Джулиана Багът
Изпепелени (9)

Ел Капитан
Бактерия

— Глигани — казва Барт Кели, докато върви през полето. — Бих искал да започна с глиганите.

Преша хвърля поглед към Ел Капитан, който свива рамене.

— Глигани — повтаря Хелмут.

Ел Капитан сръгва с лакът брат си зад гърба си.

— Затвори си устата! — прошепва той.

Брадуел върви на няколко крачки зад тях. Има широки рамене и гръден кош — по-едър е и по-широкоплещест от всеки друг, който Ел Капитан някога е виждал, като се изключат Специалните сили. Птиците на гърба му сигурно са едри, макар да са скрити от дебелите, широки криле, които са толкова големи, че стърчат над врата му и се влачат след него като стара, оръфана дреха. Финън се движи бързо край него.

От време на време крилете на Брадуел се разперват от гърба му и разкриват ъгловатите, прекалено уголемени кости и гъстите пера на птиците. Ел Капитан му съчувства. Той разбира добре какво е да носиш завинаги нещо на гърба си. Все пак на Брадуел му е по-лесно, отколкото на Ел Капитан, нали? Птиците поне не му отговарят.

Кели не спира да говори. Върна се по следите на глиганите и сега ги води към тях, като им изнася лекция за Ирландия от времето преди — за нейните паметници, плодородната й земя, богатата й история и нейните поети. Ел Капитан не се интересува от разходката в миналото. Той иска да знае къде ги води Кели и какво е състоянието на въздушния кораб. Когато двамата с Хелмут бяха открити в кокпита, Ел Капитан беше този, който започна битката. Оказва се, че пазачите не са искали да го убият. Просто са искали да го изкарат от там. Биха го толкова, колкото да го укротят, и след това го отведоха обратно в стаята му. Той ги попита за въздушния кораб — дали са го поправили и може ли да лети, но те отказаха да му отговорят.

Кели вървеше пред тях много енергично и целеустремено, размахвайки кожената си чанта. Зелените поля бяха празни. Вятърът свистеше през тях. От него очите му сълзяха — особено онова, което беше подуто и полузатворено.

Ел Капитан се беше учил да кара колело по едно поле, подобно на това. Майка му върза кърпа около ръцете и ребрата му и тичаше заедно с него, докато не набра достатъчно инерция, за да продължи да се движи сам. Вятърът рошеше косата му, очите му бяха широко отворени от страх, докато подскачаше над тревата. Сега, когато си спомня за този момент, си представя колко лек е бил — свободен не само от тежестта на брат си, но и от товара на сегашния си живот.

Доближават един далечен хамбар на склона на един хълм. Финън се движи през полегналата трева и светлините му проблясват по повърхността на черната му кутия.

— И така, къде ни водиш? — пита Ел Капитан. — Към въздушния кораб ли?

Кели се обръща и поглежда към Ел Капитан така, сякаш го вижда за пръв път.

— Чух, че са те открили там. Ще са нужни още няколко дни, за да бъде готов да полети. Успял си да го поразгледаш, нали?

— Всъщност не беше разходка. Това е моят кораб — уточнява Ел Капитан.

— Това е моят кораб — повтаря Хелмут и гласът му прозвучава така, сякаш възразява на Ел Капитан.

Ел Капитан особено мрази, когато Хелмут прави така пред други хора.

— Наистина ли? — Барт Кели спира и се замисля върху думите му. — Защото мислех, че си откраднал този кораб.

Той се обръща и отново тръгва срещу вятъра нагоре по хълма. Ел Капитан чува как той свири в крилете на Брадуел.

— Беше мое право да го открадна — натъртва Ел Капитан. — Уилъкс почерни цялата земя. Дължеше ми поне това.

— Имал си и други възможности.

— Така ли? Защото бих искал да зная какви по-точно са били те.

— Откъде знаеш, че го е откраднал? — пита Преша, но има чувството, че знае отговора.

Ел Капитан усеща, че пропуска нещо. Той хвърля поглед към Брадуел, за да види дали знае нещо, което не му е известно. Изражението на Брадуел обаче е твърдо и непроницаемо.

