Джулиана Багът
Изпепелени (19)

Партридж
Буря

Той излиза в коридора с неговите лъскави плочки и ярки флуоресцентни лампи. Минава бързо покрай Бекли.

— Добре ли си? — пита Бекли, след като го настига.

Той не спира, за да му отговори.

Прости ни. Прости на всички ни.

Уийд е тук. Той докосва Бекли по рамото и му казва:

— Остави ме минута насаме с него.

Уийд се приближава до него и казва:

— Какво не е наред?

Партридж разтърсва глава, опитвайки се да я прочисти.

— Добре съм.

— Не, не си.

Партридж отива до стената и поставя ръката си върху нея — тя е хладна на пипане.

— Мислех си, че ще мога да накарам всички останали да го проумеят, като им кажа истината. Мислех си, че това ме прави по-добър, различен или нещо подобно — той вижда отново как очите на баща му се разширяват в мига, в който разбира, че Партридж го е отровил. — Аз съм един от нас. Не — казва той и усеща, че не му достига въздух. — Аз съм по-лош.

Арвин сграбчва ръката му.

— Млъкни! — дрезгаво прошепва той.

— Сега зная какъв съм — продължава Партридж. — Не бях проумял лъжите на баща си и онова, в което всички ние сме съучастници — чувството за вина.

Арвин се навежда близо до него и прошепва в ухото му:

— Млъкни, по дяволите! — лицето му е сковано от гняв. — Нима й позволи да се докопа до теб? Господи!

Партридж се обръща към Уийд, объркан от внезапния му гняв.

— Просто сега осъзнавам, че аз съм…

— Искаш ли да се прибереш у дома? Това твърде много ли се оказа за деликатната ти натура?

— Разкарай се, Уийд!

Но всъщност Уийд го беше разобличил. Партридж не иска да види следващото поколение на баща си — редиците от клонинги. Не би могъл да го понесе.

— Ще ти повикам кола, за да можеш да си вървиш. Това ли искаш?

— Не.

— Трябва сам да поискаш да го научиш. Мога да те отведа само там, където поискаш да бъдеш отведен — прошепва му Уийд. — Разбираш ли какво ти казвам?

Партридж не е сигурен. Дали Уийд не изпълнява нечии други нареждания — нареждания, които само Партридж може да поиска да отмени?

— Добре — казва Партридж. — Да продължаваме. Отведи ме при бебетата.

Арвин повиква Бекли и — без да разговарят — те заедно тръгват по коридорите и след това към асансьор, водещ към друг етаж.

Влизат в коридор, в който са наредени пазачи — по един на всеки петдесет стъпки. Партридж си спомня миризмата — сладникав мирис на почистващи препарати.

— Защо са всички тези пазачи?

Бекли поглежда пазачите и остава близо до Партридж.

— Този етаж е запазен за специалните случаи — отвръща Уийд.

— В какъв смисъл „специални“?

— Хората, които заслужават втори шанс — отново гласът на Уийд звучи пресилено. Дали си мисли, че може да бъде записан? Тогава Уийд спира и се обръща към него:

— Искаш ли да се върнеш, Партридж? Това може да се уреди.

Партридж има усещането, че това е постановка. Той казва онова, което Уийд му прошепна да каже:

— Искам да видя бебетата.

Уийд кимва, без да показва какъвто и да е намек за чувства.

Започват да вървят и скоро завиват по коридор, от едната страна на който са наредени прозорци. Партридж отива до стъклото и вижда редици миниатюрни инкубатори. Бебетата са толкова малки, че могат да се съберат върху мъжка длан. Някои спят, други ритат. Устите на някои от тях са отворени и те плачат, но прозорците най-вероятно са звукоизолирани, защото той не чува нищо. Вътре в бебешките инкубатори и над тях има екрани, на които се появяват човешки лица. Лицата гледат внимателно бебетата: те се усмихват и премигват, устните им също се движат, сякаш пеят.

Една сестра минава покрай единия ред, а после и покрай следващия.

Партридж докосва стъклото и то е топло.

— Какво ще стане с тях?

— Ще бъдат отгледани в идеално структурирана среда, където ще получат най-доброто образование, физически способности и обич.

— А родители, които да ги обичат?

Уийд не отговаря. Той хвърля поглед през рамо, сякаш с тях има още някой друг.

— Готов ли си да те изведат от тук?

Партридж си мисли за Лайда и тяхното бебе. Има чувството, че се намира на влак, който се отдалечава бързо от тях — годежът, сватбата… Как ще слезе от този влак?

И тогава в далечината по коридора отеква вик.

— Какво беше това? — пита Партридж.

— Какво беше кое? — отвръща Арвин, след което повтаря отново:

— Мога да наредя някой да те изведе от тук.

Партридж не му обръща внимание и бързо тръгва по посока на звука. Бекли го следва. Пазачите се сковават и слагат ръце върху оръжията си, но не ги изваждат.

Когато Партридж завива зад ъгъла, един пазач се протяга и го хваща за ръката. Неколцина други блокират коридора, застанали един до друг.

— Свали си ръката от него — казва Бекли на пазача.

— Сър? — обръща се един от пазачите към Уийд. — Трябва ли да го спрем?

— Неговите пълномощия са по-високи от нашите — отвръща Уийд. — Ако настоява да продължи, може да го направи.

Разнася се нов писък.

— По дяволите! — извиква Партридж. — Настоявам да продължа!

