Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (27)

Глава 22
Крахът на путиномиката: как и кога?

В обозрима историческа перспектива Русия я очакват много сериозни икономически проблеми. Експерти, между тях и авторът на тези страници, предупреждават още от 2004–2005 г. за това. Но управляващият руски елит не бърза да обърне внимание на предупрежденията — на всички им се струва, че ръстът на цените на нефта ще покрие всички разходи за 20–30 години напред.

Известно отрезвяване се усеща едва през есента на 2008 г. с настъпването на световната икономическа криза, която особено тежко се отразява на Русия. Сега цената на нефта отново е сравнително висока, но руският елит разбира, че краят не е далеко. Владимир Путин трябва да прояви мъдрост и да напусне своя пост не по-късно от 2018 г. Тогава ще има шанс да обвини за краха на путиномиката следващата власт.

Но дали разбира това? Ако се съди по тъжното изражение на пооправеното му от пластичните хирурзи лице, изглежда, разбира. Но съдейки по реалните му действия — по-скоро не, или по-скоро — не напълно.

Преди да анализираме перспективите за краха, нека определим понятието „путиномика“. Това название, разбира се, е условно. Този постсъветски икономически модел започва да се формира при Борис Елцин в началото на 90-те години. Но завършени очертания придобива при втория президент на Русия.

Путиномиката има две основни свойства.

Първо, това е икономика на „халявата“. Думата „халява“^[1], подобно на думите спътник, погром и перестройка трябва да влезе в чуждите езици без превод, в първичния си руски вид. Защото, да се преведе точно, е сложно, но всеки руснак я разбира без пояснения, изглежда, това е в кръвта ни. И безусловно началото й е в руските народни приказки, където за икономическите въпроси отговаря „вълшебната покривка“, която безплатно осигурява на своите стопани ядене и пиене без ограничения; и зиданата печка, от която, без да слиза, приказният герой Емеля решава всички важни въпроси. На официалния юридически език халява може да се преведе като „неоснователно обогатяване“. В путиномиката е прието да се получава облага, без да се влага реално нито ум, нито труд. Начинанията, които изискват подобни вложения, просто не се предприемат.

Второ, това е икономика на тоталната корупция. Основните икономически (както и обслужващите ги политически) решения се вземат тогава и само тогава, когато може да се открадне много. Ако не може да се открадне, не се вземат решения или просто се потулват в чекмеджето. Ето защо путиномиката се нарича още „Икономика РОЗ“ (распил, откат и занос). Убеден съм, че в лингвистичен план тези думи също ще споделят участта на думите халява и спутник.

Путиномиката не е икономика на съзиданието, а на разпределението. Източник на блага за разпределение е руската държава, бъчвата без дъно. Единственото занимание на путиномиката е как да се използва съветското наследство, тъй като след крушението на СССР на територията на Русия не е създадено нищо съществено нито в промишлеността, нито в инфраструктурата, нито в техниката, нито в науката.

Путиномиката не се управлява от държавата, както погрешно мислят някои европейци, прекалили с четеното на своите, а и на руските вестници.

Държавата е източник на ресурси и механизъм за осигуряване на корупционни доходи, но тя не е пълноценен субект, способен и призван да взема решения в собствен (тоест в общонационален) интерес. В путиномиката господстват два вида индивиди:

а) разпределящи парите, тоест тези, които отговарят за распила — разпределението на средствата, прилагания инструментариум и пропорциите;

б) охранители — хората, които пазят разпределеното (или останалата след разпределянето илюзия за материални блага).

Тези две занятия са много прости. Те се базират на разбирането, че всяко благосъстояние се дава на човека на „халява“; не са необходими нито сериозно образование, нито последователен труд за спечелването на това благосъстояние. Трябва само да се окажеш на нужното място в нужното време: например чрез шурея на шуренайката да получиш поста заместник-директор на „Газпром“, който отговаря, да кажем, за закупуването на животинско масло.

Реалният тандем, който управлява днес Русия, не е Путин-Медведев. Всичко се управлява от универсалния и повсеместен съюз между разпределящ и охранител.

Разпределящият краде, охранителят охранява, но какво точно охранява, не може сам да обясни даже и да владее членоразделната реч, което при охранителите е рядкост. Но това не е важно. Важен е неговият ексклузивен статус в тази властова система.

