Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (26)

Глава 21
Късният Путин: перестройка-2 и бунтът на образованите граждани. Навални като шанс, съблазън и опасност

Епохата на късния Путин започва на 24 септември 2011 г. В този неделен ден по време на конгреса на управляващата (а реално напълно подчинена на Кремъл) партия „Единая Россия“ е обявена така наречената рокада: Дмитрий Медведев не се кандидатира за втори президентски мандат. Той ще бъде назначен за премиер, а Путин се връща в Кремъл.

Това известие предизвиква у активната част от руския народ разочарование, граничещо с гръмко раздразнение. Преди съобщението за рокадата мнозина вярват или искат да вярват, че „либералният“ Медведев все пак ще остане начело на държавата и за втори шестгодишен мандат (до 02.12.2018), като принципно и качествено ще намали политическата си зависимост от своя патрон В. В. П. Аз също исках да вярвам в това. Но не защото виждам някаква съществена идейна или практическа разлика между Медведев и Путин. А по-скоро заради това, че не виждам такава разлика. За режима бе изгодно да остави на трона псевдолиберал, за да достави, от една страна, удоволствие на Запада и на активните руснаци от РОГ, а от друга страна, да запази цялата власт в ръцете на Елциново-Путиновия елит. За съжаление или за щастие не само аз мислех така. Подобна гледна точка поддържаха и по-добре информирани хора. Например тогавашният вицепремиер и министър на финансите Алексей Кудрин или иконата на либералните реформи, шефът на корпорация „Роснано“ Анатолий Чубайс, който през 2010 г. направо предрече втори мандат за Дмитрий Медведев (Д. А. М.) в интервю пред вестник „Собеседник“. Влиятелният съветник на Медведев и президент на Института за съвременно развитие (ИНСОР) Игор Юргенс направо заявява в кулоарите на състоялия се в Ярослав международен форум през септември 2011 г., само броени седмици(!) преди рокадата, уговаряйки участниците в него приблизително с такива думи: „Не виждате ли, че президентът Медведев вече е взел решение да остане за втори мандат?“.

Пък и самият премиер Владимир Путин през лятото на същата година по време на визитата си в Швеция отговаря така на въпрос за следващия президент на Русия: „Решение има и то ще ви хареса“. Той надали е имал предвид рокадата, защото на прогресивната общественост и в Русия, а още повече на Запад, тя няма как да се хареса. И наистина, никак не им хареса.

Съществуват различни версии защо Путин все пак решава да се върне на президентския пост. Най-простата и най-популярна е следната: такава е била още първоначалната идея — Медведев винаги е бил само кукла и марионетка. Като всяка простичка мисъл и тази изглежда много убедителна. Но, първо, тя не се потвърждава от смисъла на казаното от информираните високопоставени лица, споменати по-горе. Второ, приемникът на Путин на висшия държавен пост по много въпроси действа напълно самостоятелно, без да търси съвет от нашия (и своя) герой. Именно Медведев започва реформата (макар и донякъде бутафорна) в Министерството на вътрешните работи на Русия, в хода на която милицията бе преименувана на полиция и примерно 200 генерали от високите нива на МВР бяха сменени. Той замисля и „модернизацията“, за която сега, по време на третия мандат на Путин, почти не си спомнят, и иновационния оазис „Сколково“ недалеч от Москва (при Медведев проектът се опитва да разцъфне, а сега умира, още преди да се е родил, след като става обект на многобройни проверки от страна на прокуратурата и следствените органи). Така че аз твърдя, че първоначален план за връщането на Путин няма. Нещо повече, към края на 2010 г. и началото на 2011 г. в обкръжението на Д. А. М. нараства увереността, че шефът им така лесно няма да си иде. Достатъчно ще бъде да приведа още един прост, но важен пример. Първият заместник-ръководител на Администрацията на президента Владислав Сурков (2008–2011), дългогодишен куратор (1999–2011) на кремълската вътрешна политика, считан за вещ познавач на интригите и кухнята на руската власт, точно в края на 2010 г. недвусмислено залага на втори мандат на Медведев. И започва да настройва вътрешнополитическата машина според това свое предвиждане. Това му струва загуба на длъжността му в Кремъл през декември 2011 г., когато върналият се Путин започва да сформира новата администрация по свой вкус. Сурков преминава в правителството на Медведев на сравнително високата длъжност ръководител на апарата, но и нея губи през май 2013 г. Противоречията между него и новия екип топбюрократи, подбрани от Путин (Сергей Иванов, Вячеслав Володин), се оказват прекалено големи, за да могат да работят заедно във „вертикалата на властта“.

Каква все пак е причината Путин да се върне?

Склонен съм да мисля, че основна роля за това има „Арабската пролет“ — поредицата от революции в страните от Близкия изток и в Северна Африка (MENA) през 2010 г. Както и по време на „цветните революции“ в постсъветското пространство през 2003–2005 г., нашият герой не вярва в спонтанността на тези процеси, нито в това, че те са само реакция на активната част от народа на безкрайно дългото пребиваване във властта на несменяеми авторитарни лидери, циментирали системата на тоталната корупция в държавния апарат. Нашият мнителен В. В. П. отново смята, че Западът е решил да отстрани лоялните му стари автократи, създавайки след тях управляем хаос, както САЩ и съюзниците им обичат да действат в Третия свят, за да си запазят ексклузивната роля на страна модератор на всички и всякакви конфликти. Следователно през 2012–2013 г. такъв сценарий биха могли да приложат и в Русия. А в случай на външна намеса, подкрепена от „петата колона“, състояща се от всички противници и критици на путинизма, либералният Медведев не би могъл да удържи ситуацията. Русия рискува да се превърне в Тунис или Египет. В такава ситуация е необходим по-опитен вожд, способен да защити и себе си, и страната, който има зад гърба си закалката от страшните терористични актове в „Норд-Ост“ и Беслан и не се страхува да вземе твърди мерки, когато са необходими. Но не и да злоупотреби с тях, ако няма наложителни основания за проява на твърдост. Синдромът на Епитемей отново сработва стопроцентово.

