Лорънс О'Брайън
Йерусалимска загадка (29)

29

Сюзън затвори очи. Въздъхна с облекчение. Той си бе тръгнал.

Слава богу!

Тя запълзя на четири крака към мястото, където й бе оставил купата с ориз. Последния път оризът бе смесен с пържени яйца, което преди не бе от любимите й ястия, но сега го обичаше и бленуваше за него, след като от безкрайни часове не бе хапвала нищо.

Надяваше се този път водата да не е с ужасен вкус. Пръстите й бяха студени, чувстваше ги направо ледени, но лицето й гореше, сякаш имаше треска. Колко дни бяха изминали?

Тя потърси с опипване купата, загреба ориза с пръсти и лакомо загълта. Оризът беше сух, недоварен, но имаше вкус на яйца и за миг Сюзън се почувства в рая. Отново започна да изброява улиците в центъра на Кеймбридж. Това й бе помогнало да запази разсъдъка си през последните няколко дни.

Докато довършваше ориза, си спомни как съпругът й се опитваше да я приучи да приготвя свестни вечери. На тя все беше твърде заета за това заради служебните си ангажименти. Сега се обгърна с ръце, притисна силно гърба си в каменната стена отзад. Защо не го бе послушала? Той я беше предупредил да не идва тук. Мускулите й се стегнаха като опънати въжета.

И една сълза се търкулна по лицето й…

Не, нямаше да плаче. Нямаше да го остави да се наслаждава на риданията й.

Мъката се надигна в гърлото й, но това беше всичко.

Беше тук долу от много дни. Но защо той я държеше? Ако имаше планове за нея, защо не ги изпълняваше, а изчакваше?

Това начин да я измъчва ли беше? Тя удари с юмрук по камъка, нарани се, но й бе все едно. Удари го пак. Дали беше заради онова, което бе споменала на Кайзер за книгата? Беше ли го разказал на похитителите й?

И дали залавянето й щеше да доведе до някакво важно събитие?

Бе чела за изгорени на кладата хора в Европа — катари, вещици, евреи. Понякога те били държани в килии, близо до които се извършвала екзекуцията. Това само по себе си сигурно е усилвало неимоверно страховете им.

Плануваше ли той подобна смърт и за нея? Не можеше да се освободи от тази мисъл. Знаеше как бе загинал Кайзер. И сега бе в ръцете на убиеца му. Това я караше да се разпищи…

Как можеше да се случва подобно нещо в двадесет и първи век?

Изгарянето можеше да бъде много бавна смърт. Можеше краката ти буквално да се разтопят, преди още да си изпаднал в несвяст. Непрестанно горящата болка те държи в съзнание.

Беше чела за хиляди жертви, изгорени в погроми из цяла Европа през миналите векове. Знаеше, че тази традиция води началото си от древни времена, още от келтите. Те изгаряли враговете си в гигантски, изплетени от ракита статуи. Имаше доказателства, че в Картаген са правели по подобен начин детски жертвоприношения…

Беше ли способна да избегне тази съдба? Щеше ли да може да се самоубие, преди да й се случи това? Тя потрепери. Главата й се допря до студения камък зад нея. Можеше да вземе подобно решение само ако имаше подходящ инструмент за осъществяването му.

А все още нямаше такъв.

Беше се опитала да огъне съда от храната, да види дали може да отчупи някой остър край, но не успя. Също така бе потърсила в тъмнината някой твърд отломък от камъните покрай нея, но не намери.

Трябваше отново да се разтърси.

Да започне да мисли. Това поне щеше да я държи заета за следващите няколко часа, докато пак заспеше и започнеше да сънува храна и горящи огньове…