Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Владимир. Вся правда о Путине, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
2,7 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
danchog(2015 г.)

Издание:

Автор: Станислав Белковски

Заглавие: Путин

Преводач: Стефан Върлаков

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Биография; Историография

Националност: руска

Печатница: Печатна база Сиела

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Венелин Митев

Художник: Dietmar Dragunski

Коректор: Стела Зидарова

ISBN: 978-954-28-1479-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693

История

  1. —Добавяне

Глава 1
Пътят на окупатора

На 7 май 2012 г. става едно колкото удивително, толкова и рутинно събитие: инаугурацията на президента на Руската федерация Владимир Путин. Третата по ред, ако започнем да броим от 2000-та година, когато В. В. П. за първи път се възкачва на руския трон.

Впрочем да организираш инаугурацията през първата седмица на май при съвременните руски условия, не е най-доброто хрумване. Защото дните между 1 и 8 май за моята страна са традиционните „дълги почивни дни“, когато всички се отдават на почивка от омръзналата им руска действителност. Обикновените хора — на вилата, а представителният елит по правило поема към чужбина, към топлите морета (Карибите, Индийския океан), където може да се занимава с уиндсърфинг или банално да се пече на плажа, отпивайки от чашата с мохито. Едни напускат Москва с „електричката“ (влак с избити прозорци и натрошени дървени седалки, пътуващ до околните селища), други — със собствения си business jet. Засега само на океанска яхта не са отплавали от Москва и макар че Йосиф Сталин нарече столицата на СССР и РСФСР „пристанище на пет морета“, големи кораби не ще доплават до нея. Плитко е.

Но така е прието, такива са странностите на руското законодателство — когато Борис Елцин предсрочно подава оставка на 31 декември 1999 г., той предопределя датата на президентските избори на 7 март 2000 г. По-нататък Конституцията гласи, че инаугурацията трябва да стане на тридесетия ден след като Централната избирателна комисия (ЦИК) на Руската федерация официално обяви резултатите от избора за главната длъжност в държавата. По закон тези резултати стават известни един месец след изборите. През 1993 г., когато се съставя сега действащият основен закон, този срок е специално заложен от юристите на Елцин: ако се случи непредвидимото първият президент демократ да изгуби изборите, този месец е нужен, за да се отрежат опашките и да се заметат следите. А ако се наложи — да се спретне и военен преврат, което любимецът на прогресивната общественост Елцин от време на време се изкушава да извърши. И въобще, не бива следващият президент да се пуска в Кремъл веднага след поражението на предшественика, докато „гнездото е още топло и птицата е наблизо“, както си казват още на времето заговорниците, дошли на 12 март 1802 г. да убият руския император Павел I, след като не го намират в монаршеската постеля. Ето защо президентът полага клетва цели два месеца след изборите.

Естествено всички поканени представители на елита на 7 май са в Москва. Не закъсняват даже и принудените да се върнат с редовен полет. Те разбират колко е важно да бъдат видени в компанията на встъпилия в длъжност президент и дори, ако им провърви, да бъдат забелязани от него. Да не дава Господ да не дойдат! Службите по протокол и безопасност задължително ще доложат на държавния глава, че еди-кой си Иван Иванович или Мария Петровна са проявили невнимание към него, при това без сериозна причина. С това инаугурацията напомня бала на Сатаната, описан в романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита“, където Воланд (самият Сатана), не без дяволска гордост, казва за поканените на бала: „И забележете, нито един не се разболя и нито един не отказа!“.

На инаугурация 2012 г. са поканени близо 2000 официални гости. В това число, по традиция, всички депутати от двете палати на Руския парламент (Съвета на Федерацията и Държавната Дума), членовете на правителството и високопоставени сътрудници от Администрацията на президента, съдии от висшите съдилища (Конституционния, Върховния, Висшия арбитражен), представители на главните религиозни конфесии, лидерите на всички официални партии, включително парламентарната опозиция: предводителят на комунистите Генадий Зюганов, председателят на либерал демократите (ЛДПР) Владимир Жириновски и лидерът на партията „Справедлива Русия“ (прокремълски настроени умерени социалдемократи) Сергей Миронов. (Извънсистемната опозиция, която участва в организирането на масови антипутиновски митинги, разбира се, не е поканена.) Президентът отправя покана и към всички свои така наречени доверени лица: артисти, учени, спортисти и прочее местни знаменитости, всички помогнали на Путин в неговата предизборна кампания, обработвайки със своята изключителна популярност благодарния електорат. Надали на Запад някому са известни имената на Стас Михайлов или Григорий Лепс (истинската му фамилия е Лепсверидзе, един от малкото грузинци, които Путин може да търпи), но в сегашна Русия това са най-популярните поппевци. Като розови цветчета тортата на поканените украсяват бившият президент Дмитрий Медведев и съпругата му Светлана, а също и падналият последен глава на СССР, лауреат на Нобеловата награда за мир, Михаил Горбачов.

