Джулиана Багът
Изпепелени (23)

Преша
Търсене

Преша вече е решила да се раздели с тях. Когато настъпи подходящият момент, ще се измъкне. Така ще е по-лесно. Няма да има спорове, нито караници. Трябва да открие Партридж. Трябва да разбере истината.

Когато Брадуел я попита дали знае на какво мирише вятърът, на нея й се искаше да се завърти и да го зашлеви. Тя си спомня миризмата на горяща плът и коса от дните, когато ОСР беше на власт, както и от ранното си детство — от Детонациите. Беше заровила тези спомени толкова отдавна, но сега си спомня пожарите, които бяха по-лоши от тези, защото бяха подхранвани от радиацията или просто взривовете бяха направили всичко много по-лесно запалимо. Огнените бури изпепеляваха всичко и караха хората да се хвърлят във водата — хора, които вече са полумъртви. Дядо й я притискаше към гърдите си и, останал с един крак, пълзеше през останките. Помогна й да премине през река, задръстена от мъртъвци.

Преминаха през реката така, сякаш летяха. Беше покрита с бяла, ледена кора. Преша си спомня как за малко не се удави в нея: студеният мрак наоколо и онова чувство, че е спасена, че е повдигана от невидими ръце. Дали Брадуел е виждал реката през прозореца — мястото, където почти замръзнаха до смърт? Дали си спомня как се докосваха кожите им? Тя си го спомня. Никога няма да го забрави. Споменът за това още кара кожата й да пламне.

А сега Брадуел й казва, че не може да я остави да си тръгне. Има предвид единствено, че няма да й позволи да си тръгне. Казва й какво може и какво не може да прави. Погледна към нея веднъж и след това малко по-късно отново. Но тя се направи, че не го забелязва. Ако той не може да й прости, то тя ще трябва да накара сърцето си да стане по-твърдо, нали? Трябва да стане по-корава. Междувременно ще подготвя своя план.

Разбира се, тя не може да се отърве от въпроса, който се блъска в главата й: Дали Партридж наистина е направил това? Той отеква отново на всяка крачка. Тя трябва да вярва на Партридж. На какво друго й остава да се надява? Преша вижда горичка от разкривени, овъглени дървета в далечината. Виждала ли ги е някога преди? Тя знае, че е така. Но сега от тях са останали само обгорени стволове. Сега се чувства по-стара. Всяко от мъртвите дървета за нея е като отделен паметник на разрушението. Всяко е пострадало посвоему. Всяко е било принудено да се превърне в нещо, което никога не е имало намерение да бъде. Всяко сега е част от по-голямото разрушение.

Те вървят към града сред закърнелите дървета, като използват каквото е останало за прикритие. Дърветата приличат на кактуси — голи, изолирани. Наносите се издигат нагоре по стволовете им от страната, откъдето преобладава вятърът. Подобни на паяци, застанали вертикално, кореновите системи улавят каквото довлече вятърът — предимно боклуци и плесен, които се носят през пустеещите земи в търсене на почивка — място, където да спрат и всичко да свърши. Тя гледа внимателно през ниските клони, оглеждайки се за някакво движение, фигура или проблясък на цветове.

— Хейстингс — обръща се към него тя на всеки няколко минути, — забеляза ли нещо?

Неговите сетива са били кодирани, но носещият се във въздуха пушек ограничава полезрението му и усещането му за мирис.

— Трябва да продължаваме да се движим — казва той.

— Следват ли ни? — пита тя.

— Те са слаби — отвръща той — и не са много. Просто трябва да продължаваме да се движим.

Няколкократно чуват стъпки и шумоленето на храсти. Дали са Специалните сили? Следят ли ги? Ако са войници, то те не откриват огън.

И тогава, когато отново излизат на открито, Преша вижда ивиците кръв върху пръстта. Това е сцена на битка — кървави следи от влачените тела. Но чии тела са били влачени — на майките и техните деца или на онези от Специалните сили? Подминават една купчина останки, натрупани край една дига. Може би тук е имало магистрала или водоем. Но дигата е уловила всичко, което не е прелетяло над нея. Тя оглежда купчината: пикап с липсващи фарове, количка за пазаруване, натрошени бетонни плочи, железни прътове, пръст, пепел и неща, които са така потрошени, че са неразпознаваеми. Някой е направил този пикап. Някой го е карал. Някой е бутал количката и някой друг е отлял бетона. А там има покрита с кал, спукана топка. Тя сякаш чува детето, което я е ритало. Това я смазва.

