяте под въпрос моята личност — заявих твърдо.

Тя скочи, шумно отмести стола и побягна към стаята си. След малко кратките звукови сигнали на телефона в хола ми подсказаха, че набира нечий номер. Бях сигурна, че се обажда на Масуд. И си помислих: „Бурята започва!“. Имах чувството, че ставам мъничка — сякаш аз бях детето, а Ширин — майката, и трябваше да чакам разрешението й.

След един час пристигна Масуд видимо притеснен. Седях на терасата и се правех, че чета вестник. Ширин му говореше нещо бързо, но тихо. След малко Масуд дойде при мен. Беше намръщен.

— Ооо, здравей! — започнах аз. — Как така насам?!

— Извини ме, мамо, но съм много зает, не знам кога е ден, кога е нощ.

— Защо, миличък? Защо се товариш с излишна административна работа? Нали щеше да си правиш фирма и да се занимаваш с архитектура и изкуство? Ти специално въобще не си за тази работа. Състарил си се и отдавна не съм те чувала да се смееш.

— Вече съм се захванал, а бащата на Атефе твърди, че е наш свещен дълг и трябва да помагаме.

— На кого? На хората? Смяташ ли, че ако се занимаваш с работа по специалността си, ще си по-малко полезен? Кога въобще набра опит в управлението?

— Остави сега това, ами кажи какви са тези глупости, които чувам от Ширин?

— Ширин говори доста глупости, така че се уточни.

В това време тя влезе с поднос с чай и седна до брат си, сякаш искаше ясно да очертае двата фронта:

— Е ей, мамо…

— Това, че ти искат ръката… — обясни Масуд.

И двамата преглътнаха смеха си и скришом се спогледаха. Това ме накара да се заинатя и отвърнах, мъчейки се да се овладея:

— След смъртта на баща ви доста кандидати идваха да ми искат ръката.

— Знам ги всичките! — каза Масуд. — Някои бяха досадни, колкото щеш. Ти беше хубава и изискана жена, мислиш ли, че не забелязвах жадните им погледи, или че не съм разбирал кой те преследва? За някои дори ти самата си нямаше представа. Обаче аз като повечето деца в моята ситуация, нощем в кошмарите си те виждах омъжена за някой непознат и като обезумял се стрясках насън. Ох, колко нощи планирах убийството на Заргяр, единственото нещо, което ме успокояваше, беше вярата ми в теб. Знаех, че няма да ни оставиш, за да последваш сърцето си. Вярвах, че ти си най-добрата и жертвоготовна майка в света, че никога с нищо няма да ни замениш и ще предпочетеш нас пред всичко друго. Само че сега не мога да разбера какво стана, какво влияние оказва върху теб този човек, че те накара да ни забравиш.

— Никога не съм ви забравяла и няма да ви забравя. Ти вече си мъж, затова престани да говориш като момче с едипов комплекс. Вече трябва да си разбрал колко скъпо е детето за майка си и баща си и че нищо не може да го замени. Докато бяхте малки, имахте нужда от моята закрила и аз бях длъжна да живея единствено за вас. Не знам доколко правилно беше всичко това, но зная, че момчета като теб и Сиамак нямаше да се примирят лесно със съжителството си с пастрок, въпреки че той би могъл да ви помогне с напътствията си, а и мен да освободи от доста грижи и тревоги. По онова време нищо не беше по-важно от вашето щастие и спокойствие, но сега положението е съвсем различно. Вие сте големи, доколкото можах, изпълних задълженията си към вас, нямате повече нужда от мен, аз само мога да съм ви в тежест. Не смятате ли, че вече имам пълното право да помисля за себе си и за своето бъдеще и да вземам решения за себе си, да правя, каквото желая? Бъдете реалисти — така и за вас е по-добре. Няма да се занимавате с проблемите на застаряващата си самотна майка, която с времето ще става по-капризна и взискателна.

— Не, мамо, не говори така. Ние се гордеем с теб и много те уважаваме. Още си най-скъпото ни същество на този свят. Докато съм жив, ще бъда твой слуга, ще изпълня всяко твое желание. Кълна се, тези няколко дни бях изключително зает, но си мислех за теб.