Кели не отвръща нищо и мигове по-късно стигат до хамбара. Той спира пред вратата, вдига тежкото й резе и широко я отваря.

— Зная някои неща. Имам своите връзки — най-сетне казва Кели.

Хамбарът има няколко високи прозореца. През тях проникват снопове светлина, които изпълват прашния въздух със слънчеви лъчи. Всички влизат след него вътре. Пръв е Финън. В едната страна на хамбара има тесни ясли — всички пълни с огромни глигани. Ребрата им са големи като на крава. Гърбовете им са извити. Гръбнаците им са дебели почти колкото юмрук и приличат на хребети, разделящи планините от плът. Имат плътни, тъмни копита и дебели, пожълтели бивни, които се извиват от двете страни на едрите им еластични зурли.

— Връзки? — повтаря Ел Капитан. Има само един човек, с когото той би могъл да поддържа връзка за този въздушен кораб. — Поддържаш контакт с Уилъкс, нали?

— Ами поддържах преди, но вече не — отвръща Кели, изтупва ръцете си и след това ги скръства на гърдите.

— И защо така? — пита Брадуел, а гласът му звучи дрезгаво от това, че дълго не е бил използван.

— Защото е мъртъв.

— Мъртъв? — повтаря Преша.

Вятърът нахлува вътре и след това утихва. Сякаш това е призракът на самия Уилъкс — неговият дух, който се е появил за миг и вече го няма. Майката на Ел Капитан вярваше в духове. За момент му се струва невероятно, че Уилъкс е мъртъв. Но, от друга страна, Ел Капитан винаги беше смятал Уилъкс за самата смърт. Майките наричаха всички мъже мъртъвци, но Уилъкс в най-пълна степен отговаряше на такова описание. Ел Капитан знае, че това е истината. Уилъкс е мъртъв. Дълбоко в себе си той усеща облекчение. Няма го вече.

Настъпва тишина, докато всички обмислят новината. Чува се само шумът от грухтенето на глиганите в хамбара и лекото жужене на двигателя на Финън. Ел Капитан усеща как Хелмут затаява дъх, после поглежда към Преша и Брадуел, които изглеждат така, сякаш не могат да повярват, че това е истина.

— Откъде знаеш? Сигурен ли си? — обръща се Преша към Кели.

Кели кимва с категоричен вид.

— Наистина ли е… мъртъв? — пита Брадуел.

На лицето му са изписани противоречиви чувства.

— Нали това казах — отвръща Кели. — Толкова ли ви е трудно да го повярвате?

Брадуел кимва. Малко му е трудно да диша.

— Просто… Не очаквах това да стане толкова тихо. Толкова обикновено. Очаквах… — той хваща предния край на ризата си. — Исках…

— Да — съгласява се Преша, сякаш довършвайки мисълта му. — Трябваше да е нещо по-голямо. Трябваше да изпитаме повече…

— … Облекчение — завършва Брадуел. — … Или усещане за окончателност.

Но той не поглежда към Преша. Извръща поглед от всички тях. Ел Капитан се чуди дали Брадуел не е разочарован. Мъжът, който беше наредил да убият родителите му, е мъртъв и той не беше изиграл никаква роля в това. В това няма справедливост.

И тогава Преша казва:

— Партридж.

Дали Партридж наистина е организирал преврат? Тя закрива устата си с ръка. Не биваше да казва името му.

— Да — Кели й хвърля остър поглед. — Най-младият син на Уилъкс. Сега той е начело.

— Партридж? — подигравателно казва Брадуел и се обръща с лице към тях. — Сигурен ли си в това?

Ел Капитан също е смаян:

— Как е станало?

Той си спомня последния път, когато беше разговарял с Партридж. Бяха в един вагон на подземната железница, заключени под земята. Ел Капитан си мислеше, че не му остава да живее дълго и се довери на Партридж. Трябваше да му вярва. Въпреки това, сега не може да си представи, че Партридж притежава толкова много власт. Ел Капитан знае от личен опит, че властта покварява душата.

— Той го е направил — прошепва Преша сякаш на себе си. — Той е вътре. Партридж ще промени нещата.