Политическите загуби от рокадата трудно могат да се изчислят.

Като обявява решението си да се върне на президентския пост и така „умножава по нула“ верния му Дмитрий Медведев (който до 24.9.2011 г. е източник на надежда, макар слаба и половинчата, за много руски образовани граждани), Владимир Путин отваря кутията на Пандора (нека отново си спомним Епитемей!). Така започва стремително развиващият се процес на перестройка-2, аналог на Горбачовската перестройка от края на 80-те години. За да се разбере същността на този процес, трябва да си спомним какво представлява тази относително отдалечена във времето Горбачова перестройка, която завършва с разпада на СССР. Не, тя не е система от осъществявани отгоре либерални реформи, както им се струва на много незрели наблюдатели след толкова години. Михаил Горбачов няма последователна, вътрешно непротиворечива стратегия за реформи. Той не предугажда историческите събития, а ги следва. И неговата цел не е да отмени комунистическото управление, а напротив — да го запази и укрепи. Затова предприема взаимноизключващи се действия: ту отслабва режима, ту отново „затяга гайките“. Доказателство за това са репресивните акции в Тбилиси през 1989 г., във Вилнюс и Рига през 1990–1991 г. Процесът на перестройка, породен както от кризата на късният съветски комунизъм, така и от политиката на горбачовата партийна върхушка, се характеризира с две основополагащи черти:

1. Непреодолимо отчуждение на активната част на обществото от властта.

2. Разочарование на политико-икономическия елит от системата, която го е създала и откърмила.

Перестройката и крахът на СССР като страна, чиято главна задача е да въплъщава неосъществимия комунистически проект, стават неизбежни и непредотвратими, когато партийните секретари по места разбират, че тази система е изчерпана и нежизнеспособна. Това им става ясно, когато се убеждават, че режимът, който е в състояние да праща ракети в Космоса и да заплашва света със свръхсъвременно ядрено оръжие, всъщност не може дори и на най-елементарно равнище да задоволи нуждите на собствения си народ. Съответно и стандартът на живот на влиятелните партийни работници, които имат огромна власт, се оказва значително по-нисък, отколкото този на обикновените европейски или северноамерикански жители. Това е психологическият взрив, който създава предпоставките за политическия.

Нещо подобно става и в Русия на Путин през 2011 г.

Активната част от обществото, руските образовани граждани (РОГ) оттеглят изцяло доверието си от Путиновата власт. Тя, също както КПСС през 1989–1990 г., се превръща в „дотегнал съпруг“: колкото и цветя да подарява на жена си, каквито и комплименти да й нашепва, позитивната перспектива е само една — развод.

Най-общо казано, елитът, тоест съвкупността от хора, които имат отношение към вземането на важни решения в страната, стига до разбирането, че системата на тотална корупция е изчерпана. В първите години на Путин (2000–2004), когато корупционният данък не надвишава 20%, корупцията е двигател на икономиката и даже на някои либерални реформи. След това се превръща в инструмент на застоя. А към края на първото десетилетие на XXI век, когато корупционният данък надхвърля 50%, става очевидно, че този икономически механизъм върви към своето саморазрушение.

Така започва и перестройка-2, детонатор за която става прословутата рокада.

След 24 септември 2010 г. руските образовани граждани (РОГ) очакват масови фалшификации на наближаващите избори за Държавна дума (12.04.2011 г.). Активната част от обществото нито за миг не вярва в честната победа на „Единая Россия“, анонсирана от придворните социолози от Общоруския център за изучаване на общественото мнение (ВЦИОМ) и от фонда „Обществено мнение“ (ФОМ). В този момент поредният печеливш политически ход е на Алексей Навални. Той започва в интернет кампания, в която призовава избирателите да се явят на изборите и да гласуват за която и да е партия, но не за „Единая Россия“. За него подобен подход има практическа стойност, тъй като самият той не участва в изборите. Но този призив сам по себе си дори не е толкова важен. Съществено е измисленото от Навални наименование (бренд или, както сега е прието да се казва в интернет средите — „мем“) — Партия на мошениците и крадците (ПЖиВ)^[1]. Така популярният блогър, стремително израстващ като водещ опозиционен политик, кръщава „партията на властта“ и този бренд или „мем“ се налага много бързо и категорично. И струва на „Единая Россия“ няколко процента от гласовете, което, като се има предвид ограниченият мащаб на агитацията на Навални, която той води предимно в социалните мрежи Livejournal, Facebook и Twitter, е много важен и значим резултат.

Изборите на 4 декември, на които „Единая Россия“ все пак формално побеждава, предизвикват бурни протести в големите градове на страната. Първата проява на протестната вълна е акцията на площад „Болотная“ на 10 декември — там се събират 50 000 души. Столицата не бе виждала нищо подобно от времето на масовите митинги при Горбачовата перестройка. Аз бях там и мога да свидетелствам: на „Болотная“ бликаше бясна енергия. На сцената, от която се изказваха ораторите, почти не работеше звукоусилвателната апаратура, самата сцена не се виждаше добре от повечето присъстващи. Но това вече не беше толкова важно. Руските образовани граждани за пръв път от много години се чувстваха не атомизирана тълпа, а единна общност, готова да въстане с мирен протест срещу фалшифицирането на изборите и най-вече срещу Путиновата властова система като цяло.

