Джулиана Багът
Изпепелени (21)

Лайда
Втора кожа

Лайда настройва кълбото така, че всекидневната да изглежда като част от къщата на някакво ранчо от предградията преди Детонациите. Никога не би споделила изпълнения с пепел свят с някого другиго, освен с Партридж. Не го е виждала от скорошната им среща с Форстийд, когато тя му даде позволение да се ожени за Айралийн. Или пък самата тя го накара? Ако беше казала „не“, дали това в края на краищата щеше да има някакво значение за човек като Форстийд? Когато се връща назад към този момент, тя започва да мисли, че се е очаквало те да започнат да разглеждат стаята и тя да открие психологическата си оценка. Сега, когато мисли за това, той й прилича на мълчалива заплаха за доживотна институционализация.

В момента за нея се грижи жена на име Чандри, която изсипва торба, пълна с кълба прежда и куки за плетене:

— И така, с какво искаш да започнем? Терлички? Бебешка шапчица? Одеялце?

— Мога ли да попитам кой те изпрати? — пита Лайда, опитвайки се гласът й да прозвучи мило.

— О, това е мой дълг! Аз отговарям да те подготвя за появата на малкото ти бебче — тя потупва Лайда по коляното. — Освен това плетенето е успокояващо. Като плетеш, неприятностите ти изчезват — чурулика тя. — Имам приятели, които бяха наистина разстроени от скорошните събития, но не и аз. Не и с плетенето.

Тя има предвид речта на Партридж за истината или самоубийствата, или и двете.

— Скорошните събития? — Лайда се прави, че не разбира.

— Нали се сещаш, точно ти най-добре трябва да знаеш… — казва Чандри.

Точно Лайда. Тя се чуди дали Чандри не я обвинява по някакъв начин. Чандри започва да плете, като подробно й обяснява всяка стъпка от бързите си движения.

— Какво лошо има в това да си разстроен? — прекъсва я Лайда. — Понякога човек трябва да се чувства точно по този начин.

Това обърква Чандри, но тя продължава да плете. Не иска да опровергае собствените си аргументи за успокояващата сила на плетенето.

— Не и за мен — отвръща тя и продължава да обяснява на Лайда как да държи иглите. Дава й малка плетка за упражняване, която Чандри е започнала за нея у дома. Изглежда, тя е забравила, че Лайда е научила как да плете в академията. Но Лайда не казва нищо на Чандри. Тя се преструва на ужасна ученичка. Не че има против това да повива бебето си в ръчно изработени одеяла. Просто не иска да бъде успокоявана от каквото и да е.

— Освен това, подарявам ти „Книга на бебето“. Можеш да започнеш да записваш в нея радостите, свързани с твоето бебе, започвайки докато е в утробата.

— Радостите.

— Да, радостите! Сладки истории. Нали се сещаш… Може би си умираш за ягодов млечен шейк? Можеш да запишеш това в дневника. Това са нещата, които твоето дете ще иска да знае един ден за времето, когато е било ембрион.

Лайда копнее за усещането на пепел върху кожата си. Липсва й ловът в гората призори. Копнее за непознатия тътен от появата на пясъчно създание и треперещата земя под краката й. Не казва нищо. Дали някога ще може да разкаже на детето си тези неща, ако го отгледа в Купола?

Телевизионният екран е тъмен. Тя гледа твърде много новини, които трескаво раздухват вълнението около годежа на Партридж и Айралийн, докато съобщават, че всичко друго е наред. Не споменават за сбиванията по улиците и самоубийствата. Вместо това показват снимки на Партридж и Айралийн, които скитат из градините на академията, държат се за ръце и се усмихват.

Чандри улавя погледа й към телевизора.

— О, скъпа — казва тя. — Не ти трябва да виждаш какво дават по тази стара говореща кутия. Знаеш това.

И тя се усмихва на Лайда с дълбоко пресилено съчувствие. На Лайда й се иска да я зашлеви. Тя не иска съчувствието й. Сгъва малкото си плетиво, взема иглите и кълбото прежда и ги връща на Чандри.

— Не искам да правя това повече.

