Джулиана Багът
Изпепелени (41)

Преша
Врати

Майка Хестра изпраща Преша до периферията на гората. Там има няколко майки, които работят бързо. Те дърпат един катапулт и кошници, пълни с гранати от паяците роботи.

— Те ще ти осигурят прикритие — казва й майка Хестра. — Това е най-доброто, което можем да направим.

— Предупреди ли я? Специалните сили отвън сега са различни — казва една от майките на майка Хестра.

— Зная — успокоява я Преша. — Виждала съм ги.

— Онези ли, които са като пясъчни създания? — пита майка Хестра.

Преша поклаща глава.

— Какво? Като пясъчни създания ли? Как така?

— Няма време за обяснения. Ще видиш — казва една от майките и зарежда граната в катапулта.

Другите майки бързо я заобикалят. Те обясняват какво ще се случи.

— Ще ги нападнем оттук.

— Ти ще вървиш по края на гората в тази посока.

— А ние ще им отвлечем вниманието.

— Добре — съгласява се Преша.

Майка Хестра й подава нож.

— Не мисля, че ще ти е от голяма полза, но поне да имаш нещо.

Преша й благодари и го пъха между панталона и колана си.

Майка Хестра се отдръпва, помахва й с ръка и след това се обръща и си тръгва.

— Почакай — вика след нея Преша.

Но майка Хестра се затичва бързо към гората и след няколко крачки тя и синът й се изгубват сред дърветата и храстите. Вече я няма. Преша искаше още малко време — още едно сбогуване, но осъзнава, че нищо не би могло да направи нещата по-лесни. Тя присвива очи към Купола и след това започва да крачи към края на гората. Просто трябва да успее да стигне до Купола, без да я застрелят. След това се надява, че ще има възможност да каже коя е, за връзката си с Партридж и ще бъде вкарана вътре. Може би като затворничка? Целта й е да я пленят жива.

Чува нещо в гората — хрущенето на листа. Дали майките я следват? Може би не са й се доверили? Могат да решат по всяко време да оттеглят предложението си и да я нападнат. Тя започва да върви по-бързо. Може да е някой звяр или да са Специалните сили. Може да е всеки и всичко. Не трябва да тича, защото трябва да пести силите си, но тогава вижда нещо — форма, която се стрелва между далечните дървета. Тя започва да тича точно по края на линията на дърветата. Не може да се разкрие — не и преди майките да са дали първия си изстрел.

През клоните на минаващите покрай нея дървета тя зърва движеща се сива форма, а после и закривен рог. Накрая вижда поляна и един овен, който стои неподвижно и я гледа с кръвясали очи. Вълната на овена е сива и над главата му стърчи дълъг извит и усукан рог. Изгубил е стадото си — може би е единственият останал жив. Той започва да блее към нея с толкова тъжен и отчаян глас — като момчето войник с отсечения чукан на ръката, който беше застрелян в града. Овенът рие мократа земя, сякаш иска нещо. Едното му задно копито е изкривено и почти безполезно. Мършав е и ребрата му стърчат. Гладен е.

Тя тръгва към него. Зъбите му стърчат навън — челюстта му е изкривена. Той отново издава блеещ звук и показва синкавия си език. Тя протяга ръка. Овенът се приближава, за да я подуши. Преша протяга ръка и докосва кичура под брадата му.

— Всичко е наред — прошепва тя.

Той заравя муцуна в пръстите й. Красив, самотен и гладуващ. Тя не може да му помогне. Не успя да спаси и Уилда. Не е сигурна, че може да спаси и самата себе си.

В този момент се разнася експлозия. Овенът вдига глава и побягва, подскачайки, навътре в гората.

Време е. Майките бяха започнали преградната си стрелба. Преша тръгва към края на гората и застава зад едно дърво. Вижда дима, праха и пепелта, вдигнати от първата граната. Замъгленият въздух ще й помогне, осигурявайки й прикритие.

