Джулиана Багът
Изпепелени (36)

Партридж
Рискове

Някой е бил тук преди тях. Фалшивата всекидневна премигва над циментовите стени на мазето на жилищната сграда. Айралийн го държи за ръка, Бекли е до нея. Това е домът, който тя познава. Партридж вижда, че сега той я плаши. Партридж разпознава пухкавия червен килим, малкото, дишащо, тежко куче, масивните дивани, креслата, модерното изкуство, окачено по стените, и лъскавата кухня, където изображението на Мими правеше някога кифлички отново и отново и казваше на Айралийн — която седеше на пианото в другия край на стаята — да започне песента отначало.

Но този повтарящ се цикъл не е онзи, който Партридж е виждал преди. Изображението на Айралийн влиза в стаята, облечено в нощница и пантофи, и след това отива в кухнята, където си налива чаша мляко и взема чиния с бисквити.

— Мразя тази сцена — казва истинската Айралийн и стиска ръката на Партридж по-здраво. — Баща ти я е направил за майка ми. Подарък за Деня на майката.

Майка й влиза от изображението на врата, която Партридж не си спомня да съществува наистина. Тя също носи плътно прилепнал пеньоар.

— Искаш ли да си поговорим по момичешки, докато си хапваш бисквити с мляко? — предлага Мими.

— Добре — весело отвръща фалшивата Айралийн.

Партридж продължава да върви.

— Коридорът е в този ъгъл, нали? Онзи, който води до капсулите?

Ръката на Айралийн се изплъзва от неговата. Тя се приближава към своето изображение и това на майка си:

— Понякога си мисля, че той наистина е искал да сме щастливи — казва тя.

Партридж хвърля поглед на Бекли.

— Не разполагаме с много време тук — отвръща той. — Ако останем твърде дълго, хората ще си помислят, че наистина си болна и ще започнат да се паникьосват.

Айралийн пристъпва вътре в собственото си изображение. Тя знае своята роля и репликите си. Вдига ръка в съвършен синхрон с изображението и започва да върти кичур коса на пръста си. Двете с изображението й казват едновременно:

— Има едно момче в училището. Мисля, че той е наистина специален.

— О, наистина ли? — възкликва Мими. — А той мисли ли, че и ти си специална?

Изображението свенливо свежда глава. Но истинската Айралийн се протяга и докосва лицето на майка си. Разбира се, то не е там. Ръката й се плъзва във въздуха.

— Има мои изображения, когато съм била още по-малка. На тях майка ми ме учи да шия, чете ми книги с приказки на дивана.

Партридж е смразен от мисълта човек да наблюдава живота си, вместо да го живее.

— Баща ми гледал ли ги е?

— Той не можеше просто да ни изважда от хибернация всеки път, когато му липсвахме. От време на време трябваше да има тези малки мигове с нас. С майка ми също ги гледахме, разбира се. Те бяха приказни версии на нашия живот. Обичахме да гледаме себе си в тях. Всеки път, когато той ни носеше някоя нова сцена, ние й се наслаждавахме заедно.

Това се е случвало по времето, когато баща му не обръщаше внимание на него и Седж, когато ги прати в академията, когато след привидната смърт на Седж Уилъкс дори не беше позволил на Партридж да се прибере у дома за празниците. Странното е, че това го кара да ревнува, но също го и отвращава. Не това е начинът да обичаш семейството си.

Айралийн се засмива на изображението на майка си, която казва колко прекрасна е дъщеря й и как всяко момче би било щастливо да спечели сърцето й.

— В истинския живот майка ми никога не би казала това. Тя никога не е казвала: Трябва да го накараш да се влюби в теб! Трябва да бъдеш съвършена, Айралийн! Ако той е мъж, който си заслужава, трябва да го подмамиш да те обича. — Айралийн се обръща към Партридж и Бекли, докато нейното изображение и това на майка й продължават да говорят. — Аз не съм от онези момичета, в които момчетата се влюбват с лекота.

Партридж не е сигурен какво да каже. Тя е достатъчно привлекателна такава, каквато е, но той не може да я обича.

Бекли заговаря пръв:

— Знаеш ли колко мъже са влюбени в теб? Снимката ти е закачена на всеки екран.

— Тогава значи те обичат снимката ми — категорично отвръща тя.

— Не — поклаща глава Партридж, — не го вярвам. Само човек да те погледне наистина и…

— И какво? — толкова нетърпеливо казва Айралийн, че го прекъсва.