Особена пикантност на мероприятието придава присъствието на чуждестранните лични приятели на Владимир Путин, между които личат постоянните Герхард Шрьодер и Силвио Берлускони. За тяхното посрещане е определен специален терминал на правителствената аерогара („Внуково-3“). Шрьодер и Берлускони присъстват на приема в Кремъл въпреки традицията от времето на Борис Елцин на инаугурацията да не се канят чуждестранни гости. По този начин Путин още един път показва, че за него личната дружба е по-важна от формалностите и някакви там приличия.

Официалната част на церемонията протича по типичния скучен начин. Организаторите от администрацията на президента се оправдават, че трябва да има традиция и за тази цел нищо не бива да се променя (Изключение правят поканите към Шрьодер и Берлускони — там вече традицията мълчи като срамежливо селско девойче, попаднало на бал в градски господарски дом).

Всичко започва с тържествено внасяне в Андреевската зала на Големия кремълски дворец на държавния флаг на Русия (неформалното му название е „бесик“) — бяло-синьо-червен, на щандарта на президента (отличава се от „бесика“ с наличието в центъра на огромен двуглав орел, императорския руски герб), на Конституцията и знака на президента на Русия. Тъмноореховите интериори, които често ни показват по телевизията, са в зданието на Сената. А дворецът, който най-добре се вижда от московския Голям каменен мост, е построен за император Николай I от архитекта Константин Тон през 1838–1849 г. и служи главно за тържествени церемонии и VIP екскурзии. Впрочем в наше време някой богаташ може да го наеме целия за сватба или юбилей. За около 1 милион евро.

Новоизбраният президент се заклева във вярност към народа на Русия, заклева се над Конституцията „да уважава и пази правата на човека и гражданина“ (присъстващите не се разсмяха, иначе щеше да се чуе далеч зад стените на Кремъл), след което председателят на Конституционния съд Валерий Зоркин обявява Владимир Путин за встъпил в длъжност глава на Руската държава. Валерий Зоркин въобще е забележителна фигура в новата руска история. През 1993 г., заемайки същия пост, той се опитва да изпрати в оставка Борис Елцин, за което е уволнен и за дълго изпада в немилост. Но по-късно (2002) е изваден от нафталина от Владимир Путин и оттогава става прочут с умението си да прокарва всички решения, необходими на Кремъл, независимо дали съответстват на Конституцията. Например през 2005 г. главният съд на страната под председателството на г-н Зоркин признава за конституционна отмяната на изборите за губернатори, макар че това противоречи на буквата и на духа на основния закон на федералната държава (каквато формално е Русия).

След официалното му обявяване за президент Путин произнася реч, в която не без ирония благодари на Дмитрий Медведев, че е осигурил приемственост във властта. След това той заявява, че следващите години ще определят съдбата на идните поколения, и подчертава необходимостта Русия да стане притегателен център за цяла Евразия, укрепвайки демокрацията, правата и свободите, както и участието на гражданите в управлението на страната. Разбира се, никой не му вярва, нито той самият има такова намерение.

След това Президентският (бивш Кремълски) полк, който в този ден празнува 76 години от създаването си, изнася представление на Съборния площад. Президентският (Кремълски) полк е специално звено в системата на руската власт. До неотдавна се е смятало, че този полк е последното воинско подразделение, което ще защитава властта на всяка цена, „ако се случи нещо“ (например народни вълнения). При Путин тези представи претърпяват мащабна ревизия. Сега последната линия на президентската отбрана са чеченските щурмови отряди, разположени в Москва (хотел „Президент“ на улица „Якиманка“, само на километър от Кремъл) и близо до Москва (Одинцовски район, недалеч от зоната на многото държавни резиденции и правителствени вили). Тези отряди са подчинени на Рамзан Кадиров, управител на Чечения и по съвместителство герой на Русия и генерал-майор от руската полиция.

Днес Кадиров е главният гарант за физическата и политическата безопасност на Путин. Но това е друга история, за която също ще поговорим по-късно и отделно.

Завършек на кремълската инаугурация става епохалното събитие, което мнозина, ако не и всички участници, очакват с трепет в стомаха — банкетът.