Тя поглежда към склона, издигащ се пред нея и самия Купол на върха му.

Тогава хълмът започва да се движи. Появяват се тела, покрити от прах и пепел. Откъде дойдоха? Колко дълго са били там? Те са слаби момчета, които се движат тежко към експлозията и след това някои от тях също толкова бързо, колкото се бяха появили, изчезват отново, превръщайки се в едно цяло със земята — напълно маскирани. Майките изстрелват нова граната. Тя се удря в мократа земя и няколко секунди по-късно експлодира. Момчетата започват да стрелят към гората, но Преша дори не ги вижда. От време на време земята сякаш помръдва и след това — нищо.

Тя започва да тича. Майките вече са изхабили две гранати. Тя оглежда земята и побягва с всички сили. Сеща се за овена. Овенът, който беше загубил стадото си.

Макар да падат далеч вдясно от нея, гранатите са оглушителни. Те вдигат облаци от дим и прах. Една от тях се взривява и тя е сигурна, че не е уцелила нищо, но тогава от земята се вдигат пръски от кръв и плът. Дядо й веднъж беше разказвал за пехотните мини. Сега й се струва, че сякаш самите момчета са като живи пехотни мини — непрекъснато движещи се, невидими пехотни мини.

Тя продължава да тича, колкото може по-бързо, надявайки се, че ако стигне до Купола, ще има достатъчно останал дъх в дробовете си, за да обясни коя е: Аз съм сестрата на Партридж Уилъкс. Кажете му, че Преша е тук.

Но тогава земята под краката й изчезва и тя пада в един плитък кладенец.

Пръстта около нея се вдлъбва, поддава и се рони, докато тя се опитва да се изправи.

Лакът.

Ръка.

В ръката има имплантирано оръжие, насочено към нея.

Лице, което наскоро е било прободено и покрито със стъкло. Стъклото е толкова ново, че около всяко парче са кристализирали нови корички. Лицето е на момче. То има крив нос и тъмночервени устни и когато се усмихва, тя вижда нещо още по-ужасно. Защо се усмихва? Момчето още носи скоби, макар и покрити с пръст. Аз съм сестрата на Партридж Уилъкс. Кажете му, че Преша е тук — тя си мисли за тези думи, но осъзнава, че не ги произнася на глас. Поривите на вятъра се усилват. Въздухът е гъст. Лицето на момчето, усмивката му се появява сред носещия се на талази дим.

— Хванах една. Хванах една — тихо прошепва то. — Хванах една.

Сякаш толкова се гордее със себе си, че иска да се наслади на този момент. Ако я убие, всичко ще свърши твърде бързо. Той хвърля поглед наоколо и казва по-силно:

— Хванах една!

Търси свидетел. Какъв е смисълът да я убие, ако никой не види това?

Тя се закашля и накрая успява да изломоти:

— Аз съм сестрата на Партридж Уилъкс.

Лицето на момчето се изкривява. То не разбира.

— Не ме убивай. Вкарай ме вътре. Отведи ме при Партридж. Аз съм неговата сестра.

Той поклаща глава.

— Няма сестра — отвръща момчето. — Няма дъщеря.

И разбира се, той е прав. Никой в Купола не знае, че съпругата на Уилъкс има извънбрачно дете, още по-малко пък момиче на име Преша.

— Аз съм природената му сестра — опитва отново тя. — Моля те. Вкарай ме вътре като пленничка.

— Ние не вземаме пленници — казва той. — Не вземаме пленници.

Той пъха дулото на оръжието под брадичката й.

— Това е грешка — предупреждава го тя и преглъща мъчително. — Не го прави.

За момент той се поколебава и се вторачва в лицето й. Но после погледът му се премества върху главата на куклата и той разбира, че тя е несретник като всички останали. А не е ли и той самият донякъде несретник? Момчето се усмихва отново. Ще му достави удоволствие да я убие. Тя стиска очи и зачаква изстрела.

Но тогава момчето изчезва — тялото му е тръшнато на земята от някого, много по-едър и широкоплещест от него.