След известно време те попадат на друга кървава баня — този път телата на оцелелите не са били отнесени. Земята е осеяна с мъртъвци, крайниците им са извити, а по телата им зеят рани от изстрелите, покрити със засъхнала кръв.

Продължават нататък.

Когато стигат до града, Преша забелязва далечния кръст върху върха на Купола. Някъде из тези алеи и затрупани с отломки улици тя ще се отдели от останалите. Но й е трудно да съсредоточи вниманието си върху Купола. Ел Капитан беше прав — тя вече започва да се отчайва, че не могат да открият Уилда и децата. Не може да си тръгне, преди да е разбрала, че те са в безопасност. Когато приближават мястото, където някога се издигаха медицинските палатки, започват да викат Уилда, докато вървят.

В началото завалелият дъжд им се струва като чудо, защото разчиства дима, охлажда останките и угасява всичко, което все още пуши, но той не спира. Става все по-зле. Дъждът се излива върху им, докато търсят Уилда и децата и не спират да крещят из празните улици. Дрехите и ботушите им са съвсем мокри. Косата на Преша залепва върху лицето й. Брадуел се справя по-добре — крилете му са покрити с капчици вода.

Кладата за изгаряне на мъртвите е угаснала и дори и да спре да вали, ще мине дълго време, преди да успеят да съберат достатъчно сухи дърва, за да я запалят отново.

Откриват група оцелели, които копаят масов гроб. Телата са натрупани наблизо. Поне сега земята вече не е замръзнала и леко поддава.

По-навътре в града започват да чуват виковете на новите сирачета и на родителите, които викат децата си. Старите белези са покрити от пресни изгаряния и мехури — слой от нова болка се добавя към старата. Преша внимава повече от всякога за онова, което носи в раницата си. Мускалът и формулата могат отново да ги направят цели, нали?

— Уилда! — не спира да крещи Преша и гласът й се присъединява към хора от гласове, които викат изгубените. — Уилда!

Хейстингс се движи плътно до тях, за да е ясно, че не е заплаха, а може би дори затворник. Преша пита оцелелите дали са виждали децата.

— Може да сте ги видели целите да треперят. Възможно е други хора да са ги носели на гръб.

Оцелелите само я поглеждат с празни очи и свиват рамене.

Но тогава Преша вижда един мъж, когото познава от аванпоста. В ръцете му има пръски метал, а в челюстта му е заседнало зъбно колело.

— Извинете ме — казва тя.

Той вдига поглед.

— Търсим децата, за които се грижеха в главната сграда на аванпоста. Те бяха болни. Трепереха и вероятно са били заедно с медицинските си сестри. Вие бяхте в аванпоста. Знаете за кого говоря.

— Няма ги — отвръща мъжът и зъбното колело в челюстта му потраква.

— Какво искате да кажете с това „няма ги“? — Преша пристъпва по-близо. — Мъртви ли са? — тя внезапно се изпълва със страх.

— Носеха децата на гърбовете си и продължиха. Кой знае къде са… Няма къде да отидат. Те бяха навсякъде. Искаха да убият всички ни. Пребих един до смърт с камък — мъжът поглежда надолу към покритите си с метал ръце. Пръстите му са извити, сякаш все още държи камъка. Очите му са широко отворени. — Той беше хлапе. Просто хлапе. Мъртво момче. Проклето, мъртво момче — той вдига поглед към Преша. — Като моя син. Такова беше това нещо. Приличаше на моя син, ако той беше роден, както трябва, и бе оживял.

Партридж ли е сторил това? — мисли си тя.

— Съжалявам — казва Преша. — Толкова съжалявам.

Мъжът я поглежда с ясни очи, сякаш току-що се е събудил.

— Мислеха да ги отведат в града — онези треперещи деца върху гърбовете им, онези бледи, треперещи деца. В града, за да им помогнат. Но видях, че от града също се носи дим. Така че кой знае къде са отишли… Кой знае…

Той се отдалечава с тътреща се походка.

