Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (16)

Глава 15
Бизнесът на Владимир Путин: съкровища, които не стават за ядене

През 2005 г. авторът на тази книга публикува във влиятелното руско издание „Лента.Ру“ статията „Бизнесът на Владимир Путин“. По онова време повечето наблюдатели в Русия и извън нейните предели са склонни да считат, че Владимир Путин е плът от плътта на КГБ на СССР, подставено лице на някакъв чекистки клан. Само че никой не може да посочи имената на тайнствените кагебисти, които уж са изтикали Путин на върха на руската федерална власт. Смята се, че той действа съобразно някаква неокагебистка новоимпериалистическа логика. Че има намерение преди всичко да върне позициите на държавата във всички сфери: да възстанови руско-съветската империя, да подчини бизнеса, особено на обществено-политическите му амбиции, да неутрализира частната инициатива и т.н. Никой не разсъждава за Путин като за голям бизнесмен. Първият съм аз. Това, което днес практически всички вече повтарят, тогава прозвуча едва ли не като насмешка над реалността.

Ако се анализира не риториката на Путин, която винаги има конюнктурен характер и може да променя качеството си по няколко пъти на ден, а истинската политика на Кремъл, няма да открием нито геополитически амбиции, нито някакви реални постижения в тази сфера.

Едно от първите сериозни решения на Путин, след като става президент, е да ликвидира руските военноморски бази в Лурдес (Куба) и Камран (Виетнам). Причината, която президентът изтъква, е, че държавата няма възможност да плаща непосилните суми за наем — общо около 500 милиона долара годишно (по-малко от 4% от сумата, която неотдавна „Газпром“ изплати на частните акционерите на „Сибнефть“). Можем да приемем подобно решение за оправдано или не от икономическа гледна точка, но то безспорно отслабва позициите на Русия като морска държава. Но всеки лидер-империалист, който е загрижен за геополитическата роля на страната си, едва ли би предприел подобна стъпка.

При управлението на Владимир Путин ролята на Русия в рамките на бившия Съветски съюз качествено се влоши — тя изобщо не се е подобрила! Говорим за същата тази империя, за която сякаш копнее върховният главнокомандващ. През 90-те години Кремъл обективно легитимира постсъветските режими. Агресивно и откровено антируски настроените ръководители (например Звиад Гамсахурдия или Абулфаз Елчибей) не се задържат дълго във властта. А новоизбраните ръководители на държавите от ОНД бързат да уредят отношенията си с големия и великодушен Елцин, властелина на Русия, като с истински роден дядо. Освен това Москва поддържа жизнеспособността на непризнатите държави, гарантирайки по този начин стабилността на тристепенната постсъветска конструкция: Русия като правоприемник на метрополията — другите страни от ОНД — метежните анклави с неуреден статус.

При Путин Руската федерация безнадеждно губи статуса си на източник на постсъветска легитимност, като просто се превръща в най-големия по територия и природни ресурси къс от предишната велика империя. От първа геополитическа лига, в която се състезават регионалните държави (като Индия или Бразилия), ние преминаваме във втора, в която се борят за място във второкласния вагон на историята държави, като Парагвай или Алжир. (Количеството на добивания нефт и несметните офшорки в дадения случай въобще не влияят на статуса на държавата.) За да получат легитимност, лидерите на бившите съюзни републики вече посещават Вашингтон, а не Москва.

Още в началото на първия си президентски мандат Владимир Путин фактически престава да поддържа непризнатите държави.

Путин последователно губи лостовете за политическо влияние върху Молдова, Грузия, Беларус, Украйна. (Естествено добре познатият блъф с руско-белоруската съюзна държава, който се вади от нафталина всеки път, когато в Русия започва поредната непопулярна реформа, може да заблуди само най-наивните наблюдатели.) Нито една от изброените страни не се ориентира стратегически към Русия. Остава само заплашително извитата газова тръба, но да я наречем дело на Путин, е доста трудно, а образът на агресивния кремълски дегенерат, който путиновата администрация по традиция прилепва към даровете, които носи тръбата, никак не спомага за нарастване на уважението към Русия в близките и далечните кътчета на нейната бивша Империя.