Банкетът в Русия е нещо повече от банкет. Всички мои съграждани, по-възрастни от 30 години, даже и състоятелните и богатите страдат от синдрома на гладното детство. Ние постоянно се страхуваме, че в нашата страна, в нашия град, село и т.н. може да свърши храната. Всяка храна и завинаги. И ще настъпи време, когато човек не ще може да я купи за нищо на света.

Моите по-възрастни съвременници може би си спомнят времето на Хрушчов и даже на късния Сталин. Аз пък добре помня 1990–1991 г. на президента Михаил Горбачов и на премиера Николай Рижков (след него през януари — август 1991 г. премиер бе Валентин Павлов), когато продуктите изчезват от магазините напълно. На лавиците има само грис и консерви „Бычки в томате“ (дребна костелива риба в доматен сос). А ако неочаквано се появи салам, независимо какво качество, се извиват опашки с дължина час и повече. Въобще, по социологически данни, висенето по опашки за продукти отнема на съветския човек около 30% от свободното му време и 5% от цялото му време. Например: стигнал си до 70 години, от тях 3,5 години си прекарал по опашките.

Затова всеки фуршет[1] или банкет, където просто безплатно те гощават, дори с храна второ качество, е щастие и празник за всички, страдащи от синдрома на гладното детство. Точно ние, децата на съветския глад, въведохме в руския език думата „халява“[2] — възможността безконтролно и безпрепятствено да се нахраниш за чужда сметка. Повярвайте, тази дума скоро ще стане международна и ще влезе във всички речници с обикновена транслитерация, без превод, като думите Sputnik или Perestroika.

„Халявата“ на Путин през 2012 г. бе забележителна. Студени предястия: морски гребен със зеленчукови блини и сос от бели гъби, пушен палтус в крехки листа от салата, руло от печена патица с розмарин и сос от дренки, оригинална салата от морски дарове с пюре от авокадо. За топло предястие: печен камчатски краб с рататуй и капучино от кокосово мляко. Основно: стек от есетра, фарширован със зеленчуци и сос „Шампан“. Освен сок от червена боровинка и клюква, както и други разхладителни напитки, се сервират водка Kremlin, десетгодишен руски коняк Kremlin, бяло руско вино Pinot Aligote Selection Chateau le Grand Vostok и колекционерско руско шампанско Абрау-Дюрсо, реколта 2008 г.

Гореописаните напитки са произведени в Русия и нямат никакво отношение към коняка и шампанското в истинския им смисъл (т.е. към напитките, произведени във френските провинции Champagne и Cognac). Може ли да се употребяват без риск за хранопровода, а и за зрението — не знам, не съм ги опитвал. В присъствието на встъпващия в длъжност Путин навярно всичко е възможно. Мога само да допълня, че Борис Титов, собственик на завода, произвел пенливото вино „Абрау-Дюрсо“, скоро след това събитие е въздигнат в длъжност пълномощник по правата на предприемачите в Русия. Тази длъжност е фиктивна, т.е. синекурна, тъй като правата на предприемачите в съвременна Русия могат да защитават само корумпирани силови органи на властта, но не и производител на пенливо вино. Но сигурно на г-н Титов му е станало приятно — и помията си пробутва, и с някакъв пост го удостояват.

Впрочем „халявата“ е щедро заплатена от руския данъкоплатец. Бюджетът на банкета възлиза на 26 милиона рубли (почти 800 000 долара), или по 400 долара на всеки похапнал. Съгласете се, че малко ресторанти в Париж, удостоени с три звезди от Michelin, биха се осмелили да представят такава сметка. Организатор на пиршеството за тези луди пари е известният московски ресторантьор Аркадий Новиков, собственик на най-скъпите московски заведения („Аист“, „Недальний восток“ и някои други). Ресторантите на Аркадий Новиков си имат своя специфика. Ако желаете да похарчите цяло състояние и при това да си останете гладни, там ви е мястото.

Но това, разбира се, са само подробности, които се забравят бързо, след като се узнаят. Друго е главното на 7 май 2012 г.

То е, че Путин отива на своята инаугурация от извънградската си резиденция „Ново Огарьово“ (на 11 км от центъра на Москва) до Кремъл през абсолютно пуст град. В столицата няма жива душа.