Пред входа на всеки скъп ресторант в Москва стои охранител. На лицето му е изписано изражение на необикновена, дори бих казал изключителна гордост. На това лице са изписани отговорите на всички въпроси, освен на един: „Ей, брато, с к’во се занимаваш тука? Защо си тук?“. Най-добрите западни ресторанти нямат охранители. Там, ако има проблем, викат полицията, защото знаят, че тя ще дойде и ще реши проблема без допълнително материално стимулиране.

Охранителят в Русия, също както този в ресторанта, не се занимава с въпросите на сигурността. Ако възникне побой, той тутакси си спомня, че законодателството на Руската федерация не му дава право да се намеси, за да не наруши човешките права. Той просто стои на входа и отблъсква клиентите с презрителен, изпълнен с животинско превъзходство поглед, все едно внушава, че охраняваният ресторант не става за хранене, а охраняваната страна (Руската федерация) не става за живеене. Ако имате някакви хуманитарни интереси, в това число и чувство за собствено достойнство, търсете друго място!

Путиномиката много обича трудно осъществимите проекти с гигантски бюджети. Причината за това е очевидна: колкото по-голям е бюджетът, толкова повече може да се открадне. Източник на бюджета по правило е държавата, която фактически не е субект и следователно може всичко да изтърпи.

Според оценките на информирани експерти разходите за Зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 г. ще достигнат 60 милиарда долара. За сравнение ще посоча, че предишната Зимна олимпиада във Ванкувър излезе по-малко от 2 милиарда долара: 30 (!) пъти по-евтино.

Защо строителството в Сочи е толкова скъпо? Защото това е субтропичен град, притиснат между планината и морето, който обективно не е пригоден за провеждане на зимни игри. Но руската власт начело с Путин разбра това едва в началото на 2013 г. — една година преди заплануваното откриване на Олимпиадата, която трябва да стартира на 6 февруари 2014 г.^[2]

В началото на февруари 2013 г. нашият герой лично пристига в Сочи, за да изпита чувство на дълбоко удовлетворение от готовността на града за провеждането на игрите. Но вместо това изпитва нещо друго: става ясно, че стойността на строителството на много обекти се е повишила в сравнение с първоначалните проектни сметки 5 или даже 8 пъти. А освен финансовите, оказва се, че има и трудно решими инфраструктурни проблеми.

След приключването на височайшата визита много влиятелни личности, които имат отношение към ставащото (включително и едрият предприемач Владимир Потанин, както и бившият министър на финансите Алексей Кудрин и вицепремиерът на Руската федерация Дмитрий Козак) заявяват, че бъдещето на спортните обекти в Сочи е мъгляво, строителството на много обекти вече е замразено, защото се е оказало нецелесъобразно или невероятно губещо.

Владимир Потанин, президент на финансово-промишлената група „Интеррос“, която се занимава със строителството на ски курорта „Роза Хутор“, обявява: „Изведнъж изненадващо се изясни, че това са планини, че тук има свлачища, че средната дълбочина, на която трябва да се вкопават стълбовете, е два-три метра, а понякога и девет метра. Такава е спецификата на грунта“.

Козак се оплаква, че преди строителството на ски трамплина е направено геодезическо заснемане и се изяснява (шест години след като е взето решението за провеждане на Олимпиадата!), че Сочи има много сложна слоеста геоложка структура, планината рязко се спуска към морето, има много блата, малки рекички, подземни води. В резултат на това всичко се руши и свлича и ненапразно в този район винаги е имало само тясна ивица земя покрай морето.

Представителят на друг крупен участник в сочинската драма — компанията „Базовый элемент“ (собственост на милиардера Олег Дерипаска, член на семейство Елцин), определя грешките като „обективни причини“: „Увеличението на разходите се наложи по обективни причини, защото бяха допуснати грешки при проектирането и планирането на обектите“.

Кудрин признава, че инвеститорите са започнали да напускат Сочи: „Когато всичко започна, ентусиазмът на много компании беше голям. Всеки си избираше някакъв клъстър, някакви видове спорт, парцели за застрояване и смяташе, че ще даде своя принос за бъдещето на олимпийското движение. Може би не са си представяли всички трудности по този път, в това число и при взаимодействието и организацията на такива големи комплекси и строежи“.