Кремъл не проявява и най-малък интерес към политическите битки през 2002–2004 г. в Литва. Макар че, ако в тази страна бяха на власт лоялни към Русия сили, би било много по-лесно да се реши сложният проблем с транзита към Калининград. Но призивите за помощ, които идваха от другата страна на литовската граница, не бяха чути от официална Москва.

Кремъл няма никакви успехи в защитата на своите съотечественици зад граница. Гоненията и униженията, на които подлага руснаците прекалено емоционалният Туркмен Баши, като че ли остават незабелязани. Дискриминацията на руското малцинство, съставляващо 40% от населението на Латвия, понякога предизвиква в Кремъл дрезгаво мърморене, но не и мерки за натиск, не се предприемат никакви санкции спрямо Рига. Нещо повече, в задушевно общуване с внимателно подбрана част от своя народ Владимир Путин направо призовава да не бъдат демонизирани „латвийските приятели“.

И последно: руският войник колкото неотклонно, толкова и безславно напуска териториите на довчерашното ни военно-политическо присъствие. Русия евакуира своите бази в Грузия за три години и безплатно, макар че са договорени 11 години и компенсация от грузинска страна в размер на 500 милиона долара.

Най-общо казано, на практика не се води никаква ефективна геополитика. И изобщо тези, които искат да разберат Путин и неговите мотиви, трябва да са наясно с един много прост принцип: вторият и четвъртият президент на Руската федерация по своята природа не е политик и още по-малко — империалист. Той е типичен предприемач. Всичките му решения и действия са подчинени единствено на логиката на едрия бизнес, която така или иначе се свежда до получаването на печалба.

Ако Владимир Путин е преуспял в нещо на територията на постсъветското пространство и около него, това е в лобирането за интересите на няколко основополагащи руски бизнесмени. По време на многобройните си визити в близката и по-далечна чужбина президентът на Руската федерация нееднократно започва преговорите с това, че еди-кой си алуминиев завод трябва да се даде на Олег Дерипаска, онази телекомуникационна компания — на Михаил Фридман, а металургичният завод — на Алексей Мордашов. Събеседниците на Путин радостно гледат с умен поглед, защото в замяна богатият московски гост предлага политически и икономически подаръци, които многократно превъзхождат по мащаб исканите обекти. Например: продаваме на „Северсталь“ комбината „X“, а в замяна получаваме отмяна на руските антидъмпингови санкции за всички металурзи в дадена отделно взета страна. В схеми от този род, когато държавните ресурси на Русия се предлагат като компенсация за запазване на конкретни частни интереси, Владимир Путин често е успешен. С голямо усилие можем да наречем това експанзия на руския капитал: задграничните активи, за които лобира Путин, в крайна сметка се купуват от офшорни компании, а не от реални субекти на руската икономика.

Все пак трябва да признаем, че като предприемач Путин наистина е талантлив. Измислената от него (или с неговата благословия, което в дадения случай е едно и също) схема на извършваната в Русия национализация е гениална. Тя е проста, като всяко велико откритие. Предприятията, продадени през 1993 г. на ипотечни и други фиктивни търгове на символична цена, трябва да бъдат изкупени от държавата и държавните компании обратно, но вече по максимална цена. При това, за да се увеличи стойността на национализираните по този начин активи, се използват дори деликатните механизми на фондовия пазар.

Путин отлично знае какво прави. Ако в Русия в обозримо историческо време се появи нова власт, тя неизбежно ще постави въпроса за законността (което означава ревизия) на резултатите от приватизацията. Няма друг начин при преминаването от постсъветското към постпостсъветско състояние на държавната собственост след приключването на многогодишния режим на клептокрация. Когато този въпрос възникне, от телефонния секретар на бившия президент ще прозвучи глух, далечен глас: забравете, никаква приватизация не е имало, всичко отново е държавно, няма какво да се ревизира и узаконява.

