Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (6)

Глава 5
Криминален Виргилий: Путин и бандитският Петербург

Сред хората, които съгласно съвременната руска класификация принадлежат към „демократичния лагер“, е прието да се смята, че Владимир Путин е помогнал на своя политически баща Анатолий Собчак да установи контакт с органите на КГБ, които уж контролират северната столица в момента на избирането на Собчак за кмет на Санкт Петербург през юли 1991 г. Това едва ли е така. Поне по две причини.

Колкото и странно да звучи за неподготвеното ухо, но в късния СССР КГБ при цялото му външно могъщество не се ползва от политическа власт. Още навремето „великият вожд и учител на всички народи на СССР“, главата на Комунистическата партия и на съветската държава от януари 1924 г. до март 1953 г. Йосиф Сталин дава да се разбере на ръководителите на спецслужбите, че колкото и широки да са техните пълномощия, колкото и голям арсенал от административни и технически средства да притежават, те политически напълно зависят от него, едноличния управител на страната и лидер на Комунистическата партия. Хенрих Ягода (1936) и Николай Ежов (1938) са свалени от постовете си в момента, в който престават да го устройват напълно.

Лаврентий Берия успява да надживее тиранина, ако се вярва на версията, че именно той е организирал отравянето на кумира на 2 март 1953 г., като по този начин спасява своя живот, живота на другарите Молотов, Маленков и Булганин, както и на няколко десетки хиляди евреи, които с ужас очакват да бъдат преселени в Сибир. Но по онова време Берия вече не е шеф на спецслужбите, а първи заместник на ръководителя на съветското правителство и отговаря за „светая светих“ — за проекта за създаване на ядрено оръжие, и лостовете, които той задейства, далеч невинаги са формално свързани с йерархията на Комитета за държавна сигурност (КГБ).

Същото става и при Леонид Брежнев: през 1964 г. председателят на КГБ на СССР и бивш шеф на Комсомола (ВЛКСМ — младежката организация на КПСС) Владимир Семичастни допринася много за свалянето на Никита Хрушчов и за възцаряването на Брежнев на престола като Генерален секретар на КПСС. Въпреки това още през май 1967 г. Брежнев, сякаш нищо не е било, сваля Семичастни и го назначава на откровено синекурна длъжност. За шеф на КГБ Брежнев назначава своето протеже Юрий Андропов, който — въпреки стереотипните псевдоисторически представи, никога не е бил кадрови чекист, а на „Лубянка“ идва от ЦК на КПСС, където завежда отдела за връзки с „братските“ комунистически партии от социалистическите страни. На „Лубянка“ той изпълнява главното поръчение: да държи спецслужбите под ефективния контрол на Брежнев и компания. За първи заместници на председателя на КГБ Андропов са назначени още по-доверени на „скъпия Леонид Илич“ хора — генералите Цвигун и Циньов.

Нещо повече, през август 1991 г. КГБ на СССР, който разполага с огромен и напълно законен съгласно конституцията и законите на СССР силов ресурс, не прави нищо, за да предотврати катастрофата и разпада на съюзните органи на властта. Аз, тогава юноша от късния Съветски съюз, си спомням това, видях го с очите си как на 22 август 1991 г. тълпата събаря от постамента гигантската статуя на „кървавата гебня“^[1] Феликс Дзержински, издигната на площада, който носи неговото име. А хиляди въоръжени чекисти безмълвно наблюдаваха това безобразие през посивелите прозорци на прославеното здание на „Лубянка“. Не им бе заповядано и те нищо не можеха да ни направят — на нас, невъоръжените московчани, опиянени от внезапното освобождение от о Бозе починалия съветски тоталитаризъм!

През август 2001 г., когато в Русия на широка нога се отбелязва десетата годишнина от пуча на Държавния комитет по извънредни ситуации (ГКПЧ) и фактическото крушение на СССР, кореспондентът на „Независимая газета“ пита последния председател на КГБ Владимир Крючков (бивш шеф на Секретариата на Андропов и глава на ПГУ, външното разузнаване): защо всесилната „Лубянка“ не спаси своята държава? И получава достоен отговор: решение от такава важност може да вземе само Върховният съвет на СССР, а той просто не успява да се събере.

Voila!^[2] Разбира се, след това гордите ветерани от КГБ устно и писмено в безброй интервюта и лъжливи книжлета ни уверяват, че едва ли точно тяхната „кантора“ е довела начело на властта Елцин и Путин. И че кагебистите винаги са гледали 120 години напред в историята и 8 километра в нейната дълбочина. Не им вярвайте, приятели, това е пълна глупост! През 1991 г. КГБ се превръща в един гигантски, затлъстял, тромав, неспособен да лови дори и мишки проскубан тигър, чиито нокти са затъпели от драпане по избелелия съветски килим; той се чуди да продължи ли да ги точи в плюшеното кресло, или да изчака още малко. А през това време вече изнасят креслото от имперската приемна, както изглежда, завинаги.

Така че няма основание да вярваме, че в трескавата атмосфера в Петербург през 1991 г. объркалият се КГБ би могъл да окаже съществено влияние върху каквото и да било, още повече пък да реши съдбата на града. Тогава Собчак разбира това не по-зле от нас днес.

