Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Владимир. Вся правда о Путине, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Стефан Върлаков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Станислав Белковски
Заглавие: Путин
Преводач: Стефан Върлаков
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Биография; Историография
Националност: руска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Венелин Митев
Художник: Dietmar Dragunski
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1479-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693
История
- —Добавяне
Глава 20
Путин и руската опозиция: братя близнаци
Прието е да се счита, че Владимир Путин през целия си президентски живот възпира руската опозиция. Гнети я и я тероризира, лишава я от възможността да води легална политическа дейност, само и само да не я допусне до властта.
Ще рискувам да заявя напълно убедено и безапелационно, че това не е така.
Под една или друга форма аз си сътрудничих с руската опозиция повече от десет години: от 2001 г. до началото на 2012 г. И изпитвам огромно облекчение, откакто това сътрудничество се прекрати.
Впоследствие си изясних, че безплодните над десет години бяха възможни, понеже съм страдал от мазохизъм с отделни елементи на комплекс за малоценност. И защото опозицията в Русия не се бори за власт. Тя през цялото време е част от властта, от нейната политическа и политико-технологична машина. Отделните опозиционери се сражават не толкова с властта, колкото помежду си за изгодни позиции вътре във властта на Владимир Путин.
Тук може да ми възразят, че в авторитарните общества това често се случва.
Вярно е, че се случва често. Но невинаги.
Покойният управник на Венецуела Уго Чавес също имаше склонност към авторитаризъм и правеше всичко да укрепи режима на личната си безкрайна в пространството и във времето власт. (Господ Бог го спря по най-простия и безкомпромисен начин на 59-ата година от бурния му живот.) Но при него винаги съществуваше и действаше истинска, реална опозиция, чийто днешен лидер Енрике Каприлес (обърнете внимание: роден е през 1972 г., достатъчно млад човек) не само успешно се балотира за губернатор на една от провинциите, но и успешно се противопостави на самия Чавес на изборите за президент през 2012 г., като получи 44% от гласовете. Почти колкото самият автократ. А след кончината на венецуелския лидер, на предсрочните президентски избори през 2013 г. отстъпи на неговия приемник Николас Мадуро с минимална разлика, получавайки 49% от гласовете.
В Русия реалната опозиция от стар образец умря през октомври 1993 г. Тя изгоря в огъня на „Белия дом“, където тогава беше руският парламент (Върховен съвет), разпуснат от Борис Елцин, а след това по негова заповед обстрелян от танковете.
Оттогава всички официални противници на режима се занимават само с това да обменят своя политически ресурс, зачатъчен или остатъчен, за благосклонността на Кремъл, изразена във финансова или друга форма, съпоставима с финансовата.
Пионер на този подход, творец на новия опозиционен модел безспорно е Владимир Жириновски, основател и несменяем (от 1991) шеф на Либерално-демократическата партия на Русия (ЛДПР).
Да бъдем точни: в голямата политика Жириновски влиза още през 1990 г. като създател на Либералнодемократическата партия (ЛДП) на още неразпадналия се СССР. Инициатор за създаването на тази партия е ЦК на КПСС. Тогава в комунистическото ръководство съзрява идеята за използване на политическите технологии. Изживяващата последните си дни КПСС се нуждае от изкуствен, виртуален спаринг-партньор, за да създаде илюзията за многопартийност, без действително да съществува такава. Жириновски, човек талантлив и харизматичен (тогава още неизвестен на публиката), е назначен за изпълнител на плана.
Съвсем неслучайно. Съгласно някои сведения този политик (роден е в Казахстан, истинската фамилия на неговия баща е Еделщайн) е работил още от 1970 г. по линия на КГБ на СССР сред съветските евреи, които подават документи за емиграция в Израел. Това означава, че със съветската власт г-н Жириновски има специфични взаимоотношения.
През август 1991 г. ЛДП на СССР се оказва единствената политическа сила в страната, която подкрепя антигорбачовския пуч, подкрепя въвеждането на извънредно положение, както и Държавния комитет за извънредно положение (ГКЧП) начело с вицепрезидента на СССР Генадий Янаев. Както е известно, пучът се проваля, а неговите организатори се оказват в затвора. Но това не срива Жириновски. Той лесно си намира ниша в новата постсъветска реалност през декември 1993 г., като си присвоява всички лозунги на обстрелвания два месеца преди това Върховен съвет на Русия заедно с всичката пролята кръв и памет за трагедията (а през това време защитниците на „Белия дом“ лежат в затвора). Либералнодемократическата партия печели първите избори за Държавна дума след 1991 г., получавайки 22% от гласовете, и заема първото място в класацията, като изпреварва „партията на властта“, чиято роля по онова време се изпълнява от „Выбор России“ — рехава коалиция от статусни либерали начело с иконата на руския либерализъм, бившия изпълняващ длъжността премиер и първи идеолог на радикалните пазарни реформи от 90-те години Егор Гайдар.
Прогресивната общественост изпада в шок. На нея й се струва, че съветският тоталитаризъм се връща, при това във фашизоиден сос, който щедро излива върху страната лидерът на ЛДП. (Години наред той издига лозунга: „Ние сме за руснаците, ние сме за бедните!“, макар че е достатъчно заможен човек от еврейско потекло).