Първата гръмка сделка в рамките на тази схема е продажбата на „Сибнефть“ на „Газпром“. При това продавачът и купувачът играят заедно за повишаване на цената: пакетът акции на „Сибнефть“, собственост на Роман Абрамович, буквално в навечерието на сделката поскъпва от 12 милиарда на 13,1 милиарда долара. Естествено преди това контролният пакет на „Сибнефть“ е продаден на търг заради ипотека за цели 100,3 милиона долара.

На фона на тези гигантски сделки почти се изплъзват от вниманието информациите за покупката на Обединените машиностроителни заводи от дъщерните структури на „Газпром“ или за намерението на „Рособоронэкспорт“ да изкупи някои металургични активи от частни собственици. Но и големите, и малките операции са част от общия гениален план. Невъзможно е да повярваме, че кремълското началство получава от тези сделки хонорари, наричани в просторечието „откати“: защо им е това на притежателите на 30% от акциите на „Сургутнефтегаз“, за които ще им бъдат преведени по сметка 10 милиарда долара? Ще стигнат и за качествен овес на понито Вадик, и на още седем поколения негови потомци.

И така, национализацията по путински е начин почти законно от страната да бъдат изнесени 50–70 милиарда долара. Тези суми са преведени по сметки на частни лица, получилите изгода от голямата приватизация на Елцин — Путин (чийто жизнен цикъл в руското политико-икономическо пространство по този начин вече приключва). За Русия тези милиарди се превръщат в дългове на държавните структури, които ще трябва да бъдат изплатени от данъкоплатците заедно с индивидуалните газови потребители. Същото това население, което още от 2007 г. плаща за „синьото гориво“ 50% по-скъпо, отколкото сега. Циничните кремълски пропагандисти имат шанс да обяснят на страната и света, че тази национализация е извършена в интерес на държавата и народа. Наивните слушатели и зрители имат правото да им повярват.

Бизнес геният на Владимир Путин и неговите другари сияе особено ярко на фона на слабостта и бездарността на другите славянски вождове, на първо място на Виктор Юшченко. Президентът на Украйна връща на държавата най-голямото украинско предприятие „Криворожсталь“ за 800 милиона долара и след това веднага го продава чрез прозрачно проведен конкурс на индийски инвеститор за 4,8 милиарда долара, като с един удар печели за своята държава 4 милиарда долара (почти 20% от украинския бюджет за 2005). Не е ли това глупава постъпка? Но ако Юшченко се бе поучил от Путин, би направил точно обратното: да задължи държавата да изкупи завода за 4,8 милиарда долара от първите приватизатори Ринат Ахметов и Виктор Пинчук, които през юни 2004 г. заплащат за същия този „Криворожсталь“ 800 милиона долара. И тази солидна сума щеше да бъде справедливо разделена между три частни лица в името на гражданския мир, съгласието и стабилността.

Затова не е случайност, че Кремъл строго забранява на своите официални и неофициални представители да коментират търга за „Криворожсталь“.

Разбирате ли сега защо Кремъл не се застъпва за руснаците в Туркменистан? Защото газовият бизнес с Туркмен Баши е неизмеримо и безспорно по-важен.

Защо не се застъпва за съотечествениците ни в Латвия? Защото по сметки в латвийските банки още през 2005 г. са натрупани почти 4 милиарда долара, принадлежащи на членовете на политико-икономическия елит на съвременна Русия. И ходещите символи на путиновата стабилност се боят от разгласяването на тези сметки повече, отколкото от смъртта. Впрочем сега се водят активни преговори една уважавана руска компания със съдействието на немска инвестиционна банка да купи латвийското предприятие за транзит на нефт „Вентспилс нафта“. Нима може в такава ситуация да се изисква нещо от милите латвийски приятели?