И не само защото целият маршрут по Рубльово-Успенското шосе, Рубльовското шосе, Кутузовския проспект, улица „Новия Арбат“ (бивш проспект „Калинин“), улица „Воздвиженка“ и по-нататък чак до Спаските врати на Кремъл (същите онези врати с легендарния съветски часовник) много преди преминаването на Путин е затворен за всички форми на човешко и автомобилно движение. А и затова че целият град, даже районите, отдалечени от маршрута на височайшия кортеж, му отвръща със звънтяща пустота. Никой, нито един човек, жив или мъртъв, не поздравява кортежа, не вика: „Ура!“, не размахва знаменце, даже не показва среден пръст. Президентът се придвижва в абсолютна самота, като в столицата на окупирана държава.

За това, разбира се, руските държавни телевизионни канали не съобщават. Но всичко се вижда много ясно на телевизионните екрани. Нашите блогъри поместват в социалните мрежи стотици фотографии, сравняващи инаугурацията на Путин със съответните процедури в САЩ и Франция, където има многолюдни тълпи и искрено ликуване. В Москва на 7 май 2012 г. цари глухо мълчание. „Народът мълчи“, пише по подобен повод първият велик руски поет Александър Пушкин в „Борис Годунов“.

И това се случва в града, в който по официални данни за Путин са гласували 47% от жителите! Никой не оставя вилата си, чашката водка, поредната телевизионна сапунка. Народът не проявява към избрания от самия него властелин никакъв видим интерес.

И дори в социалните мрежи — от Facebook до Twitter — надали може да се открие поне едно приветствие към отново завърналия се президент. 99% процента от отзивите са резки, иронични, саркастични, а някои — направо оскърбителни и груби.

Може пък на Путин да му е все едно — кой може да каже? Може би за него е важна само победата и нейната абсолютна юридическа и силова защитеност? Все едно, всички световни лидери ще го поздравят и всички въпроси относно законността на поредното му президентство ще отпаднат от само себе си. А народът? Какво за него? Народът си е винаги народ.

Това е така, но не съвсем. Путин е бързо стареещ автократ. А такъв управник желае не просто власт, той е преситен до край през дългите години властване. На него му трябва любов. Но вместо любов на 7 май той получава пълно безразличие от своята столица Москва.

За него това трябва да е двойно обидно. През 2000 г., когато роденият в района на охтинските блата Путин става за пръв път президент на Русия, има много предположения и слухове относно вероятността столицата да бъде пренесена в Санкт Петербург напълно или частично. Аз също съм привърженик на тази концепция поради една проста причина: Петербург е руският ключ към Европа, врата, отворена на Запад. Москва не само е претоварена от столични функции, в нея прекалено явно личи монголската основа в природата на руската държавност. Москва се издига и става политически център именно в периода на монголското иго. Затова ми се струва, че ако някои държавни органи, които не заседават всеки ден: Съветът на федерациите (Горната палата на Парламента — Сенатът); Съветът за безопасност — колегиално събрание на силовите структури, в което периодично се обсъждат пътищата и методите за предотвратяване на реални и мними опасности, застрашаващи Русия; споменатите вече висши съдилища — Конституционният, Върховният и Висшият арбитражен съд, ако те се преместят в северната столица и официално й се даде статут на втора столица, формално равна на първата, би било правилно от историческа, политическа, логистична и инфраструктурна гледна точка. Освен това е логично там да има и паралелна резиденция на държавния глава, например в Аничковия дворец (при последните императори това е резиденцията на техните титулни наследници).

Такова решение би възродило духа на Петербург, най-красивия европейски град. „Ако Петербург не е столица, няма Петербург“, така казва Андрей Бели, прочут руски поет и писател от Сребърния век (първите 15 години от XX век). Анна Ахматова пише, че изчезването на столичния дух е превърнало Питер (St. Pete) просто в „голям населен пункт“. Лев Озеров, сега полузабравен стихотворец от съветско време, нарича Питер „велик град с областна съдба“. Частичното пренасяне на столицата на северозапад би помогнало на Петербург да преодолее това провинциално проклятие.

И хората на Путин започват да се готвят за това преместване, естествено по съвсем различни причини от тези на автора. Администрацията на президента, възглавена от Владимир Кожин, бивш шеф на Федералната служба на Русия за валутен и експортен контрол, вече преглъща слюнката си, пресмятайки на ум и на смачкани листчета колко милиарда долара ще бъдат похарчени за проекта „Нова столица“. (Тогава още не се мечтае с мащабите на Зимната олимпиада 2014 в Сочи, за която досега са погребани над 50 милиарда долара, а истинският размер на изхарченото и разграбеното ще стане ясен едва след края на игрите.)