Но тези страхове са напразни. След победата Жириновски не тръгва на поход за реалната власт, а отива в Кремъл. Там се договаря за всичко с Елцин и неговата администрация. Оттогава срещу финансово съдействие и административни гаранции за постоянно избиране в Думата ЛДПР е надежден съюзник на властта по всички ключови въпроси. Разбира се, по второстепенни въпроси Жириновски има правото да се перчи и в такива случаи ЛДПР дръзновено гласува „против“ — по правило в случаите, когато от нейните гласове нищо не зависи, тъй като мнозинство има и без ЛДПР. Но по всички принципни въпроси — утвърждаване на кандидатурата на „антинародния“ премиер или при гласуване на държавния бюджет, или против импийчмънта на Борис Елцин (1999) парламентарната група на ЛДПР неизменно е солидарна с Кремъл. Така е на практика.
И досега така наречените либералдемократи на Жириновски си остават най-вярната и сигурна опора на Кремъл (тоест на нашия герой Владимир Путин) в руския парламент. Даже представителите на официалната кремълска партия „Единая Россия“ понякога си позволяват да се бунтуват или да капризничат. ЛДПР — никога.
По грешния път на Жириновски поема и Генадий Зюганов, лидер на упълномощените руски комунисти. Оглавяваната от него Комунистическа партия на Руската федерация (КПРФ) печели парламентарните избори през 1995 г. — получава свещените 22% от гласовете. През 1996 г. на поредните съгласно конституцията избори за президент на Русия Зюганов има всички шансове да победи и да стане поредният стопанин на Кремъл. През януари 1996 г. според данните на социологическите изследвания рейтингът на Зюганов е над 30%, на Елцин — около 2% (само два!). Лидерът на КПРФ води своята кампания уверено и през пролетта на 1996 г. няма съмнение, че ще победи на изборите и ще стане вторият демократично избран президент на Русия след Елцин.
Руският елит започва да се готви за това. Както казва тогава известният руски политик с японско потекло Ирина Хакамада, богатите и влиятелни хора започват да се редят на опашка пред Зюганов. През март 1996 г. 13 известни бизнесмени, включително и прочулият се днес със затворническото си минало Михаил Ходорковски, подписват писмо обръщение urbi et orbi: „Да излезем от задънената улица“. Фактически инициатор на обръщението е покойният Борис Березовски, по онова време много влиятелен бизнесмен с постоянен достъп в Кремъл. Автор на текста е Сергей Кургинян, скандално известен театрален режисьор, занимаващ се с политически технологии. Основната идея на писмото се състои в следното: да се отменят президентските избори, които Борис Елцин е обречен да загуби, и да се заменят с политически пакт, чиято основна идея е Елцин да си остане държавен глава, а Зюганов да стане министър-председател и да сформира новото правителство. Или както се казва в документа, „трябва да се направи избор между предизборната война и следизборния мир“.
Сценарият за отмяна на изборите тогава активно се обсъжда в Кремъл и около него. Близките съратници на Елцин по онова време начело с началника на охраната му Александър Коржаков са убедени, че изборите трябва да се отложат с две години, защото стареещият и пиещ, страдащ от сърце държавен глава просто няма да издържи физически натоварването на предизборното състезание. В подкрепа на тази версия се измислят най-различни политически обосновки. Например в началото на април 1996 г. Държавната дума неочаквано гласува денонсиране на Беловежкото споразумение (1991) — акт, съгласно който СССР е разпуснат. Помощникът на Елцин по въпросите на вътрешната политика Георгий Сатаров (днес известен като много либерален и силно опозиционен политолог) заявява в ефира на общонационалните телевизии: „Думата фактически анулира самият факт на съществуване на Руската федерация като самостоятелна независима държава, което означава, че в такива условия не е законно да се провеждат избори за президент“.
Всичко се променя след Давоския форум (1996), на който най-големите руски бизнесмени олигарси се договарят да наложат на всяка цена Елцин за президент за втори мандат. Мотивацията за това решение формулира вездесъщият и незаменим тогава Березовски: губещият Елцин ще ни бъде задължен за всичко и ние ще си правим каквото искаме. С явния победител Зюганов това няма да мине, ние ще му бъдем длъжни.
Березовски се оказва прав. Но не само защото предлага вярната стратегия, а по-скоро защото вярно оценява способността и склонността на лидера на КПРФ към политическа капитулация. При това без видими и осезаеми външни причини.
