Джулиана Багът
Изпепелени (22)

Ел Капитан
Пляскащи криле

Не е само градът. Отвисоко, докато кръжат, той вижда, че всичко е било наскоро опожарено. В Мъртвите полета нямаше много неща за опожаряване, но Ел Капитан сваля кораба достатъчно ниско, за да види няколко почернели пясъчни създания, които се извиват над земята като мъртви риби, издигащи се на повърхността на езеро, за да поемат въздух. Останалите пясъчни създания са тихи, сякаш се страхуват да повдигнат главите си.

Той минава напряко през Разтопените земи, които са пусти и зловещо тихи. Пластмасовите катерушки вече са се превърнали в стопени петна, но някои от къщите, които са били частично възстановени, отново са били опустошени от пожарите. Черни брезенти под покривите плющят на вятъра. Щабът на ОСР и заобикалящата го гора, където двамата с Хелмут бяха ловували години наред, все още пушат, скрити зад огромни издигащи се сиви облаци.

Аванпостът^[1], който някога е бил училищен пансион, е в по-лошо положение — палатките на оцелелите са почернели и са паднали като овъглени стиснати юмруци. Камъните на сградите все още стоят, но пожарите са унищожили вътрешността им. Той се доближава достатъчно, за да види, че там все още има объркани хора, които търсят онези, които са загубили. Само неколцина от тях вдигат погледи, когато чуват бръмченето на двигателя, но не се опитват да се скрият. Само спират и вдигат лица към шума. Малката къща, където Преша беше помагала на Брадуел да възстанови силите си, е все още там, но покривът й се е продънил и сега от дърветата около нея, чиито клони се спускаха до земята като допълнителни корени, са останали само овъглени стволове.

На различни места дори и най-малките сгради са изгорели или все още пушат: колибите на овчарите и берачите, навесите, дървените покриви на ръчно изработените олтари, стълбовете около гробищата. Димът се вие към небето, а вятърът го носи и върти над местността на големи сиви талази.

Скоро след като взеха Хейстингс, той беше дошъл в кокпита, за да каже на Ел Капитан да се подготви за опустошенията. Той му бе разказал историите на оцелелите, които бяха успели да стигнат до „Лудия Джон-Джон“.

— Едно от нещата, които добре познавам, Хейстингс, е опустошението — беше кимнал Ел Капитан в отговор. — Не се безпокой.

— Безпокой — беше казал Хелмут и се бе оказал прав.

Нищо не можеше да го подготви за това. Родината му и преди беше изгорена и овъглена, но се опитваше да се възстанови. А сега сякаш цялата жизненост, енергия и сила, необходими за възстановяването й, бяха унищожени.

Той вижда полето на склона, където онези, които боготворяха Купола, някога бяха издигнали кладата си. Вече я нямаше. Цялата. Точно там ще кацне с въздушния кораб.

Слиза все по-ниско и ниско и накрая извиква на останалите:

— Пригответе се за кацане!

— Пригответе! Пригответе! — крещи Хелмут и се хваща за Ел Капитан толкова здраво, че на него му се налага да разтвори лактите си настрани, за да има достатъчно свобода да работи с приборите.

— Успокой се, Хелмут.

Въздушният кораб се понася, след това се поклаща и започва да се спуска. Земята се издига нагоре към Ел Капитан твърде бързо.

— Успокой! — крещи Хелмут. — Успокой!

Ел Капитан забавя леко, но звукът на двигателите е слаб. Не иска да загуби скорост. Затова оставя камерите да поемат още въздух — може би твърде много. Въздушният кораб се спуска. Едната опора за кацане се удря, започва да се влачи и задълбава в пръстта, вдигайки във въздуха черен стълб от пепел. Корабът се опира на другия си крак, който също започва да се плъзга, след което се накланя напред върху двата си предни крака, поколебава се за момент с нос, увиснал малко над земята, преди да възвърне равновесието си, поклащайки се солидно върху всичките си четири опори.

Ел Капитан със свистене изпуска дъха си. Въздишката на Хелмут отеква като ехо.

Ел Капитан чува вратата на кабината да се отваря. Оставя останалите да скочат навън. Не бърза да види още от разрушението. Бавно изключва двигателите. Не знае кога ще лети отново. Потупва стената на кокпита.

— Ще ни липсва. Нали, Хелмут?

— Липсва — повтаря Хелмут, сякаш е готов да продължи.

Двамата тръгват след останалите и слизат на земята, която е скована от студа. Не разговарят помежду си. Какво, по дяволите, би могъл да каже който и да е от тях? Димът е толкова гъст, че той закрива уста с ръкава си. Пушекът, който се носи около тях, е толкова тъмен, колкото бяла беше мъглата в Ирландия. Очите му парят и се напълват със сълзи.

Преша прави кръг, опитвайки се да огледа разрушенията през вълните дим.

— Къде са Уилда и останалите? Как изобщо ще ги открием сега?

Брадуел разперва широките си криле и след това ги прибира около себе си — от тях се показва само лицето му и стърчащата му челюст. Ел Капитан има чувството, че краката му ще поддадат под тялото му и Хелмут върху гърба му изведнъж започва да му се струва толкова тежък, че той опира едното си коляно върху земята.