Но Путин не прави това. Почти. По средата на второто си управление (2006) той с усилие санкционира преместването на Конституционния съд в северната столица. И чак през 2012 г., след като става президент за трети път, се съгласява да отпусне по-малко от 2 милиарда долара (смешни пари за размерите на днешното руско ограбване на хазната) за преместването на още две съдилища в Санкт Петербург — Върховния и Висшия Арбитражен съд. При Путин Москва остава столица в пълния смисъл на тази дума. Нещо повече, той пренася в чуждия за него град капиталите на питерските си приятели, спечелени (или „повдигнати“, както е прието да се казва на съвременен руски сленг) от търговията с нефт, газ и други полезни изкопаеми на нашия безкраен Сибир. Десетки, стотици милиарди долари.

Москва не му благодари, макар че именно при Путин в Москва се ражда, кристализира и организира качествено новото съсловие, новата социална група РОГ (руски образовани граждани).

Тук трябва да направим малка екскурзия в руската история.

Според популярната историческа теория руската държава е основана през 862 г. — преди около 1150 години. Нейни основатели са норманите (викингите) Рюрик, Трувор и Синеус. Тоест тя има скандинавски, а значи напълно западноевропейски (или, ако предпочитате, северноевропейски) произход. Но монголското нашествие през XIII век и последвалите повече от 200 години азиатско господство променят вектора на развитието й. Така се поставят основите на традиционната московска държава, което означава: а) жестоко потискане на човека от държавата; б) постоянно насаждане у хората на комплекс за вина пред държавата; поданиците са длъжни за всичко на властта, властта не дължи нищо на поданиците си. (Тук трябва да отбележим, че през 2010 г. Дмитрий Медведев постановява през 2012 г. да се чества юбилей — 1150 години от основаването на руската държава. Но Путин тихомълком отменя празника. Защо? Според някои неназовани източници, защото има много научни теории за произхода на руснаците и норманската е само една от тях и няма смисъл сегашната власт да потвърждава заслугите на викингите, а по този начин — и нашия европейски генезис).

Още от монголско време руският човек е лишен от всякакви прояви на свобода — както битови, така и политически. Затова в Русия се заражда култът и митът за „тайната свобода“. Става дума за онази свобода, която идва, когато всевиждащото око на държавата не те наблюдава, а ухото й не те чува. Когато ти си сам със себе си и с Господ Бог. Тази свобода не е външна, тя е единствено вътрешна.

За най-голям европеизатор на Русия се смята Петър I (Петър Алексеевич Романов), първият руски император (1721) и основателят на Санкт Петербург (1703). Той наистина привнася в съвременната нему Русия много европейски дух, като се започне от редовната армия и бюрокрация, та чак до естетиката на руското дворянство. Но да бъде наречен Цар Освободител, не е възможно. Той продължава политиката на закрепостяване на народа, на унищожаване на представата за човека като носител на ценностите, идеите и практиките на гражданствеността.

И при царете, и при императорите, и при комунистите руската (а от 1922 до 1991 г. съветската) държава се стреми по най-безмилостен начин да контролира гражданина във всичките му прояви и потребности: какво яде, пие, чете, слуша, как се облича, какъв е сексуалният му живот, какво сънува и т.н. Държавата винаги е суров учител. На народа е отредена ролята на благодарния некадърен ученик: щом те бият през пръстите, значи те обичат. Ако не те бият, от теб няма да излезе нищо, ще загинеш в безкрайните простори на суровата руска зима, която трае половин година, а в северните територии на страната и по-дълго.

Руският човек исторически не е свикнал да се чувства гражданин. Руснаците в масата си винаги са се чувствали население, тоест обект на управлението, а не народ, субект и източник на власт.

Въпреки крушението на тоталитарната империя през 1991 г. исторически образувалите се закрепостяващи тенденции по инерция се запазват и при първия президент на Руската федерация Борис Елцин. През 1990 г. теоретически има избирателно право в пълен размер, активно и пасивно. Но прилагането му е специфично: само завършени циници или пък напълно наивни наблюдатели не се съмняват, че президентските избори през 1996 г., на които Елцин за втори път става държавен глава, са фалшифицирани.

Пък и по времето на Елцин руснаците все още са сковани от старите рамки. Тогава в постсъветска Русия цари отчайваща нищета, основният враг на битовите свободи. И въпреки че този факт се отрича от по-късното либерално митотворчество, официалната пропаганда през 90-те години на XX век е още жива и действена. Тя явно или скрито носи напълно конкретно послание: единствената алтернатива на Елцин е комунистическият ад и неговото приложение ГУЛАГ, колкото и лоши да са те. В това се състои смисълът на главния агитационен лозунг на президентската кампания през 1996 г.: „Гласувай или ще загубиш!“.