Като резултат от Давоските договорености се сформира новият предизборен щаб на Елцин, в който вече не са включени одиозни за либералната общественост фигури като Коржаков. Ключови роли в този щаб играят Борис Березовски, тогавашният собственик на телевизионната компания НТВ, и сегашният (все още) собственик на най-големия пакет акции от компанията „Норильский никел“ Владимир Потанин. А за непосредствената реализация на проекта за повторно избиране на Елцин — въпреки дълбоката пропаст на неговите трагични стартови 2 процента — фактически отговарят 4 човека: Валентин Юмашев (бъдещ зет на Елцин и негов неизменен биограф, ръководител на Администрацията на президента през 1997–1998), Анатолий Чубайс (втората след Гайдар икона на руския либерализъм, ръководител на Администрацията на президента през 1996–1997), Игор Малашенко (през 1996 г. президент на телевизионната компания НТВ и кандидат за поста ръководител на администрацията на президента) и накрая — самият Борис Березовски (воден от политическите си амбиции, той достига до постовете заместник-секретар на Съвета по сигурност на Русия и изпълнителен секретар на ОНД, но така и не получава най-желаната политико-апаратна награда — председател на Съвета на директорите на „Газпром“). Смята се, че този щаб е приложил някакви невероятни рецепти, които мигновено обръщат предизборната ситуация. Глупости. Щабът залага на един прост и понятен сценарий: да се фалшифицират резултатите от изборите, тъй като в честна борба Елцин не може да победи в никакъв случай който и да е негов противник. Всичко останало — включително и прочутата, включена в руските учебници, рекламна кампания: „Гласувай или ще загубиш“ — е само димна завеса, операция за прикритие. Напълно е възможно останалите живи членове на четворката (Березовски, както знаем, се самоубива през март 2013) да не мислят така. Това е разбираемо: хората често стават заложници и жертви на собствената си пропаганда и в такива случаи маската здраво се сраства с лицето.
Близки до Кремъл социолози в неофициални беседи честно ми признават, че на първия тур на президентските избори през 1996 г. Зюганов изпреварва Елцин с 6-7%. (По официални данни отстъпва с 3%: 32% срещу 35%). Оттук се ражда митът за така наречения „червен пояс“ — за поредицата руски региони, които гласуват за комунистите. В действителност „червеният пояс“ е социологическа фикция и блъф. Към този несъществуващ „пояс“ просто причисляват онези региони на Руската федерация, където местните власти не допускат фалшификации в полза на Елцин. Затова по тези места Зюганов побеждава съвършено честно по времето, когато извън пределите на „червения пояс“ Елцин тържествува с използването на много специфични технологии. Особено показателно е, че на президентските избори през 2000 г. „червеният пояс“ гласува основно не за лидера на КПРФ, а за Владимир Путин, което опровергава разпространените банални твърдения и потвърждава фиктивния статус на този прословут „пояс“.
Разбира се, всичко това е известно и на самия Генадий Зюганов. Но той не се бори за своята победа, а предпочита да замълчи и на 4 юли 1996 г., след като се обявяват предварителните резултати от тези много съмнителни избори, бърза да поздрави Борис Елцин с победата. Не са предприети опити да се оспорят пред съда съобщените от Централната избирателна комисия (ЦИК) на Руската федерация резултати от гласуването или да се изведе народът на улицата, както по-късно — през първото десетилетие на XXI в. — направиха вождовете на „цветните революции“ в постсъветското пространство.
Зюганов решава, че властта не му е нужна. Че е по-изгодно да бъде вечен опозиционер, комуто „не дават“ да се изкачи на правителствения връх и срещу това да получава от Кремъл щедра политическа пенсия. Да седи в огромния — над 120 кв. метра — кабинет в зданието на Държавната дума срещу Кремъл, да се вози на автомобил „Ауди“ А8 L с ешелонирана охрана, да ползва държавна вила в най-добрия, екологично чист район на Подмосковието и да не отговаря за нищо.
Тогава се ражда неофициалният девиз на КПРФ, който с времето става девиз в сянка на цялата налична руска опозиция: „Ние непременно ще дойдем на власт, ако тя ни даде пропуск“. Донякъде се гордея, че този лозунг го измислих аз — лично и самостоятелно.
След 1996 г. парламентарната група на КПРФ в Държавната дума (независимо от своята радикална антивластова реторика) винаги изящно и изискано подпомага Кремъл по всички въпроси от приоритетен интерес. Комунистите винаги осигуряват необходимите гласове в подкрепа на кандидатурата на премиерите, предлагани от Борис Елцин: било на бруталния съветски „стопански деятел“, бащата на „Газпром“ Виктор Черномирдин или на малкото „чикагско момче“ Сергей Кириенко, наречен „киндерсюрприз“ заради своите габарити и неочакваното му издигане на високия държавен пост (1998). През 1999 г. комунистите правят всичко възможно — обявяват се за болни или пък част от депутатите им гласуват ту правилно, ту неправилно, само и само да не допуснат импийчмънта на Борис Елцин макар формално да заявяват, че са за тази процедура като една от основните политически цели в съответствие с надеждите и мечтите на избирателите. А пък при Владимир Путин… КПРФ гласува против тогава и само тогава, когато от нейните гласове нищо не зависи. Ако зависи, тя неизменно осигурява необходимите (макар и немногобройни поради намаляващото значение на комунистическата група в парламента) гласове „за“.