А защо Русия, която реално разполага с всички икономически и политически лостове за въздействие върху Грузия, бърза да капитулира пред омразния Михаил Саакашвили и по спешност да евакуира военните си бази? Защото Кремъл в дъното на своята предприемаческа душа просто не разбира за какво са му притрябвали тези бази.

Уважаеми господа специалисти по политиката на Кремъл, путиноведи от цял свят! Оставете, моля ви, настрана книгите за Мусолини и Фидел Кастро. По-добре вземете от университетската библиотека и прочетете биографията на филипинския експрезидент Фердинандо Маркос. Или, да кажем, на бившия заирски владетел Мобуто Сесе Секо Нгбенду ва За Занга, чието име означава: „Всемогъщ воин, който, благодарение на своята издръжливост и непоколебима воля за победа, ще извърши много завоевания, оставяйки след себе си пожарища“.

И всичко ще си дойде на мястото.

Всеки има право на своите чудатости и амбиции. И е добре, когато тези чудатости се заплащат от държавния бюджет. Особено от руския бюджет, който ще бъде неизчерпаем, докато световната цена на нефта не падне под 80 долара за барел. През есента на 2007 г. от вестник Die Welt ме помолиха да оценя богатството на руския президент. Аз отговорих, че по мои преценки Путин е един от най-богатите хора в Европа. Ако се тръгне от обоснованото предположение, че като бенефициент контролира 4,5% от акциите на „Газпром“, 50% от контролния пакет на „Сургутнефтегаз“, а също и 50% от акциите на енергийния трейдър Gunvor (четвърти в света след Vitol, Glencore, Trafigura), то състоянието на кремълския стопанин може да се оцени на 40 милиарда долара.

Малко по-късно през същата 2007 г. репортаж на тази тема за вестник The Gardian написа известният британски журналист Люк Хардинг. Впоследствие на г-н Хардинг му забраниха да посещава Русия, но струва ми се, не заради нашия общ материал, а поради повишения му интерес към строителството на обектите за Олимпиадата през 2014 г. в Сочи и кражбите, направени с огромен размах при това строителство. Но смятам, че Люк не съжалява за нашата „сага за 40 милиарда долара“. Само на сайта на The Gardian неговата статия е прочетена от почти половин милион души.

И след всичко това към края на 2007 г. се разрази грандиозен скандал. В Русия почти всички известни издания, дори и тези, в които по политически причини е забранено споменаването на моето име, препечатаха статиите на Die Welt и The Gardian. Журналистите ми звъняха по телефона и започваха с традиционния въпрос: „Наистина ли това са ваши думи?“. След утвърдителния отговор следваше кратка пауза — не им се вярваше, че обикновен руски гражданин действително е казал такова нещо. А много мои приятели и познати, когато ме срещаха през онези дни, внимателно ме докосваха с показалец, сякаш искаха да се убедят, че това действително съм аз, че още не са ме убили или хвърлили в затвора.

По сведение на руския политически ежеседмичник The New Times (2012), собственост на класика на нашата независима телевизия, създателката на канала RenTV Ирена Лесневска, по повод „сагата за 40 милиарда долара“ в Кремъл се организира цяло съвещание. В него вземат участие босовете на държавната информационна политика и на силовите структури. На съвещанието приоритетно обсъждат два въпроса:

— как да се прекъсне потокът от информация за президентските активи в бизнеса;

— как да се постъпи с Белковски.

След дълго и хаотично обсъждане последната дума е на самия Владимир Путин. Според The New Times на въпроса относно Белковски той отговаря с присъщата му от време на време лапидарна бруталност: „Да върви на майната си!“. След което е взето решение да не се провежда световна акция по изчистването на Владимир Путин от обвиненията за личния му бизнес.