И изведнъж на границата между 1999 и 2000 г. пред народа се появява Путин. Обикновен буржоа, приличащ на буржоа и желаещ да живее като напредничавия западен жител. Естествено, на думи първоначално не изглежда така. За да се представи като последовател на определена историческа традиция, В. В. П. трябва непрекъснато да използва имперската риторика и демонстративно да повдига необятните руски маси от изтръпналите им колене. Това налагат тогавашните правила на играта. Защото Путин се добира до Кремъл през кръвта и праха на взривените къщи от московските предградия, през канонадата на Втората чеченска война.

На практика вторият президент прави всичко, за да могат руснаците да усетят вкуса на битовите свободи. Той въвежда 13% еднакъв за всички подоходен данък, по това време най-ниския в Европа. Разбира се, прави са тези, които ще кажат, че ниският данък е нужен на свръхбогатите, героите и спечелилите (beneficiary’s) от голямата приватизация през 90-те години, за да легализират част от парите си в Русия. Но също така вярно е и другото: печелят всички, които имат пари, печелят или искат да спечелят още. Путин разрешава на руснаците да откриват влогове зад граница без ограничения (при Елцин има ограничения). И към още неукрепналата руска душа се посипва отдавна забравеното изобилие от пари: и цените на нефта започват да растат, и заплатите започват да се изплащат навреме (при Елцин заплати не се изплащат по половин година, че и повече), бързо се създава система за потребителски кредити, която към ден-днешен се ползва от 20 милиона руски семейства. Сега, за разлика от миналите векове и даже от 90-те години, средният руски гражданин не трябва дълго да спестява, за да си купи чуждестранна пералня или дори лека кола. Той може да има това веднага, тук и сега.

В замяна Путин тихо, не директно, но напълно отчетливо иска от руснаците само едно: да се откажат от сериозното отношение към изборите. И защо ви е да избирате и да бъдете избирани, като че ли пита той съотечествениците си?! Властта в Русия все едно се формира по някакъв извънпланетарен, марсиански начин, а не през избирателните урни.

А ако сами започнете да избирате и да не дава Господ, изберете, ще стане по-лошо, спомнете си Елцин, а по-паметливите — и Горбачов!

Така че Путиновият пакт от началото на XXI век не се изразява в замяна на гражданските свободи за салам, както мислят мнозина повърхностни анализатори, а в замяна на един вид свобода за друг вид свобода. Битовата свобода, която руснаците не са виждали никога преди Путин, срещу политическа свобода, която руският гражданин вкусва по време на горбачовската перестройка (1987–1991). Тогава той е силно опиянен, но махмурлукът му се оказва много тъжен.

В. В. П. сам разчопля раната, под която се крие коренът на неговата политическа смърт. Получилите битова свобода хора не само започват да перат чорапите си в прекрасните перални AEG и Bosch. (Тук правя комплимент на немските си читатели.) Те започват да пътуват по целия свят. Да пътуваш при съветската власт не можеше по чисто политически причини — изходни визи, давани на малцина. При Елцин вече няма изходни визи, но няма и пари. Тогава връх на мечтите на средния руски гражданин са страните, навреме въвели безвизов режим (с цел развитие на собствения им туризъм) с Руската федерация: Египет, Турция, в най-добрия случай Кипър.

При Путин руснаците започват да пътуват навсякъде — от Германия до САЩ, от островите на Кук (където е границата за смяна на датите, някои мои познати там посрещнаха Милениума през нощта на 31 декември 2000 г. срещу 1 януари 2001) до Ямайка. Руският гражданин за първи път наистина вижда Европа в широкия, глобален смисъл на тази дума. И тези, на които им се усмихва щастието, научават три най-важни и необходими неща за Европа:

— реално работещата демокрация е възможна, тя превръща човека в гражданин, без задължително да причинява хаос и разпад;

— човек може да се самоуважава само ако се смята за гражданин и държавата и обществото го смятат за такъв;

— основната европейска идея е, че баналността е нещо добро — за да живееш с чувство за собствено достойнство, не е задължително да вършиш подвизи или да увиснеш на кръста; напълно достатъчно (и необходимо) е да се грижиш за децата си, навреме да си плащаш данъците и да си изхвърляш боклука, да ходиш, да си караш колата и да летиш по правилата, да спазваш законите, защото ти го искаш и смяташ за необходимо, а не защото ще те накажат сурово за тяхното нарушаване.

Спазването на последното правило винаги се е отдавало на руснаците много трудно. Неслучайно споменатият вече Константин Леонтиев казва, че руснакът може да бъде светец, но не и честен.

