Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Владимир. Вся правда о Путине, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
2,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Станислав Белковски

Заглавие: Путин

Преводач: Стефан Върлаков

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Биография; Историография

Националност: руска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Венелин Митев

Художник: Dietmar Dragunski

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1479-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693

История

  1. —Добавяне

Глава 3
Легендата за КГБ. Джеймс Бонд или Шивача от Панама?

Официалната версия, която е и легенда (в руската политика тези думи почти винаги са синоними), гласи, че Путин мечтае от дете за КГБ — от момента, когато гледа култовия телевизионен сериал „17 мига от пролетта“, заснет от режисьорката Татяна Лиознова по сценарий на Юлиан Семьонов. Оттогава той вярва във всемогъществото на спецслужбите.

Дванайсетсерийният филм вижда бял свят по екраните на съветската телевизия през 1978 г. Главният герой — щандартенфюрер Щирлиц, е съветски разузнавач, който в действителност (тоест по съветския си паспорт, пазен в някой таен московски сейф) се казва Максим Максимович Исаев, съветски полковник. Юлиан Семьонов, автор на историята, която става основа на сценария, е влиятелен съветски журналист, според слуховете тясно свързан с КГБ на СССР. Истината е, че всъщност Щирлиц-Исаев няма никакво отношение към КГБ, който тогава е съставна част от НКВД — Народния комисариат, тоест Министерството на вътрешните работи. Като шпионин, който е в ролята на немец и верен служител на Третия райх, той шпионира за съветското военно разузнаване — Главното разузнавателно управление (ГРУ) към Генералния щаб на въоръжените сили на СССР. Впрочем повечето съветски зрители не се ориентират в нюансите и организацията на спецслужбите и по традиция смятат Щирлиц за „кагебист“.

Сериалът е заснет на черно-бяла лента, но невероятно красиво, особено по отношение на нацистката символика и военните униформи. Неслучайно след първите серии на филма в големите градове на Съветския съюз се формират групи от любители на нацистката стилистика, очаровани от костюмите на Hugo Boss. Но изпадналият в маразъм съветски режим не отчита това. По онова време той вече отчаяно недооценява естетиката и решително отказва да разбере евентуалното й превъзходство над етиката. Да не говорим за предимствата на красотата пред скучната като ноемврийски дъжд система на съветските идеологически догми.

Но най-красив е главният герой Щирлиц в изпълнението на легендарния съветски артист Вячеслав Тихонов. След появата на „17-те мига“ в Тихонов се влюбват стотици хиляди жени от целия Съветски съюз. Той е отрупван с писма с най-романтични признания. Трябва да отбележим, че самият Тихонов почти не се възползва от своята популярност. Тайната на скромното поведение на кумира разкрива впоследствие неговата първа съпруга, народната артистка на СССР Нона (Ноябрина) Мордюкова: Тихонов не се интересува особено от секса и е доста слаб в леглото. Случва се, особено ако се разкъсваш между мисията на щандартенфюрер от Schutzstaffel и мисията на полковник от ГРУ към Генщаба!

Съгласно официалната биография този сериал оставя дълбоко впечатление у Путин. „Преорал го дълбоко“, както се изказва по друг повод в началото на XX век основателят на СССР Владимир Ленин. Тоест В. В. П. даже сам проявява инициатива и постъпва на работа в „органите“. След това се оказва в престижното Първо главно управление на КГБ на СССР (Външното разузнаване) и е изпратен в Дрезден на длъжност директор на Дома на съветската култура на ул. „Радебергерщрасе“.

Впрочем съществуват и други версии, които изглеждат не по-малко убедителни. Според една от тях Путин никога не е служил в разузнаването, той се води към така нареченото Пето главно управление на КГБ на СССР, на което е възложена борбата с различно мислещите и следенето на политическите противници на режима. Основното му задължение в Дрезден е да донася за дейността на съветските командировани и на студентите.

Разказва се една красива приказка как след падането на Берлинската стена Путин спасява дрезденския Дом на съветската култура от погром и разграбване. Струва ми се, че е само измислица. Съветската кариера на 37-годишния майор в КГБ би могла да приключи завинаги, когато през 1980 г. той се сприятелява с гражданина на ГДР, някой си Клаус Цухолд. Двамата заедно пият бира, спортуват, разговарят на разни теми. Но в края на 1989 г. става ясно, че Цухолд е не само агент на ЩАЗИ (спецслужбата на ГДР), но и агент на немската разузнавателна служба БНД (BND). И той издава на западногерманското разузнаване имената на 15 сътрудници на съветските спецслужби, които научава от самия Путин. Нашият герой се спасява само благодарение на близкия разпад на СССР. Той е отзован от Дрезден и назначен на направо унизителната длъжност помощник на заместник-ректора на Ленинградския държавен университет Юрий Молчанов. Впоследствие благодарение на това Русия получава своето трето лице за цели 10 години, но това е друга история, на която ще се спрем по-късно. И така, ако не са крушението на СССР и Анатолий Собчак, Путин и досега щеше да си е дребен чиновник.