Постепенно е изоставено строителството на много хотели и Сочи може да се окаже пред огромен проблем: къде да настани спортистите и гостите? Полека-лека спира и строителството на пристанищата, чиято икономическа целесъобразност също не е пресметната предварително: оказва се, че е по-изгодно стоките да се доставят в Сочи по въздуха или с влакове.

Освен това остава съвършено неясно какво ще се случи след Олимпиадата с всичко построено. Инвеститорите вече искат данъчни облекчения, защото няма на кого да продадат построените жилища: цените са безумни, а работа в Сочи за собствените му жители отдавна няма, на олимпийските строежи работят само гастарбайтери. Много домове така ще си останат недостроени.

Освен това също така някак „изведнъж става ясно“ (в путиномиката това често се случва, защото стратегическото планиране куца с всичките си възможни крайници или направо липсва), че градът може да остане без електричество по време на Олимпиадата. Ето какво казва роденият в Сочи Борис Немцов, неуспял кандидат за кмет на града и бивш министър на енергетиката на Русия: „Сочи години наред постоянно и многократно остава без електричество… Причината е дефицитът на мощности, износените мрежи и честите скъсвания на проводниците, които минават през прохода Джубга — Сочи. След като разбират какво е положението, властите решават да построят Адлерската ТЕЦ с мощност 360 мВт, да модернизират Сочинската ТЕЦ като повишат мощността й на 160 мВт, и да изградят Кудепстинската ТЕЦ с мощност 360мВт. Първите две централи са построени… Така собствените мощности на града достигат до 540 мВт. Във върхови моменти обаче потреблението е 500 мВт. По принцип две електроцентрали са достатъчни. Но… без олимпийските обекти. Те са безумно лакоми — гълтат над 650 мВт, тоест повече, отколкото половинмилионния град! Така че по време на Олимпиадата, пък и след това, общото потребление ще надвишава 1100 мВт. Съществуващите мощности не могат да осигурят и половината. Дори да се случи чудо и да построят Кудепстинската ТЕЦ, срещу която са еколозите и жителите на града, все едно системата ще бъде в дефицит и ще трябва да се получава електроенергия отвън — през прохода Джубга — Сочи. През февруари силните ветрове и постоянните заледявания късат проводниците и стават причина за чести прекъсвания на тока. И така: най-вероятният сценарий е поради дефицит на мощности по време на Олимпиадата градът да стои на свещи, а Сочинската и Адлерската ТЕЦ да осветяват олимпийските обекти“.

Но Сочи не е главното финансово бедствие на Путинова Русия. През 2007 г. тогавашният президент на Русия Дмитрий Медведев и министърът на отбраната Анатолий Сердюков съгласуват на чернова програма за превъоръжаване на руската армия на стойност 23 трилиона рубли, или почти 600 милиарда евро.

Досега няма официално съобщение какво пише в тази програма. Едно е ясно: добронамерената цел да се възроди военнопромишленият комплекс на бившата империя не може да бъде постигната, защото руската военна промишленост е безнадеждно остаряла и вече не може да произвежда съвременна техника. Пример за това са многобройните неуспешни изстрелвания на космически спътници, които са пародия на някогашните съветски технологии. А също и скандално известната ракета „Булава“, на която не се подиграват и която не оплакват само тези, които ги мързи да сторят това.

Следователно — тъй като други варианти просто няма — 600 милиарда евро ще бъдат похарчени за закупуване на въоръжение от други страни: САЩ, страните от Евросъюза и преди всичко от Германия и Франция. Такъв прецедент вече има: през 2010 г. Русия купи от Франция четири корвета „Мистрал“. Според една от версиите, която служи за димна завеса, по този начин Дмитрий Медведев е искал да помогне на Никола Саркози да спечели френските общонационални избори през 2011 г.: френският президент трябвало да осигури поръчки за корабостроителницата в Нантер, където се правят корветите „Мистрал“. А през 2012 г. стана ясно, че в Русия, естествено, няма подходящо гориво за тях. То може да се купи само от същата тази Франция, президент на която вече е бившият конкурент на Саркози — социалистът Франсоа Оланд.