Така се образува качествено ново съсловие, което до неотдавна не е съществувало. Често го наричат „сърдитите граждани“, но аз предпочитам по-точното в социологически смисъл наименование: руски образовани граждани (РОГ).

Всички думи тук са еднакво важни.

Руснаци са тези, които смятат себе си за принадлежащи към руската култура и за които руският език е роден. Независимо от етническия произход, към РОГ може да причислим и евреи, и грузинци, и азербайджанци. Защото РОГ не е диаспора, а мейнстрийм[3].

Образовани са получилите хуманитарно образование съгласно съветската образователна традиция плюс самообразование, което в руското общество винаги е имало особено значение. А изискванията към образованието при съветския тоталитаризъм като висш и последен стадий на европейския модерн са много високи, независимо от това доколко съветската власт е готова да гарантира нивото и стандартите на образование.

Граждани. Това е ключовата дума.

В европейската история именно градът е онзи център, в който възниква явлението и понятието (нещото), известно ни като „гражданско общество“. На село, там, където времето се измерва не с часове, а с изгрева и залеза на Слънцето, не може да има гражданско общество. Неслучайно на много европейски езици думата „горожанин“[4] и „гражданин“ са от един корен или поне имат близко звучене.

Съвременният капитализъм, в първичния смисъл на тази дума, се заражда именно в градовете. Въпреки широко разпространената и известна на мнозина (но не и четена от мнозина) теория на Макс Вебер вълшебният източник на капитализма е не толкова протестантската етика, заляла пространството, колкото ренесансовите градове-държави в Италия (Флоренция, Венеция, Мантуа и др.). По отношение на империята градът е първичен и е неин антагонист, от една страна, а, от друга — неин праобраз и предтеча. Неслучайно всички „стари“ империи са наречени на митически създалите ги градове (Римска, Византийска и т.н.); ние също до някое време сме Киевска Рус, а след това отначало Московия (от Москва), преди да се назовем Русия. Едва след разпада на империите от „първия кръг“ възниква понятието „страна“, което по своя смисъл и същност означава „покрайнина“, „провинция“, „село“. Това лесно се проследява и в европейските езици: country, pays, paese, das Land означават едновременно „страна“ и „село, селска местност“. Това поражда и споровете относно етимологията на географското название Украйна: какво означава — покрайнина или краiна (страна)? Правилното разбиране на историческата природа премахва това противоречие, както и самия въпрос. Страната е и покрайнина (край, както често наричат страната или аналогичното географско образувание). В същото време градът е център на мирозданието, пък макар и на локалното (а не на цялото, като Рим).

Не е случайно, че явлението, познато ни от училищните учебници като феодална раздробеност, допринася за възникването и укрепването на градовете.

Двете модернизации в руската история — на Петър I и комунистическата, допринасят за урбанизацията, макар и в недостатъчна степен (непропорционално голяма роля и внимание се отделя на столиците в ущърб на развитието на инфраструктурата на другите градове). Съветската власт окончателно погребва Русия като селска страна; милиони хора напускат селата и се заселват в градовете, възникват много нови градски центрове. Ако революцията през 1917 г. избухва в аграрна страна, то в късния СССР модата и базисните нужди вече се диктуват от класическите градове. А това в крайна сметка води до разпада на съветската империя, която генетически е свързана с автархията и изолационизма. (Градът, за разлика от селото, не търпи нито първото, нито второто).

Първата постсъветска власт в Русия (Елцин в началото на 90-те години) е градска. Но с течение на времето ситуацията се променя качествено. Днешната власт (Путин, партия „Единна Русия“ и другите елементи от нейната конструкция) представлява и се опира основно на селото (което още съществува, макар и в толкова депресивно състояние, наподобяващо по-скоро процес на умиране); на градските дезадаптанти[5] (лумпените и подобните на тях, които не могат да се интегрират в съвременния капитализъм, колкото и да е социален); на националните покрайнини (т.е. фактически на другите страни в състава на Руската федерация).

Активните, мислещите, хората с градски манталитет в тази държава автоматично попадат в списъка на опозицията и стават нейни членове, даже без сами да разберат това (като героя на Молиер, който не знаел, че цял живот е говорил в проза).

Ето това са РОГ. След дълги векове за пръв път в Русия се появяват истински граждани, готови и способни да изградят гражданско общество отдолу, самостоятелно, без бутане в гръб и дърпане отгоре, без истерични вопли и призиви за лишения заради „по-доброто утре“.

