Джулиана Багът
Изпепелени (42)

Партридж
Роля

Партридж е в една от подготвителните стаи на онова, което наричат „катедралната зала“. Това е мястото за сватбата и мигове по-късно тя ще бъде бързо трансформирана в банкетна зала. Използваха я за всяко важно събитие в Купола, за което Партридж можеше да си спомни, независимо дали става дума за политика, религия или забавление. Тук той беше слушал речите на баща си, а също и тези на Форстийд. Виждал е тук да изпълняват пиесата по случай Рождество Христово, както и изпълнители, облечени в странни костюми, да си отварят устата на думите на поп песни от разрешения списък. Тълпата крещеше, сякаш те бяха истински, а не просто преструващи се на някого другиго.

Партридж си напомня, че той самият играе роля. Но тогава Бекли го пита:

— Какво става, готов ли си?

И на Партридж му призлява. Той се поглежда в огледалото в цял ръст — онова, в което баща му се беше оглеждал много пъти. Той си спомня баща си точно преди да умре — как се беше вкопчил с една ръка в ризата на Партридж и му беше казал, че той е неговият син: Ти си мой. Убийството беше онова нещо, което накрая ги беше свързало. Партридж се поглежда как стои там в смокинга си и си казва, че е убиец, който се готви да стане баща, а сега и съпруг.

— Някой изобщо бил ли е готов за нещо такова? — пита той Бекли.

— Да — отвръща Бекли, който също е облечен в смокинг, с пистолет, пъхнат отзад в панталона му. — Всъщност някои са принудени да го направят.

— Звучиш като човек, който е бил влюбен — Партридж осъзнава, че не знае почти нищо за Бекли.

— Бях влюбен веднъж — признава той.

— В кого?

— Всъщност вече няма значение — отвръща Бекли и Партридж е убеден, че жената, за която говори, е мъртва.

— На колко години си?

— Двадесет и седем.

Ето го и отговора — Бекли е достатъчно възрастен, за да се е влюбил преди Детонациите.

— Мислиш ли, че някой ден отново ще се влюбиш?

Бекли оправя папийонката на Партридж.

— Със сигурност се надявам това да не се случи.

На вратата се чува леко почукване.

— Време е — казва Бекли. — Моментът настъпи.

Той отваря вратата, която води до сцената, олтара или подиума на победителите — в зависимост от това, как го вижда човек. Партридж може да чуе как всички гласове отвън говорят едновременно.

Той дръпва Бекли назад.

— Кажи ми, че трябва да го направя.

— Не мога да направя това.

— Но ти би ли го направил, Бекли?

— Аз не съм ти.

— Но ако беше…

— Дори не мога да си представя какво е да съм на твое място, Партридж.

Партридж се чуди дали Бекли го мрази. Дали му завижда за всичко, което е получил наготово, или има нещо друго? Партридж го бива да усеща тези неща, но му е трудно да разгадае Бекли.

— Все пак до някаква степен ме разбираш, Бекли.

— Мислиш ли, че това е наистина възможно? Не си ли разбрал досега кои са недостатъците на твоето положение?

— Кои са те? Че никога няма да мога да очаквам някой да ме разбере само заради това кой е бил баща ми и какъв съм се родил ли?

Той си мисли за Брадуел и Ел Капитан. Дали изобщо те някога са били негови приятели? Вероятно не. В някаква степен те също го мразеха.

— Искаш хората да те харесват само заради това кой си ти самият ли? Мислех, че вече си надраснал това.

За Партридж това е неочакван удар. Той харесва Бекли, защото е честен, но тази честност е нож с две остриета.

Бекли отваря широко вратата и я задържа така.

Партридж няма избор. Той пристъпва през нея и в голямата зала се чува шъткане. То стига чак до задните редици и внезапно настъпва тишина. Партридж заема мястото си в средата на олтара и след това се обръща към публиката.

Господи! — казва си Партридж. Всички са тук. Той вижда няколко редици момчета от академията, съседите му от Бетън Уест — Пърди и Хопс със семействата им, Форстийд, Мими, носеща голяма шапка с бижута и загледана в олтара, и дори Арвин Уийд, който му кимва. Може би му е простил за удара. Може би е длъжен да го стори.

Той оглежда морето от очи, вперени в него. Хората го зяпат, усмихват се и вече притискат хартиени кърпички към влажните си бузи. Отново го обичат. Той хвърля поглед към Бекли, който стои на няколко крачки разстояние, скован и стиснал челюсти. Иска Бекли да признае, че в този изблик на чувства има още нещо, което не е свързано просто с това кой е бил баща му. В него има нещо лично. Как иначе би могъл да обясни тези лица, сълзи и погледи?

Той продължава да претърсва с поглед тълпата, осъзнавайки, че търси Лайда. Дали тя е някъде там? Дали наистина би дошла на това събитие? Тя го беше одобрила. Всъщност тя го беше подтикнала да се съгласи. Но дали изобщо биха я допуснали тук? Ако Лайда не е тук, дали си е у дома? Камерите са насочени към него. От ярките светлини над главата му се излъчва топлина. Той поглежда към една от камерите. Иска да й каже нещо. Какво? Иска да й каже, че това не е истинско. Аз съм артист, който играе ролята на самия себе си — иска му се да й каже това, но не може. Затова намига и леко махва с ръка. Дали тя ще разбере, че това е било предназначено за нея?