На този фон не изглежда чак толкова страшен опитът на упълномощения по правата на детето в Русия Павел Астахов, бивш адвокат на много попзвезди, да получи 20 милиарда долара за прилагането на програма за забрана(!) чужденци да осиновяват руски сираци.

При това путиномиката не зависи сама от себе си. Състоянието й се определя от два външни параметъра, върху които Русия в действителност не може да влияе:

— световните цени на нефта;

— присъствието на чуждестранен спекулативен капитал в руската финансова система.

По време на кризата от 2008 г., когато цените на нефта паднаха от 120 на 60 долара за барел, във федералния бюджет на Русия се образува дефицит от 100 милиарда долара. А паническото бягство на инвеститорите спекуланти доведе до падането на руските финансови индекси примерно три пъти.

Близките до правителството руски експерти от така наречения Център за стратегически разработки, създаден през 1999 г. за интелектуалното обслужване на Путиновото поколение управляващ елит, постоянно твърдят, че падането на световните цени на нефта под 80 долара за барел ще доведе икономиката на страната до крах. Не просто до поредната криза, а именно до истински крах, тъй като резервните финансови фондове, създадени в годините на управлението на Владимир Путин, няма да бъдат достатъчни, за да се запушат пробойните във федералния бюджет. Да не говорим за задоволяване на крещящата нужда от модернизация на националната инфраструктура (пътища, тръбопроводи и т.н.), състоянието на които с всеки изминат ден става все по-плачевно.

С тази гледна точка в последно време се солидаризира прословутият Алексей Кудрин. Независимо че излезе от състава на правителството в края на 2011 г., той си остава, доколкото може да се съди, приятел и довереник на Владимир Путин. Кудрин оглавява обществената структура Комитет за граждански инициативи, в който се подвизават бившите идеолози на „Медведевата програма за либерализация“ Игор Юргенс и Евгений Гонтмахер, основатели на Института за съвременно развитие. Комитетът за граждански инициативи днес е един от главните източници на тревожни настроения в кръговете около Путин. Оттам постоянно се носи начумерено мърморене: цената на нефта скоро ще се срине, а Русия и нейната икономика не са готови за този момент. Време е да се замислим и между другото, да съкратим безумните и безсмислени бюджетни разходи, включително и 600-милиардната програма на Медведев и Сердюков. И наистина, защо да се превъоръжава войската, която постоянно се свива като шагренова кожа, придобивайки все повече полицейски, а не военни функции. За тежка война руската армия вече не се готви, затова пък потушаването с армейски сили на евентуални вълнения в средите на разочарованите от путиновия режим руски граждани вече изглежда съвсем актуална задача.

Експертите посочват множество възможни причини, които могат да доведат до падане на цените на нефта. Главната е вероятната икономическа нестабилност на Европейския съюз и Еврозоната. Както Центърът за стратегически разработки, така и групата на Кудрин са на едно мнение, че ако Гърция излезе от Еврозоната и се върне към старата си национална валута — драхмата, — това ще довърши финансово-икономическата система на Русия. Защото Европа е главният потребител на руските енергоресурси — основната стока в износа на страната. И затова всяка икономическа болест на Европа ще се прехвърля и върху Русия, при това напълно възможно — с летален изход за нея.

Тук трябва да прибавим и намаляването на европейските покупки на природен газ — монопола за доставките извън пределите на Русия както и по-рано държи гигантският, но по мнението на специалистите в отрасъла управленски съвършено неефективен „Газпром“. Печалбите на тази корпорация, саморекламираща се като „национално достояние“ и гордост на цялата путиномика, през 2012 г. спадат с 15%, а участието й на европейския пазар се свива от 27% на 26,6%. Този процес започва веднага след кризата през 2008 г. и както изглежда, е необратим.