На 10 декември се роди надеждата, че е възможна мирна трансформация на Путиновия режим. А руските власти разбраха, че няма да могат повече да пренебрегват недоволството на активната част от обществото. Защото това недоволство обхвана и хора, които довчера са били напълно лоялни към Путин.

Разноцветните статусни опозиционери и фрондьори в стремежа си да оглавят разрастващия се — и то без тяхното пряко участие — протест и да спечелят по този начин сериозни политически дивиденти създават „Организационен комитет за протестни действия“ и се самообявяват за „лидери на народния протест“. Ключова роля в комитета неочаквано заема журналистът Сергей Пархоменко, който дълги години оглавява много известни периодични издания — от списание „Итоги“, собственост на олигарха Владимир Гусински през 90-те г., до „Вокруг света“, издател на което и досега е Руското географско дружество (РГО), чийто патрон е самият Владимир Путин. Макар да не се ползва с репутацията на радикален опозиционер, Пархоменко бързо хваща бика за рогата. Помага му старото приятелство с Александър Горбенко, който от есента на 2010 г. е заместник-кмет на Москва, отговарящ за връзките с обществеността, а преди това — генерален директор на правителствената „Российская газета“. В московското кметство именно Горбенко се занимава с проблемите по съгласуването и гарантирането на сигурността на масовите протестни акции. Така че Пархоменко без усилие става посредник между московската администрация и неорганизираните възмутени маси от РОГ. Двамата приятели съгласуват втората „суперакция“ на проспект „Сахаров“ на 24 декември 2011 г. на бутилка коняк в така наречената стая за почивка, която се намира непосредствено до кабинета на Горбенко в зданието на кметството. Изключителната му роля на парламентьор осигурява на Пархоменко и ключово участие в Организационния комитет на протестните действия.

По това време интересът на статусните либерали и бохемите към разрастващия се в дълбините на РОГ „перестроечен“ протест е огромен. Много от известните личности, чиято кариера достига своя разцвет именно през „проклетите“ путинови времена, се хвърлят в центъра на протеста, за да не изпуснат благоприятния момент да се впишат в историческия мейнстрийм. На „Болотная“ се появяват писателите Дмитрий Биков и Борис Акунин, телевизионните водещи Татяна Лазарева и Михаил Шац. На втория и най-масов — близо 100 000 участници — митинг на проспект „Сахаров“ присъстват и телевизионната звезда от първа величина Ксения Собчак (дъщеря на Анатолий Собчак) и ексминистърът на финансите Алексей Кудрин, който по това време се замисля дали да не оглави либералната фронда, както и олигархът Михаил Прохоров, който нерешително, на зигзаг, търси своя път в опозиционната (по-точно псевдоопозиционната) политика. Проспект „Сахаров“ показва, че протестите на РОГ предизвикват известно съчувствие даже сред хората, исторически и органически близки до Путин, което означава, че да се игнорира ставащото с надеждата, че „всичко ще се размине от само себе си“, вече е невъзможно.

При това системните опозиционни партии — КПРФ, „Справедливая Россия“ и ЛДПР не заявяват ясно отношението си към протестите. Много от старите непримирими опозиционери се оказват встрани от процеса, като известният руски писател Едуард Лимонов, основател на Националболшевишката партия (НБП, впоследствие преименувана на „Другая Россия“). Той подлага членовете на самопровъзгласилия се организационен комитет на жестока критика за това, че са съгласували митинга на „Болотная“ вместо да призоват всички възмутени граждани да се явят, без да питат и без разрешение на площад „Революция“ в непосредствена близост до Кремъл и едва ли не да превземат с щурм неизменната цитадела на руската авторитарна власт. Дали такъв сценарий е бил реалистичен, не знаем, по-скоро — не, отколкото — да. Но оттогава пътищата на Лимонов и на „буржоазните модератори на протеста“, както той ги нарича, се разделят. Писателят политик си запазва не само НБП, прекръстена на „Другая Россия“, но и „Стратегия-31“ — система от действия, изразяваща се в малобройни, неразрешени митинги, които се провеждат на 31-во число от всеки месец, който наброява 31 дни. Числото 31 не е избрано случайно — то е напомняне за погазения от властите член 31 от Конституцията на Руската федерация, който гарантира правото на гражданите да се събират свободно, мирно и без оръжие.

На 10 декември Алексей Навални е все още в ареста. Както бе споменато, този арест е провокиран главно от него самия, за да се включи в редиците на „мъчениците за свобода“ и заедно с това да се измъкне от обсъждането на темата за участието му в президентските избори през 2012 г., която не е особено удобна за него в онзи момент. Но затова пък на проспект „Сахаров“ Навални е най-яркият оратор. Точно по онова време той издига лозунгите, под които и до днес преминава неговата дейност: „Тук ние сме властта!“ и „Не ще забравим, не ще простим!“. Освен това той буквално хипнотизира присъстващите с гръмките си въпроси за природата на властта и протеста, на които стохилядната тълпа трябва да отговаря още по-гръмко с ДА или НЕ. На 24 декември става ясно, че именно той ще бъде главната фигура в организационния комитет на протестните действия, каквото и да са си мислили по този повод останалите „лидери на народния протест“.