Искам да отбележа, че нито Кремъл, нито роднините на Путин, нито „Газпром“, нито „Сургутнефтегаз“, нито даже интригантският, обичащ да се съди в защита на своята репутация Gunvor не подават жалби в съда. Нито срещу мен, нито срещу Die Welt и The Gardian. Те не искат процесът, като всеки съдебен процес по дадена тема, да привлече допълнително внимание в международен мащаб към цялата тази информация.

Какво се случва с бизнеса и активите на Владимир Путин днес?

По време на неотдавнашното върхово изостряне на глобалната финансова криза през есента на 2008 г. стойността на гореописаните активи спада значително. Но този връх сега е далеч в миналото, цените на суровия нефт на LME отново достигат 100 долара за барел, повече отпреди скачат и цените на финансовите пазари. Днес активите, описани в Die Welt и The Gardian, биха стрували 60 милиарда долара, без да смятаме наличните суми, които се трупат в сметките на трейдъра Gunvor.

Впрочем Gunvor е женско име — на героиня от скандинавската митология. Някои твърдят, че така се казва майката на шведа Торбьорн Торнквист, основния легален партньор на Генадий Тимченко. Самият Тимченко, макар че се гордее със своята служба на треторазредни длъжности в съветското външно разузнаване, е гражданин на Финландия, която е прекалено близо до Санкт Петербург. Освен това е резидент на Швейцария, която все още е удобна за складиране на офшорни доходи.

Но лош е този бизнес, който стои на място и не се развива.

През 2010 г. структурите на Генадий Тимченко (който по собствените му думи след 2000 г. станал милиардер без помощта на Путин и едва ли не въпреки приятелството си с него, а пък ние вярваме, та вярваме…) стават съсобственик на най-голямата частна газодобивна руска компания „Нова ТЕК“ — втория след „Газпром“ по мащабите на своя бизнес производител на природен газ. От този момент Владимир Путин започва да се отнася не толкова щедро към „Газпром“ и малко по-лоялно към така наречените газопроизводители. От устата на „националния лидер“ прозвучават идеи, които до неотдавна самият той би нарекъл „скандални“: за равен достъп на газодобивните компании до прословутата „тръба“ (газопреносната система на Русия — ГТС), която доставя газ на всички потребители, в това число и на най-изгодните — западноевропейските) и даже за изваждането на ГТС от активите на „Газпром“, комуто сега принадлежи. Не е изключено подобни решения да бъдат приети през идващите години, макар че през изминалото десетилетие те се възприемат като потенциално скандални, компрадорски и антипатриотични. Например „Газпром“ да предаде „тръбата“ на компанията „Роснефтегаз“, 100% собственост на руската държава. Вашият покорен слуга предлага и схема за това: ГТС срещу държавния пакет от акции в „Газпром“. Така „Газпром“ ще стане изцяло частна компания, както и споменатата „НоваТЕК“. Но ще се лиши от изключителното предимство, което дава „тръбата“, и от възможността да регулира достъпа до нея. Просто ще бъде най-големият руски производител на „синьо гориво“ и нищо повече. И тогава ще възникне с пълна сила въпросът за ефективността на газпромовския мениджмънт. Защото вече няма да може да се правят милиарди от въздуха и след това да се разхищават най-бездарно. Приватизацията на „Газпром“ ще лиши компанията от извънпазарните й лостове за влияние върху енергийните доставки — това е бавна, а може бе и не толкова бавна смърт за управленския отбор, оглавяван от бившия (през първата половина на 1990) касиер на Путин — Алексей Милер. Милер и компания прекрасно разбират това, така че сигурно ще се съпротивляват до последно.

Увеличава се и трейдърският бизнес на Gunvor. През шестте години, изминали от времето на „сагата за 40 милиарда долара“, обемът на енергоносителите, които минават през тази компания, нараства със 70%. Дали не е заради интереса на най-влиятелния човек в Русия?