— Ще види какво се крие зад снимката ти — отвръща Партридж. — Ще види истинската теб.

Тя се връща при Партридж, хваща ръката му и го придърпва по-близо до себе си. Той се чувства виновен всеки път, когато е мил с нея. Само й дава фалшиви надежди и предава Лайда. Но какво трябва да направи? Вместо това да се държи жестоко ли?

— Да тръгваме — подканя го тя. — Оттук.

Тя повежда двамата с Бекли по един коридор. Върху вратите от двете страни има табелки — номера на образци, последвани от имена. От другата страна на всяка врата се разнася електрическо жужене. Айралийн спира, когато стига до вратата, където някога се е намирало нейното име. Името на майка й все още стои под вече празната й табела — Мими Уилъкс.

— Майка ти все още ли идва тук?

— Тя не може да си позволи да остарява. Особено сега, когато отново е сама — сухо отвръща Айралийн. — Но присъстваше на всичките възпоменателни церемонии и на срещата ни — тя слага ръка върху вратата. — Аз обаче няма да се върна. Накарах я да обещае, че сега мога да съм свободна — тя накланя глава на една страна. — Е, доколкото мога да бъда свободна.

Тримата продължават по коридора.

— С кого ще се срещнем тук? — пита Бекли.

Партридж беше забравил за това. Това място е призрачно тъмно, студено и неприветливо. Зад всяка жужаща врата има тела. Тела, застинали във времето. Колко ли дълго още ще стоят там? По дяволите! Уийд беше прав: ако той ги освободи — да вземат малко въздух, какво ще прави с всички тях?

— Доктор Пийкинс! — вика Айралийн надолу по коридора.

Чува се звукът на тътрещи се стъпки. Пийкинс се появява иззад един ъгъл и застава срещу тях, сложил ръце върху широките си хълбоци. Той е нисък човек с патешка походка от поколението на бащата на Партридж.

— Айралийн — поздравява я докторът.

— Здравей — топло отвръща тя.

Двамата се прегръщат.

— Лицето на доктор Пийкинс беше първото, което виждах всеки път, когато излизах да си взема малко въздух — обяснява Айралийн.

— Аз трябваше и да те приспивам — което беше неприятно — понякога, когато беше малка и преди да започнеш да разбираш напълно.

Неприятно — това беше евфемизмът, който хората в Купола използваха за нещо ужасно и неприемливо. Партридж може само да предполага какво ли е било да бъде приспана Айралийн като дете.

— Ти ми разказваше приказки, спомняш ли си? — пита го Айралийн и накланя глава на една страна. — За бебето в кошницата, намерено в гората, което пораснало и станало силно и красиво.

Очите на Пийкинс овлажняват. Дали той е играл ролята на баща за Айралийн?

— Разбира се, че си спомням — след това Пийкинс се обръща към Партридж. — А това трябва да е въпросният младеж. — Пийкинс протяга ръка и Партридж я стиска. — Никога не сме имали възможността да се срещнем, но аз, разбира се, зная кой сте — от добро възпитание той стиска и ръката на Бекли, което се харесва на Партридж. Много от хората не обръщат внимание на Бекли.

— Партридж се нуждае от помощта ти — казва Айралийн на Пийкинс.

Очите на Пийкинс се стрелкат към двата края на коридора. Той пристъпва крачка напред и снижава глас. Изглежда, е наясно, че може да се окаже опасно да помага на Партридж. Дали Форстийд е казал на Пийкинс, че той контролира нещата?

— Има ли нещо общо това с Уийд?

— Той идвал ли е тук?

— Изпрати съобщение. Бебето на Холенбек — тихо казва Пийкинс. — А сега и Белз.

— Да — потвърждава Партридж. — Одуолд Белз. Можете ли да помогнете?

— Не би трябвало аз да… — Пийкинс разтрива веждите си.

— Важно е — прекъсва го Партридж.

— Но има някои конфликти, нали разбирате — той почесва брадата си. — Неща, които са извън моя контрол. Не мога да направя много.

— Моля те. Можеш ли да опиташ? — Айралийн го докосва по рамото.

Лицето му омеква.

— Оттук.

Те тръгват след Пийкинс по един коридор и след това по друг.

— Белз е възрастен мъж и несретник и е държан долу от дълго време. Дълбоките замразявания са много по-сложни от кратките, както Айралийн знае. Подобно е на работата с анестезията^[1].

— Можете ли да го събудите внимателно? — пита Партридж.

