Джулиана Багът
Изпепелени (39)

Преша
Куха тръстика

Преди още Преша да е успяла дори да отвори очи, тя мисли за целувката на Брадуел. Така е всяка сутрин, откакто го беше видяла. Устните й помнят усещането за неговите влажни устни и кожата му. Тя си спомня усещането за твърдите му мускули върху гърдите си, когато я беше повдигнал от земята, както и копринената мекота на крилете му. Иска й се да остане в този блян, но чува леко покашляне и когато отваря очи, се стряска от вперените в нея детски очи. Тя се вкопчва в раницата си, с която спи. Лежи върху палета, който майките й бяха дали. Той е сложен върху студената земя в една малка палатка. Светлината е слаба. Рано сутринта е. Една ръка разрошва косата на детето. Майките й бяха казали, че ще й помогнат, но не й бяха казали как или кога. В този момент тя вдига поглед и вижда, че една жена я гледа. Върху едната й буза има прогорени на обратно думи, но Преша все пак може да ги прочете: „КУЧЕТАТА ЛАЕХА ОГЛУШИТЕЛНО. БЕШЕ ПОЧТИ ТЪМНО“.

— Майко Хестра? — тя я познава от последния път, когато се беше срещала с Партридж и Лайда във вагона на метрото под земята.

Майка Хестра кимва.

— Тук съм, за да те отведа.

— Къде? — за момент мисли, че майка Хестра ще я отведе в Купола, но в това няма смисъл.

— При Нашата добра майка — отвръща майка Хестра. — Веднага. Няма време за губене.

Няколко минути по-късно Преша отново е с раницата на гърба и следва майка Хестра през гората. Майката накуцва заради детето, което тежи от едната й страна, но е удивително подвижна. Преша яде малка палачинка, изпечена на лагерния огън. Въздухът е все още задимен. Дъждът е спрял. Преша знае, че трябва да се опита да убеди майка Хестра да я пусне. Но как? Тя започва с тема, която вълнува и двете.

— Лайда отвлечена ли е? Една от майките ми каза, че е била отведена в Купола.

— Не си ли чувала новини от нея? — пита майка Хестра.

— Как бих могла да получа новини от нея?

— Тя е вътре с Партридж. Той е твой брат и има своите начини, нали?

— Дори не зная дали тя е отишла по собствено желание, или е била отведена. Последното, което чух, е това, че отива в Купола с Партридж.

Пресякоха малък поток, като скачаха от камък на камък.

— Тя има свой собствен живот. Сама взема решения. Тя искаше да остане.

— И те я отведоха ли? Против волята й?!

Майка Хестра спира. Тя отчупва една куха тръстика и свирва през нея, издавайки нисък, тъжен звук, след което я подава на сина си, който радостно започва да си играе с нея.

— Беше по време на битка. Нападнахме Купола. Не си ли чула за това? — пита майка Хестра, докато двете отново тръгват между дърветата.

Затова ли Куполът беше отвърнал на удара?

— Значи Куполът си отмъщава? Затова ли са тези пожари и убийства?

Майка Хестра използва дърветата, за да се отблъсква от тях и Преша започва да прави същото, следвайки бързия й ритъм.

— Имаше затишие и след това започнаха техните атаки. Можем само да гадаем за причината.

— Но Уилъкс е мъртъв. Начело е Партридж. Как може това да се случва?

Майка Хестра спира и се обръща:

— Уилъкс е мъртъв?

Преша не трябваше да казва това. Усеща остро свиване в корема, сякаш някой е забил кинжал във вътрешностите й. Това е лошо. Много лошо. Но вече няма връщане назад. Лицето на майка Хестра застива и тя втренчва поглед в Преша, която кимва.

— И Партридж е този, който изпраща тези мъртъвци да ни избиват? Партридж?

— Не мисля, че е той. Не е възможно!

— Но той е начело — възразява майка Хестра. — Ти самата го каза.

— Не казвай на Нашата добра майка — умолява я Преша.

— Как бих могла да скрия това от нея? Как да го скрия от посестримите си?

Нашата добра майка ще се разяри. Никой не може да каже какво ще направи тя. Тя презира всички мъртъвци, но, изглежда, изпитва особена неприязън към Партридж.

— Просто се нуждая от време. Моля те, ако ти…

— Замълчи! — настръхва майка Хестра. — Последвай ме — нарежда й тя и ускорява крачка.

— Моля те, не ме отвеждай при Нашата добра майка — настоява Преша. — Моля те. Това е важно, майко Хестра. Въпросът е на живот и смърт.

Майка Хестра спира и прикляква. Тя прави знак на Преша да направи същото. Преша сяда и опира гръб в едно дърво. Тя вдига поглед към небето, което — както винаги — е сиво, пресечено от тъмни линии като напукано стъкло. Преша е пленничка. Тя се провали.

— Моля те, майко Хестра — опитва тя отново.

Майка Хестра вдига ръце към устата си и издава странен птичи звук — дълго, нежно гукане.

Преша има чувството, че ще се разплаче. Тя се замисля дали да не побегне, но знае, че майките са добре обучени. Няма да успее да стигне далеч.

И тогава в отговор се чува друго гукане. То отеква в гората. Преша се вкопчва в палтото на майка Хестра.

— Моля те — повтаря тя отново.