Точно те обявяват бойкот на Путин в деня на инаугурацията и обявяват Москва за „затворен град“.

Защо? Защото преценяват президентските избори през 2012 г. като смехотворни и унижаващи достойнството им. И се отнасят към Путин съобразно разбирането си за собствено достойнство. Вече не от гледна точка на онова верноподаничество, на което той разчита.

Точно така те оценяват и изборите за Държавна дума през 2011 г. Затова 50 000 човека излизат на 10 декември 2011 г. на площад „Болотная“, а 100 000 — на 24 декември на проспект „Сахаров“, две ключови точки в центъра на Москва. Нито властта, нито опозицията очакват такава многолюдност на митингуващите. Последните многохилядни прояви в Москва са през 1990 г., когато народът от късносъветската епоха, напълно разочарован от властта, излиза на Манежния площад. Но това още не е осмисленият протест на РОГ. А обикновен руски бунт, макар и напълно мирен, с надеждата да се случи истинско руско чудо, което тогава се въплъщава от Борис Елцин. Оттогава няма никакви подобни изяви. И Кремъл наистина е изплашен от РОГ. Спомням си, че на 10 декември 2011 г., след митинга на „Болотная“, обиколих пеша половин Москва — от бившата легендарна фабрика „Красный октябрь“, където се помещава култовият за РОГ телевизионен канал „Дождь“, до редицата кръчмички по Тверския булевард, докато накрая — след изпитата бутилка водка — се оказах без покана и без подарък в уважаван дом и там до сутринта рецитирах стихове. В тази обстановка даже трудният Ходасевич с неговото: „И вот Россия, громкая держава, её сосцы губами теребя, я выстрадал мучительное право тебя любить и проклинать тебя“[6] не звучеше толкова патетично. Но коронният ми номер беше Борис Слуцки:

Добро и Зло сидят за столом.

Добро уходит и Зло встаёт…

(Мне кажется, я получил талон

На яблоко, что познанье даёт.)

Добро надевает мятый картуз.

Фуражка форменная на Зле.

(Мне кажется, с плеч моих сняли груз

И нет неясности на всей земле.)

Я слышу, как громко глаголет Зло:

— На этот раз тебе повезло.

И руку протягивает Добру

И слышит в ответ: — Не беру.

Зло не разжимает сведенных губ.

Добро раззеват дырявый рот,

Где сломанный зуб и выбитый зуб,

Руина зубов встаёт.

Оно разевает рот и потом

Улыбается этим ртом.

И счастье охватывает меня:

Я дожил до этого дня.[7]

В този ден разбрах, че Москва вече никога няма да бъде градът на Путин. В своята столица той си остава самотен в компанията на две кучета — лабрадора Кони и българската овчарка Бъфи, и на два верни призрака — Герхард Шрьодер и Силвио Берлускони, които му махат с ръка отдалеч и шепнат с подутите си от сладък живот устни: Зарежи, не го преживявай, ще го преживееш, всичко ще се успокои и ще се утвърди!

Но нищо няма да се успокои и утвърди. РОГ повече няма да се примирят с Путин. Те ще постигнат крушението на путинизма. И като политическа система, и като философия как да се управлява „населението“.

След колко време — ще видим. В историята качеството на процеса често е по-важно от скоростта на протичането му.

Бележки

[1] Коктейл. — Бел.пр.

[2] Аванта. — Бел.пр.

[3] Основно течение, комплекс общоприети културни стандарти. — Бел.пр.

[4] Горожанин (рус.) означава градски жител. — Бел.пр.

[5] Хора, които не могат да се приспособят към изменените условия в обществото. — Бел.пр.

[6] Ето я Русия, гръмката държава. Сучейки от гръдта й, изстрадах мъчително правото да я обичам и да я проклинам. — Бел.пр.

[7] Доброто и Злото на маса заедно седят./Тръгва си Доброто, изправя се и Злото…/(А на мен ми се струва, че ми връчват покана/да вкуся ябълката на познанието.)/Доброто налага опърпан каскет,/а Злото — униформена фуражка./(От плещите ми сякаш някой срива тежкия товар/и ето — на Земята всичко става ясно.)/Тогава чувам как високо казва Злото:/— Размина ти се този път./И ръка протяга към Доброто,/но чува само: — Не искам, няма да я стисна./Злото не помръдва свитите си устни./Доброто пък отваря обеззъбена уста,/а в нея — счупен зъб, до него — друг избит,/руини от потрошени зъби./Но Доброто широко устните разтваря/и после се усмихва./Аз целият от щастие потръпвам,/успях да доживея този миг! — Бел.пр.