„Сургутнефтегаз“ за първи път през 2012 г. публикува финансовите си отчети според международните стандарти (за пръв и последен път тогава това бе сторено през 2001). Много от данните в отчета може да бъдат правилно разбрани и оценени, като например чистата печалба на корпорацията, която през 2012 г. възлиза на 2 милиарда долара. Но главното и почти единственото, което, както и по-рано, не става ясно, е структурата на собствеността на енергийния гигант. Излиза, че 67% от акциите на „Сургутнефтегаз“ са под контрола на сложна система от дружества с нестопанска цел и частни пенсионни фондове. Мениджърите на всичките тези юридически лица са сътрудници на самата корпорация. При това не непременно от високите управленски етажи, сред тях има и технически лица. Но основната странност е в друго: съгласно руското законодателство дружествата с нестопанска цел и частните пенсионни фондове не разпределят печалба между своите учредители, а учредителите нямат дори косвено право на собственост върху имуществото на структури с такъв правен статут. Това означава, че някой неформално управлява две трети от акциите на третата по големина руска компания за нефт и газ. Този „някой“ отдавна би могъл да преоформи акциите в собственост на други свои компании — руски или чуждестранни. Но по някакви причини засега не го прави. И до излизането си от властта едва ли ще може да го стори. От това произтича и тази толкова объркана и непрозрачна схема на собственост. А след като излезе от властта? Тогава ще видим.

Самият факт на това неочаквано публикуване на финансовите отчети на „Сургутнефтегаз“ съгласно международните стандарти за отчетност ни навежда на определени мисли. Защо това става именно сега, след толкова дълга 11-годишна пауза? Кой принуждава или притиска компанията? Не е ли това косвен, но убедителен довод, че сделката с „Роснефть“ ще се състои все пак в близко бъдеще? И тогава многобройните дружества с нестопанска цел и частните пенсионни фондове ще получат около 20 милиарда долара, с които ще може да се разпорежда само…

Както гласи руската пословица, в тихата вода дяволи се въдят. А ако тихата вода е блато с размерите на Тихия океан, представете си колко дяволи и с какви опашки и рога могат да се развъдят.

Струва си да се вгледаме и в „Роснефть“, президент на която през 2012 г. стана най-близкият съратник на Путин още от работата му в кметството на Санкт Петербург — Игор Сечин. Мълвата гласи, че именно на такива близки съратници Русия дължи раждането на абсолютно честната корупция. Не се учудвайте! В началото на 1990 г. е прието рушветите да се носят кеш, в куфари. И подкупите да се връчват направо в кабинетите на бюрократите, в краен случай — в лоби баровете на скъпите хотели. В резултат на това често хващат и подкупния чиновник, и даващия рушвета бизнесмен: зорко следящата ги конкуренция своевременно насъсква срещу тях правоохранителните органи, които предварително монтират аудио- и видеоапаратура, за да документират корупционното престъпление.

Съвсем друго нещо е честният подкуп. Това се прави така. Вие нищо не давате на кристално честния чиновник, просто наемате за априори завишената няколко пъти сума (например 10 милиона долара) някоя адвокатска кантора, която на пръв, но само на пръв, поглед няма нищо общо с високопоставения бюрократ. И тази кантора изготвя такива безупречни документи, че просто няма как да не спечелите съответния приватизационен търг напълно справедливо и прозрачно. И да ви записват на видео, и да не ви записват, все тая, няма да открият нарушения.

Или следващият алтернативен вариант: чиновникът, колкото и да е зает, само за да помогне (защото най-важната задача на всеки чиновник е да помага на просителите срещу държавната си заплата), ви дава визитната картичка на някой добър антикварен магазин. Случайно, по чисто съвпадение собственик на магазина е друг петербургски приятел на Владимир Путин — бизнесменът Иля Трабер, с прякор Антикваря. Вие посещавате магазина му и си купувате оттам уникална масичка от епохата на императрица Екатерина II на цената, посочена в каталога — 1 милион долара. Прибирайки се вкъщи, неочаквано установявате, че императорската масичка се е превърнала в ученически чин от талашит от епохата на Брежнев. Но не се разстройвате. Сега вече ви е съдено да получите очакваното решение от кметството на Санкт Петербург, което само по себе си ще ви донесе доходи, неизмеримо по-високи, отколкото заплатените милион долара за ученическия чин.