— Млъкни! — сопва се майка Хестра. — Зная защо си дошла в тези гори. Не търсиш мъртвите деца, нали? Искаш да влезеш вътре. В Купола. Ще те вкарам там.

— Но Нашата добра майка…

— Няма да й се подчиня. Ще заплатя цената. Когато чух, че ти си тук, поисках доброволно аз да съм пазачът, който ще те доведе. Като сестра на Партридж ти си единствената, която може да влезе вътре и да се надява на някаква защита, макар че това може да те направи и мишена. Трябва да си ти.

— Как разбра, че искам да вляза вътре?

— Правиш го заради Лайда — отвръща майка Хестра. — Тя не може да роди бебето си вътре в Купола. Няма да е безопасно. Няма да е правилно. Тя ни принадлежи.

— Бебето си? — промълвява Преша.

Тя е смаяна. Сигурно има някаква грешка.

— Бебето на Лайда — повтаря Хестра, смутена от това, че Преша не знае. — Партридж е бащата.

— Какво?

— Тя е бременна. Ще има дете. Не след дълго.

Партридж и Лайда ще имат бебе?

— Не знаех.

Дали Лайда е уплашена? Дали е самотна? Преша иска да я види и да каже… Какво? Че всичко ще бъде наред ли? Така ли ще бъде наистина? Тя не може да я лъже. Гласовете, които викаха изгубените си деца из целия град… Лайда и Партридж ще имат собствено дете, за което да се страхуват, да се борят и да викат…

— Как може да не знаеш? — пита майка Хестра. — Нали затова искаш да влезеш вътре — за да я спасиш?

— Влизам вътре, защото имам онова, което е нужно, за да бъдем излекувани. Ако мога да го занеса на учените в Купола, можем да премахнем срастванията без странични ефекти. Можем да направим оцелелите да са отново такива, каквито са били. Всички нас — тя поглежда към детето върху крака на майка Хестра.

То наблюдава и слуша Преша, стиснало тръстиката, а очите му са пълни със сълзи.

Страните на майка Хестра поруменяват. Тя стиска челюсти.

— За това няма лекарство. Никакво!

— Напротив, има!

— Мислех, че си дошла в тези гори, защото се подготвяш да спасиш една от сестрите ни — сестра, която носи дете. Знаеш ли колко време мина, откакто някоя от нас е държала в ръцете си свое собствено бебе? Знаеш ли? Това дете е нашето ново начало.

— Готвеше се да ме вкараш вътре. Направи го! Сега, когато зная, ще направя всичко, което мога, за да измъкна Лайда. Обещавам.

Гукането се разнася отново — този път по-близо. Майка Хестра поглежда към посоката, от която беше дошло то.

— Ако Нашата добра майка разбере, че Уилъкс е мъртъв, тя ще усети слабост. А ако разбере, че Партридж е начело, ще има още по-голямо желание да го убие.

— Ако тя нападне — прошепва Преша, — това само ще донесе още смърт, а Лайда е там вътре. Ако ми дадеш време, аз мога да вляза и да се опитам да я измъкна, преди да нападнете.

Тя не се осмелява да каже на майка Хестра за бактерията, която може да разруши Купола. Преша се нуждае от това майка Хестра да е спокойна и съсредоточена.

Майката сграбчва ръката на Преша.

— Обещай ми, че ще я измъкнеш.

— Обещавам да опитам.

Майка Хестра притиска юмруци към челото си и стиска очи.

— Дванадесет майки умряха на онзи пост, където спяхте вие — само в този пост. Седем от тях имаха деца — те също са мъртви. Масовият гроб е пълен. Започнаха да копаят друг. Бащата на Партридж не беше ли достатъчно жесток с нас?

— Не знаем дали Партридж е направил това. Не го знаем.

— Убий го! — казва майка Хестра. — Влез вътре и го убий.

— Не той е организирал това нападение — поклаща глава Преша. — Не би го направил. Той ни познава. Грижа го е за нас.

— Той ги ръководи. И това се случи. Такива са фактите.

— Трябва да имам вяра в него.

— Смъртта унищожава вярата. Те не заслужават нашето доверие.

Гукането се разнася отново по-силно и по-настойчиво.

— Не мога да убия брат си. Няма да го сторя. Но ще се опитам да измъкна Лайда навън — тя си спомня последния път, когато беше зърнала Лайда, докато се готвеха да ги екзекутират в Мъртвите полета. Това ли е мястото, на което принадлежи тя? В пустошта? Ако иска да излезе, Преша ще й помогне по всякакъв възможен начин. — Имай вяра в мен.

Синът на майка Хестра обгръща с ръце кръста на майка си и здраво се притиска в нея. Тя го целува по главата.

— Ще си платим — отвръща тя. — Когато Нашата добра майка разбере всичко, ще си платим.

Преша усеща как вътре в нея се надига вълна на гняв.

— Това не е честно — тя поглежда детето. — Не мога да искам от теб да направиш това.

Гукането отеква отново.

— Ще оцелеем. Така сме устроени — майка Хестра хваща Преша за ръката и пръстите им се преплитат. — Когато видиш Лайда, кажи й, че се тревожим за нея. Чувствах я като свое дете. Наистина свое.

Синът й вдига поглед към нея и тя леко повдига брадичката му, сякаш за да му каже: Не се тревожи. Теб обичам най-много. И тогава майка Хестра отново повдига ръце към устата си и гукането й се понася в утринния въздух, отеквайки в гората.