— Винаги съм внимателен — отвръща Пийкинс и спира пред врата с надпис Одуолд Белз, — но има рискове.

— Другата алтернатива е никога да не бъде изваден „да подиша чист въздух“. Дори и да не опитваме да го правим, така ли? — пита Партридж. — Каква е разликата между постоянното замразяване и смъртта?

Айралийн кимва.

— Всеки път, когато отивах долу, се чудех дали няма да бъда забравена.

— Никога не бих те забравил — уверява я Пийкинс. — Знаеш това.

Пийкинс отваря вратата. Айралийн и Партридж го следват в малката стая. Бекли остава в коридора да пази.

Вътре има капсула, дълга шест стъпки, сива и покрита с лед, със замъглено стъкло. Партридж усеща студ, който го пронизва от мозъка на костите до повърхността на кожата му. Пийкинс забърсва стъклото и разкрива замръзналото лице на възрастен мъж. Изражението му е сковано, сякаш изпитва болка. Има дълъг, тъмнорозов белег, преминаващ през шията му, пресечен от друг на една трета от дължината му, подобно на кръст. Дядото на Преша.

— Къде е кракът му? — пита Айралийн.

— Така го докараха — обяснява Пийкинс. — Всъщност това е нещо като срастване. Нещо от Детонациите. В чукана му има купчина жици. Кой знае от какво са точно…

Партридж си спомня, че беше с природената си сестра, когато майка им умря… Пръскащата във въздуха кръв… И двамата бяха загубили толкова много. Въпреки това, този човек тук се беше грижил за нея през целия й живот. Той беше единственият баща, когото Преша беше имала някога и когото тя смята за мъртъв, а Партридж може да й го върне. Това е най-големият подарък, за който може да се сети. Да й върне любовта.

— Искам да се погрижите за него много внимателно — казва Партридж.

— Разбира се — отвръща Пийкинс. — Мога само да се опитам. Не мога да обещая нищо.

— Не казвайте на Форстийд или Уийд, или на когото и да е друг от управляващите. — Въпреки че Гласингс беше гарантирал за Уийд, Партридж не е сигурен в него. — Моля ви директно и лично. Разбрахте ли?

— Да, да — кима Пийкинс.

— Има още нещо, което той е дошъл да види тук — казва Айралийн.

— Мисля, че зная какво Ви е довело — отбелязва Пийкинс.

— И какво е то? — пита Партридж.

— Вие не сте първият човек, който слиза долу, за да пита за него. Нещо, което е пазено така добре, трябва да е било невероятно ценно за баща Ви, нали?

Значи той знае, че Партридж иска да бъде допуснат в камерата. Кой е идвал преди него? Вероятно Форстийд. Може би Уийд. Дали членовете на Сигнус са опитвали да получат достъп?

— Знаете ли какво има там? — без заобикалки пита Партридж.

— Онова, което е в стаята, не е предназначено за Вас.

Партридж не е сигурен какво трябва да означава това. Че е било предназначено за баща му ли? Или за някого другиго?

— Не очаквам да намеря там наследството си, Пийкинс.

Този коментар стряска Пийкинс. Главата му леко трепва и той извръща поглед.

— Знаете ли какво има в стаята? Или трябва да кажа кой е в стаята?

Пийкинс не отговаря.

— Трябва да ми кажете.

— Не — възразява Пийкинс. — Не трябва.

— Сега аз ръководя нещата. Не сте ли чул за това? — това е лъжа, но Пийкинс може да не знае истината.

Докторът го поглежда и премигва.

— Доктор Пийкинс, мисля, че знаете как да изпълнявате заповеди — казва Бекли, който стои до вратата с пистолет в ръката.

— Аз изпълнявам заповеди.

— Чии?

Той поглежда към Партридж:

— На Вашия баща.

Баща му е жив?! Дали Пийкинс не му казва това?

— Господи, Пийкинс — възкликва Партридж, опитвайки се да се засмее, — той е мъртъв.

Пийкинс не помръдва и не казва нито дума. Той изглежда застинал като някое от замразените тела. На Партридж му призлява. Защо Пийкинс би следвал заповедите на баща му?

— Освен ако не е мъртъв… Той ли е човекът вътре в камерата, Пийкинс? Баща ми? Да не би по някакъв начин да е бил съживен? — Партридж опира рамо в стената, за да запази равновесие. — Да не би онази урна, която уж е пълна с неговия прах и която е показвана на всяка проклета възпоменателна церемония, да е просто една измама?