Както вече стана ясно от нашето повествование, към времето на описаните събития за КГБ Путин е пълен аутсайдер, неудачник, отзован от Дрезден с голямо, незаличимо петно върху репутацията си. Нима такъв човек би могъл да отвори пред кмета на Питер, който тогава неформално е един от най-влиятелните политици в Русия, някакви секретни вратички на спецслужбите, зад които се пазят тайните на властта?!

Не, нещата са по-прости и същевременно по-сложни!

По онова време две трети, ако не и повече, от икономиката на града се контролира от организирани криминални групировки. Най-големите от тях са Тамбовската (с главатар Владимир Кумарин-Барсуков) и Малишевската (с предводители Александър Малишев и Генадий Петров). На пазара на организираната престъпност действат и други играчи: Витка Антибиотик, Константин Яковлев (Костя Могила^[3]) и други.

Съдбите на тези хора, с чиито имена и прозвища през 90-те години плашат децата в северната столица, се развиват различно. Витка Антибиотик и Костя Могила загиват. Малишев и Петров са осъдени на затвор в Испания за пране на пари при закупуване на недвижими имоти. Кумарин-Барсуков, оцелял след няколко атентата, при които загубва едната си ръка, от 2007 г. е в следствения изолатор в Москва. От една страна, Путин сигурно би искал да забрави за „бандитското“ и „славно“ последно десетилетие на XX век с неговите специфични герои с автомати „Калашников“ и килограми златни вериги около дебелите вратове. От друга страна, „время, столкнувшись с памятью, узнает о своём бесправии“^[4].

Бидейки истински руски интелигент, донякъде дори твърде подчертано, Анатолий Собчак не би могъл нито да контактува с такива хора и структури, нито да се ориентира каква е тяхната роля в икономиката на града. Ето къде се оказва необходим безотказният Владимир Путин с неговия нов кръг от помощници: Игор Сечин, Иля Трабер (с прякор Антикваря), Генадий Тимченко и т.н. Появяват се и силови фигури, способни да разговарят с криминалитета на един и същ език в прекия и преносния смисъл. Например Роман Цепов (Бейлинсон), шеф на охранителната агенция „Балтик ескорт“, и неговият партньор Виктор Золотов: първият отдавна е мъртъв, отровен през 2004 г. от неизвестни злосторници (подробностите по-нататък); вторият е генерал-полковник, ръководител на Службата за безопасност на президента (СБП) на Русия. Това е същият човек, който с тъмни очила, по подобие на героите от филма „Мъжете в черно“, често се извисява зад темето на Путин, а през 2008–2012 г. успява да се извисява известно време и зад Дмитрий Медведев.

Освен това Путин съумява да направи това, което Собчак никога не би могъл — да осигури сив поток от парични средства непосредствено за нуждите на ръководството на кметството. За тази цел са създадени и съмнителни бизнес схеми:

— получаване на подкупи чрез оказване на свръхскъпи правни услуги от юридически фирми, близки до Путин, или продажба на антикварни вещи по многократно завишени цени;

— овладяване на контрола над „апетитни“ предприятия в Санкт Петербург и Ленинградска област, като нефтения комбинат „Киришинефтеоргсинтез“ (тук се заражда и деловото партньорство между Путин, Г. Тимченко, номинален собственик на нефтотрейдера Gunvor, и С. Собянин, сегашния кмет на Москва, който по онова време представлява интересите на нефтодобивниците от Ханти-Мансийск);

— контрабанда на мебели от Финландия за Санкт Петербург през Карелия — така Путин се запознава с министъра по сигурността на Карелия Н. Патрушев, бъдещ шеф на Службата за безопасност (ФСБ) на Руската федерация и с неговия заместник Р. Нургалиев, бъдещ федерален министър на вътрешните работи.

Ето на какви проекти, качества, способности и умения на Путин се дължи стремително растящото му влияние в обкръжението на Собчак. Разбира се, не бива да забравяме и личната му преданост и умението му да създава усещането за комфорт у шефа — в това отношение Путин няма равен на себе си.

Съвсем не е случайно, че в началото на 1996 г. именно Путин оглавява регионалната петербургска структура на правителствената партия „Нашият дом е Русия“ (Наш дом Россия — рус.) и личния предизборен щаб на Собчак. Интересно е, че куратор на нашия герой по партийна линия е не някой друг, а тогавашният фаворит на Виктор Черномирдин, днес опозиционер и съпредседател на либералната партия „РПР — Парнас“ Владимир Рижков). През май 1996 г. се предвижда да се проведат избори за губернатор — така трябва да се нарича главата на Санкт Петербург, тази северна Палмира, люлка на три революции и неформален център на руската демократична мисъл. Лагерът на Собчак не се съмнява в победата си и никой даже не се замисля дали политическият опит на Путин е достатъчен за решението на тази свръхзадача.

През това време в Москва се провежда среща между Собчак и Елцин, която нанася съдбоносен удар върху позицията на кмета на Петербург и едва не погребва нашия герой.