Ето тези красиви схеми, както гласят слуховете, в много отношения са вдъхновени от Путин, Сечин и останалите като тях. Затова тези чиновници не само не бяха изпепелени в адската пещ на 90-те години, но от провинциалната полузабрава стигнаха чак до сегашните общонационални висини.

Сега „Роснефть“ е тяхна. През 2007–2008 г. тази някога невзрачна и второкласна нефтена компания поглъща бившата империя на Михаил Ходорковски и става най-големият производител на въглеводороди в страната. Наистина, самата операция не е извършена технически прецизно. Най-напред номинален собственик на ООД „Юганскнефтегаз“, най-голямата добивна структура на ЮКОС, става фиктивната компания „Байкалфинасгрупп“ с уставен капитал от 10 000 рубли (250 евро), регистрирана малко преди сделката в градчето Твер, северозападно от Москва. На адреса на компанията журналистите откриват стара, килната настрани къщичка, в която има само „рюмочная“ — малък бар, в листа за напитки на който преобладава евтината водка, с типичното многозначително название „Лондон“. Но резултатът е налице, работата е свършена.

През 2011 г. „Роснефть“ купува от групата „Альфа консорциум“ (със собственик Михаил Фридман) и британската British Pertroleum тяхната обща нефтена компания ТНК-ВР за 60 милиарда долара. Това е операция, която авторът на тази книга определя с термина „путинг“: когато продавачът е по-заинтересован от сделката, отколкото купувача, тъй като се освобождава от своите активи при условия, които свободният пазар не може да му предложи. Ние помним първите най-известни, с огромен резонанс путингови сделки. Това е покупката в началото на 2003 г. от същата тази „Роснефть“ за 400 милиона долара на неголямата компания „Северная нефть“, собственост на бившия заместник-министър на финансите, един от касиерите на Елциновите избори през 1996 г. Андрей Вавилов. (Както вече знаем, критиката по отношение на тази сделка струва скъпо на Михаил Ходорковски); или закупуването на „Сибнефть“ през 2005 г. от структури на „Газпром“ за 13,1 милиарда долара от офшорката Millhouse, която и до ден-днешен представлява интересите на Роман Абрамович (специално по въпроса виж вече цитираната по-горе статия „Бизнесът на Владимир Путин“). Така че сделката на „Роснефть“ с бившите собственици на ТНК-ВР не е изключение.

В резултат на това „Роснефть“ несъмнено става водещата руска компания както по добив на нефт (2,6 милиона барела дневно), така и по капитализация (150 милиарда долара). Ако се осъществят плановете на отбора на Сечин за откупуването на „Сургутнефтегаз“ и „ЛУКойл“, тя ще стане най-голямата нефтена компания в света.

Владимир Путин, макар че не става политик благодарение на начина си на мислене, се научава през изминалите години да мисли мащабно с категориите на бизнеса. Вече не става дума за талашитени масички по 1 милион долара. Залогът е с три нива по-висок.

Но в края на краищата важни са не абсолютните цифри, които показват участието на дългогодишния руски лидер в капитала и доходите на тази или онази компания. Важен е форматът на мисленето на Путин, устройството на неговия мозък. Нима някой би дръзнал да развали завинаги стратегическите отношения с Украйна и Беларус заради цените на газа и капитализацията на „Газпром“? А той го направи.

Кой би допуснал, че довчера братска Украйна чрез речта на президента Виктор Янукович, смятан за приятел на Москва (а всъщност дълбоко враждебен вътрешно), ще обяви публично проекта за газопровода „Бял поток“, идващ от Иран и Централна Азия и заобикалящ руската територия? А приятелският — довчера — Азербайджан се готви за аналогичен маршрут през територията на Турция, за да си няма работа с Руската федерация при износа от голямото си газово находище „Шах Дениз“?

