Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (24)

4. Неосъветската империя

Уверено мога да кажа, че в съвременния свят трудно може да се намери по-антисъветска държава от Путиновата Руска федерация.

СССР възникна на основата на водещата роля и тоталното присъствие във всяка пора на обществото на официалната комунистическа идеология, на идеята за колективното начало, за държавната собственост и изключително внимание към социалните системи и социалната защита на всеки гражданин на страната, както и на ниското равнище на корупцията.

Съвременната Руска федерация се изгражда в условията на липсваща официална държавна идеология (тук не се броят всевъзможните разработки на различни аналитични центрове, които заливат Кремъл със своите измишльотини в идеологическата сфера; кой ли помни съдържанието на тези разработки?); на пределен, краен според мерките на цялата руска история индивидуализъм; частна собственост — даже активите, които формално са държавна собственост, на практика се управляват в угода на частния интерес на мениджмънта; разрушаване на предишните съветски социални системи и последователно снижаване на нивото на социална защита; корупция извън всякаква мярка.

Друг е въпросът, че не особено внимателният наблюдател може да се заблуди от връщането в държавния и обществения живот на много символи и знаци от съветско време — като се започне от мелодията на държавния химн, наистина с нов текст (2000), та до наградата „Герой на труда“ (2013).

Но всичко това е само прах в очите. Естествено Путиновият крадлив капитализъм е паразитен по природа. Той не е склонен да създава свой собствен обществен смисъл и собствени публични образи. Той може само да реставрира старите имперски символи, напълно изпразвайки ги от съдържание.

Най-вероятно Путин и неговият правителствен екип са склонни да смятат, че по-голямата част от населението на Руската федерация се отнася все още позитивно към цялата система на съветската естетика. И че може със „старите песни за главното“ да успокоят социално и психически народа. Но и дума не може да става за някакво реално връщане към съветския модел на устройство на държавата, обществото и икономиката.

А сега за империята.

Въпреки общоприетата представа, че при президента Путин Русия е укрепила и задълбочила своето влияние върху страните от постсъветското пространство, в действителност е тъкмо обратното.

За изминалите 13 години институциите за постсъветска интеграция на практика се разпаднаха напълно.

Общността на независимите държави (ОНД) всъщност е нещо като туристическа фирма за организиране на безсъдържателни в политически смисъл срещи на постсъветските лидери.

За единното икономическо пространство (ЕИП), създаването на което Путин анонсира още през 2003 г., днес никой не си спомня.

Засега си остава само пропагандният мит за Евразийската икономическа общност, за която В. В. П. устно и писмено многословно разсъждава по време на своята предизборна кампания през 2012 г.

Съществува и Митническият съюз между Русия, Беларус и Казахстан, но в него отказва да влезе втората по значение страна от бившия СССР — Украйна. Този съюз отчаяно буксува, преди всичко защото не е съвсем изгоден за Русия: премахването на митническата граница с Беларус и особено с Казахстан ще доведе до гигантска експанзия на руския пазар на стоки по дъмпингови цени, а това ще нанесе удар на преживяващата лоши времена руска промишленост.

При считания за уж слаб президент Борис Елцин Москва влияе достатъчно категорично на ситуацията в ОНД, защото си остава източник на легитимност за всички постсъветски режими. Достатъчно е да си припомним сценариите и подробностите при идването на власт на Едуард Шеварднадзе в Грузия (1992), на Гайдар Алиев в Азербайджан (1993) и на Леонид Кучма в Украйна (1994).

При „силния“ Владимир Путин постсъветските режими се формират без участието или все по-често въпреки волята на Москва. Сривът на руското влияние в стремително изчезващата Общност на независимите държави ясно се очертава от поредицата „цветни революции“: в Грузия (2003), в Украйна (2004), в Киргизстан (2005 и 2009 г.). Тези събития довеждат на власт политици, които не само не са настроени приятелски, а някои са направо враждебни към Русия.

„Демократът“ Борис Елцин поддържа дружески връзки с „последния диктатор в Европа“ Александър Лукашенко и удържа Беларус в орбитата на своето влияние. Автократът Путин постоянно се разправя с Лукашенко и го отблъсква от себе си. През 2012 г. „последният диктатор“ блокира участието на руските компании в приватизацията на най-големите беларуски предприятия, преди всичко в нефтохимическата промишленост, а през 2013 г. торпилира създаването на руски военновъздушни бази в Беларус. И така нататък.

Кремъл стигна дотам, че загуби изборите за президент даже във фактически непризнатите държави, които почти напълно зависят от икономическата и военната подкрепа на Москва: Абхазия, Южна Осетия и Приднестровската Молдавска република (2010–2011). В тези три републики последните избори печелят политици, които официална Русия не счита за близки до нея.

Така че свалям от нашия герой това последно стандартно обвинение в титанични и успешни усилия да се възроди СССР в нов формат.

И накрая нека спрем на простъпките на Путин, за които рядко го упрекват, но които са съвсем реални:

а) В. В. П. НЕ отстранява от властта олигархията на Елцин въпреки очакванията на „съветския народ“, а, напротив, със своите действия на висш държавник я укрепва и я прави по-силна. Той полага усилия резултатите от „голямата“ приватизация, която преобладаващата част от народа и интелектуалната прослойка смятат за несправедлива и криминална, никога да не бъде подложена на каквато и да било ревизия;

б) Путин НЕ съумя да осигури нормално разследване на политическите убийства, подчертавайки ролята на тежките престъпления като характерен начин за решаване на политическите и икономическите противоречия;

в) въпреки многобройните си обещания той НЕ направи нищо, за да спре неудържимо развихрящата се корупция;

г) Путин разруши последните остатъци от конструкцията на руско-съветската империя и направи нейното възстановяване невъзможно;

д) същевременно той постоянно — фалшиво и измамно — прибягва до имперската символика и риторика, спирайки по този начин за неопределен исторически срок превръщането на Русия от безформен отломък от империя в съвременна национална държава по европейски образец.

Ето за тези реални, а не мними простъпки историята ще предяви пред Владимир Путин своята тежка сметка.