Дейвид Балдачи
Довършителката (25)

Viginti quinque
Посещението

Докато влачех крака към къщата, ме подмина карета. Едва тогава се досетих, че същата вечер е свиждането ми с Джон у Моригон. Странно как ми бе изхвръкнало от ума — обичайно се радвах на възможността да го посетя и — ако трябваше да съм напълно честна — да похапна добре.

Затичах се напред и подвикнах на Богъл, вече спрял пред дома ми:

— Дай ми само минутка.

Бързо нахраних Хари Две и се почистих, доколкото можах пред огледалото. Щом щях да посещавам луксозния дом на Моригон, исках да изглеждам прилично — или поне толкова прилично, колкото може да изглежда Уъг, притежаващ само един кат дрехи, които постоянно се нуждаят от пране.

Изтощеното куче задряма пред едва тлеещото огнище, а аз се втурнах обратно навън. Богъл шибна Слеповете и двайсет минути по-късно вече бяхме пред желязната порта, която бавно се отвори, за да ни пропусне. Чудех се какво ли ще заваря този път. При всяка наша среща Джон ставаше все по-неузнаваем.

Уилям ме посрещна, като погледът му бързо се плъзна по мен — вероятно да провери дали нямам нужда от посещение в банята. Явно бързият ми тоалет на тръгване бе дал резултат или пък му се видях безнадежден случай, защото ме съпроводи директно към трапезарията. Със задоволство видях върху масата обичайното пищно угощение.

На прага икономът ме остави, като заръча да се настанявам, добавяйки, че „мадам Моригон и господин Джон“ ще дойдат всеки момент.

„Господин Джон?“, помислих си. Досега не го бях чувала да нарича брат ми така. Усетих свиване под лъжичката и то не беше от най-приятните.

Скоро те влязоха заедно в стаята и аз се изправих насреща им.

Моригон, както обикновено, беше безупречна и блестяща, в рокля с цвят на слонова кост и коса, прибрана високо на тила. Токчетата й трябва да бяха доста високи, защото се издигаше с няколко пръста над мен. Но вниманието ми бе привлечено най-вече от Джон. Трябваше да го погледна повторно, за да се уверя, че наистина е брат ми. Както обикновено бе спретнат и излъскан, а кожата му сияеше от здраве и грижи. Но косата му бе подстригана късо, почти до кожа, разкривайки красивата форма на главата му. Именно това го правеше почти неузнаваем. Така изглеждаше много, много по-възрастен.

Носеше сини сатенени панталони, златиста жилетка, бяла колосана риза и сако в ослепително зелено, с вертикални бели ивици. Чорапите и обувките му бяха черни, като последните бяха излъскани до блясък.

След като успях да прибера увисналата си от изненада челюст, отидох и го прегърнах. Усетих напрежение в тялото му, докато го правех. Неговите обятия не съдържаха топлина, а по-скоро досада. Отдръпнах се назад и казах:

— Джон, косата ти… — Гласът ми излезе прегракнал и усетих парене в очите и носа. — Изглеждаш толкова… пораснал.

— Благодаря ти, Вега — отвърна суховато той. — Време беше да я отрежа. Постоянно ми падаше на челото и ми пречеше да работя. Как вървят нещата при теб?

Погледнах смутено старите си дрехи и прокарах пръсти през сплъстените си кичури.

— Имам много работа покрай строежа на Стената — отвърнах. — Почти не ми остава време за друго.

— Разбирам, че си се върнала в къщата на родителите ни. И че си взела куче.

Думите бяха изречени без емоция, което накара устните ми да потреперят, а лицето ми да пламне.

— Да. Луун не приема животни в Общежитието.

— Е, не забравяй какво се случи с предишното ти куче — подхвърли той, все така безразлично.

— Ще сядаме ли на масата? — намеси се Моригон, която ни наблюдаваше внимателно.

Улових се, че я оглеждам скритом, сравнявайки я с Женската от бойното поле. Трябваше да имат някаква връзка. Макар и разделени от толкова много Сесии, приликата помежду им бе удивителна.

Храната бе великолепна и както всеки път, когато идвах тук, се натъпках до пръсване. Джон, от своя страна, се хранеше премерено, с уверени движения. Учудих се колко изискано се е научил да си служи с ножа и вилицата. И все пак, когато остави приборите, в чинията му не бе останала нито троха.

След вечеря преминахме в библиотеката и аз забелязах значителни празноти по рафтовете.

— Джон е отнесъл много от книгите в стаята си — поясни Моригон, забелязала любопитния ми поглед. — Четенето е любимото му занимание. Нали така, Джон?

Той кимна енергично.