— Именно! Ти си женен мъж със своите ангажименти и отговорности. Защо е нужно мислите ти да са заети с майка ти? Аз искам именно това, вие да мислите за своя живот и проблеми. Не желая да се безпокоите за мен, да се чувствате задължени и да съм ви бреме. Искам да знаете, че не съм сама, че съм щастлива, и да сте спокойни за мен.

— Няма нужда — възрази Масуд. — Ти няма да си сама, аз няма да го допусна. С любов и почит ще бъда на твое разположение и може би ще съумея поне малко да ти се отблагодаря за грижите ти!

— Синко, не го искам, а и не се чувствайте длъжни. Само изпълних дълга си и нищо повече. Желая да изживея остатъка от живота си с човек, който ще ми осигури спокойствието, за което винаги съм мечтала. Толкова ли много искам?

— Мамо, как не разбираш каква беда ще ни навлече тази твоя постъпка!

— Каква? Да не би да престъпвам закона?

— Престъпваш традициите, което е също толкова лошо! Въобще помисли ли, че подобна новина ще избухне като бомба. Ще бъдем посрамени, ще ни сочат с пръст. Какво ще си кажат приятелите, колегите и подчинените ми? И най-лошото от всичко, как ще стоя с вдигната глава пред семейството на Атефе? Ширин, много внимавай да не се изтървеш по този въпрос пред Атефе.

— И какво като разбере? — попитах.

— Какво ли?! Ще изгуби уважението, което храни към теб. Кумирът, който създадох за нея, ще рухне. Ще каже на родителите си, ще стигне до ушите на господин Магсуди и всички в службата ще научат…

— Нека научат.

— Знаеш ли после какво ще говорят зад гърба ми?

— Какво?

— Ще кажат: „На тази възраст нашият директор се сдоби с пастрок. Снощи даде ръката на майка си на един никаквец“. Как ще живея с този срам?!

Гневът ме стисна за гърлото, не можех да изрека и дума, не можех да понеса да говорят така за моята чиста и красива любов. Изправих се, главата ми пулсираше от болка. Изпих едно хапче, седнах в тъмното на дивана и облегнах глава. Двамата продължиха да си говорят нещо на терасата. Масуд се накани да си тръгва и влязоха в хола. Ширин го следваше и каза:

— За всичко е виновна леля Парване. Тя не е много в ред. Горката мама не е по тези неща, но тя така я навива, че и нея я прихвана.

— Никога не съм я харесвал. И приказките, и държанието й винаги са били някак вятърничави. Никога не съблюдава благоприличие. Онази вечер у нас понечи да се ръкува с ага Магсуди… Бедният, почувства се неудобно. Бъди сигурна, че ако тя беше на мястото на мама, досега сто пъти щеше да се е омъжила.

Станах от дивана, запалих настолната лампа и промълвих:

— Това няма нищо общо с леля ви Парване. Всеки човек има право да решава сам как да живее.

— Да, мамо, имаш това право, но искаш ли да се възползваш от него за сметка на честта и репутацията на децата си?

— Боли ме главата, искам да си легна. Ти също закъсняваш, по-добре се прибирай при жена си и детето си.

* * *

Въпреки успокоителните, които изпих, прекарах тревожна и неспокойна нощ. Противоречиви мисли ме разпъваха на всички страни. От една страна, мисълта, че бих навредила на децата си, ме караше да се чувствам виновна. От друга страна, ме мамеше мечтата ми за свобода. Как ми се искаше веднъж в живота си да се освободя от всички отговорности, да сваля оковите си и да се рея свободна и без страх по големия свят. Обаче умореното, тъжно и унило лице на Масуд и сълзите на Ширин не ми даваха мира. От трета страна, желанието на моето сърце, любовта, която изпитвах към Саид, и страхът ми, че мога отново да го загубя, разбиваха сърцето ми. Настъпи утрото, но аз нямах сили да стана. Телефонът звъня на няколко пъти. Ширин вдигаше, но от другата страна затваряха. Знаех, че е Саид, че се безпокои за мен, но не иска да говори с Ширин. Отново някой звънна, Ширин студено поздрави и неучтиво се провикна:

— Мамо, Парване ханом е, вдигни слушалката.