Хейстингс е добър със своя усъвършенстван слух в откриването на хората, които стенеха под развалините на падналите навеси и в търсенето на онези, които бяха затрупани вътре. Те спираха и копаеха. Откриваха тела — някои живи, някои мъртви от погълнатия дим. Ел Капитан работи с оцелелите, грижи се за раните, прави шини. Докато Преша копае, вади камъните и парчетата и продължава да вика Уилда. Виковете й са се превърнали в нещо като песен или молитва. Гласът й е дрезгав и уморен.

Уилда. Тя крещи името й толкова много пъти, че то вече не звучи като име, а просто като две свързани заедно срички, които отекват отново и отново.

Продължават и подминават хора, които едва кретат. Тя вижда едно групи^[1] да седи върху развалините — три жени, които тя познава бегло. Едната е толкова зле обгорена, че няма да оцелее. Какво ще стане с останалите, с които тя е срасната? Няма да оцелеят след смъртта й. Едната поднася мокър парцал към устните на жертвата. Третата извръща поглед встрани.

Преша, Брадуел, Ел Капитан и Хейстингс помагат за пренасянето на мъртвите до масовия гроб. Те вървят наведени срещу студения вятър, запотени от усилието, с ръце, които започват да се вкочаняват. Понякога някой от тях се отдалечава за малко, колкото да си почине. Дишат тежко. Понякога плачат. Но след това се връщат, готови да продължат.

Онези, които боготворят Купола, са съсипани. Не че вече не вярват в Купола, но са изпълнени с мъка. Изглеждат безучастни.

Един мъж с уродлив крак и лице, покрито с кафяви лунички, им казва, че сред мъртвите има и хора от Специалните сили.

— Телата им са ей там. Свалихме оръжията от сухожилията им. Успяхме дори да накараме някои от тях да проработят. Но оставихме телата покрити. Гледката не ни понася.

Виждат три купчини, увити в един тъмен чаршаф, изцапан със засъхнала кръв. Преша разбира защо не биха искали мъртвите очи на враговете им да ги гледат втренчено.

— Сега вече изпращат младежи — продължава мъжът, — сякаш са им свършили онези, които са достатъчно възрастни, за да бъдат войници, и изпращат по-малките им братя.

Преша си представя ръцете им, отрупани с оръжия, които са твърде големи за все още слабото им телосложение.

— Внимавайте — предупреждава ги мъжът. — Там, отвън има още от тях. Не са много, но имат добро зрение.

Преша продължава да вика Уилда, докато вървят сред сергиите на Черния пазар, които са така изгорели, че от тях не е останало нищо сред брезентите, каруците и навесите. Всички стоки са така обгорели, че са неразпознаваеми, струпани на купчини. Оцелелите ровят из тях.

Преша чува скимтене. Отива до купчина камъни, която някога е била къща, направена от нечии ръце, и започва да копае.

— Тук има някой жив — изкрещява тя и останалите идват. Те не стъпват върху купчината останки — тежестта им е твърде голяма. Но вземат камъните от нея, след като тя ги повдигне.

— Чувам глас — извиква тя.

Лицата на Ел Капитан и Хелмут са омазани с пепел. Лицето на Брадуел е почервеняло от студа. Досега Хейстингс не е плакал — може би е програмиран така, но изглежда объркан и покрусен.

Тя започва да копае по-близо до стоновете. Дали когато махне последния камък, няма да види Уилда? Тя бръква под един камък и го разклаща, преди да го измъкне.

Отдолу се появява лицето на жена — бледо, с посинели устни. Тя широко отваря уста и след това очите й се изцъклят. Мъртва е, но отнякъде се чува скимтене. Възможно ли е тази жена да е била една от медицинските сестри на децата?

— Уилда! Уилда! — вика Преша, макар да знае, че това не може да е Уилда. Или може?

— Преша! — вика я Ел Капитан.

Гласът му звучи предупредително. Може би знае, че сърцето й е изцяло погълнато от това да намери момичето.

Тя е извадила достатъчно камъни, за да види малко сиво кученце. То гледа нагоре към нея с широко отворени очи и трепери. Жената е пазела кученцето и го е притиснала плътно към тялото си. Преша бърка вътре и подхваща животинчето под костеливите му ребра. Повдига го, почесва го по ушите и веднага щом слиза от останките, кученцето се измъква от ръцете й и се стрелва нанякъде.

Ръцете й са празни. Сърцето в гърдите й се свива. Тя сяда долу върху пръстта.

Брадуел идва при нея.

— Сега вече готова ли си?

— Какво?