Дългосрочните договори с руския гигант все по-малко устройват европейските потребители: за тях вече е по-изгодно да купуват „синьо гориво“ на така наречения спотов пазар (тоест в режим на бързи доставки ad hoc). Все по-сериозна конкуренция на „Газпром“ правят Алжир и Катар, които доставят на Европа втечнен газ. За последните четири години делът на Норвегия на европейския газов пазар нараства с 15% не на последно място заради скандалните „газови войни“, които през 2005–2010 г. „Газпром“ води с неконвенционални методи срещу транзитните страни от постсъветското пространство Украйна и Беларус. Пък и откритите в САЩ големи запаси от шистов газ, чиято себестойност е значително по-ниска от цените на „Газпром“ (от порядъка на 110 долара за 1000 кубически метра), поставят под голямо съмнение перспективите на Русия като стратегически доставчик на енергоресурси за Запада. САЩ от вносител се превръщат в самостоятелен производител и износител на газ, губейки интерес към далечната, мърмореща и невинаги адекватна в своето политико-икономическо поведение Русия. С това не е наясно единствено само главният изпълнителен директор на „Газпром“ Алексей Миллер, бивш (1991–1996) пазител на ключовете от личния сейф на Владимир Путин в Смолни (кметството на Санкт Петербург).

Връх на кризата в „Газпром“ е отказът да се разработи Щокмановото газонаходище в Баренцово море (през май 2012) — може би най-голямото в Европа. Отначало възнамеряват да отложат проекта за 2018 г., но след това го отхвърлят окончателно. Причината за такъв отчаян ход е ясна: очакваше се добиваният от Щокмановото находище газ да се продава в САЩ, а сега на Щатите той дори и даром не им трябва.

Изобщо при Путин „Газпром“ не е въвел в експлоатация нито едно голямо находище на природен газ освен така нареченото Бованенковско в Западен Сибир, но неговата разработка започва още по времето на Борис Елцин, когато „Газпром“ се управлява от съвсем други хора, назначени от основателя на руския газов монопол, експремиера на страната Виктор Черномирдин.

Вече е напълно ясно, че обявените през 2005 г. планове на Путин да превърне днешна Русия в „енергийна свръхдържава“, способна да се държи на върха на „газовата игла“, са нереални. Неслучайно самото словосъчетание „енергийна свръхдържава“, с което в средата на първото десетилетие на XXI век се хвалят кремълци и газпромовци с изхвръкнали от орбитите очи и провиснали езици, вече е част от вторичните суровини.

Освен природните въглеводороди путиномиката не разполага с никакви други сигурни ресурси. Сложните технологични системи и проекти не са ни по силите. Технологичният запас, гарантиращ трайност и здравина на продукцията, наследен от СССР, е практически изчерпан.

Типичен пример за това е съдбата на още един вдъхващ гордост и широко рекламиран през 2006–2007 г. проект: самолетът за къси разстояния Sukhoj Superjet-100. Предприятието за строителството на SSJ-100 е създадено през 2006 г. във Венеция заедно с италианската компания Alenia Aeronautica. Струва ми се, че това толкова екзотично за самолетостроене място е избрано не по друга причина, а тъй като на руските самолетостроители от най-нов тип им се е приискало да се позабавляват във Венеция, защото там е хубаво, весело и комфортно.

Много пъти съм бил във Венеция и съм наблюдавал всичко това отблизо. Създателите на Sukhoj Superjet-100 наемат десетки офиси, квартири и дворци, без да се пазарят и без изобщо да дойдат в технологично съзнание, обядват и вечерят безупречно изискано в най-добрите ресторанти.

Моят венециански приятел Россано В., авиационен инженер с 35-годишен стаж, работи близо година с нашите създатели на SSJ-100, след което избяга от тях. Тогава ми каза примерно следното: „Тези хора няма да построят самолет. Самолетът изобщо не ги интересува, тях ги интересува нещо съвсем друго“.

Прогнозата на Россано В. се оправдава напълно: през май 2012 г. по време на демонстрационен полет в Индонезия SSJ-100 се разбива в планината поради отказ на навигационните системи; 45 души загиват.

Веднага след това от злополучния псевдосамолет се отказват приоритетните му купувачи: авиокомпанията Alitalia (нейният първоначален интерес към самолета е продиктуван от частна договореност между Владимир Путин и Силвио Берлускони) и Армавиа — националният авиопревозвач на Армения. От летящото менте впоследствие иска да се откаже и руският национален превозвач Аэрофлот, на когото контролиращото го руско правителство буквално натрапва SSJ-100. По данни на Аэрофлот 40% от всички повреди по време на полет се падат на новия самолет за близки разстояния, руско изобретение и производство.