— Гади ли ти се? Да не би да искаш ягодов млечен шейк? — усмихва се тя.

— Отивам в спалнята си.

— Да! — възкликва Чандри. — Трябва малко да си починеш и да полегнеш.

Лайда взема кълбото, отива в спалнята си, затваря вратата и го настройва на сипещата се пепел. Ляга на леглото и се втренчва в тавана.

Не можеше да му каже да не се преструва на годежа. Глупавите фотосесии можеха наистина да спасят нечии животи. Но въпреки това, тя се чувства крехка, сякаш е направена от фино стъкло и може да се счупи. Спомня си, че се чувстваше по този начин, когато беше студентка в академията, но не и извън Купола — не и сред майките, докато ловуваше в гората. Дали цялата й сила щеше да се подкопае? Дали не е обречена да бъде човекът, който беше някога в Купола? Дали Куполът не определя каква ще бъде в мига, в който стъпи в него?

Когато чува Чандри да говори с пазача и вратата на апартамента да се затваря отново, Лайда започва да обикаля стаята си, търсейки нещо. Какво? В началото искаше да се занимава с изкуство — не нещо така сладникаво като старата й птица, направена от тел. Не. Иска да направи нещо здраво, което ще остане.

Като отваря килера, открива телени закачалки. Изважда ги и ги пуска на пода, който изглежда набразден и покрит със сажди.

Тя си спомня идиотските рогозки за сядане, които плетяха от цветни ленти, когато беше заключена в медицинския център. Спомня си как плетеше отново и отново своята в изолатора. Сяда сред закачалките и ги развива, така че да ги разглоби. Изправя всяка от тях и след това започва да плете.

Какво плете? Не е сигурна. Просто плете и плете, докато металът не образува голям правоъгълник. Това не я успокоява, което е добре. Кара я да се чувства жизнена и й дава усещането, че контролира нещата. Все още вижда Партридж в стаята на баща му със снимките на изгубеното му семейство, разхвърляни наоколо му. Тя все още го обича — независимо дали е убиец, или не. Но след като вижда психологическата си оценка, желанието й да се измъкне навън нараства. Иска да е там, навън, в света — както и да изглежда той, независимо колко див и необуздан е той. Дори ако всичко се оправи, Айралийн изчезне и Лайда може да заеме мястото й — както беше обещал Партридж, тя не може да остане тук и да бъде неговата щастлива съпруга, която носи перли, плете терлички и пише в бебешкия дневник. В онази нощ, когато двамата с Партридж лежаха заедно под палтото му на леглото с месинговата рамка в къщата без покрив, където над главите им беше само сивото небе, той поиска тя да дойде с него. Тя отказа. Този път обаче тя ще го убеди той да дойде с нея. Този път ще останат заедно. Бебето ще ги сплоти, нали? Така правят бебетата. Създават семейства.

Баща му е видял края. Дали е видял как накрая ще има твърде малко възможности за осигуряване на прехраната? Хората ще трупат запаси, които ще пазят, а после ще започнат да крадат, да се бият и да убиват за онова, което е останало. Всички те са животни. Тя не иска да е животно в клетка.

Тя продължава да дърпа телта и да стяга плетката, докато накрая пръстите й не стават твърде вдървени, за да продължава. Вдига онова, което е изработила — то прилича на плетен щит: красив, здрав, но също така гъвкав. Тя се изправя и отива до огледалото, което е потъмняло от отразената пепел. Може да види неясното си отражение. Притиска преплетения метал върху тялото си. Коремът й ще се издуе, но металът поддава. Може да бъде оформен около корема й, колкото и да е голям.

И тогава разбира какво е направила.

Броня.

Втора кожа от метал.

Ако някой попита, ще каже, че е произведение на изкуството. Но за нея то ще е също и нещо за защита и контрол. Това е тя — не някоя, която плете терлички, за да си успокоява нервите. Може да се чувства малко разстроена, но освен това е и силна. Не може да разчита само на Партридж. Трябва да може да се защитава. Това е нейната защита.

Тя скрива бронята в дъното на килера си зад пухкавите рокли за бременни.