Но в ГДР приятел №1 на Путин е още един човек — Матиас Варниг, за когото си заслужава да поговорим отделно и подробно. Някога незначителна фигура, днес той е една от най-влиятелните личности не само в руския енергиен сектор, но и в политиката на Русия (в най-широк смисъл) изобщо. Съгласно най-разпространената версия той се запознава с Владимир Путин през 1990 г. чрез Клаус Цухолд. Сега 57-годишният Матиас Варниг е една от ключовите фигури в горивно-енергийния комплекс на Путинова Русия, член на директорските съвети на най-големите енергийни компании, в това число „Транснефть“ и Nord Stream AG. За разлика от много свои съратници и опоненти, нашият герой умее да бъде благодарен.

Nord Stream е дъщерна компания на руския газов монополист „Газпром“ и се занимава с осъществяването на един от любимите проекти на Путин — газопровода „Северен поток“, който минава по дъното на Балтийско море. Благодарение на него Русия успява да намали своята зависимост от транзитните страни Украйна и Беларус, които постоянно се опитват да диктуват на Кремъл свои условия. Освен това Варниг е член на Съвета на директорите на банка „Россия“, собственост на приятеля на Путин Юрий Ковалчук. Той е и независим директор в Съвета на директорите във ВТБ, в компанията „Роснефть“ и в UC Rusal на Дерипаска (№14 в списъка на Forbes). Също така е председател на Съвета на директорите на „Транснефть“, държавна компания, която се занимава с износа на руското „черно злато“.

Както пише списание Forbes, Матиас Варниг е бивш служител на HVA, външното разузнаване на ГДР, което влиза в световната тройка на най-добрите. От Щази започват да се интересуват от якото момче от интелигентно семейство, докато служи в полка „Дзержински“, елитното подразделение на МДБ. След като се уволнява от армията, той постъпва във Висшия институт по техника и икономика в Берлин (оттук идва прякорът му Икономиста). В разсекретените архиви на Щази, достъп до които получават журналистите от Wall Street Journal, е отбелязано, че Варниг е преминал петгодишен курс за внедряване в западната банкова система.

След това той става отличен вербовчик, който „използва за мотивация за сътрудничество не идеологията, а приятелството“, по думите на неговия бивш началник Вайгелт. И действително, под прикритието на търговското представителство в Дюселдорф, Варниг бързо си създава необходимите връзки, в това число и с банкерите от Dresdner Bank. От него започват да се получават ценни документи.

Адвокатът на Варниг отрича, че целта на неговия клиент е била да проникне в Dresdner Bank, но в архивите на Щази са намерени и възстановени част от изтритите при ликвидирането на МДБ дискове с негови донесения.

След обединението на Германия Икономиста все пак е приет на работа в Dresdner Bank През 1990 г. го наема бившият CEO на банката Бернхард Валтер, който по това време отговаря за операциите в Източна Европа. На въпроси, зададени от Forbes, Валтер отказва да отговори, а в интервю за Manager-Magazin през 2005 г. той заявява, че няма понятие за шпионското минало на „референта от Министерството на икономиката на ГДР“ и че едва след няколко години последният му признава всичко. А след като през 1995 г. Конституционният съд на Германия освобождава бившите агенти от отговорност за шпионаж, този въпрос отпада от само себе си.

През 1991 г. като сътрудник на Dresdner Bank Варниг заминава за Петербург, за да подготви откриването на представителство. За тази цел той използва познанството си с Путин, тогава председател на Комитета за външни връзки при кметството. В това си качество именно той издава разрешенията за откриване на офиси на чуждестранните компании.