— Или — намесва се Кели — той може да се окаже точно същият като баща си.

— Не — възразява Преша, — той мразеше баща си.

— Да, но колко далеч ще стигне? — пита Брадуел и в гласа му се промъква остра нотка на гняв. — Колко силно ще настоява за промени? Дали наистина притежава онова, което е нужно? Единственият начин да постигне нещо е, като рискува всичко. Ще успее ли да го направи?

За момент настъпва тишина. Преша не знае отговора. Никой не го знае. Брадуел пита доколко убеден е Партридж. Самият Партридж може би не знае това. Преша не е сигурна дори и колко дълбоко е нейното собствено убеждение. Дали е било момент на слабост, или е плод на вътрешно убеждение, когато вкара иглата в птиците на гърба на Брадуел?

— Понякога човекът създава властта — казва Кели. — А понякога властта прави човека.

В този момент обаче Преша поклаща глава и поглежда към Кели.

— Ти си във връзка с Купола?! Как стана така?

— Нали знаете, че с Уилъкс се познаваме от доста отдавна — той поглежда към Преша. — Познавах добре също и майка ти, и баща ти. Това не е тайна.

— Значи с Уилъкс сте били в добри отношения преди Детонациите? — тихо пита Брадуел, сякаш за да прикрие гнева си. — Така ли оцеляхте тук? Бяхте любимци на Уилъкс ли?

Финън бръмчи наоколо из помещението върху малките си колела и събира информация за новото място. Той си навира носа близо до яслите с глиганите, но не прекалено близо.

— Той ме предупреди. Даде ми точно толкова време, колкото да се озовем в безопасност в Нюгрейндж. Да, може би това, че бяхме стари приятели, ми помогна, но той не беше единственият ми приятел — обръща се Кели към Преша. — Майка ти умря наскоро. Татуировката й спря да пулсира. Пулсът беше силен и после спря — той си поема дълбоко дъх. — Не зная какво се случи.

— Бях с нея — вятърът свисти край Преша. Тя скръства ръце, за да се предпази от влажния студ. — Уилъкс уби нея и Седж едновременно.

От устните на Кели се отронва дълга въздишка. Страните му се изчервяват. Той изглежда покрусен, но и разгневен.

— Как я е намерил? Мислех, че тя е в безопасност…

— Използва двама ни с Партридж да я намерим. Бяхме негови пионки.

Кели се отдалечава на няколко крачки, опитвайки се да възвърне самообладанието си.

— Съжалявам — промърморва той, но не е ясно за какво съжалява: за това, че Уилъкс е използвал собственото си дете като пионка или за смъртта й.

— Някога с майка ми сте били близки приятели — казва Преша.

Ел Капитан знае, че тя жадува да научи подробности от живота на майка си. Тогава тя е била толкова малка.

— Някога всички ние бяхме близки — казва Кели.

— А баща ми? — пита Преша. — Знаеш ли къде е той?

Ел Капитан не може да понася да гледа колко уязвима изглежда Преша. Тя отчаяно иска да открие баща си отново. За нея той е почти като някакъв сън. Ел Капитан я разбира. Той никога не е познавал баща си. Целият си живот беше живял в сянката на мъж, чието лице никога не е виждал.

Кели се обръща:

— Зная, че има още от нас. Други такива изолирани групи. Оцелели. И мисля, че Уилъкс е поддържал връзка с много от тях. Ако баща ти е оцелял, то това е защото Уилъкс е искал той да оцелее — за добро или зло.

— Какво искаш да кажеш с това „или зло“?

— Пулсът на баща ти все още бие върху гърдите ми — това е всичко, което зная.

Преша притиска главата на куклата към гърдите си, защитавайки я с другата си, здрава ръка.

— Уилъкс не осигурява на хората защита просто така — казва Брадуел. — Те трябва да са ценни за него по някакъв начин. Работил си за него през цялото това време, нали?