По същата логика действа и добре известната извън пределите на Русия партия „Яблоко“ с лидер Григорий Явлински, създадена през 1993 г. Вярно е, че в състава на тази партия имаше и има истински скандалджии антикремълци, като политологът Андрей Пионтковски (вече на 74 години, така че не ми се обръща езикът да го нарека перспективен политик). Но гръбнакът на партията независимо от пламенната си реторика и изискано умение да предявява морални претенции към околните, но не и към себе си, гледа Кремъл в устата (очите). Неслучайно много знакови фигури от „Яблоко“ приемат без колебание предложенията на Кремъл за високи държавни постове тутакси щом им бъдат отправени — като се започне от Игор Артемиев, който през 2008 г. става шеф на Федералната антимонополна служба, та до Владимир Лукин (първата буква от неговата фамилия влиза в абревиатурата ЯБЛ, от която се получава сегашното название „Яблоко“), който още през 2006 г., в най-мрачните и сиви години от управлението на Путин, когато не се вижда никакво политическо просветление, става пълномощник на Руската федерация по правата на човека, тоест типичен класически омбудсман. Нужно ли е да казваме, че масовият поход на членовете на „Яблоко“ към властта се осъществява именно при „кървавия тиранин“ Владимир Путин.
При либералния Елцин много-много не ги пускаха там. А ако ги пуснеха, то ставаше след задължителна очистителна процедура на отричане от майката партия, както например това се случи през 1997 г. с бившия „яблочник“ Михаил Задорнов, който стана министър на финансите на Русия по препоръка на премиера Виктор Черномирдин.
Такава е съдбата и на Съюза на десните сили (СПС), основан през 1999 г. — малко преди съдбоносните за Кремъл парламентарни избори — от разнокалибрените парчета, отломъци, остатъци и огризки от десетките миниатюрни либерални организации. Тогава списъкът на СПС се оглавява от Сергей Кириенко (2007), който впоследствие застава начело на федералната държавна корпорация „Росатом“ — правоприемник на Министерството на атомната енергетика на Русия. Но фактическият началник на СПС е неизменният Анатолий Чубайс, който преди това бе начело на енергийния монопол РАО „ЕЭСРоссии“, сега „Роснано“, главен акумулатор на бюджетни и извънбюджетни средства, предназначени за развитието на така наречените нанотехнологии. (Всъщност „Роснано“ се занимава предимно с технологии за удължаване на живота и младостта — изследвания, които са принципно важни за съвременния руски елит, чиито членове наистина си мислят, че големите пари могат да им отворят вратите към физическото безсмъртие).
Съюзът на десните сили на Чубайс от време на време се нахвърля върху Кремъл с твърда и жестока критика. Но през 2001 г. неговият формален председател Борис Немцов — бивш фаворит на Елцин, бивш губернатор на Нижегородска област и вицепремиер на федералното правителство на Русия — фактически направи всичко по силите си телевизия НТВ да загуби своята независимост и да мине под контрола на „Газпром“. Тогава Немцов в качеството си на председател на СПС е в тесен алианс с Алфред Кох, един от авторите на руската голяма приватизация „по метода на Чубайс“; през 2001 г. той оглавява и холдинговата компания „Газпром медия“, към която е присъединена НТВ след насилственото й превземане през април с.г.
Подобно на комунистите и СПС винаги осигурява в Думата необходимия брой гласове при гласуването на важните за Кремъл решения, мотивирайки подхода си с насъщните потребности на борбата срещу комунизма, фашизма или национализма: нужното подчертайте, ненужното зачеркнете! Точно така, както КПРФ оправдава своите прокремълски постъпки със „защитата на националните интереси“ от външни врагове и от „компрадорската буржоазия“. Но псевдокомунистическите лидери традиционно абсолютно честно предпочитат да премълчават факта, че именно Борис Елцин формира, а Владимир Путин укрепи властта на компрадорската буржоазия.
Тази система на фиктивна, изцяло фалшива опозиция, чиито ценности по нищо принципно не се отличават от ценностите на властта, не е създадена от Путин. Тя не възниква с помощта на авторитарни методи. Заражда се още при Борис Елцин, и то доброволно по инициатива на самите опозиционери, които предпочитат красивия живот в обятията на Кремъл вместо реалната власт и отговорността пред народа (защото властта и отговорността са братя близнаци, първата е невъзможна без втората) и вместо реализацията на своите партийни програми.
Друг е въпросът, че Владимир Путин е бизнесмен за разлика от Борис Елцин. Той притежава психиката на делови човек и много по-добре от предшественика си разбира същността и природата на корупцията.
От тази гледна точка можем да твърдим, че не е за завиждане съдбата на така наречената извънсистемна опозиция — онази, която не е представена в парламента, но е достатъчно активна в средствата за масова информация и която се опитва да внуши, че именно тя е главният организатор на масовите протести на площад „Болотная“ и на проспект „Сахаров“, които звънко прогърмяха през декември 2011 г. след най-позорните в постсъветската история избори за депутати в Държавната дума.