Тълпата забелязва махването му и от устните на хората се отронва колективна въздишка.

Бекли се протяга напред и потупва Партридж по гърба. Дали се извинява, или го утешава? Партридж не е сигурен.

И тогава, без предупреждение, тихата фонова музика, която той наистина дори не е забелязал, заглъхва и в продължение на няколко секунди настъпва пълна тишина.

След това от тавана триумфално отеква органова музика. Всички в публиката стават едновременно и се обръщат.

В началото Партридж забелязва само светкавиците на камерите, които проблясват като обезумели. После пред погледа му се появява Айралийн, която изплува от светлините им в края на дългия бял килим, водещ към олтара, към него. Лицето й е скрито под бял воал. За миг той си помисля, че под този воал може да е Лайда.

Но по самоуверената походка, вдигнатата брадичка и премерените крачки той може да каже, че жената е Айралийн. Това беше моментът, за който я бяха подготвяли.

Докато тя се изкачва нагоре към олтара, а придружаващите я се грижат за шлейфа на роклята й, Партридж успява да види лицето й зад белия воал. Тя е красива. В това никога не беше имало никакво съмнение, но днес тя изглежда дори по-красива, ако това изобщо е възможно.

Свещеникът започва да говори и това изненадва Партридж. Мъжът вероятно се беше качил на сцената, докато Айралийн вървеше по пътеката.

Партридж знае, че няма да запомни онова, което казва пасторът. Светлините внезапно започват да му се струват потискащо горещи. Той размърдва раменете си напред-назад, сякаш се надява да разтегне малко плата на сакото си. Папийонката и поясът му са прекалено стегнати. Защо шивачът е трябвало да ги стяга толкова?

Партридж хвърля поглед на Айралийн, но тя гледа пастора — мъж на средна възраст със сивеещ мустак и крива захапка.

Как, по дяволите, се озовах тук? — чуди се Партридж. Сега може да усети мириса на всичките цветя. Той е натрапчив. Хвърля поглед на Бекли. Нима той не забелязва колко е горещо и колко силно миришат цветята?

Бекли го поглежда загрижено.

— Подвий си коленете леко — прошепва той. — Изглеждаш така, сякаш ще припаднеш.

— Добре съм — прошепва в отговор Партридж, но следва съвета на Бекли, защото наистина се чувства замаян.

Господи, не припадай пред всички тези хора — казва си той. — Не припадай!

И тогава настъпва времето да разменят обетите си.

За щастие, пасторът подава на Партридж онова, което той трябва да каже — традиционния обет. Същият, който вероятно са казали един на друг и родителите му, преди да се разделят.

Аз играя роля — напомня си той, — играя ролята на самия себе си.

— Да притежавам и пазя — повтаря той след пастора, съсредоточавайки се върху всяка дума, за да не ги обърка и смеси, преди да стигне края. — Докато смъртта ни раздели.

Смъртта ни раздели. Смъртта ни раздели… — думите отекват в главата му.

Айралийн също изрича своя обет. Устните й са червени, а зъбите съвършени и бели. Тя поглежда Партридж.

— В бедност и богатство, в болест и здраве…

И Партридж осъзнава, че Айралийн е тази, която го беше довела тук. Без нея той е изгубен. Без нея баща му щеше да го убие. Той чува думите на Бекли в главата си: Искаш хората да те харесват само заради това кой си ти самият ли? Мислех, че вече си надраснал това.

Бекли не разбира това, че човек никога не надраства желанието си да бъде харесван такъв, какъвто наистина е, особено когато е израснал в центъра на вниманието или поне близо до него. Това е всичко, което Партридж някога е искал. Айралийн нямаше да е тук, ако не беше той, но тя го обича. В този момент няма нещо, в което той да е по-сигурен от това. Гласингс го попита дали я обича и той не можа да му отговори. Заради него бяха загинали хора — невинни хора, които можеха да помогнат да бъдат направени истински промени за добро. Вече ги няма. Ами ако между него и Айралийн се породи любов и тази любов ги спаси? Не се ли случва точно това?

В този момент пасторът му казва, че може да целуне булката. Когато повдига воала и вижда чистото й, красиво лице и начина, по който тя го гледа, сърцето му сякаш полита. Отново се разнася музика, той я целува, а тя отвръща на целувката му. Тогава Партридж докосва бузата й за миг и странното е, че в този миг всичко сякаш спира — хората, шумът, светлините, музиката. И той казва:

— Благодаря ти.

— За какво? — пита тя.

— Затова че направи така, че да съм тук — отвръща той. — Къде щях да съм без теб?

Това е истината. Лайда не искаше да го последва в Купола, но Айралийн беше до него във всяка негова стъпка. Тя е мила и заслужава да бъде обичана. Дали, в крайна сметка, това не е следващата му правилна постъпка? Дали Гласингс нямаше предвид точно това?

Очите на Айралийн се изпълват със сълзи и тя сграбчва ръката му:

— Не трябва ли сега да помахаме на хората?

— Да им помахаме — съгласява се той.

И двамата заедно се обръщат и започват да махат с ръце. Тълпата се изправя на крака, крещи и ги аплодира толкова оглушително, че Партридж усеща вибрацията върху гръдния си кош. В този момент той разбира, че вече не играе роля. Това е истинско. Безспорно истинско.