Кремъл отговаря и на площад „Болотная“, и на проспект „Сахаров“.

На 29 декември 2011 г. — в навечерието на дълбоко почитаните от целия руски народ във всичките им форми и проявления новогодишни празници — отиващият си президент Дмитрий Медведев огласява сензационно послание към Федералното събрание. В него той обявява безпрецедентни планове за политически реформи: опростена регистрация на политическите партии (минималната им численост се съкращава стократно — от 50 000 на 500), връщане на преките избори за губернатори (през 2010 г. Медведев твърдеше, че такива избори ще има най-рано след сто години), създаване на Обществена телевизия. По всичко личи, че протестът е започнал да въздейства, че перестройка-2 вече не е просто психологически феномен, а има осезаемо политическо измерение.

Вярно е обаче, че Кремъл намира тези планове за прекалено радикални. Още през февруари 2012 г. шефът на Кремълската администрация Сергей Иванов, който през 2007 г. е съперник на Медведев за приемник на Путин, без колебание съобщава, че закон за Конституционно събрание засега няма да има: тоест, Д. А. М. (Дмитрий Анатолиевич Медведев) не е поръчвал да се подготви законопроект, а само е помолил „въпросът да се проучи“. Така че, анализирайки проблема, се стига до извода: рано е да се правят такива резки държавноправни движения.

По това време се сменя и кремълският куратор на вътрешната политика. Владимир Сурков, който заема този пост 12 години, напуска администрацията на президента. В деня на уволнението си той не без сарказъм заявява, че вече не е годен за „дивния нов свят, който се разкрива“ след случилото се на „Болотная“. Негов приемник става 45-годишният Вячеслав Володин, лидер на парламентарната група на „Единая Россия“ в Думата. Той се ползва с личното доверие на Владимир Путин през 2010–2011 г. Именно на Володин е съдено да оглави процеса на политически реформи в рамките на перестройка-2.

Володин е достатъчно видна личност, характерна за днешна Русия. В голямата федерална политика той идва през 1999 г. като заместник-губернатор на Саратовска област, обширен и достатъчно успешен (по онова време) регион на бреговете на Волга. През 2009–2010 г. Володин е вече първи вицеговорител на Държавната дума и лидер на „Единая Россия“ в парламента, той печели личното доверие на Путин и започва борба (отначало прикрита) за креслото на Сурков, която завършва с категорична победа.

Днес именно Вячеслав Володин отговаря за политическата либерализация в страната, която е в пълно съответствие със смисловите и съдържателни приоритети на перестройка-2; тази му дейност може само да се приветства. Като политически мениджър той се оказва по-гъвкав от своя предшественик Сурков, по-внимателен е и доста по-чувствителен към предизвикателствата на времето. В ситуации, в които Сурков прилага методи на безжалостно прогонване на опозицията от изборите, в това число и с помощта на силовите структури, Володин действа много по-рафинирано — като политически технолог, а не като организатор на репресии, като хирург, а не като патоанатом. Възможно е самият той да смята, че с действията си укрепва клатещия се политически режим. Но в действителност въпреки собствената си воля, въпреки волята и на своя началник, той само допринася за задълбочаване на факторите и тенденциите на перестройката, които стратегически водят към крах режима на Путин.

Руските опозиционери обичат да казват, че Кремъл е измамил обществото и реформите са много по-незначителни от обещаното. Но това не е така. Опозиционерите, както често се случва при тях, послъгват, за да оправдаят собственото си нежелание и отсъствието на готовност да се борят за властта в рамките на съществуващата политическа система. Преките избори за губернатори на регионите бяха възстановени. През 2012 г. бе създадена и Обществената телевизия, засега лоша и слаба, но затова пък действително с пряк ефир. Нещо, което „големите“ федерални телевизионни канали отдавна не са виждали.

Независимо от всичко РОГ си остават недоволни. Такъв е типичният синдром на перестройката: каквото и да направи властта, тя не заслужава доверие. Априори. Така се случи с Михаил Горбачов и с неговото Политбюро в края на 80-те години, така става пред очите ни и с Владимир Путин и неговия правителствен екип. И то че през есента на 2011 г. — в навечерието на скандалните избори за Държавна дума — не можехме изобщо и да си представим, че още през 2013 г. опозиционерът Навални ще заеме второ място на изборите за кмет на Москва с 27,24% от гласовете. И че другият опозиционер — Евгений Ройзман, официално принадлежащ към партията на Михаил Прохоров „Гражданская платформа“, ще спечели изборите в своя роден град Екатеринбург (около 2 милиона жители). Това изглежда прекалено хубаво, за да бъде истина. Ала сега всеки типичен представител на РОГ ще ви каже, че политическата система почти не се променя, властта увърта и не желае да си ходи, революционните процеси зреят и др.п. Това е перестройката — проклятие за всяка власт, която е изживяла, надживяла и преседяла себе си. В нашия случай — властта на Путин.

През 2012 г. Путин, завръщайки се в Кремъл, предприема някои стъпки, които много наблюдатели определят като „затягане на гайките“. Например отново бе върната углавната отговорност за клевета. В което нищо лошо не виждам. Самият аз много пъти съм ставал обект на клевети.