Извънсистемна[1] опозиция, тоест опозиция, която няма представителство в законните органи на властта, включително и в Държавната дума, е съществувала винаги, дори и по времето на СССР. Почти през целия комунистическия режим или поне до 1990 г., когато фактическата многопартийна система е узаконена след отмяната на член 6 от Конституцията на СССР, който налага политическия монопол на КПСС, само „извънсистемните“ могат да изказват опозиционни възгледи. Сред този тип противници на режима преобладават правозащитниците, а също и борците за интересите на различните „нетитулни“ етноси, които, както се счита, са били подложени на дискриминация в СССР. (Аз лично смятам, че всъщност съветската власт допринася за институционализацията на цели нации, които никога не биха възникнали без нейното пряко действие и влияние. Ако не беше революцията през 1917 г., светът никога не би узнал за съществуването на киргизите например.)[2]
Най-ясната извънсистемна опозиционна структура през 90-те години е Националболшевишката партия (НБП), „изобретена“ от известния писател Едуард Лимонов (Савенко), автор на нашумелите романи „Това съм аз — Едичка!“, „Дневник на неудачника“ и „Палач“. Впрочем НБП винаги се е смятала, а възможно е и да е било така, по-скоро за артпроект на Лимонов, отколкото за истинска политическа организация. Но националболшевикиге са преследвани не на шега и не като в литературата, а буквално, особено по времето на Путин. В началото на XXI в. Лимонов и няколко десетки негови съратници лежат в затвора.
Новата извънсистемна опозиция се появява през 2005 г.: тогава група руски медийни звезди, сред които си заслужава да се отбележат журналистите Юлия Латинина и Сергей Пархоменко, създават така наречения „Комитет 2008“. За председател е избран световният шампион по шахмат Гари Каспаров. Комитетът си поставя много амбициозна задача: да не допусне осъществяването на операция „Приемник“ през 2008 г. Ала дейността на тази неформална структура бързо прекъсва. Първо, защото „комитетчиците“ така и не съставят какъвто и да било план за постигането на тази цел. Второ, защото неочаквано става ясно, че шахматът е индивидуален, а не колективен спорт и като политик обединител Гари Каспаров не е много ефективен, прекалено явно и отчетливо „дърпа одеялото към себе си“.
Много по-мащабен и помпозен експеримент започва през 2006 г. Тогава „извънсистемните опозиционери“, практически в пълен състав създават коалицията „Другая Россия“. Нейният учредителен конгрес се провежда в центъра на Москва, в петзвездния хотел „Ренесанс“ на проспект „Олимпийски“, като съпредседатели на „Другая Россия“ стават Гари Каспаров, Едуард Лимонов и бившият премиер на страната Михаил Касянов. Именно той придава на тази инициатива донякъде авторитет и светски характер. Касянов е известен като политик, който умее да се облича добре и да носи, както трябва, скъпи очила. Даже авторът на тези редове е сред активните участници на учредителното мероприятие и произнася там пламенна реч. По онова време още са пресни спомените за украинската „Оранжева революция“ (2004), която дълго време си остава образец за неумерените руски опозиционери.
Впрочем и „Другая Россия“ не оправдава очакванията нито на своите последователни, нито на случайните си привърженици. Почти веднага започва тиха, но ожесточена борба за лидерство между Касянов, Каспаров и Лимонов. Особено по въпроса за издигане от коалицията на единен кандидат за президент (сякаш Кремъл би допуснал регистрацията на този кандидат, ха-ха-ха!). Отначало се предполага от само себе си, че претендент за висшия държавен пост в Русия от името на цялата извънсистемна опозиция трябва да бъде Касянов като най-авторитетен в тройката и като човек, добре позициониран в бюрократичните среди. Тази гледна точка поддържа и Лимонов, макар идеологически да е твърде далеч от експремиера. Но Каспаров има други виждания: най-напред той предлага кандидатурата на бившия шеф на Централната банка на Русия Виктор Герашченко, което устройва левите, после — своята собствена персона, която не устройва никого, освен самия шахматист и неговия главен съратник и съветник — майка му Клара Шазгеновна Каспарова.
В резултат на тези борби още през есента на 2007 г. „Другая Россия“ не може да понесе вътрешните напрежения и най-банално се разпада. Отначало се отделя Касянов, обиден, че неговата кандидатура за президентския пост не е консенсусна. След това от коалицията си тръгват много независими нейни сподвижници като мен, които разбират, че работата няма как да стане.
На смяна на „Другая Россия“ в извънсистемния лагер идва така наречената Национална асамблея, определяща се като „протопарламент“. Създатели на този проект са все същите Каспаров и Лимонов. Проектът е забележителен само с това, че в него за първи път като човек с политически амбиции се изявява известният руски писател Дмитрий Биков, главният и суперефективен графоман на съвременна Русия, автор на многотонажни биографии на Борис Пастернак и Булат Окуджава. Или по думите на литературния критик Виктор Топоров, „основният резултат от народните протести е разрасналата се популярност на Дмитрий Биков, и то до такива мащаби и предели, че може да взима по 300 000 рубли (около 10 000 долара) за едно свое публично изказване“. Излишно е да споменавам, че Националната асамблея приключи, преди да се е родила.
Но през 2010 г. в извънсистемната руска опозиция се заражда надежда, или както казва руският класик, появява се „лъч светлина в царството на мрака“.