Ушите на Партридж започват да звънтят.

Аз го убих — напомня си той. — Убих го. Исках да умре и той е мъртъв.

Пийкинс продължава да не отговаря. Партридж иска да го удари в лицето. Може би Уийд е прав — малките актове на насилие са необходими от време на време.

— Кажи ми истината, Пийкинс, веднага! Кажи ми каквото знаеш!

— Или какво?

Партридж се отдръпва. Мъчения.

— Или ще вкарам и теб вътре.

— Къде? — пита Пийкинс. — Чух, че си сложил край на всичко това.

Партридж стяга челюстта си. Той поглежда към Айралийн и Бекли за помощ. Но какво могат да му кажат те? Онова, което Пийкинс твърди, е очевидно.

— Отведи ни до камерата с висока степен на сигурност, Пийкинс. Можеш ли да направиш поне това?

Пийкинс ги повежда през коридорите и накрая един от тях свършва пред голяма метална врата. Тя е заключена и залостена, с осветена в синьо алармена система, монтирана на стената, и клавиатура от едната й страна. Партридж поставя ръката си върху синия екран, надявайки се, че той работи като някоя от системите с пръстови отпечатъци в оперативния център на баща му и вътрешната стая, но — както беше предсказал Пийкинс — не се случва нищо. Той се навежда надолу, търсейки дали няма сканиране на ретината, но в очите му не проблясва нищо.

Гледа втренчено клавиатурата. Това ли е единственото нещо, което го отделя от замразеното тяло на уж мъртвия му баща? Или това е Хидеки? Кой ли е?

Той започва да въвежда всички ключови думи, които свързва с баща си:

Лебед. Никакъв отговор.

Сигнус. Никакъв отговор.

Феникс, Операция Феникс. Нищо.

— Близо ли съм, Пийкинс? Така ли се прави?

Пийкинс мълчи. Партридж го мрази заради това.

— По дяволите! — промърморва той.

Той е толкова обезсърчен, че започва да изпуска букви. Като продължава да набира грешно, той натиска ИЗТРИВАНЕ, ИЗТРИВАНЕ, ИЗТРИВАНЕ и започва да набира отново. Седем, Седемте. Започва да пише всяко от имената на Седемте — това на майка му, на баща му, на Хидеки Иманака и Бъртранд Кели…

Тогава Бекли получава съобщение от микрофона в ухото си.

— Останалите охранители казват, че тълпата започва да се тревожи. Искат някой да извика линейка. Един от хората е казал, че е доктор и пита дали не може да помогне. Трябва да тръгваме.

— Още не — отсича Партридж.

— Трябва да тръгваме! — настоява Айралийн и започва да го дърпа за ръката, обърквайки го отново.

— Айралийн! Пусни ме!

Той започва отначало. Рай. Новият рай… Нищо не върши работа.

Пийкинс се приближава до него и прошепва:

— В действителност ти не би трябвало да си тук. Зная истината.

Каква истина — че Форстийд притежава цялата реална власт? Че Форстийд го изнудва? Или Пийкинс иска да каже, че знае, че Партридж е убил баща си?

— Истината е, че баща ми е мъртъв. Не можеш да изпълняваш неговите заповеди — изкрещява Партридж на Пийкинс. — Зная, че е мъртъв.

Колкото повече повтаря, че баща му е мъртъв, толкова по-малко вярно му се струва това. Думите сякаш са лишени от смисъл и са просто някакви звуци.

— Ти просто се опитваш да влезеш в главата ми, нали? За кого работиш всъщност? За Форстийд? Или за Уийд?

Пийкинс вдига брадичка и не казва и дума.

— Ще вляза в тази камера, Пийкинс. С твоята помощ или без нея. Можеш да си на правилната страна, когато моментът настъпи.

— Аз мога да различа правилната от погрешната страна — много бавно казва Пийкинс. — А ти?

Партридж се навежда и доближава лицето си на милиметри от това на Пийкинс.

— Не ме предизвиквай! Чуваш ли ме? Не ме предизвиквай!

За пръв път Пийкинс изглежда леко уплашен. Той бавно кимва.

Така ли се чувстват побойниците? — пита се Партридж. Ако е така, то значи усещането е приятно.

— Да тръгваме — подканя го Бекли.

— Трябва да вървим — присъединява се и Айралийн. — Последвайте ме.

И тогава те се затичват през коридорите, подминавайки табела след табела — толкова много тела, замразени, заседнали във времето, но все още живи.