Пазачът отпуска хватката си. Останалите охранители се отдръпват, за да го пропуснат.

— Все още ли измъчвате хора? — обръща се Партридж към Уийд. — Това ли имаше предвид, когато каза, че давате втори шанс на някои хора?

— Протоколите, създадени от баща ти, са все още действащи. Не можем да спрем всичко. Нали не искаш сега, когато ти си шефът, нещата в Купола просто да спрат?

— Дявол да го вземе, Уийд! Няма да има повече мъчения!

— Враговете на баща ти могат да станат твои.

— Не ми пука. Край с това, спри го! Форстийд знае ли за него?

Уийд кимва.

— Той ръководи всекидневните операции, докато ти… — той спира, търсейки подходящата дума — се справиш със скръбта си. Да не говорим за предстоящата ти сватба — ти си зает.

— Аз не съм статуя, която да показват на сватби и възпоменателни церемонии, Уийд. Аз съм шефът, ясно ли е?! Аз ръководя всичко! Кажи на Форстийд, че искам среща.

Отпред се чува нов писък. Партридж се затичва по посока на него. Подминава големи, празни стаи с рафтове, пълни с тазери^[1] и малки, странни уреди, които са му непознати. В някои от стаите има камери, други са празни. В някои има метални подноси с наредени върху тях спринцовки и белезници, закачени към стената.

— Правиш още промени. Нима не знаеш как реагират тези хора на промените? — предупреждава го Уийд.

Партридж се обръща към него:

— Кой си ти, Арвин Уийд? Кой, по дяволите, си ти? Искаш всичко това да продължи ли? Защо? Просто от уважение ли?

Разнася се поредният писък — гърлен вик на мъж, който е недалеч. Партридж се затичва към една врата. Тя е заключена.

— Отвори тази врата! Веднага!

Уийд отива до един панел върху вратата. Въвежда код. Вратата се отваря и той вика:

— Влизаме!

Вътре има трима души, облечени с хирургическа екипировка, която е леко опръскана с кръв. Към стената е прикован един мъж. Партридж вижда, че по ръцете му има кървави ивици с прецизни разрези. На масата пред него има тазер, метален прът и хирургически инструменти.

— Отдръпнете се! — изкрещява Партридж.

Всички се отдръпват назад.

Сега Партридж вижда целия мъж. Тялото му е било отворено и след това зашито отново. Били са го толкова много, че цялата му кожа е насинена. Лицето му е толкова подуто, че е почти неразпознаваемо.

Сърцето на Партридж бие оглушително в ушите му. Той се приближава и казва:

— Господин…

Очите на мъжа се отварят. Да, това е той — Гласингс. Учителят му по история на света, мъжът, който му четеше лекции за красотата във варварството.

— Партридж — промълвя той с подутите си, разцепени устни.

— Учителю — казва Партридж, след което се обръща и нарежда:

— Свалете го долу! Веднага! Искам да бъде отведен в моя апартамент и никъде другаде. Искам да се грижат за него двадесет и четири часа на ден. Чухте ли ме?! Действайте!

— Той е твой враг — казва Уийд.

Партридж стиска юмрук, замахва и удря Уийд в челюстта толкова силно, че той се удря в стената и се свлича надолу по нея. Уийд го поглежда смаяно. Партридж също е изненадан. Той все забравя, че в себе си има някакво кодиране — за сила, бързина и подвижност. Не е чак като на Специалните сили, но по-добро от това на Уийд, който е получил мозъчни подобрения, но не и такива за тялото.

Партридж се обръща към останалите.

— Извикайте доктор — нарежда той. — Действайте! — след което се връща при Гласингс и го успокоява:

— Всичко ще бъде наред.

Но Гласингс е загубил съзнание. Лицето му е отпуснато.

Партридж не може да изтърпи да стои повече в тази стая. Той поглежда към всичките инструменти и равнодушните лица на останалите мъчители.

— Погрижи се да го направят, както трябва — казва той на Бекли. Партридж се отправя към вратата и подминава Уийд, който все още разтрива челюстта си.

— Къде отиваш? — пита Бекли.

— Просто остани — казва му Партридж. — Погрижи се да се отнасят към него с уважение. Погрижи се…

Но не успява дори да довърши изречението. Хвърля поглед на Уийд — сигурен е, че му се усмихва самодоволно. Иска му се да го удари отново.

Но вместо това се обръща и излиза. Гласингс. Обича го. Когато Партридж беше сигурен, че баща му не го е грижа за него, той чувстваше Гласингс като свой баща и онова, което бяха сторили с учителя му, беше нетърпимо за него.

Той чува гласа на Бекли: „Внимателно с него! Внимателно!“. След това се затичва по коридора. Кокалчетата го болят, но му достави удоволствие да удари Уийд. Не знае накъде отива, но продължава да тича, докато не стига до редицата от прозорци. Той притиска юмруците и челото си към стъклото и поглежда към всичките онези повити телца и малките им личица.

— Аз ще ставам баща — прошепва той.

Чувства се уплашен: от онова, което госпожа Холенбек беше сторила на себе си, и от онова, което бяха сторили на Гласингс, но най-вече в този момент е уплашен от деликатната кожа на пеленачетата, малките им пръстчета и очичките им, които се отварят едва-едва. Сваля юмруците си от стъклото и ги напъхва в джобовете си. Вече няма право да се страхува.