През юни 2012 г. е произнесена обвинителна присъда над участничките в пънк групата Pussy Riot Надежда Толоконникова, Мария Альохина и Екатерина Самуцевич. Те са осъдени на две години затвор за злостно хулиганство: изпълнение на собствената им песен „Богородице, прогони Путин“ пред амвона на най-голямата московска църква, храма „Христос Спасител“. Независимо от масовото възмущение на руската либерална общественост и огромната поддръжка от страна на прогресивни кръгове на Запад — дори започнаха да наричат храма „Христос Спасител“ Pussy Riot Church — Путин не се умилостиви. Екатерина Самуцевич е осъдена условно, но Толоконникова и Альохина са изпратени в истински трудов лагер.

Същевременно Кремъл инициира приемането на закон за „защита на чувствата на вярващите“, който постановява углавна отговорност за оскърбителни акции в храмовете и за поругаване на църковни предмети. Активната част от обществото се обявява решително против този закон, но това ни най-малко не пречи той да бъде приет от вслушващата се в Кремъл Държавна дума.

На този фон дори решението на Върховния съд (септември 2012) да съкрати затворническия срок на най-известните политически затворници в Русия Михаил Ходорковски и Платон Лебедев от 13 на 11 години не предизвиква възторг у руските образовани граждани. Съдебното решение дава реален шанс на двамата крупни бизнесмени да излязат на свобода още през пролетта или лятото на 2014 г. Но и на тази новина не повярваха веднага.

Така става винаги по време на перестройка: каквито и стъпки да предприеме властта, активната част на обществото ги осъжда. Либерализационните мерки се обявяват за фалшиви, лъжливи и временни, а опитите за „затягане на гайките“ — кървави, страшни и неотменими. При това положение властта изпада в цугцванг: всеки неин ход само влошава позициите й във взаимоотношенията с гражданското общество. Впрочем виновна ли е самата власт? Трябва да си отидеш навреме, а когато се окажеш в ситуацията на типична перестройка, да не се мяташ и дърпаш, опитвайки се „да спреш несъществуващото време“ (тези думи на Надежда Манделщам, легендарната вдовица на великия руски поет Осип Манделщам, се отнасят за нейния съвременник, генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев). Вместо това трябва да се извършват радикални реформи, които да изпреварват инерционния ход на събитията. Но за тази цел властта трябва да бъде един колективен Прометей, а не Епиметей.

През същата тази 2012 г. — мътна и неразбираема за мнозина — започна така нареченото „мутренско дело“: процес над 12 граждани, обвинени в опит за организиране на масови безредици и призиви за сваляне на съществуващия строй по време на многолюдните акции на площад „Болотная“ на 6 май. След затишието през първите четири месеца на тази странна година самата акция събра близо 100 000 души и се оказа втората по численост след митинга на проспект „Сахаров“ през 2011 г. Има подозрения, че организаторите на протеста — в това число Алексей Навални и лидерът на „Левый фронт“ Сергей Удалцов — са планирали да не се ограничат с мирен митинг, а да устроят безредици. При това те трябвало да настъпят по време на третата инаугурация на Владимир Путин на 7 май и предшествана от акцията на „Болотная“. Днес е почти очевидно, че програмата максимум на организаторите е била да провалят инаугурацията и този символичен жест да поставят под дълбоко съмнение легитимността на Путиновия режим.

За тази цел предварително са закупени палатки, в които е трябвало да останат най-яростните активисти след формалното завършване на акцията. А Навални и Удалцов нарушават обичайното развитие на подобни прояви като сядат на асфалта на площад „Болотная“, предизвиквайки по този начин спецчастите, обкръжили събралите се, да влязат в сблъсък с протестиращите. Към полицаите политат камъни и парчета асфалт, откъртени от площада. Това става повод група най-обикновени, до онзи момент абсолютно неизвестни участници в акцията, да бъдат арестувани и подведени под съдебна отговорност.

Само че, съдейки по всичко, Владимир Путин научава за плановете на опозиционерите да устроят безредици доста по-рано — още на 5 май, тъй като телефонните разговори на евентуалните организатори се следят от спецслужбите. Избраният за трети мандат В. В. П. изпитва особено дълбоко раздразнение от намерението им да провалят инаугурацията, което според него излиза извън границите на допустимото не само в юридически план, но и в морално отношение. Взето е решение на 6 май да бъде арестувана група участници, а „лидерите на народния протест“ да не се пипат. Засега. За да се покаже ясно и недвусмислено на обикновените участници в протестните акции: организаторите — вашите новопоявили се вождове, ви лъжат. Те не ви съобщават за истинските си екстремистки планове и като провокират насилие, ви тласкат под палките на репресивната машина на държавата, а самите те се измъкват от отговорност.

Решението е приведено в действие. „Мутренското дело“ продължава и досега, а 10 от 12-те обвиняеми още са зад решетките, независимо че държавното обвинение няма убедителни доказателства за вината на гражданите. По мои наблюдения лидерите на опозицията (въпреки че формално съчувстват на тези „криминални затворници“) субективно са заинтересовани от затягането на процеса и дори — horrible dictu!^[2] — от отсъждането на максимално тежки присъди. Защото, докато върви процесът, за статусните опозиционери той си остава постоянен източник на информационни поводи за пиар акции. А тежките присъди, които без съмнение ще предизвикат възмущение у руските образовани граждани, ще станат отличен повод не само за изобличаване на жестоката и безмозъчна власт, но и за мобилизиране на същите тези граждани за нови масови протестни акции, разрешени или неразрешени. Звучи ви цинично? Да. Но опозицията в съвременна Русия съвсем не се отличава с великодушие, нека да не храним илюзии. Морално тя далеч невинаги може да бъде каквато и да било алтернатива на Путиновата власт.