Направих го.

— Какво има? — попита Парване. — Вече станах „Парване ханом“. Малко остана да ме наругае.

— Извинявай, не се обиждай. Не го взимай присърце.

— Моля ти се, няма значение. Кажи ми ти как си?

— Скандал! Главоболието ми не спира.

— И Масуд ли разбра? Какво направи? Ширин е много рязка. И той ли е така?

— Дори по-лошо.

— Какви егоисти! Не се съобразяват единствено с твоето щастие. Въобще не разбират… Ама и ти си си виновна, все се жертваше и все се съгласяваше с тях, че те станаха чак нахални и не могат да си представят, че и ти имаш права. Сега какво смяташ да правиш?

— Не знам. Нека малко се опомня.

— Саид, горкичкият, е ни жив, ни умрял. Казва, че от два дни не те е чувал. Звънял ти, но все Ширин вдигала и той няма представа как си. Удобно ли е да говори с нея, или засега да запази дистанция?

— Нека засега не се обажда, аз ще го потърся по-късно.

— Ще дойдеш ли следобед да се поразходим тримата из парка?

— Нямам настроение.

— Аз съм тук още два-три дни, а и на Саид не му остава много до заминаването…

— Не мога, не се чувствам добре, едва стоя на краката си. Поздрави го от мен, ще му се обадя по-късно.

* * *

Ширин се беше облегнала на рамката на вратата и ядосана слушаше разговора ми с Парване. Затворих телефона и се обърнах към нея:

— Моля? Искаш нещо да ми кажеш ли?

— Съвсем не…

— Тогава какво стоиш като пазач на ада?

— Исках да разбера за Парване ханом, нали щеше да си заминава. Кога най-после ще се измете?

— Я се дръж нормално! Не е прилично човек да говори така за леля си.

— Каква ти леля…? Аз имам само една, леля Фати.

— Престани вече! Ако още веднъж те чуя да говориш по този начин за леля си Парване, ще видиш какво ще ти се случи! Разбра ли ме?

— Ау, извинявай, не знаех, че Парване ханом заема толкова високо място в твоите очи — отвърна Ширин саркастично.

— Да, заема. А сега се махай, защото искам да спя.

Някъде към обяд звънна Сиамак. Беше много странно, никога не звънеше по това време. Значи брат му и сестра му толкова са бързали да му съобщят новината, че не са изчакали той да се прибере от службата вкъщи. След хладния поздрав и обичайните въпроси как съм, продължи:

— Мамо, какви са тези приказки, дето разправят децата?

— Какви приказки?

— Че си щяла да се омъжваш.

Беше ми много тежко да слушам подобни думи от устата на децата си, и то с такъв тон.

— Проблем ли е? — попитах твърдо и сериозно.

— Разбира се, че е проблем. Как можеш след съпруг като баща ми да произнесеш името на друг мъж?! Това е предателство спрямо паметта му. За разлика от Масуд и Ширин аз няма да загубя честта си, нито пък намирам за странно жена на твоята възраст да се омъжи. Но не мога да гледам паметта на моя мъченически загинал баща да бъде потъпкана. Всичките негови последователи ни гледат как пазим спомена за него. А ти искаш да доведеш някакъв безделник и да го поставиш на неговото място.