— Искаш ли да видиш стаята ми, преди да си тръгнеш, Вега? — попита и аз долових нотка от тона на онзи Младок, когото познавах толкова добре.

— Разбира се — отвърнах.

— Джон до голяма степен е поел в свои ръце проектирането на строежа — вметна Моригон.

Брат ми очевидно бе високо ценен, макар никога да не бе забил сам дори един пирон.

— Сигурна съм, че разполага с пълна подкрепа от страна на теб, Тансий и Съвета — казах.

— Разбира се. Това е всеобщо дело, в което всеки Уъгморт трябва да участва, с каквото може. — Тя се отпусна в креслото и се загледа в пламтящия огън.

Забелязах, че над камината е закачено огледало, много подобно на онова в коридора — рамката му бе образувана от многобройни причудливи влечуги, преплетени едно в друго. Зачудих се дали семейството на Моригон няма слабост към тези същества — и все пак трудно можех да си представя някой да харесва примерно Джабити.

— Изработи ли много детайли за Стената днес, Вега? — попита тя, прекъсвайки наблюденията ми.

— О, да.

— Ще трябва още да усилим темповете — каза Джон.

И двете извърнахме глави към него. Той се бе настанил зад масивното бюро в ъгъла. По вида му личеше, че често го прави и се чувства като у дома си сред това царство от книги.

— Защо смяташ така? — попитах.

— Имаме твърде малко време и твърде много неща за вършене — отвърна той, като отбелязваше нещо с перодръжката си.

— Малко време? — погледнах към Моригон. — Да не би да има някакви новини относно Кръвниците?

— Според мен мисълта на Джон по-скоро е, че нямаме представа кога могат да ни нападнат. Това придава на сроковете за завършване първостепенно значение. Не бива да почиваме нито миг, докато задачата не бъде приключена.

— Разбирам — кимнах. И наистина разбирах, може би повече, отколкото тя предполагаше. — Е, Джон, ще отидем ли да разгледаме стаята ти?

— Само не се бавете — каза Моригон, която наблюдаваше всяка моя стъпка. — С него имаме още занимания тази вечер.

Последвах брат си нагоре по стълбите. Прашните ми ботуши потъваха в мекия килим.

Той отвори една врата и двамата влязохме.

Отне ми цяла минута, за да огледам просторното помещение. Леглото изглеждаше няколко пъти по-голямо от старите ни нарове в Общежитието. До прозореца имаше дървено писалище, покрито със свитъци и пергаменти, цяла редица лъскави перодръжки и шишенца с мастило „Куик и Стивънсън“. По стените бяха окачени картини. Но най-голямо впечатление правеха книгите — струпани на купчини по рафтове, столове или просто на пода. Отворих чифт двойни врати, зад които се оказа гардеробът на Джон. Имаше безброй закачалки с дрехи, както и излъскани обувки, наредени акуратно под тях. Чекмеджетата съдържаха ризи, чорапи, бельо и други елементи от тоалета, които дори не познавах.

Джон седна зад бюрото и веднага се залови с някакви записки. Приближих и надзърнах през рамото му. Пергаментът бе изпъстрен с драскулки, най-вече цифри и формули, твърде сложни за моята неука глава.

— Какво правиш?

— Изчислявам коефициентите на натоварване на стената и необходимото укрепване. — Той вдигна друг къс пергамент, върху който имаше чертежи. — Това тук са стражевите кули, разположени през равни разстояния. Трябва да се управлява също и дебитът на водата за рововете. Да се вземе предвид наклонът, естествените препятствия…

— Разкажи ми за тези ровове.

Лицето му се озари от вълнение.

— Открих подземен извор само на два километра от линията, по която минава Стената. Разположен е по-нависоко и ще можем да използваме силата на гравитацията. Различен е от този, който водоснабдява селото, тъй че няма да има опасност за запасите ни от питейна вода.

— Да, спомням си твоята идея за две линии на защита.

— Сега я усъвършенствах още повече.

— Как?

— Ще изкопаем ровове както от външната, така и от вътрешната страна на Стената. От стражевите кули ще обстрелваме Кръвниците, които се опитват да проникнат. Ако някои все пак успеят, ще се натъкнат на нова водна преграда и тогава вече със сигурност ще ги победим, докато се мъчат да я преодолеят. Ще бъдат като Адари с подрязани крила, безпомощни и готови за клане.

Опитах се да си представя мислено идеята осъществена. Изглеждаше доста находчива и изпитах чувство на гордост от изобретателността на брат ми, макар нехайното споменаване на „клането“ леко да ме смути.