За Алексей Навални 2013 г. започва мрачно — той е обвинен в нанасяне на тежки икономически загуби на компанията „Кировлес“, държавно предприятие за дърводобив и търговия с дървен материал в Кировска област, изостанал район в Северна Русия. Според следствието и прокуратурата Навални, без да има пълномощия, фактически е командвал „Кировлес“ през 2009 г. Това се е случило след като е станал съветник по някои деликатни въпроси на кировския губернатор Никита Белих, негов личен приятел и бивш председател на партията на системните либерали „Союз правых сил“ (СПС). Освен това е довел в „Кировлес“ своя партньор, бизнесмена Пьотр Офицеров, заедно с когото възнамерявал да вземе под своя пълен и не безкористен контрол търговията с дървен материал, както и съпровождащите я парични потоци.

Интересно е, че цялата фабула на обвинението е построена върху материали от 2009 г., които, съдейки по всичко, са събирани с активното съдействие на администрацията на Кировска област начело с Никита Белих. Същата година Навални, съветник на кировския губернатор, все още не е политическа звезда от национален мащаб и Кремъл с неговите федерални спецслужби не се интересува кой знае колко от него. Но в основата на обвинението залягат аудиозаписи на телефонните разговори на Навални с Офицеров и с някои функционери от „Кировлес“, които би могло да направи само Управлението на ФСБ в Кировска област и никой друг. Означава ли това, че Никита Белих — системният либерал, дълбоко уважаваният в средите на либералната фронда, съратникът на Анатолий Чубайс още тогава е решил да се отърве от приятеля и съратника си Навални? И когато у федералните власти възниква интерес към него, е предложил услугите си на Кремъл. Всичко насочва към такава версия, ала либералната руска общественост предпочита да не мисли за толкова очевидни неща. Нашата статусна фронда не може да повярва, че нейният постоянен спътник Белих има отношение към преследването на Навални не по-малко от въплъщението на вселенското зло — кървавия Путин и неговия лют опричник^[3], шефа на Следствения комитет на Русия Бастрикин.

Либералната общественост, опирайки се на древната руска историческа традиция, е създала и поддържа институцията на „изрядно порядъчните“ и „любезно ръкуващи се“ личности, на които е позволено всичко: да лъжат, да крадат и колкото време им е изгодно да сътрудничат с Кремъл. Към тази институция традиционните нравствени категории са неприложими. Може, а и трябва да се пита приятелят на Путин Игор Сечин, шеф на компанията „Роснефть“, защо инвестициите на тази корпорация са толкова неефективни? Но, не дай Боже, да зададете подобен въпрос на Анатолий Чубайс относно компанията „Роснано“ — тогава прогресивната общественост незабавно ще ви обяви за агент на Кремъл и на тъмните чекистки сили. Уверявам ви, че либералната цензура ще бъде по-яростна от кремълската. По същата логика и следователите, и прокурорите, вкарали в затвора Навални, са изверги на човешкия род (по версията на класическите руски либерали), но господин Белих, който е събрал необходимия материал за тези следователи и прокурори, е неприкосновен и почти светец.

Надали има на света нещо съпоставимо с лицемерието на официалните руски либерали. Те обичат да замезват с черен хайвер на кремълските приеми, за да могат след това да заминат за Берлин, Вашингтон, Лондон и да изнесат пред международната общественост доклади за това колко груб, корумпиран и опасен за човечеството е „кървавият режим“ на Путин, от който хората, наричащи себе си „либерална опозиция“, са органична съставна част и колективен потребител на изгода.

Но да се върнем към Навални. Доказателствата на обвинението, предоставени от прокуратурата в Кировския съд, за непосветените изглеждат съвършено неубедително. Независимо от това на 17 юли 2013 г. съдът признава опозиционера за виновен и го осъжда на пет години лишаване от свобода в лагер с общ режим, тоест в най-обикновен руски затвор, където оцеляват само два типа затворници:

а) хора с месианско съзнание, които приемат униженията и нещастията като необходима част от техния път към спасението на страната и човечеството, такива като лауреата на Нобелова награда за литература (1974), автора на прочутата книга „Архипелаг ГУЛАГ“ (1970) Александър Солженицин;

б) лумпенизирани индивиди, за които земният живот е безразличен, които са извън границите на морала, на традиционните за този социум представи за добро и зло, „души, которые так загублены, что не испытывают печали“^[4].

Известието за реалната углавна присъда на Навални предизвиква възмущението на РОГ. Същия ден вечерта (17 юни) около 20 000 души излизат на неразрешена протестна акция пред зданието на Държавната дума в Москва. Неформалният девиз е: „Свобода за Навални!“. Но още преди началото на митинга, който трябва да започне в 19 часа, става нещо безпрецедентно в съвременната руска правосъдна практика: не друг, а самата прокуратура на Кировска област (!) внася протест срещу изпращането на Навални в затвора и иска той да бъде освободен до разглеждането на углавното му дело в Апелативния съд, насрочено за 9 октомври. И — о, чудо!, още на 18 юли сутринта Навални излиза на свобода.

След като го пускат от затвора, на стъпалата на съдебната палата в Киров опозиционерът заявява, че за неочакваното си освобождаване е задължен на гражданите на Русия, излезли на демонстрация пред Държавната дума. Което, разбира се, е блъф: договореност за бързата смяна на статуса на Навални и за прокурорския протест е постигната още преди началото на масовата акция. И свободата на най-популярния руски блогър осигуряват само двама граждани на Руската федерация: Вячеслав Володин и кметът на Москва Сергей Собянин.