— Сиамак, чуваш ли се какво говориш?! Какви последователи, защо превръщаш баща си в кумир и говориш за него, сякаш е бил пророк. Надали и един от милион иранци е чувал името му. Защо толкова обичаш да се фукаш и преувеличаваш? Знам, че хората около теб те окуражават, а ти, какъвто си наивен, се наслаждаваш на ролята си на син на герой. Хората много обичат да си създават герои. Правят някого голям, за да могат да се крият зад гърба му и той да говори от тяхно име, а когато стане опасно, да им служи за щит, да изтърпи техните наказания и да им даде възможност да избягат. Именно това направиха с баща ти. Сложиха го на предна линия, възхваляваха го, викаха „ура“, но когато бе хвърлен в затвора, всички избягаха. Когато бе екзекутиран, отрекоха въобще да имат нещо общо с него. После започнаха да го критикуват и да изброяват грешките му. А какво спечелихме ние от героизма на баща ти? Кой от тях почука на вратата ни, за да се поинтересува как живее семейството на техния герой? Най-смелите и най-дръзките едва промърморваха нещо под нос в отговор на поздрава ми, когато се срещнем на улицата. Не, синко, ти нямаш нужда от герой. Може би, докато беше малък, това бе разбираемо, но сега си голям мъж: нито имаш нужда да си герой, нито ти трябва герой, когото да следваш. Стъпи на собствените си крака и разчитай на интелигентността и знанията си, избери и следвай всеки път, който ти се струва правилен, избирай лидерите, които искаш да подкрепяш, но щом усетиш, че те водят в грешна посока, отдръпни се от тях. Не трябва да следваш човек или идеология, които те принуждават сляпо да ги приемаш. Нямаш нужда от митове и легенди. Нека децата ти те виждат като човек с твърд характер, който в труден момент би ги защитил, а не като някой, който сам се нуждае от защита.

— Уф… мамо, никога не си схващала огромното величие на баща ми и важността на неговата борба.

Всеки път, когато Сиамак искаше да сътвори великан от Хамид, „татко“ ставаше „баща“. Сякаш „татко“ бе твърде слаба дума за този титан.

— И ти никога не си разбирал какво съм била принудена да изтърпя заради него. Синко, отвори си очите! Казвам го за твое добро. Бъди реалист! Баща ти беше добър човек, но имаше своите слаби страни, що се отнася до нас, членовете на неговото семейство. Идеални хора не съществуват.

— Баща ми е правил всичко в името на борбата и спасението на хората. Борил се е да създаде държава на социализма, в която процъфтява равенството, справедливостта и свободата.

— Точно така, държава като онази, дето след седемдесет години се разпадна, а гражданите й страдаха от липса на свобода. Ти не видя как хората от южните републики на тази суперсила идваха в Иран да търсят работа и колко окаяни, невежи и объркани бяха. С дни плаках, след като се сблъсках с тази реалност, и месеци наред се питах за какво умря баща ти. Това ли беше неговата Медина, за която жертва живота си?! Много се радвам, че той не видя каква съдба сполетя Каабата на неговата дейност.

— Мамо, какво разбираш ти от политика?! Не се обадих да водя дискусия с теб на тази тема, а да обсъдим това, което се каниш да направиш. Няма да понеса някой да заеме мястото на баща ми. Това е! — И затвори телефона.

* * *

Следобед пристигна Масуд с Атефе и сладкото им синче, което много ми напомняше на баща му на неговата възраст. Взех внука си от ръцете на майка му и казах:

— Добре дошли! Боже, Атефе, откога не съм виждала това русокосо сладурче.

— Масуд е виновен, много беше зает. Едва днес, въпреки че имаше събрание, изостави всичко и се прибра по-рано. Каза, че трябва да те посетим, защото не се чувстваш добре. И аз тутакси тръгнах с него, бездруго ме бе хванал съклетът и се бях затъжила за теб.

— Добре сте направили — и аз се бях затъжила за теб и този малък красавец.

— Какво ти беше? — попита обезпокоена снаха ми.

— Нищо, преувеличават, само малко ме болеше главата. Не исках да ви създавам неприятности.

— Какво говориш, мамо, какви неприятности — взе думата от Атефе Масуд. — Ти ме извини, че толкова дълго бях зает, че не се погрижих за теб и не успях да намеря време да дойда да те видя.

— Аз да не съм малко дете, та да се грижиш за мен! Все още съм на крака, ти се погрижи за своя живот, за жена си и детето. Не ми е приятно да си зарязваш работата и да идваш тук, за да изпълняваш някакво задължение. Става ми още по-неловко.