Това е Алексей Навални, бивш заместник-ръководител на московската организация на партия „Яблоко“, инициатор за създаването на „Народ“ (Националноосвободително движение на Русия) — първото в постсъветската история националдемократическо движение, което изповядва и проповядва идеологията на цивилизования постимперски национализъм по европейски образец. Младият политик (роден през 1976) своевременно разбира, че национализъм не означава непременно нещо мухлясало с дъх на вкисната чорба и износени домашни пантофи, че национализмът и демокрацията са напълно съвместими, нещо повече — това съчетание в известен смисъл е опора на съвременната цивилизована европейска политика. И ако Русия иска да се изцери от неизлекуваните си европейски комплекси и да стане най-накрая европейска страна (каквато е по своята цивилизационна принадлежност), то националдемокрацията е една от грамотните и разумни рецепти за това.
Политическата кариера на Навални, макар и в неформален план, се развива стремително. В началото на 2010 г. той печели с голяма преднина пред съперниците си виртуалните (организирани в руския интернет) избори за кмет на Москва, като получава 40% от гласовете на избирателите в мрежата. Негови съперници са политици, по-известни от него в онзи момент, като Борис Немцов и едрият бизнесмен Михаил Прохоров. След това Навални прави няколко много ефектни и същевременно ефективни корупционни разобличения — преди всичко за кражбата на 4 милиарда долара в държавната корпорация „Транснефть“ по време на строителството на нефтопровода „Източен Сибир — Тихи океан“ (ВСТО). Тази история става тема на обсъждане в обществото и носи на разобличителя буквално общоруска слава. На крилете на скандала Алексей Навални основава фонд за борба с корупцията, изпълнителен директор на който става Владимир Ашурков, бивш топмениджър на консорциума „Альфа“, една от най-големите финансово-промишлени групировки в съвременна Русия. По този начин крупният капитал дава да се разбере, че предварително е готов да окаже поддръжка на опозиционна политика „във формат Навални“.
След това на Навални изведнъж му потръгва, „поперло“[3], както е прието да се казва в Русия. Обширни очерци за него излизат отначало в The New Yorker, а след това в най-влиятелния политически седмичник Time. При това във втория случай статията е озаглавена ни повече, ни по-малко така: „Може ли този човек да спаси Русия?“
През декември 2011 г. по време на първите действително масови акции Алексей се превръща в опозиционна звезда от първа величина. Именно той е най-ярката фигура на митинга против фалшификацията на резултатите от изборите за Държавна дума. Този митинг се провежда на 5 декември в Москва на „Чистые пруды“ на другия ден след скандалното и съмнително преброяване на гласовете, което официално донася на „Единая Россия“ много спорната победа. На митинга се събират 10 000 участници, което по онова време се счита за страшно много; но тогава никой не предполага, че само след 5 денонощия на площад „Болотная“ ще излязат 50 000. След митинга на „Чистые пруды“ Навални и няколко негови съратници (включително Иля Яшин — достатъчно ярък, но останал в сянката на по-старите си другари млад опозиционер, по-известен като интимен приятел на светската дива Ксения Собчак) се отправят в несанкциониран поход към зданието на Централната избирателна комисия (ЦИК), за да „им хвърлят в лицето своя стих железен, в горчивина и злост обгърнат“. Походът към зданието на ЦИК, охранявано от няколко реда полицаи, приключва с това, с което трябва: административен арест на опозиционерите за 10 денонощия. Сантименталните московски либерали и подобните на тях граждани, които вече 150 години съчувстват на руските революционери, виждат в този поход, последван от леки арестантски последствия, отчаян жест на млади смелчаци нещо, което е истина само отчасти. От една страна, Навални в дълбините на душата си вече мери короната на главен опозиционер и разбира, че ако не влезе в ареста в най-точно избрания момент, няма да стане истински герой на протестното паство. От друга страна, за него е важно да избегне участие в президентските избори през 2013 г. Той разсъждава правилно:
а) мнозинството от извънсистемната опозиция ще предложи неговата кандидатура и тогава ще бъде доста неудобно да се откаже;
б) при липсата на крупни фондове и без гарантиран достъп до най-големите федерални телевизионни канали няма да може да разчита на голям процент гласове, а унизително нисък резултат може преждевременно да го погребе като политик от национално значение и да го превърне в маргинал, подобно на други опозиционери. Така че московската полиция и специалния следствен арест (наказателно учреждение) на московския Симферополски булевард, където задържат по административен ред арестуваните, са успешно решение за проблемите на новата политическа звезда. Мрачно място наистина, но условията за задържаните в него много изгодно го отличават от обикновените затвори за осъдени престъпници.
Впоследствие Навални нерядко разиграва подобни комбинации, за да мобилизира своите поддръжници и заедно с това да скрие истинския замисъл за развитие на кариерата му. Впрочем за това — по-нататък.