— Проектирал съм копачни машини, които ще повишат ефективността на работата — продължаваше той. — Ще се задвижват от впрегатни животни като онези, които Фермерите ползват в полето, но в много по-голям мащаб и с повишена мощност, благодарение на системите от макари, скрипци и валове със зъбни колела.

Сякаш някой разгръщаше пред мен необятната карта на неговия ум. Само като си помислех, че допреди няколко седмици си е губил времето, ходейки на Обучение с другите Младоци. Никога не го бях чувала да говори по този начин — ентусиазирано, уверено. Дадох си сметка, че целият му предишен живот в Горчилище е бил прахосан напразно. Трябвало е да настъпи криза, за да се отключат талантите, лежащи недокоснати под повърхността.

— Какво ще правиш, когато Стената бъде готова?

— Моригон иска лично да се заеме с обучението ми.

Виждах как само при звука на името й в очите му се появява блясък.

— Надявам се, че си щастлив от новия си живот, Джон.

— Разбира се, Вега — отвърна без колебание той.

За да съм честна пред себе си, трябваше да призная, че основната цел на тазвечерното ми посещение бе да склоня Джон да избяга заедно с мен през Мочурището. Не съществуваха никакви Кръвници и целият строеж на Стената беше една голяма лъжа. Но след подобен разговор у мен не остана и капка съмнение, че всяка възможност да си върна брат ми е отминала. Ако щях да се махам оттук, трябваше да го сторя сама.

— Е, остана ли доволна от гостуването, Вега? — попита ме малко хладно Моригон, докато ме изпращаше до вратата.

— Да. И вечерята беше превъзходна.

— Помня, че отказа да приемеш пари предния път, но сега помолих Уилям да приготви една кошница с храна като израз на личната ми благодарност, задето позволи на Джон да заживее при мен.

— Благодаря — казах. Имах своята гордост, но знаех също, че ще имам и празен стомах на сутринта.

— Моригон? — погледнах я на раздяла.

— Да?

— Онези красиви неща, които правехме в Комините…

— О, сигурна съм, че пак ще се върнеш към тях, когато Стената бъде готова.

— Чудех се, къде отиват, след като напуснат фабриката?

Наблюдавах я внимателно, за да видя каква ще бъде реакцията й.

Лицето й остана сковано — твърде сковано за такъв наглед невинен въпрос.

— При онези, които са ги поръчали, разбира се. Заможни Уъгове, които обичат да се обграждат с подобни предмети. — Тя посочи над главата ми. — Ето, тук има някои от тях. Ако не се лъжа, ти си ги изработила, нали?

Обърнах се и видях чифт сребърни свещници, окачени на стената до входа. Наистина ги бях довършила аз, преди повече от Сесия. Не очаквах да има такъв удобен пример подръка. Това ме накара още повече да се замисля.

— Благодаря за обяснението — казах.

— Е, Богъл ще те откара до вкъщи.

— Мога да повървя и пеша.

— Наистина предпочитам да вземеш каретата. Вече е доста тъмно, а знаеш, че нощите не са безопасни напоследък.

И тя влезе в къщата. В същия момент отвътре се появи Уилям, понесъл обемиста кошница, както и едно топло одеяло.

— Съгласно инструкциите на мадам Моригон — рече сухо, като ми ги подаде. — Каретата ще дойде всеки момент, трябва само да впрегнат Слеповете.

— Надявам се, че Делф се справя добре със задачите си тук — подхвърлих небрежно.

— Моля? — повдигна вежди Уилям.

— Имах предвид Даниъл Делфия, синът на Дъф.

— Знам кой е. Въпреки това не разбирам въпроса ти.

— Бях останала с впечатлението, че го ползвате за работа из къщата.

— Нищо подобно. Разполагаме с достатъчно персонал, за да удовлетворим всички изисквания на мадам.

— Е, значи съм сбъркала.

— Очевидно е така — вирна нос икономът.

Какво тогава вършеше Делф за Моригон, та да му плаща така добре?

Щом Уилям ме остави сама, чух зад себе си шум и обръщайки се, я видях отново.

Тя ме гледаше така, сякаш се мъчеше да разчете мислите ми.

— Имаш ли да ми кажеш още нещо, Вега? Което да си научила напоследък?

— Не, нямам — отвърнах след кратко колебание.

— Така и предполагах — усмихна се примирено Моригон. — Исках само да знаеш, че много скоро ще излезе специално съобщение.

— Специално съобщение? За какво?

— Нека остане изненада. Но не се тревожи. Няма да мине много време и ще научиш. — Ударението, поставено върху думата „време“, ме накара да затая дъх. — Е, лека нощ.

После се обърна и си тръгна, оставяйки ме още по-объркана от преди.