Атефе с въпросителен поглед взе детето, което плачеше, и отиде да го преобуе. Станах и се отправих към кухнята, моето постоянно убежище. Захванах се да мия плодове, за да оставя Ширин на спокойствие да предаде последната информация на брат си и да обмислят следващите си стъпки. Обаче Атефе, прегърнала детето, се присъедини към тях, като се опитваше да разбере нещо от тихия и изпълнен с недомлъвки разговор. По едно време сякаш схвана нещо и попита на висок глас:

— Кой? Кой иска да се омъжи?

— Никой! — отвърна объркан Масуд, а Ширин хладнокръвно додаде:

— Една стара приятелка на мама, която преди няколко години остана вдовица, а сега иска да се омъжи.

— Ха! Какви странни жени има само! Няма ли кой да им каже, че на тези години трябва да вършат добри дела, да съблюдават стриктно намаза и постите. Да се обърнат към бог и да мислят за онзи свят, вместо за капризите и прищевките си. Истина е, че…

Стоях с купата плодове в ръце и слушах красноречивата проповед на Атефе. Масуд погледна към Ширин, избягваше да среща очите ми. Оставих купата на масата и промълвих:

— Просто я посъветвайте да отиде да си купи гроб и да легне в него!

— Що за приказки, мамо, духовният живот е много по-хубав от материалния. На определена възраст човек следва да се стреми да го изпита.

* * *

Отношението на децата ми към моята възраст и към жените на моите години ми помогна да разбера защо жените така ревниво, като запечатана тайна, крият истинската си възраст. На другия ден се наканих да отида у Парване. Ширин се облече и заяви:

— И аз идвам!

— Не, няма нужда!

— Не искаш ли да съм с теб?

— Не! Откакто се помня, все си имам пазач. Мразя да ме покровителстват! Така че и ти се откажи от това си поведение. В противен случай ще побягна накъдето ми видят очите, та никой от вас да не може да ме намери…

* * *

Парване си стягаше багажа, а аз й разказвах за случилото се.

— Просто не е за вярване — възкликна тя — колко бързо децата изпращат родителите си на онзи свят. Сиамак ме учудва, как не може да разбере… Ама и твоята орисия е една!

— Майка ми обичаше да казва: „Съдбата на всеки човек е предопределена, заделят му я и ако ще и небето да се продъни, тя не може да бъде променена“. Често се питам какъв беше моят дял от този живот и дали въобще съм имала отреден дял от него, или просто моят дял бе съставна част от живота на хората в моя живот, от техните идеали и цели, а всеки един от тях ме жертва по някакъв начин. Бях жертвана в името на доброто име на баща си и на братята си, заради идеалите на съпруга си, заради играта на геройство и дълг към родината на синовете си. Коя съм аз всъщност? Съпруга на разбойник, изменник и предател на родината? Майка на лицемер? Съпруга на герой и борец за свободата? Или жертвоготовна майка на свободолюбив боец? Колко пъти съм била въздигана на пиедестал, а после хвърляна ничком на земята. В действителност не заслужавах нито едното, нито другото. Не ме възвеличаваха заради личните ми способности и добродетели и не ме поваляха заради собствените ми грешки. Сякаш аз самата никога не съм съществувала, сякаш съм нямала никакви права. Кога съм правила нещо заради себе си? Кога съм имала право да избирам? Попитаха ли ме някога какво искам.

— Ти си жестоко наранена, никога не си се оплаквала така, не ти отива! Трябва да им се опълчиш и да направиш това, което искаш.

— Знаеш ли, вече не го искам. Не че не мога, но вече не изпитвам радост от това. Чувствам се победена. Сякаш за тези трийсет години нищо не се промени. Независимо от всичко, което преживях, аз дори не успях да променя нещата в собствения си дом. Очаквах от децата си поне малко съпричастност и разбиране. Те обаче дори не ме смятат за човешко същество, което има своите права. За тях съм само майка, която трябва да им служи. Помниш ли старата поговорка: „Никой не ни иска заради самите нас, а заради себе си“. Моето щастие не ги интересува. Вече нямам нито сили, нито желание за този брак. Изгубих надежда, отношението им опетни връзката ми със Саид. След като тези, които считах за най-близки и които отгледах сам-сама, говорят така за мен и Саид, представи си какво биха казали останалите, как ще ни окалят.