А пък най-големият потенциален купувач — индонезийската компания Kartika, която планира да закупи цели 30 броя SSJ-100, неотдавна по обичайния начин просто прекрати съществуването си навярно в ужас и паника пред перспективата да се снабди със самолети, които явно не са способни да летят.

Проектът за новия самолет се превръща в лош анекдот. Това потвърждава за последен път, че самолетостроене, както и машиностроене (в предишния смисъл на тези думи) в Русия вече няма. Путиномиката трябва да унищожи високотехнологичните отрасли и практически успява да го направи. Защото такава е логиката на „халявата“.

Друг принцип на путиномиката, за който си заслужава да споменем, е следният: тъй като доходите от най-печелившите отрасли — нефтодобива и газодобива — се разпределят между малка група от частни лица, разходите за модернизация на националната инфраструктура (пътища, тръбопроводи, комунални мрежи) трябва да легнат върху плещите на населението, на редовите потребители на комуналните услуги. А тези разходи са огромни и непрекъснато се увеличават с течение на времето. Инфраструктурата е почти в пълен колапс, тъй като повече от 30 години — от времето на Леонид Брежнев — в нея не са влагани никакви средства.

Ето защо в Путинова Русия стремително растат цените на комуналните услуги. Например през 2012 г. жилищните наеми в северната столица Санкт Петербург се повишават с 40%, а в някои периферийни региони, като Мурманска област и в Алтайския край, увеличението е с цели 226% (!) Съобщенията за подобни резки скокове на тарифите предизвикват паника и у самия Путин, който изведнъж („изведнъж“ е ключов термин на прогнозистите на путиномиката) осъзнава, че бедният неплатежоспособен народ е готов още утре да излезе на улицата. Президентът на Русия разпорежда комуналните цени да се намалят рязко, но има силни съмнения, че това ще може да бъде изпълнено.

Ето какво пише по този повод известният руски икономист Никита Кричевски: „Отказът на държавата от жилищно-комуналната сфера стана един от главните провали на либерално-икономическата политика на нова Русия. Основното обяснение за плачевния социален климат в страната не е раздържавяването на собствеността, а приватизацията на непоклатимите преди функции на държавата“.

Както вярно отбелязва блестящият американски икономист Джефри Сакс, възлагайки на бизнеса задълженията да предоставя обществено необходимите услуги, това е „равносилно на превръщане на държавния монопол в частен, при който няма конкуренция в качеството на услугите“. Господа върховни бюрократи, ако някога народът масово излезе на улицата, както неотдавна се случи в България, не казвайте, че никой не ви е предупредил!

Президентът и правителството са подчинени на властта на корпоративните лобисти и окопалите се на всички нива корупционери, загрижени само как да напълнят собствените си джобове и как да задоволят исканията на олигарсите, които са ги наели, както се наемат проститутки. Най-добрият начин да спечелиш, е като обложиш с данък цялото общество и той се проявява в пълния си блясък в сферата на жилищно-комуналните услуги. Сметката е безпогрешна: човек може да се откаже от много хранителни и други стоки за широко потребление, може да се откаже от битова техника макар и трудно, но все пак може. Но не може да се откажеш от вода, от топлина, от електричество. Юздите за управление на „комуналката“ са предадени в ръцете на този, който предлага за тях най-високата цена.

Днешният комунален колапс е съпроводен с унизителна загуба от страна на държавата на ръководната й позиция в отношенията с предприемачите. Ненапразно все по-често в словосъчетанието „държавно-частно партньорство“ (зад граница терминът е Public-Private Partnership, тоест „обществено-частно партньорство“) страните, които си взаимодействат, сменят местата си и начело на процеса се оказва алчният за печалби търгаш.

Ето така е устроена путиномиката.

И тези 70–80 милиарда долара, които ежегодно (според официалните данни на Централната банка на Русия) изтичат, просто бягат от страната, не са митичните „чуждестранни инвестиции“. Това са парите на едрите бизнесмени и на висшите чиновници от самата Русия, които не вярват в своето бъдеще и в собствената си перспектива в родината.

А Путин?

Е, той ще трябва да отговаря за всичко. И колкото по-скоро си тръгне, толкова по-малка отговорност ще трябва да понесе.

Но отломките от краха на путиномиката ще засилят Европа, това е почти очевидно.