Първото, което тя вижда, е металната протеза и след това пред погледа й се появява лицето на Хейстингс.

Беше тръгнал след нея. Тя не искаше той да го прави. Но, по дяволите, сега се радва, че го е направил.

Той отново блъска войника в земята с протезата си — този път толкова силно, че тя е сигурна, че кракът му ще се счупи. Но това не става. Той сграбчва ръката й и казва:

— Позволи ми да те вкарам вътре.

— Нали те знаят, че си преминал на другата страна? Ще бъдеш считан за предател.

— Ще те вкарам вътре — отвръща той, сграбчва ръката й и повдига Преша към гърдите си.

Притиска я толкова силно, че тя едва успява да диша. Той започва да тича на зигзаг, но бързо. Земята продължава да избухва. Въздухът е изпълнен с пръст и смърт.

Накрая тя вижда белотата на Купола пред тях. Как успява да остане толкова бял сред всичките тези тъмни сажди? Тя казва на Хейстингс да спре.

— Пусни ме долу. Останалата част от пътя ще вървя сама.

Той не я слуша.

Тя измъква ръката си с куклата и го удря с всички сили. Той дори не трепва. Опитва още няколко пъти. Нищо.

Накрая открива плътта на бицепса му и под нея по-нежната кожа от вътрешната част на ръката и го ухапва с всичка сила. Усеща вкуса на кръв.

Той се извива и я пуска.

— Благодаря ти — задъхано му казва тя.

Той разтрива вътрешната страна на бицепса си. Ръката му се изцапва с кръв.

Тя се обръща към Купола.

— Върви направо — казва той — и ще стигнеш до първата поредица от врати.

Тя кимва и го поглежда.

— Кажи на Ел Капитан и Хелмут, кажи на Брадуел… — след името на Брадуел в гърлото й засяда буца.

— Какво?

— Кажи им, че съм стигнала дотук.

Преша се обръща и започва да тича. Вятърът свисти над земята. Понякога се вдигат вихрушки от пръст, които се издигат, след това се разпадат и изчезват.

Тя вижда вратата право пред себе си, точно както й беше казал Хейстингс. Забързва се, но тогава кракът й се закача в нещо на земята и тя пада. Обръща се, за да види в какво се е спънала. Сплъстена коса — от земята се надига глава. Една ръка се протяга и я сграбчва за глезена. Тя я изритва с тока на ботуша, докато опипва за ножа си. Замахва напред и забива ножа в китката. Пръстите се отпускат. Преша издърпва коляното си към гърдите. Главата се изправя и се появява лице, две блестящи очи и един ред зъби.

Тя се изправя на крака и се затичва към вратата, докато войникът освобождава окървавената си китка. Тя вдига юмруци и започва да удря по вратата. Иска да влезе вътре.

— Помощ! — крещи тя. — Помогнете ми! Пуснете ме вътре!

Кокалчетата започват да я болят, но тя продължава да блъска с остри и бързи удари.

Войникът се изправя на крака и тръгва тежко към нея. Останала без дъх, тя се опитва да се притисне колкото може по-плътно към вратата.

Тогава тя чува щракащ звук — пукане, сякаш някакво уплътнение е било отворено. Вратата поддава. Преша се завърта. Въздухът вътре е хладен и чист.

Появява се пазач в униформа.

— Аз съм природената сестра на Партридж Уилъкс — надвиква тя шума на вятъра.

— Знаем коя си — отвръща мъжки глас.

Той я сграбчва за китката и я издърпва срещу вятъра.

Тя зърва за последен път войника, който накуцва с окървавена ръка.

Пазачът затваря вратата. Той е въоръжен и държи едната си ръка върху дръжката на оръжието си, което не е извадено, но е в готовност.

Тя се озовава в тиха камера с неподвижен въздух, затворена между две врати — една към външността и друга, водеща към Купола.

За пръв път в живота си Преша се намира във вътрешността му.