— Не видя ли достатъчно?

Гади й се и се чувства замаяна.

— Ако вляза вътре, намеря Партридж и се опитам да разбера какво става там, и стигна до лабораториите, и ги накарам да започнат да работят върху лекарството, докато всички вие продължавате да търсите… Просто продължавайте… да търсите Уилда и… — въздухът не й стига, сякаш гърлото й е започнало да се стяга.

Тя слага ръка върху гърдите си.

Брадуел хваща главата си с две ръце.

— Преша, след всичко, което видяхме, след всички тези мъртви тела и разрушение, ти искаш да влезеш вътре и да се опиташ да разбереш какво става?! Мисля, че ние знаем какво става там. Партридж трябва да бъде спрян. Той е по-лош от баща си — независимо дали е твърде слаб да спре това, или той самият го е наредил.

— Трябва да се опитаме да говорим с него — поклаща глава тя. — Трябва да се опитаме да помогнем на децата.

— По дяволите, Преша! — избухва Брадуел. — Уилда и останалите деца са мъртви.

Въздухът около нея сякаш се разтрошава на хиляди парченца. Тя премигва, изпитвайки усещането, че през главата й е преминал токов удар.

— Уилда е мъртва — прошепва Брадуел.

— Не знаеш дали това е така — протестира Преша, но гласът й е тих. Тя поглежда към Ел Капитан. — Кап, кажи му.

Ел Капитан свежда поглед към земята и тя разбира, че и той мисли, че те са мъртви.

Преша се изправя и сграбчва Ел Капитан за ръкавите на палтото му.

— Откога… Откога го криеш от мен? Кап, кажи ми. Откога?

— Никога не съм мислил, че шансовете са много големи — отвръща той. — Но мъртвите ставаха все повече и повече…

— Млъкни! — тихо му казва тя.

— Преша — започва Ел Капитан, — трябва да послушаме Брадуел. Той е…

— Млъкни! — казва му Хелмут.

Уилда и децата не може да са мъртви. Те са се изгубили — това е всичко. Преша започва да плаче и се отдалечава от тях към една преобърната пазарна сергия. Уилда умее да оцелява също като нея. Ако тя е мъртва, то някаква част от Преша също ще умре с нея.

— Не — казва тя, обръщайки се отново към групата. — Не знаете дали са мъртви. Не можете просто да се откажете от тях.

Брадуел поклаща глава.

— Нека просто продължим — казва тя.

И те го правят, но отново единственото, за което трябва да се погрижат, са още мъртъвци. Брадуел, Ел Капитан и Хейстингс изваждат от останките едно мъртво групи — двама широкоплещести мъже. Всички те са погълнати от работата — дори и Хелмут.

Преша знае, че единственият начин, по който наистина може да помогне на хората си, е да занесе мускала и формулата в Купола. Тя им хвърля един последен поглед — към Ел Капитан със залепналия за гърба му Хелмут, към лъскавите, черни криле на Брадуел и Хейстингс, който носи голямата част от теглото на групито. След това се обръща към една уличка и бързо се отдалечава. Не тича. Това би приличало твърде много на бягство. Завива по една улица, а после по друга.

Гласовете на мъжете и жените, които викат децата си, отекват по улиците и се припокриват едни с други. Тези на децата също. Изгубени деца. Виковете им не си приличат. Гласовете сякаш стават все по-силни, по-настоятелни. „Уилда, Уилда, Уилда!“ — тя не може да отвори уста и да извика името й. Това ще я накара да се пречупи. Вместо това името на момичето отеква в главата й.

Тя вижда едно момче, което изглежда около дванадесетгодишно. Трудно е да се каже със сигурност. Растежът на оцелелите често спира. То също върви бързо, макар че единият му крак се е сраснал на възел, сякаш коленната му става е наполовина от метал, който е ръждясал и блокирал. Едната страна на лицето му изглежда с пресни следи от изгаряне. То не вдига поглед. Когато се разминават, тя му казва:

— Извинявай, би ли ми направил една услуга?

— В света нищо не е безплатно — отвръща то. — Какво ще ми предложиш в замяна?

Тя притежава ценни неща — мускала, формулата, но те не значат нищо за него. Започва да тършува в джобовете си. Изважда една консервна кутия с месо.

— Имам нужда от куриер.

Момчето поглежда алчно консервата.

— Какво е съобщението? И за кого?