Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (54)

54

Изабел вдигна глава. Насекомите, каквито и да бяха те, отдавна си бяха отишли. Но откакто я бяха налазили по панталоните, тя не смееше да помръдне. Бяха пропълзели една след друга през нея като през камък.

Какво щяха да й направят, ако плъзнеха по голите й ръце или, не дай боже, по лицето й, като заспеше, беше друг въпрос. Тя потрепери при тази мисъл, след което отмести главата на Сюзън Хънтър, облегната толкова неудобно върху рамото й, че то бе изтръпнало.

Това бе всичко, което можеше да стори за нея, за да държи главата и лицето й над студения скалист под на пещерата. Цялата надежда да построи грамада от камъни, за да се опита да стигне дупката в покрива, вече се бе изпарила. А и Сюзън Хънтър беше толкова изнемощяла, че не можеше да я остави сама…

След като насекомите бяха изчезнали, най-вероятно в някоя цепнатина в скалите, Изабел чуваше само собственото си дишане. Преди малко беше доловила и някакво далечно слабо трополене по земята.

А сега, изведнъж, тя чу нов звук. Приличаше на ромолене на далечна река. Река ли беше?

Не. Беше нещо друго. Нещо като тропот от конски копита. После и той замря.

Изабел се изправи с мъка, нозете й трепереха.

— Помощ! — извика тя. После повтори с все сила: — ПОМОЩ!

Задумка с крака по пода и по стените на пещерата.

Шумът проехтя безнадеждно, после замря…