Работата е там, че през юни 2013 г. Собянин неочаквано подава оставка от кметския пост, за да може да предизвика (съобразно закона) предсрочни избори за кмет на Москва. Така той иска да укрепи своята легитимност след връщането на разпоредбата за пряк избор на кандидатите за ръководни постове в Руската федерация. Защото Собянин — за разлика от неговия предшественик Юрий Лужков, който управлява столицата на Русия от 1992 до 2010 г. — не е избиран за кмет нито веднъж. Той е назначен от Московската градска дума (парламента на града-регион) през 2010 г. по предложение на президента Дмитрий Медведев. По тази причина Собянин предизвиква избори, на които да бъде избран, а не да е назначен за градоначалник. А за да изглеждат изборите честни или може би, за да се създаде илюзия за прозрачност у електората, му е нужен съперник, който да се ползва с популярност сред московските РОГ: Алексей Навални. И ненапразно — както си спомняме, Навални печели виртуалните избори за кмет на Москва, организирани в края на 2009 г. от вестник „Комерсантъ“ и от интернет изданието „Газета-Ru“.

Ето защо Алексей Навални е доставен по спешност от затворническата килия и всячески се улеснява неговата регистрация за кандидат на изборите за кмет: 49 общински съветници от партията „Единая Россия“ се подписват в негова полза, осигурявайки му по този начин възможност да преодолее коварния муниципален филтър, за който се споменава по-горе.

Два месеца — от началото на август до 8 септември 2013 г. — Навални води ярка и шумна избирателна кампания по американски образец. Но не само. Скритата основна идея на кампанията е: „Който не е с нас, е против нас“. Щабът на опозиционера, основен съперник на Собянин, старателно представя самите избори като последната битка на доброто и злото, като истински Армагедон: Навални — носителят на светлите сили, се сражава с колективния Сатана, съставен от руския президент и кмета, тоест Путин и Собянин. Впрочем през тези месеци Алексей не се бори за поста на градоначалник и дори не за правото си да бъде на свобода, избягвайки затвора по съмнителното дело „Кировлес“, а за статуса на безалтернативен лидер на единната опозиция.

Навални сплотява привържениците си по класическия принцип на тоталитарните секти. За тях той не е просто политик, който участва в изборите или в протестните акции. Той е месията, всемогъщият, всеблагият и непогрешимият. Неговата програма ще донесе чудотворно спасение на цяла Русия и на всеки негов последовател. Това ще стане с идването на Навални на власт и нито ден по-рано, нито час по-късно. Тогава привържениците на вожда — и само те — ще се възнесат в небесната нова Русия — там, където ще хранят дивите животни в зоопарка с политолози за забава на децата. Такава идея щабът на топопозиционера озвучи в хода на избирателната кампания, след което аз срочно се отрекох от статуса на политолог, тъй като не искам да тровя със себе си нещастните животни, на които и без това им е тежко да живеят в плен.

Да се поддържа мобилизацията на тоталитарната секта за по-дълго време е възможно само в режим на масова психоза, каквато всъщност генерира всеки вожд-проповедник. Този тип психоза превръща привържениците на лидера в тълпа (по Фройд), за която никакви рационални аргументи нямат значение. Щом вождът го е казал, значи е така независимо от всички закони на държавата, политиката или физиката.

За нормалната демократична политика от европейски образец сектантството е по-скоро зло, защото такъв подход рязко ограничава електоралната база на харизматичния вожд. Но в нашата руска — нека кажем така, — не съвсем демократична ситуация, тоталитарната секта си има своите предимства като модел за политическа организация. За да се смени властта в една авторитарна или полуавторитарна държава, обикновено е необходим трагичен ексцес, който да послужи като детонатор. Такъв като самозапалването на търговеца на плодове в Тунис през декември 2010 г. А за планиране и изпълнение на подобен тип ексцеси зомбираните сектанти са много по-подходящи, отколкото самостоятелно мислещите, отговорни граждани.

За управление на сектата на Свидетелите на Навални (нека я наречем така условно) се прилагат всевъзможни стандартни технологии. Например:

— много ясно разделение на цялото човечество на два вида: висши (членовете на сектата) и низши (всички онези, които не поддържат А. А.);

— придаване на морални измерения на несвързани с морала неща: например някои действащи членове на сектата ми заявиха лично, че ако не гласувам за техния кумир, ще извърша подлост; тоест прилагането от моя страна на конституционното ми право на свободен избор е обявено за аморална дейност;

— насаждане у актуалните и потенциалните сектанти на комплекс за вина пред вожда: ако отново се потвърди обвинителната присъда по делото „Кировлес“, то виновни ще сме всички ние, защото сме гласували неправилно на избори и недостатъчно сме помагали на кумира.

А какво да кажем за текста на тази листовка: „Ако си нормален, твоят избор е Навални…, но ако си пълен идиот, ще избереш един еленовъд“?

Става ясно, че ни пробутват ново издание на „Борис Елцин — Владимир Путин“. Единственият и неповторим лидер, призван да вземе властта в една свръхпрезидентска република, в която държавният глава de facto (но не и de jure) концентрира в свои ръце правомощията и на трите власти: изпълнителната, законодателната и съдебната.

Ако все още се смятам за политически анализатор, съм длъжен да предвидя ситуацията не с един, а с два хода напред. Да, възможно е да се консолидира опозицията около една силна фигура, както се случи с Борис Елцин през 1989–1991 г. А след това какво ни очаква? Поредният завой? Отново същото? Както при класическия пияница (в дадения случай нямам предвид Елцин): фаза на еуфория, фаза на сън, фаза на разочарование и депресия?