— Може би сте забелязали, че е по-добре човек да познава Уилъкс откъм добрата му страна — гневно отвръща Кели и след това прави широк жест с ръка. — Да започнем с глиганите. Точно преди Детонациите построих поредица от лаборатории в Ирландия и Обединеното кралство. Една от тях беше финансирана чрез връзките на Уилъкс и се намираше в радиуса от три мили, който той пощади. Той ми каза ясно и категорично къде трябва да се намирам, за да оцелея. Познавах го достатъчно добре, за да му повярвам. Взех със себе си само най-близките хора от семейството си. Той ми каза, че ми е позволено единствено толкова. — Глиганите грухтяха и риеха в пръстта. — Сега, като си помисля за това, ми става гадно. Можех ли да предупредя някого, който е имал властта да промени случилото се? Не зная. — Ел Капитан е сигурен, че тази мисъл не му позволява да спи нощем. Ел Капитан познава от личен опит и в най-големи подробности мъчителното чувство за вина. — Имаше обиколка на лабораторията и аз вкарах колкото се може повече хора в могилата. Бяхме пощадени, както и околностите, но мнозина умряха след това от болести, пожари и — ако трябва да бъда напълно честен — от отчаяние. Едната от двете ми дъщери и съпругата ми бяха между тях — той пристъпи към един от стълбовете слънчева светлина. Около него се въртяха прашинки от сеното, които изглеждаха като позлатени. — Дъщеря ми умря първа. Жена ми умря от отчаяние.

— Отчаянието ни е познато — казва Преша. — То е нещо, което всички ние споделяме.

Очите й се стрелкат към Брадуел, но той продължава да не я поглежда. Ел Капитан иска Брадуел да я погледне. Не й ли дължи поне това? Този неин поглед убива Ел Капитан. Хелмут вероятно усеща част от страданието му, защото Ел Капитан чувства как брат му се дърпа встрани от Преша, сякаш се опитва да го накара да не насочва вниманието си към нея за негово собствено добро.

— Глиганите — казва Кели, спомняйки си за какво бяха дошли. Финън отново се приближава към тях. В началото те се стряскат, но след това започват да душат по посока към него. — Глиганите могат да бъдат злонравни и непредвидими, но когато бъдат смесени генетично с крави, могат да станат по-едри и по-послушни. Все пак се поддават и на дресировка. Могат да нападат по команда.

— Дума или знак? — пита Брадуел.

— И двете — отвръща Кели.

Ел Капитан забелязва скритата заплаха. Кели не ги е довел тук случайно. Дали не им прави някой номер?

— Значи предизвикваш съчувствието ни заради смъртта на жена ти и дъщеря ти и след това учтиво ни уведомяваше, че можеш да ни набодеш на кол, когато пожелаеш — Ел Капитан отива до яслите и един от глиганите издава кратко и остро квичене. — Кажи ми дали съм те разбрал правилно.

— Казва се набучени на кол, а не набодени — спокойно го поправя Кели.

Финън се отдръпва назад от глиганите и застава до ботушите на Брадуел.

— Глиганите бяха успешен експеримент — той поклаща глава и поглежда навън през един от прозорците. — Но един друг експеримент се обърка ужасно.

По-ужасно от глиганите, които нападат по команда? Какво ли има там, навън? Никой не се осмелява да попита.

Глиганът е достатъчно близо до Ел Капитан, за да може той да види острата му четина, почернелите извивки на зурлата му и кривите му бивни. Той си представя как върхът на една такава бивна пробива гръдния му кош и се забива в сърцето му.

— Могъл си да направиш това и с хора, нали? — пита Преша с нотка на подозрение в гласа. — Защо да не го направиш и с хора, след като смесваш гените на различни видове? — тя поглежда Барт Кели и присвива очи. — Даде ли изследванията си на Уилъкс?

Специалните сили. Ел Капитан си спомня как ги беше видял за пръв път: как се придвижваха между дърветата и как някои от тях имаха нещо от мускулатурата на лоса или елена, а други сякаш повече наподобяваха на месестата маса на мечките. Спомня си и как те повдигаха лица към вятъра и ноздрите им се напрягаха, сякаш усещаха различни миризми. Приличаха на животни. Мисли си за своя приятел Хейстингс. Дали той наистина не е звяр, генетично създаден по заповед на Уилъкс с помощта на изследванията на Кели?

— Човек прави онова, което му се налага — отвръща Кели.