Възможно е фанфарите, съпътстващи кариерата на младата политическа звезда, в определен етап да са му изиграли лоша шега. Но може причината да е и съвсем друга: например вътрешна неувереност и страх, които често биват завоалирани от подчертана бруталност. Но 2012 г. за Навални е година на политически застой и затишие на границата на провала. Той не тръгва напред, по-скоро прави няколко крачки назад, губейки част от първоначалните си поддръжници. Той не създава своя партия или по-точно — подкрепя вяло инициирания от бизнесмена Ашурков партиен проект „Народный альянс“, но без да се присъедини формално към тази структура. През есента на 2012 г. се провеждат избори за така наречения Координационен съвет на опозицията (КСО). Предполага се, че ще го оглави Навални и това ще му позволи да се позиционира като полуофициален и почти формален лидер на всички руски извънсистемни опозиционери. Но проектът КСО, в който избират 35 различни по цвят номинални опозиционери, фактически се проваля. Навални, както и в случая с партията „Народный альянс“, се отдръпва от почти гарантирания пост за председател на Съвета, предпочита да се оттегли в сянка и да избегне съдбовната отговорност.
И ако първоначално КСО възниква, за да популяризира Навални и да го издигне на по-високо политическо ниво, то днес можем да констатираме, че най-перспективният до скоро млад руски политик едва ли не е погребан под отломките на тази квазиструктура.
Впрочем през 2013 г. Навални получава нов шанс и засега го използва напълно успешно. Против опозиционера са повдигнати едновременно няколко съдебни дела. Едното от тях е свързано с кражби на дървен материал в Кировска област (нашумялото дело „Кировлес“), където през 2009–2010 г. бъдещата опозиционна звезда работи като доверен съветник на губернатора на региона Никита Белих и решава множество търговски въпроси. Другото дело е за незаконно получен адвокатски лиценз: става ясно, че борецът за прозрачност в руската икономика и политика, без да има юридическо образование, се е самоназначил за заместник-генерален директор (а генерален директор е самият той) по юридическите въпроси и на това основание си е издал справка, че има законово право да получи адвокатски лиценз. Третото дело е от 2007 г. за злоупотреба със средства от бюджета на предизборната кампания на партия „Союз правых сил“, с която тогава Навални сътрудничи. И още няколко съдебни дела, с които няма нужда да занимаваме нашия читател.
С тези дела се заема Следственият комитет на Русия (СКР), подчинен единствено на Владимир Путин. Шефът на Следствения комитет — Александър Бастрикин, с прозвище Шефа, тъй като е бил отговорник на студентската група на Владимир Путин в Ленинградския държавен университет „А. Жданов“ (1970–1975), е известен с кучешката си преданост към своя патрон, и то единствено и само към него. Затова сред наблюдателите и въобще сред прогресивната руска общественост се формира твърдото убеждение, че знак за атаката срещу младия топопозиционер е дал лично президентът.
Напълно възможно е тази версия и да е вярна. Путин, който е човек с дълбоко развита интуиция, по-често предпочита интуитивния подход за опознаване на света пред дискурсивния (рационалния анализ). Той веднага — сигурно още през 2011 г. — е усетил, че Навални е опасен. Доловил е някаква смътна заплаха, както се изразява в култовия холивудски сериал „Звездни войни“ великият магистър Йода за доброто момче Анакин Скайуокър, което с времето се превръща във вселенския злодей Дарт Вейдър. По-рано В. В. П. предусеща такава опасност само в Михаил Ходорковски, заради което го изпраща в затвора.
Доколкото бихме могли да реконструираме тази почти женска логика на Путин, то старият лидер е видял в младия следното:
— патологична жажда за власт, каквато самият Путин не изпитва; властта, както знаем, падна върху него като презряла ябълка в есенната градина на руската история;
— абсолютна, лабораторно чиста липса на идеология: опозиционерът взима на въоръжение само такива идеи, които са му необходими в даден конкретен момент, за да преодолее поредния рубеж по пътя към властта;
— проява на социопатия, тоест липса на човешка привързаност; за Навални не съществуват приятели или врагове, любимци или ненавистни личности — за него цялото човечество се състои от хора, които могат да му бъдат полезни или да не са му от полза, но само в даден момент. Самият Путин е изтъкан от човешка привързаност (благодарение на което неговите многобройни приятели в Русия се чувстват така уютно) и затова се отнася с голямо подозрение към социопатите и социопатията.
Да не говорим за това, че Алексей Навални е млад, красив като картинка (истински ариец, една руса фурия, в чиято външност няма нищо нито южняшко, нито източно — истинска рядкост за историческа Русия, където, ако поотъркаш руснака, отдолу току-виж ще се покаже или татарин, или евреин, или чеченец), той притежава всичко необходимо, за да вземе властта в решаващия етап от историята на Русия.
Съществува и една друга версия: могъщият господар на Чечения Рамзан Кадиров, когото опозиционерът много невъздържано обругава с най-тежки думи, е дълбоко обиден на г-н Навални.
Напоследък витае слух, че през 2012 г. е имало дори план за ликвидирането на Навални. Но разправата била спряна в последния момент от Кремъл, където разбирали колко катастрофален политически би могъл да бъде подобен сценарий. Засега не мога да преценя достоверността на тези слухове. Но, забележете — засега! Може би книгата ще има продължение.
В крайна сметка съдебното дело срещу Навални в град Киров му дава възможност отново да си поеме дъх и го извежда направо на изборите за кмет на Москва.