Къде са сега тези демократи, които преди повече от 20 години крещяха: „Елцин или катастрофа!“? Къде са просветените консерватори, които в началото на XXI век искрено смятаха Путин за руския Пиночет и искаха над главите си разумна диктатура, която да избави Русия от комунистическото наследство? Днес повечето от тях ненавиждат „Елцино-Путиновия“ режим и си търсят нов вожд, който да дойде и да оправи всичко.

След като изгледахме направените по един и същ сценарий N серии от изтощителния трилър „Руска история“, в който цари насилие и безправие, сега ни предлагат да видим и серията N + 1. Сценарият е същият, но се прилагат най-нови технологии и очила 4D.

Не, благодаря! Колкото и да са примамливи вълшебните очила, иска ни се да видим света със собствените си невъоръжени очи, да избягаме от задимения салон на историческите кинопрожекции завинаги, пък ако ще и навън да вали проливен дъжд.

Знам, че сега на Запад проявяват значителен интерес към личността на Навални. Известно ми е, че много политици, експерти и наблюдатели виждат в него руския лидер, качествено различен от Владимир Путин по своята същност.

Но дали това не е една опасна заблуда?

Като човек, който познава този политик, макар и не отблизо, но сравнително отдавна (от 2006), искам да отбележа следните важни неща и моменти:

Алексей Навални без съмнение е изключителен човек в много отношения. Той е силен, умен, притежава необикновена политическа интуиция и ярко изразена харизма. Доказателство за това са и резултатите от изборите за кмет на Москва на 8 септември, на които Навални уверено зае второто място, като получи 27,24% от гласовете. Той е само на 37 години, роден е в семейството на военен през 1976 г. в село Бутин, недалеч от Москва. Не може да бъде наречен дете на номенклатурата. Навални е класически self-made man, който в трудните условия на съвременна Русия при застопорените асансьори за вертикалното социално издигане е постигнал всичко (или почти всичко) сам. Ако в неговата политическа кариера са му помагали известни и влиятелни хора, това е благодарение на неговото обаяние, а не по други, странични (родство, лични задължения и др.) причини.

Навални е достатъчно образован, завършил е два руски университета: Университета на дружбата „Патрис Лумумба“ и Финансовата академия. През 2010 г. учи в САЩ един семестър в Йейлския университет. Там получава статус на Yale fellow — член на клуба на завършилите Йейл въпреки краткия курс на обучение.

В същото време Алексей проявява явни признаци на социопатия. За него личните отношения не са важни, а единствено прагматичните интереси. Два субекта имат действително значение за сегашния руски опозиционер №1 — той самият и Властта, онази въжделена Власт, за овладяването на която той действително е готов да даде много, ако не и всичко.

Неслучайно топопозиционерът е критикуван за това, че няма разработена в детайли подробна предизборна програма, а също и идеология. Няма и как да ги има. Защото всичко фиксирано, всичко твърдо установено и необратимо формулирано сковава и връзва ръцете и нозете в борбата за Власт. А главният постулат на Навални е: нека първо съборим кървавия режим на Путин, да вземем Властта, пък след това ще видим.

Много от затворниците по т.нар. „мутренско дело“ се чудят защо Навални не обръща необходимото внимание на тяхната драматична съдба? Та те пострадаха в ролята си на статисти в тайния радикален сценарий за акцията на 6 май 2012 г., замислен основно от бъдещия брутален кандидат за поста столичен кмет.

На този въпрос — колкото закономерен, толкова и наивен за днешните руски условия — аз бих отговорил така:

1. Алексей Навални като прагматик и социопат не иска фокусът на вниманието на опозиционната общественост и на руските образовани граждани (РОГ) да се пренасочва от неговата личност към който и да било друг, включително и към съдбата на тези „криминални затворници“.

2. Колкото по-дълго се точи процесът по това дело и колкото по-тежки са присъдите, толкова по-лесно ще бъде на Навални да мобилизира за пореден път тоталитарната секта от свои привърженици, за да продължи сраженията за истинската си голяма любов — Властта.

Перестройка-1 на Михаил Горбачов ни даде един безалтернативен лидер на опозицията — Борис Елцин. На границата на 80-те и 90-те години ние бяхме готови буквално да минем през огън и вода за него. За да се убедим по-късно, че със собствените си ръце сме окачили на шията си авторитарен, корумпиран, олигархичен режим. Режимът, който роди и ненавистния днес за мнозина Владимир Путин.

Перестройка-2 на Владимир Путин ни предлага нова съблазън — Алексей Навални.

Но Русия няма нужда от нов вожд. Русия се нуждае от парламентарна демокрация по европейски образец, в която управляват легални и законно избрани, сменящи се в резултат на редовни избори политически институции, а не ексклузивни до безалтернативност харизматични вождове и създадените от тях секти.

Механизмът на постоянното възпроизвеждане на типичния руски авторитаризъм трябва да бъде спрян. Навални би могъл да бъде добър ръководител на голяма държавна корпорация от типа на „Газпром“ (кражбите при него биха намалели в пъти) и прекрасен лидер на мощна парламентарна група. Може би дори премиер на коалиционно правителство в парламентарна република. Но не и президент от типа на Елцин или Путин. Да не дава Господ!

Затова отсега трябва да се замислим не само ние в Русия, но и интересуващите се от Русия хора и кръгове на Запад.