Очаквал ли е някой да се стигне до този пълен отказ от политически позиции в Прибалтика в замяна на транзита и на широките възможности на съхранението de facto като в офшорки на руски капитали в банките на „бившите съветски прибалтийски републики“?

Путин се чувства добре в компанията на онези международни партньори от рода на Силвио Берлускони и Герхард Шрьодер, с чийто начин на мислене има голямо съвпадение или по-точно — доминираща бизнес допирателна. И берлусконовци, и шрьодеровци винаги много активно използват това, съумявайки правилно да мотивират „своя приятел Владимир“.

Сега плъзнаха слухове, че Шрьодер се явява посредник между президента Путин и легендарния затворник Ходорковски. Бившият федерален канцлер, изглежда, трябва да стане гарант, че ако през 2014 г. освободят от затвора падналия олигарх, той няма да се впусне да воюва със своите гонители, а ще замине на дългосрочен отдих и сериозно лечение в Германия^[1]. Онези, които твърдят, че Путин е чекист, империалист и ястреб на новата Студена война, не могат да му въздействат по този начин. Те само предизвикват у него нарастваща злост, а у самите тях се загнездва нарастващ с времето страх от „тиранина“. Вместо да се вгледат във В. В. П. и да се научат да го използват за мирни цели, те тиражират митове, които нямат никакво отношение към Путин като реалност.

Обявената неотдавна от Кремъл програма за „национализация на елита“ е програма за защита на руските активи извън границите на Русия. За да се разбере това, трябва да се анализира не риториката на Путин и на неговите привърженици, а истинската същност на ставащото. Главният бизнесмен на Русия казва на своите събратя по класа, независимо от символите на тяхната царска власт или липсата им: бъдете внимателни, съобразявайте се с реалностите на съвременния свят, не откривайте сметки и не купувайте недвижими имоти нито на свое име, нито на името на близките си роднини, а само на офшорни тръстове със сложна схема на бенефициентите им и няма да имате тревоги. Така ще сте по-неуязвими за погледа на западните правоохранителни органи, които всяка година все повече активизират борбата срещу перачите на пари и изобщо срещу наличието на капитали със съмнителен произход в икономиката на евроатлантическите страни.

Who is Mr. Putin (Кой е г-н Путин?) — този знаков въпрос на Давоския форум през 2000 г. е най-важен. Който съумее да разбере същността му, той отвръща с дължимото, изпълнено с доверие, разбиране.

Главният проблем на Путин е по какъв начин някога да се възползва от тези огромни пари. В рамките на законовите западни схеми засега това е практически невъзможно. Което означава, че трябва да се търсят други, екзотични варианти, като покупка на собствени офшорни юрисдикции, примерно в Карибския басейн и в района на Тихия океан. Но никой не може да гарантира, че богатството на Путин ще остане за неговите деца, а може би чак за внуците му. Ако той не напусне президентския пост, ще си остане вечен роб на простичкия катер „Кавказ“, в сравнение с който яхтата на Роман Абрамович „Еклипс“ изглежда като Версайския дворец на фона на колхозен Дом на културата.

И ето го отново главният проблем на авторитаризма: къде да сложиш запетаята в изречението „Да си отидеш не бива да останеш“. При институционално развитата демокрация такъв проблем не съществува. Както впрочем (за щастие!) няма проблем и с узаконяването на незнайно как, с кого и по какъв начин „спечелените“ милиарди.

Една руско-украинска поговорка гласи: „Ковчезите джобове нямат“. А старата черна почерняла вещица в романа на Луи Бусенар „Крадци на диаманти“ крещи на похитителите: „Ето ви диамантите! Яжте ги сега! Пийте ги!“ — съвсем ясно е какво има предвид.