Хейстингс е застанал широко разкрачен и балансира тежестта си върху истинския си крак и протезата. Накрая той казва:

— Това лято си бях купил учебници за цялата учебна година.

В началото Ел Капитан не разбира защо той би казал нещо такова в този момент, но тогава Брадуел казва:

— Спомням си, когато давах онези уроци по История на сенките. Всичко ми беше ясно. Знаех какво правя и защо.

Тогава Ел Капитан разбира истината. Хейстингс и Брадуел се чудят какво, по дяволите, е станало с всичко, за което някога са знаели, че е истина.

— Правех навиващи се играчки. Понякога те пляскат с криле, но никога не успявам да ги накарам да полетят — казва Преша.

— Имах един дневник — включва се Ел Капитан. — Изпробвах горските плодове върху новобранците, за да видя кои от тях са отровни. Имах си система. В дневника правех техни рисунки. Бях добър в това.

— Бях добър — казва Хелмут, сякаш за да обобщи нещата.

Някога, отдавна преди Детонациите, всички са били добри. Ел Капитан усеща внезапен прилив на гняв, какъвто никога преди това не е изпитвал. Той забива юмруците си в студената земя. Усеща как в него пулсира желание за мъст.

Брадуел е първият, който го изрича:

— Да ги сравним със земята.

— Бактерията е дар — казва Ел Капитан. — Получихме дар.

Той усеща придърпването от дебелата лента, която придържа на мястото й кутията, съхраняваща бактерията.

— Дар — повтаря Хелмут.

— Не — възразява Преша. — Трябва да говорим с Партридж. Нещо се е объркало. Той не би сторил това. Зная го.

Този път има някой, който я подкрепя, без да се колебае.

— Партридж никога не би позволил това да се случи — казва Хейстингс. — Познавам го. Бяхме приятели. Доверете ми се.

— Били сте приятели — натъртва Ел Капитан. — Зная от личен опит какво представлява властта и какво може да стори с главата ти. Тя те изкривява.

— Изкривява — повтаря Хелмут.

Той знае за какво говори Ел Капитан. Беше усетил тежестта на постъпките му върху себе си.

— Трябва да се опитаме да влезем вътре. Да се придържаме към плана — казва Преша.

— Това никога не било моят план — възразява Брадуел.

— Да, но беше моят — настоява Преша.

Брадуел отива до нея.

— Усещаш ли миризмата във въздуха? Знаеш ли каква е тя?

Тя поглежда Ел Капитан и Хелмут, а след това и Хейстингс.

— На дим.

— Не — поклаща глава Брадуел. — Каква миризма се носи в този дим?

— Не го прави — казва му Ел Капитан.

— На коса и плът. Това гори, Преша. Колко пъти ще прощаваш? Колко пъти ще попадаш в капана на това да мислиш, че можем да се разберем разумно с тях? Те са убийци. Партридж или е твърде слаб да ги спре, или е един от тях. И в двата случая…

— Ти също си син на баща си, Брадуел — казва му Преша, — и на майка си. Те не са се опитвали да убият Уилъкс. Вярвали са в истината. Тя е била тяхната религия, нали? Ти сам го каза. Вярвали са, че тя ще направи хората свободни. Ти не вярваш ли в това?

Брадуел затваря очи и оставя крилете си да уловят изпълнения с дим вятър и леко да се разтворят над гърба му.

— Не — отвръща той. — Вече не зная в какво да вярвам.

Преша пъхва главата на куклата под брадата си и закрива уста с другата.

— Не мога да отида сама — казва тя.

— Нека засега да останем заедно — предлага Ел Капитан. — Поне докато не разберем срещу какво сме изправени и не успеем да се ориентираме.

— Срещу какво сме изправени — боязливо повтаря Хелмут.

Преша не изглежда убедена.

Ел Капитан опитва друг подход.

— Има хора, които се нуждаят от нас тук, Преша. Нали искаш да им помогнеш? Искаш да намериш Уилда и останалите хлапета. Нали?

Тя поглежда лицето на куклата. Накланя я така, че очите й да се затворят. Дали не се страхува, че те са мъртви? Дали не се страхува, че е твърде късно да занесе лекарството в Купола, да открие децата и да ги спаси?

— Не мога да те оставя да отидеш в Купола — казва Брадуел. — Не мога да те оставя.

Ел Капитан поглежда Преша. Вижда, че тя е изненадана. Тя поглежда към Брадуел, след това към Ел Капитан и Хейстингс и след това бързо извръща очи от всички тях. Дали току-що не й направи някакво признание — може би в любов? На Ел Капитан му призлява.

— Преди да тръгнем — казва Преша, — се носеше слух, че Кап е издигнал медицински палатки в града. Когато предният пост е бил изгорен, това е било най-логичното място, на което да отведат децата.

Медицинските палатки ги няма. Това е истината, но Ел Капитан не я изрича. Може би Преша знае това или може би живее с надеждата, че не е така.

— Добре — казва той. — Да започнем от там.

Но Ел Капитан знае, че вероятно само печели малко време, преди тя да напусне всички тях, за да тръгне по своя път.