Джулиана Багът
Изпепелени (35)

Партридж
Ягоди

Само няколко дни по-късно Партридж и Айралийн са на пикник, заобиколени от ниска ограда. Оградени. Откъде се беше появила оградата? Дали са я издигнали през нощта? Тя е от онзи вид, който са използвали хората преди, за да ограждат предните си дворове вътре в по-големите оградени общности — огради, ограждащи оградите. Сега оградата е поставена, за да не се приближават зрителите твърде много. Макар и необявен, този пикник вече има увеличаваща се публика.

— Дръж се естествено — казва една от жените от антуража на Айралийн.

— Да се държа естествено? — повтаря Партридж. — Това не е ли оксиморон^[1]? Щом трябва да се държа по определен начин, значи не е естествено.

Жената изсумтява и се отдалечава.

Тези жени бяха първите, които се бяха събрали край оградата, но сега има вече над сто човека.

— Кой би предположил, че някой би искал да си губи времето, като наблюдава как ям триъгълни сандвичи и си пийвам лимонада? — Партридж само побутваше храната си в картонената чиния.

— Не теб — поправя го Айралийн. — Нас.

— Нас — повтаря той. — Съжалявам.

Мисли си за Лайда — това е онова нас, от което той трябва да е част.

— Сега зная как се чувстват рибките в аквариума — казва Партридж.

— Недей да дрънчиш с чашата! — смъмря го Айралийн.

Той поглежда към луксозните жилищни сгради с апартаменти, които заобикалят парка. В една от тях беше настанен в началото, когато го върнаха в Купола. На един от долните етажи имаше хора в хибернация, всеки един от тях сложен в тъмна капсула, покрита с лед.

— Знаеш, че не сме далеч от тях — казва той.

— Зная — отвръща тя толкова бързо и равнодушно, че той не е сигурен дали наистина разбира за какво й говори.

Тя повдига една ягода.

— Изглежда истинска, нали?

— Не е ли истинска?

— Мисля, че може да се яде.

— Това е различно от истинска — отбелязва той.

Тя отхапва и тълпата от хора, които оцеляват, хранейки се предимно със сойтекс^[2] и хранителни добавки, сякаш се навежда като един човек. Айралийн се усмихва и казва:

— Ммммм — след това вдига ягодата и я поднася към устните на Партридж. — Изяж я.

Той иска да я попита дали все още е готова да изпълнява ролята на гид сред капсулите.

Партридж отваря уста. Тя отдръпва ягодата. Когато той започва да протестира, я пъха в устата му и той захапва хладната й сладост. Сред тълпата се чува доволен шепот.

— Знаеш ли, че ако точно сега те перна по носа, те ще избухнат в протести — казва тя. — Притежаваме голяма власт.

— Никога през живота си не съм притежавал по-малко власт от сега.

Партридж поглежда към тълпата. Той улавя погледа на младата жена, която преди малко му беше казала да се държи естествено. Тя му размахва предупредително пръст — не би трябвало той да обръща внимание на тълпата, защото това ще накара хората да се почувстват неудобно. И наистина те се размърдват с неудобство и извръщат погледи.

Той отново се обръща към Айралийн.

— Наистина притежаваме много власт, Партридж — тя го перва по носа и тълпата започва да протестира недоволно, може би подстрекавана от антуража, но все пак реакцията е значителна. Начинът, по който хората откликват незабавно, го кара да се чувства неспокоен.

Той ляга по гръб, все едно е на истински пикник, кръстосал ръце под главата си, и се заглежда в небето — така му е по-лесно да се преструва, че заобикалящата ги публика не е там.

Айралийн също се изляга по гръб. Тя слага глава върху гърдите му и се сгушва под брадата му.

— Твоите приятелки ме мразят — прошепва той. — Не би ли трябвало аз да съм доброто момче?

— Те си мислят, че си разглезен, повърхностен и жесток — прошепва тя в отговор.

— Гледай ти. Аз ли съм разглезен и повърхностен? Бих могъл да кажа същото за тях.

— Мислят, че си получил всичко наготово.

— Не за пръв път чувам това оплакване.

Децата в академията винаги смятаха, че синът на Уилъкс получава по-добро отношение от тях самите. Уийд го беше обвинил точно в същото нещо, макар и с по-малко думи. Освен това, когато избяга от Купола и беше отвън, Преша, Брадуел и всички останали, които срещаше, го смятаха за страшно разглезен.

— И жесток — прошепва тя. — Ти не реагира на тази дума.

— Аз съм жесток. За това са прави.

Айралийн вдига глава и се втренчва в него.

— Не си жесток. Те не те познават така, както те познавам аз.

— Провалям всеки, когото познавам, всеки, който е важен за мен.

— Дори мен?

— Да, и теб. Грижа ме е за теб, Айралийн. Знаеш това.

— Не съм забравила обещанието си — казва тя. — Услуга за услуга.

— Имаш ли план?

Сега той разбира защо е избрала това място. Тя много добре знае колко близо са до сградата с капсулите.

— Донесох радио. Ще трябва да танцуваш с мен, за да може планът ми да проработи.