Крилете на Брадуел се извиват и разперват.

— Някои хора правят онова, което е правилно.

— Изследванията са си изследвания. Това как Уилъкс е избрал да ги използва, си е негов грях. Не мой.

Ел Капитан усеща, че Кели търси рационалното обяснение. Той самият е опитвал същото. Грехът си е грях — независимо дали е индивидуален, или колективен. Неговият живот е пълен с грехове.

Брадуел се приближава до Кели.

— Ти си знаел как той ще използва изследванията.

Кели вдига ръка във въздуха и щраква с пръсти. Глиганите застиват напрегнато. Обръщат главите със зурлите си с едно — единствено почти съвършено движение.

— Какво ще кажеш да отстъпиш няколко крачки назад?

Брадуел поглежда към глиганите. Очите на всичките животни са насочени към ръката на Кели. Брадуел се обръща и се отправя към вратата на хамбара, загледан в небето отвън.

— Защо просто не ни кажеш какво искаш? — Ел Капитан се напряга в очакване.

— Вероятно искам същото, каквото и вие.

— И какво е то?

— Да ме оставят на мира.

— Но Уилъкс те е спасил — казва Брадуел. — И ти се държиш любезно с него.

— Той е мъртъв — напомня му Преша. — И сега Партридж е начело. Всичко ще се промени.

— Имаш повече вяра в човешката природа от мен — казва Кели.

— Е, ние не искаме да ни оставят на мира — натъртва Брадуел. — Искаме истината да излезе наяве. Искаме справедливост.

Преша поклаща глава едва-едва. За момент изглежда, че това ще е единственият израз на несъгласието й, но след това тя продължава, сякаш не може да спре:

— Не. Искаме мускала, който принадлежеше на майка ми, и формулата, която открихме. Искаме да ги върнем обратно, за да спасим много животи.

Брадуел поглежда Преша. За секунда Ел Капитан има усещането, че Брадуел ще преодолее гнева и обидата си, ще отиде при нея и ще я целуне. Но той не казва нищо. Брадуел винаги просто е искал истината да се разбере и той да изпълни мисията на родителите си. Уилъкс беше уредил смъртта на родителите му преди Детонациите и беше принудил Артър Уолронд — семейния им приятел, който обичал Брадуел, да сложи край на собствения си живот. Сега и тримата ги нямаше. Майката на Преша също беше мъртва.

— Не бих имал нищо против малко старомодно отмъщение — намесва се Ел Капитан. — И мисля, че това не е само мое желание.

Това привлича вниманието на Кели.

— Дадох на Уилъкс онова, което искаше, но работех и върху друг агент, донякъде подобен на бодливите лози: жива, но почти неоткриваема бактерия, която може да изяде устойчивия на радиация материал на Купола.

— Как работи? — пита Ел Капитан.

— Действа невероятно бързо — Кели пъха ръце в джобовете си.

— Да не искаш да кажеш, че имаш нещо, което може да разруши Купола? — казва Ел Капитан.

Сърцето в гърдите му бие до пръсване.

— Да разруши Купола? — повтаря Хелмут, за да внесе яснота.

— Точно това казвам — потвърждава Кели.

— Ние изобщо не искаме това — казва Преша. — Нуждаем се от Купола. Ако получим обратно мускала и формулата, можем да ги занесем на Партридж. Той ще намери подходящия човек вътре, който да ни помогне. Можем да обърнем ефекта на срастванията — без странични ефекти. Можем отново да направим всички равни.

— Включително и теб самата. Най-накрая ще можеш да се освободиш от главата на куклата — обръща се Брадуел към Преша, — така че да бъдеш чиста. Кое е по-егоистично? Желанието ти отново да станеш като преди или отмъщението?

— Това не е честно — протестира Преша. — Искам Уилда да оцелее, както и останалите деца. Искам да спася хората.

— Но признай, че ще спасиш и себе си междувременно — настоява Брадуел.

Ел Капитан хваща главата си с две ръце. Чувства се замаян.

— Можем да унищожим Купола, Преша — казва той. — Това е причината да оцелея. Това е моята мисия. Господи! Веднъж завинаги можем да приключим с това.