— Да вървят по дяволите! — каза Парване. — Нека си приказват каквото искат, ти не трябва да ги слушаш. Бъди силна, живей си твоя живот. Отчаянието въобще не ти отива. Решението е да отидеш и да се видиш със Саид. Стани и му се обади. Бедният, побърка се от тревога по теб.

Същия следобед Саид дойде у Парване. Нашите разговори вече не й бяха интересни и тя отиде да си гледа работата.

— Саид, много съжалявам, но няма да мога да се омъжа за теб. Явно не ми е съдено да имам спокоен и щастлив живот.

Той беше съкрушен.

— Целият ми живот бе разбит от тази моя съдбоносна любов — започна той. — Дори в най-щастливите мигове от живота си дълбоко в себе си бях тъжен и сам. Не казвам, че не съм обръщал внимание на други жени или че не съм обичал Нази, но ти си любовта на живота ми. Сега, когато отново те намерих, си помислих, че бог най-накрая ми дава благословията си и през остатъка от живота си иска да опозная радостта. Най-хубавите и най-спокойни дни в своя живот преживях през последните два месеца. Сега ще ми е трудно да живея без теб. Нуждая се от теб повече от всякога. Моля те, обмисли всичко отново. Не си дете, не си шестнайсетгодишното момиче, което да има нужда от разрешението на баща си, можеш сама да решаваш. Не ставай причина отново да се срина.

Очите ми се пълнеха със сълзи:

— Но тук става въпрос за децата ми. Какво да правя с тях?

— Да не би да приемаш това, което казват?

— Не, в никакъв случай, логиката им се основава на егоизъм и на личните интереси. Но с начина си на мислене те ще ме осъждат и ще страдат, ще бъдат объркани и унили. Не мога да ги гледам отчаяни. Как бих извършила нещо, което ще ги накара да изпитват срам, унижение и тъга? Ще се чувствам виновна, че техните половинки, колеги и подчинени ще ги гледат с упрек и презрение.

— Известно време може да се чувстват така, но после ще забравят — възрази Саид.

— Ами ако не забравят?

— Какво да се прави, може би това да е цената, която трябва да платим за нашето щастие.

— И да накарам децата ми да я плащат? Не, не мога.

— Веднъж в живота си последвай сърцето си и бъди свободна.

— Не, скъпи Саид… Няма да го направя.

— Мисля, че използваш децата си като извинение.

— Не знам, може би. Може би вече загубих сили. Случилото се беше много оскърбително. Не очаквах такава груба реакция от тях. В момента съм много уморена и потисната, за да предприема такава голяма стъпка в живота си. Чувствам се на сто години. И не желая да правя нищо, за да докажа обратното или да проявя силата си. Съжалявам, но предвид обстоятелствата не мога да ти дам отговора, който очакваш.

— Но, Масум, ние отново ще се загубим!

— Знам, чувствам се така, сякаш се самоубивам, и то не за първи път… Но знаеш ли кое е най-ужасното?

— Кое?

— Това, че и двата пъти близките ми причиняват моята смърт.

* * *

Парване си замина. Със Саид се видях още няколко пъти. Накарах го да ми обещае, че ще оправи отношенията си с жена си и ще остане в Америка. Все пак да имаш семейство, макар и не толкова любящо и близко, е по-добре от това да нямаш… След като се разделих с него, тръгнах към къщи. Задуха студен есенен вятър. Бях уморена. Бремето на моята самота беше станало по-тежко и крачките ми бяха нестабилни и несигурни. Загърнах се по-плътно с палтото си и вдигнах поглед към сивото небе.

Ох, каква студена зима предстоеше!