Постепенно отношенията между Варниг и Dresdner Bank, от една страна, и Путин, от друга, стават все по-тесни и лични. Жената на банкера от Хамбург Ирене Пийтч, която е приятелка на Людмила Путина, в своята книга „Странна дружба“ (Irene Pietsch, Heikle Freundschaften. Mit den Putins Russland erleben, Wien, 2001) си спомня как през 1994 г. Путина попада в тежка автомобилна катастрофа. Пийтч пише, че председателят на управата на „голяма немска банка осигурява лечението й в немска клиника“. Семейството на Пийтч и семейството на Путин са свързани с особени отношения. Наистина, това е преди Путин да стане президент. Именно те приучават Путин към някои забранени (за съветските граждани) плодове на капиталистическия свят и така го подготвят за бъдещата му роля на The Burger King — краля-буржоа, първия в историята класически европейски потребител на руския трон, този, който волно или неволно благославя в началото на 2000 г. създаването на класата на РОГ. Самият той би могъл да стане типичен неин представител, ако не е бремето на монаршеските задължения, безжалостно стоварено върху плещите му от семейството на Борис Елцин.

Ирене споменава и за московско семейство източногерманци, „с които Путин се запознава още в Дрезден“. Главата на това семейство е високопоставен банков мениджър, който организирал лечението. (Впрочем тези признания поставят под съмнение питерската версия за запознанството с Путин и по-скоро потвърждават дрезденската.)

А в това време Питерският клон на Dresdner Bank увеличава оборотите си. По разказите на Варниг негови клиенти стават новгородското химическо предприятие „Акрон“ на Вячеслав Кантор (сега №39 в списъка на Forbes), „Киришский НПЗ“, част от „Сургутнефтегаз“ на Владимир Богданов (№34), който още оттогава работи с Генадий Тимченко, добър приятел и делови партньор на Путин, а също така и „Северсталь“ на Алексей Мордашов (№3). Банката не бяга и от малки сделки. През 1995 г. тя купува за сметка на швейцарска фирма част от „Гранд хотел Европа“, в чийто Съвет на директорите влиза бъдещият шеф на „Газпром“ Алексей Милер.

Но немските банкери се стремят към големите сделки. Когато „Газпром“ излиза на западните пазари, предлагайки 1% от акциите си като ADR, организатори на операцията са DrKW и Morgan Stanley. През 1997 г. монополистът тегли кредит от 2,5 милиарда долара от консорциум начело с Dresdner Bank за строителството на газопровода „Ямал — Европа“. И тогава за издаването на конвертируеми облигации на стойност 3 милиарда долара банката наема DrKW като консултант.

Защо „Газпром“ обикновено предпочита Dresdner Bank и нейната дъщерна фирма? Бившият шеф на „Газпром“ Рем Вяхирев си спомня, че „те предлагаха най-добрите условия“. Политиката на Dresdner Bank става разбираема от публичните конкурси в края на 90-те години. Например, когато през 1998 г. Министерството на държавните имоти на Русия подготвя приватизацията на „Роснефть“, DrKW надделява над лондонската NatWest Securities, като предлага 2,5 пъти по-ниска оферта.

Само парите ли влияят? Ненапразно г-н Ложевски от Deutsche Bank нарича Варниг „уникален relationship banker“[1]. Dresdner Bank като банка и Варниг като мениджър умеят да вникват в задачите, поставени от държавата. Ето няколко примера.

В началото на третото хилядолетие Владимир Путин започва война срещу няколко олигарси, преди всичко срещу Михаил Ходорковски, и се нуждае от банкер, готов да поеме репутационни и юридически рискове. Битката избухва през 2000 г., когато „Газпром“ отнема от Владимир Гусински телевизионния канал НТВ. Тази победа обаче не радва особено „Газпром-медия“: ежемесечно издръжката на телевизията струва 7 милиона долара. Някои ръководители решават да продадат поне част от НТВ. Купувачи се намират: „Алфа груп“, „Интеррос“, „Межпромбанк“, немската Kirch Gruppe. Сделката не се осъществява, но е извършена оценка на активите.

Отначало оценката е възложена на Deutsche Bank, но скоро е прехвърлена на Dresdner Bank, спомня си Ложевски, който по това време работи в Deutsche Bank. Защо? Роля изиграва „разумното съчетание от великолепни лични отношения и ценови показатели“. Би могло да се очаква, че щом няма сделка, няма и заплащане и „Газпром“ не смята да плати на банката за несвършена работа. Но Варниг е истински майстор на компромиса. Той настоява и Deutsche Bank да получи своето: сделката пропада не по нейна вина. В банката остават доволни, припомня си Ложевски, тъй като и репутационните рискове са избегнати, и парите са спечелени.