— Това няма да е краят. Това просто ще означава още разрушение — очите на Преша са гневни и въпреки това в тях блестят сълзи. Тя поглежда към широките дъски на пода на хамбара. — Сега, когато Партридж е начело, можем да променим нещата. Можем да излекуваме хората от срастванията им — тя се обръща към Ел Капитан и Хелмут. — Мисля, че може да дойде времето, когато вие двамата отново ще сте отделни хора.

Ел Капитан никога не е мислил, че това е възможно. Може ли той и Хелмут да станат чисти? Могат ли да бъдат разделени и да станат отново цели? Той мисли, че не. Не… Не е възможно. Мисълта за това го ужасява. Това е всичко, което някога наистина е искал. Въпреки това отказва да повярва, че е възможно.

Преша се обръща към Брадуел.

— Можеш да махнеш от себе си тези криле, които толкова мразиш — Брадуел отваря уста да й отвърне, но тя вдига ръка. — Виж, може да не го искаш за себе си, но помисли за другите хора там, навън. Недей да отговаряш вместо тях. Остави им възможността те сами да решат за себе си.

— Преша — прошепва Брадуел, но не казва нищо повече.

Шепотът му е тих и звучи по-скоро като молба. За какво?

— Тя е права — намесва се Кели. — Хората в Купола изпитват чувството за вина на оцелелите. Те мразят всички оцелели отвън, защото мразят самите себе си. Но ако получат нова роля и бащински успеят да спасят всички ви… Е, тогава ще могат да изкупят вината си и да се почувстват като герои.

— И може би оцелелите ще могат да им простят, защото чистите най-сетне са сторили онова, което е правилно. Виждаш ли? — казва Преша на Брадуел. — Това може да проработи.

— Как не! — отсича Брадуел.

— Защо не? Можем да започнем да изграждаме всичко отново — настоява Преша.

— Няма да позволя на чистите да се измъкнат просто така — казва Брадуел с глас, дрезгав от гняв. — И съм напълно сигурен, че няма да им позволя да се изкарат герои. Не и след онова, което сториха. Никога.

Ел Капитан го разбира. Дълбоко в себе си е съгласен с Брадуел, но знае какво си мисли Преша. Какво значение има кой ще излезе герой, ако всичко започне отначало? Отново настъпва тишина. Кели очаква следващия въпрос и Ел Капитан знае какъв трябва да бъде той. Затова пита:

— Какво по-точно предлагаш?

— Ще ви дам мускала и формулата и ще ви помогна да излетите отново, но трябва да вземете с вас бактерията. Ако решите да не я използвате, аз не мога да сторя нищо — той поглежда Преша за момент и след това погледът му се връща на Ел Капитан и Брадуел. — Но ако искате да получите своите неща, ще трябва да вземете и моето.

Да излетят отново. Точно в момента това е, което Ел Капитан наистина иска да направи — да се издигне във въздуха.

— Ако се съгласим с това, колко скоро можем да тръгнем? — обръща се Преша към Кели.

Той мълчи известно време, разбирайки колко критично важен е този разговор, след което казва:

— Е, както вече видя Ел Капитан, въздушният кораб е почти поправен. Ще ни трябват още няколко дни, а вие ще трябва така да прецените пътуването, че да се приземите през деня. Така че не ни е нужно много време.

Той отваря чантата си, бърка вътре и изважда малка метална кутия. Щраква малката закопчалка и отваря капака. Кутията е облицована с кадифе и е така оформена, че да предпазва плоския квадрат вътре — две парчета стъкло, захванати едно за друго с тънка запоена метална лента. Той вдига квадрата към светлината, осветявайки малките, червени точици вътре — бактерията.

— И така, ще я вземете ли в замяна на вашия мускал, формулата и въздушния кораб към дома? — пита Кели. — Такава възможност се появява един път в живота — за всички нас.

Ел Капитан протяга ръка, преди да е осъзнал, че го прави.

— Почакай — прошепва Преша, но той вече държи стъклото в шепата си.

— Такава възможност се появява един път в живота — казва Ел Капитан на Преша.

— За всички нас — добавя Хелмут.