За това, как завършва процесът на легитимация за Путин и неговата опозиция, ще поговорим в следващата глава. Сега ще кажа само, че Навални окончателно се превръща в кумир на всички протестни среди и слоеве, като получава почти 27,24% от подадените гласове главно поради това, че по съдебното дело за „Кировлес“ още на 17 юли е осъден на пет години зад решетките. Това предизвиква силно възмущение у всички, които не обичат Путин. А на следващия ден — 18 юли, Навални сензационно е освободен от затвора срещу мярка за неотклонение подписка (съгласно официалната версия), докато се разгледа молбата на подсъдимия за обжалване на делото. По този начин му се дава възможност да участва в изборите и да използва цялата протестна енергия — лоша или добра, която се е насъбрала между стените на 15-милионния столичен мегаполис.
Дълги години Путин не се бори срещу руската опозиция, защото просто няма нужда от това.
Познавам нашата опозиция като петте си пръста. Опозиционната дейност в постсъветската Руска федерация отдавна е само вид бизнес, а именно — замяна на гласовете на избирателите или народния ентусиазъм (условно казано — енергията на площад „Болотная“) срещу пари. Това е всичко. Затова в опозиционните среди се срещат толкова често мошеници и крадци, колкото и в партията на властта. Една категория опозиционери печели от своята близост с Кремъл, а други печелят от живописно-демонстративната борба с него. В това е цялата разлика.
Базовата схема, по която действа опозицията в Руската федерация през последните 20 години, можем да опишем приблизително с голяма степен на достоверност по следния начин:
1. Обявява се непримиримост към „кървавия режим“ (на Елцин или на Путин).
2. Издирват се потенциални спонсори (основно всякакви бегълци заради съдебни дела по икономически причини) с предложение да заделят 100 милиона долара за революцията в Руската федерация.
3. Веднага след това се отива в Кремъл и се заявява, че тази опозиция е готова да се откаже от революцията в Руската федерация, да кажем годишно срещу 1 милион долара и седем показвания по Първи телевизионен канал.
4. Частично получаване на сумите по т. 2 и 3.
5. Обявява се, че нищо не може да се промени, докато Путин е на власт.
6. Заявява се, че Путин никога няма да напусне властта, така че нищо не може да се направи.
7. Организира се поредната пресконференция за репресиите към нашите персони от рода на това, че не доливат догоре чашите ни с уиски в скъпите барове на многомилионните градове.
Повярвайте на моя опит, именно така действат повечето от системните и извънсистемните опозиционери!
Кремъл под властта на Путин е искрено заинтересован да поддържа жизнеспособността именно на такава опозиция, защото те са от една кръвна група — като сиамски близнаци, само че асиметрични по размер: единият е голям, а другият — малък.
Появата на Навални като реален, а не някакъв анимационен претендент за властта поосвежава ситуацията.
Но разбира се, Навални не е нито причина, нито източник на онези процеси, които зреят в дълбините на руското общество през годините на управлението на Путин, той е следствие от тях.
Тази власт изживя живота си, дори се надживя. За активната част от обществото — руските образовани граждани (РОГ), които сега са движещата сила на антипутиновия протест, президентът и Ко вече са нещо като дотегнал на всички съпруг, когото жена му все едно иска да изгони от вкъщи, без да обръща внимание на това колко често й подарява цветя и с какви изискани комплименти я засипва.
В този смисъл съдбата на политически „дотегналия съпруг“ вече не зависи от резултатите от неговата работа. Не зависи нито от икономическите, нито от социалните показатели. За представителите на РОГ стабилността от благо се превръща в зло.
Да, РОГ не са мнозинство от населението на страната. Но именно те, както винаги се случва в историята, задават политическата мода и формират посоките в обществото. В този смисъл какво мислят в Москва на „Болотная“ 20–30 или 50 хиляди човека е по-важно, отколкото позицията — съзнателна или неосъзната, на 100 работници от Нижнетагилския „Уралвагонзавод“, където Путин зачестява по време на своята предизборна кампания през 2012 г. (А след изборите дори назначава Игор Холманских, началник на цех в „Уралвагонзавод“, който се прочува с крайно бурните си публични излияния на преданост към президента, за свой пълномощен представител в Уралския федерален окръг).
Страната навлиза в период на перестройка-2, която, както и предишната перестройка по времето на Горбачов, ще се нуждае от лидер от друг тип. Преди 25 години такъв лидер беше Борис Елцин. Сега — Алексей Навални, който, както става ясно, е способен да консолидира почти всички: от ултранационалистите до ултралибералните космополити, също както действаше и Елцин, именно поради пълното отсъствие на каквато и да е идеология. Но не само затова.
Детонатор на втората перестройка става 24 септември 2011 г., денят на печално известната рокада Медведев — Путин. Ако не беше тя, ние още дълго нямаше да видим огромните тълпи на „Болотная“ и проспект „Сахаров“, а системните либерали и досега щяха да ни разказват за „перспективния млад лидер“ Медведев, който се нуждае от малко време, за да излезе окончателно от сянката на политическия си баща деспот.
Навални е символ на перестройката и дете на рокадата.