Доверието към Варниг от страна на близкото обкръжение на Путин расте. Като приятелски настроен към основните акционери, авторитетен директор с връзки в световните банки, през 2003 г. банкерът става член на Съвета на директорите на банка „Россия“, собственост на президентски приятели. През 2004 г. „Газпром“ продава каптивния застраховател „Согаз“ на банка „Россия“, чийто бизнес веднага се разраства благодарение на новите клиенти — държавни компании. Чрез „Согаз“ банка „Россия“ се сдобива с контрола над УК „Лидер“, който се разпорежда с 43% от „Газпром-банк“. По-нататък, купувайки телевизии, продавачи на реклама и вестници, Юрий Ковалчук със своята банка „Россия“ се превръща в медиен магнат.

Но главната проверка за лоялност Варниг преминава с „Делото ЮКОС“, когато империята на Михаил Ходорковски е продадена на търг заради неплатени данъци.

Най-напред през 2004 г. за продажба е предложено съкровището на ЮКОС — „Юганскнефтегаз“. Правителството възлага оценката на DrKW. Тази поръчка банката на Варниг получава без всякакъв конкурс.

„Не съм уверена, че много инвестиционни банки биха пожелали да участват в това поради възможните репутационни рискове“, е мнението на анализатора от Standart and Poor’s Елена Ананкина.

Заемайки се с оценката на „Юганскнефтегаз“, Dresdner Bank попада в неудобно положение. Ако се пресметне по пазарни цени, възложителят ще остане недоволен. Ако се понижи цената, деловите кръгове надали ще го забравят. Банката, макар и не много елегантно, съумява да излезе от положението: тя оценява „Юганскнефтегаз“ на 18,6–21,1 милиарда долара, но без дълговете. За сравнение: оценката на J. P. Morgan за ЮКОС е малко по-висока: 19–25 милиарда долара. Но Dresdner Bank се застрахова: ако се пресметнат данъчните претенции, стойността на главното добивно предприятие на ЮКОС би паднала на 10,4 милиарда долара. А при продажба на миноритарния пакет акции се предвижда дискаунт от 15 до 60%.

Естествено чиновниците избират последния вариант: 76,8% от „Юганскнефтегаз“ (100% обикновени акции) са продадени за 8,6 милиарда долара. Купува ги компанията еднодневка „Байкалфинансгруп“, която няколко дни по-късно става собственост на „Роснефть“. Пред управителното тяло на ЮКОС Стивън Тиди нарича продажбата на „Юганскнефтегаз“ „организиран от правителството грабеж за разчистване на политически сметки“. Такава оценка („грабеж посред бял ден“) дава и Андрей Иларионов, който тогава заема официалната длъжност съветник на Путин по икономическите въпроси.

Но към Dresdner Bank претенции няма, спомня си бившият юрист на ЮКОС Дмитрий Гололобов: „Оценката на банката беше близка до пазарната, не можеше да се възрази“. Услугата на Варниг не е забравена. Dresdner Bank става консултант по сливането на разрасналата се „Роснефть“ с „Газпром“ (което не се осъществява). Не един път Варниг обслужва държавни интереси. През 2005 г. той участва в синдикацията на кредит от 7,5 милиарда долара за държавния „Роснефтегаз“. Компанията използва средствата за изкупуване на 10,74% от акциите на „Газпром“ от дъщерните му компании. Тази сделка дава възможност на държавата да консолидира контролния пакет и да либерализира пазара на акциите на „Газпром“. След още една година Dresdner Bank става един от организаторите на първичното публично предлагане на „Роснефть“.

Животът на Варниг изглежда напълно благополучен: авторитетен ръководител на „Северен поток“, шеф на бързо развиващия се бизнес на Gazprom Schweiz, участник в Съвета на директорите на три големи държавни компании, без да има обременителни функции. Тази идилична картина е нарушена, когато EN+ на Олег Дерипаска издига Варниг в Съвета на директорите на UC Rusal. Немският специалист по тайни, прикрити операции, попада в пъкъла на корпоративната война в най-голямата в света алуминиева компания. Но наивно е да се мисли, както правят мнозина, че Путин е натрапил Варниг на Олег Дерипаска. Вярно е по-скоро обратното. Дълги години функциите на политическо прикритие на Дерипаска като старши акционер в „Русал“ изпълнява семейството на Борис Елцин: през 2001 г. бизнесменът много удачно се жени за Полина, дъщерята на Елциновия зет и бивш сив кардинал в Кремъл Валентин Юмашев. След това заслужено получава прозвището „зет на квадрат“ и „два пъти зет“ (зет на зетя на Елцин). Но към края на миналото десетилетие става очевидно, че елитният брак се разпада. През 2011 г. вече е ясно, че разводът между Олег и Полина е неизбежен. Още повече че новата любов на дъщерята на Юмашев е Дмитрий Разумов, топ мениджър на компанията „ОНЕКСИМ“, подчинена на Михаил Прохоров, един от миноритарните акционери в UC Rusal и опонент на Дерипаска. Тук вече Варниг става необходим като прикритие и канал за постоянна пряка връзка с Путин.