— Това част от плана ли е? Да танцувам пред всички тези хора?

Тя кимва.

— Трябва да танцуваме, ти да ме вдигнеш и да ме завъртиш. Бекли ще ни помогне. Имам и човек вътре — експерт, който ни очаква.

По дяволите!

— Да танцуваме?! Не може ли да направим това по някакъв друг начин?

— Не — поклаща глава тя и се усмихва. — Това е част от плана.

Тя сяда изправена, бърка в огромната платнена торба и изважда малко радио. Хората в тълпата започват да шепнат неспокойно помежду си, сякаш точно това са очаквали. Тя включва радиото и започва да върти копчето. Разнася се ясният звук на песен. Той наподобява звънливата, успокояваща музика на стария увеселителен парк, в който той ходеше като дете. Как се наричаше? При „Лудия Джон-Джон“. Той си спомня въртележката, влакчето и ефирния захарен памук на клечка.

След това прозвучават барабани. Поканата за танца трябва да бъде негова. Той се изправя и протяга ръка. Тя я поема и той й помага да се изправи на крака. Двамата пристъпват на тревата. Той повдига едната си ръка и поставя другата на талията й. Песента е едновременно щастлива и тъжна. Певецът иска да е по-възрастен и да живее с приятелката си, иска да може да й каже лека нощ и след това да спи с нея. Последният път, в който Партридж бе танцувал, беше с Лайда. Те бяха в кафетерията на академията, която беше преобразена за танците с изрязани звезди, залепени на тавана. Той си спомня начина, по който тя ухаеше на мед, и усещането от докосването на коприната на роклята й и на ребрата й под нея. Това беше първият път, когато се бяха целунали.

Но сега тук е Айралийн. Нямаше ли да е хубаво, нямаше ли да е хубаво, нямаше ли да е хубаво… — певецът пее все същата фраза. Той иска двамата да живеят в свят, от който да са част. Това не е така — мисли си Партридж, докато тълпата се върти около него. — Това изобщо не е така.

Ръката на Айралийн пасва идеално в неговата. Тя се протяга и докосва косата му отзад, на мястото, където тя достига яката на ризата му.

— Сега ме повдигни и ме завърти — прошепва тя в ухото му. — Повдигни ме.

Той я повдига, докато певецът пее, че макар това да прави нещата по-лоши, той въпреки това иска да говори за него. И докато завърта Айралийн, Партридж си мисли за Лайда, което прави нещата по-лоши, но той не може да се сдържи. Усеща този копнеж. Затваря очи. Айралийн е лека. Той я завърта отново и отново. Вдига поглед към нея. Тя се очертава на фона на фалшивата слънчева светлина. Усмихва се, но очите й са мокри от сълзи. Нямаше ли да е хубаво… Нямаше ли да е хубаво това да е истина… Нямаше ли да е хубаво, ако той наистина я обичаше… Нямаше ли да е хубаво, ако те можеха да се оженят и да останат заедно завинаги… — за миг той чува тази песен по начина, по който вероятно я чува Айралийн. Затова ли беше избрала тази песен? Това ли означаваше тя за нея? Певецът искаше да се ожени и двамата с приятелката му да могат да бъдат щастливи. В този момент, докато продължаваше да я върти отново и отново, му се приплака.

Хората от тълпата вече пляскат, защото знаят, че песента свършва.

Ако нещата бяха различни — ако вече не беше влюбен в Лайда, може би той и Айралийн можеха да бъдат заедно. Може би можеха дори да са щастливи. Може би той щеше да я обича по начина, по който тя иска. Той дори си пожелава — макар и само за миг — нещата да бяха такива, каквито си ги представя Айралийн. Тогава щеше да е толкова по-просто. В следващия миг изпитва чувство на вина за това, че си го е помислил. Не, той обича Лайда и ще бъде бащата на нейното дете.

Певецът пожелава на любимата си лека нощ, казва й да се наспи добре и я нарича „скъпа“.

Когато Партридж оставя Айралийн на земята, тълпата сякаш продължава да се върти около тях. И докато той продължава да я държи за кръста, тя слага ръка на челото си и промълвя:

— Партридж! Толкова съм… замаяна.

И когато коленете й подават под тежестта й, той я прихваща по-близо — толкова близо, че вижда как потрепват клепачите й.

Тълпата ахва и Бекли се появява бързо.

— Повдигнете я — казва той на Партридж.

Партридж я повдига за кръста.

— Хора, отдръпнете се! — нарежда Бекли. — Да я заведем на някое хладно място — след което изкрещява на пазачите. — Останете тук! Контролирайте тълпата! Преместваме я вътре. Уверете се, че никой не ни следва!

Бекли повежда Партридж далеч от тълпата, надолу по наклонената морава, към сградата, в която Айралийн беше обещала да го вмъкне. Мястото, което й беше познато от целия й живот и където никога не беше искала да се върне.

Очите й трепнаха и се отвориха.

— Видя ли, Партридж? Удържах на думата си. И ти също ще го направиш, когато настъпи времето да ми върнеш услугата, нали?

— Разбира се, Айралийн — колебливо отвръща той. — Разбира се.