Всичко това е само бизнес, макар и много голям. За възраждане в Русия на някакъв аналог на съветските спецслужби не може да става и дума.

Така че действащият президент на Руската федерация с всичките си КГБ истории напомня повече Хари Пендел, героя от известния роман „Шивачът от Панама“ на Джон Льо Каре, отколкото Джеймс Бонд, супершпионина от Секретната служба на Нейно Величество. В романа Хари Пендел е шивач, който шие костюмите на президента на Република Панама. Той (шивачът, не президентът) е завербуван от британското разузнаване, което му предявява компромат, а именно, че шивачът лъже, че има ателие на лондонската улица Saville Row, която е светая светих на майсторите шивачи. Дълго време г-н Пендел се прави на истински шпионин, способен да измъква конфиденциална информация от своя клиент, президента на Панама. В резултат Пендел съумява да убеди шефовете си, че е начело на мрежа от бунтовници, които могат да провалят сделката за продажба на Панамския канал на Китай, и благодарение на това получава солидни средства за организацията на заговора. Само по чудо работата не стига до истинска война.

Към външното разузнаване Путин винаги се е отнасял с подозрение, внимателно, а с течение на времето — и с известно снизхождение. Напълно вероятно е това да се дължи на предположението му, че Службата за външно разузнаване (СВР) на Руската федерация (приемник на ПГУ на КГБ на СССР) е предоставила на Артьом Боровик сведенията за неговото детство. Затова едно от първите мащабни решения на Путин през май 2000 г. е да смени директора на СВР на Руската федерация Вячеслав Трубников (креатура на Евгений Примаков) със Сергей Лебедев (бивш съветски резидент в ГДР). А през 2007 г. Путин назначава за шеф на разузнаването експремиера Михаил Фрадков (с прякор Мечо Пух), когото останалите ветерани от системата възприемат като анекдот. Именно при Фрадков деградацията на СВР достига до скандално позорно равнище: случая „Чапмангейт“ по името на руската гражданка Ана Чапман, лъжешпионка с леко поведение. В тази афера няколко човека, които нямат никакво отношение към СВР, са арестувани от американските спецслужби като руски шпиони. Впоследствие става известно, че по техните сметки са превеждани големи суми, без никое от тези момчета да върши реална разузнавателна дейност. Тоест парите са крадени. Москва и Вашингтон прикриват големия скандал и колкото и да е абсурдно, Фрадков запазва поста си.

През 2011 г. в Москва, в квартирата си на ул. „Лесная“, се застрелва с почетното си оръжие легендарният Леонид Шебаршин, генерал от разузнаването, последният началник на Първо главно управление (ПГУ) на КГБ на СССР (1987–1991), тоест човекът, когото Путин би трябвало да счита за свой учител и шеф. Руският лидер не само не присъства на погребението на генерала, но даже не поднася и съболезнования. Причината не е в това, че през последните си години Шебаршин, шеф на частната структура „Руска национална агенция за икономическа безопасност“ (в която заедно с него работят и други легендарни съветски разузнавачи, като генералите Прилуков и Леонов), често се изказва критично както лично за Путин, така и изобщо за политиката на Кремъл — той прави това, в тесен кръг и формално не принадлежи към лагера на опонентите или враговете на Путин. По-скоро, защото като символ и в психологически смисъл понятията „съветско разузнаване“ и КГБ на СССР са дълбоко чужди на Путин. За него те се асоциират с унижение и край на кариерата. Обърнете внимание: нито един реален „съветски Джеймс Бонд“ не е назначен от Путин на някакво видно, изгодно, „топло“ местенце във властовите структури.

Путин е гробарят на истинското съветско КГБ, черният отмъстител, когото историята предопределя да погребе тази спецслужба в целия тоталитарен блясък на нейния късен залез. Докато това не се разбере, не може да се анализира точно нито миналото на Путин, нито неговото настояще и бъдеще.

Бележки

[1] Банкер, който организира бизнеса си въз основата на лични връзки. — Бел.пр.