Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (13)

Глава 12
Михаил Ходорковски: любимият враг

Путин никога не е бил прекалено жесток към своите противници, нито към реалните, а още по-малко към мнимите.

Например Михаил Касянов, премиер на Русия от 2000 до 2004 г. През 2006 г. той, отхвърляйки дългия период на сътрудничество с държавния глава, излезе с няколко резки изявления против Путин и стана един от основателите на радикалното опозиционно движение „Другая Россия“, чийто главен лозунг е: „Русия без Путин“. Не може да не се съгласите, че този лозунг е не само нелоялен, а направо неуважителен. Оттогава ексминистърът отделя много време за критика на политиката на своя президент, особено при пътуванията си в чужбина. През 2012 г. той открито подкрепя американския закон „Магнитски“ (The Magnitsky Act), предизвикал нескрито и бурно раздразнение у Путин.

И какво се случи с Касянов? Отнеха му бившата държавна вила, построена върху участък от 110 декара в чертите на Москва. Това е всичко. Останалите активи, които включват няколко скъпи недвижими имота, както и свободата и независимостта му, останаха непокътнати.

Или да вземем Борис Немцов, бившия губернатор на Нижгородска област (1991–1997), бивш фаворит и несъстоял се приемник на Борис Елцин. Той вече много години нарича Путин диктатор и тиранин. През 2008–2009 г. Немцов пише няколко доклада под общата марка „Путин. Заключения“, много критични към ръководителя на държавата. Докладите подлагат първичните резултати от управлението на Путин на унищожителна критика, по-често с основание, но понякога несправедлива. Но въпросът не е толкова в съдържанието на докладите, а в техния тон по отношение на президента — безцеремонен и на места направо непристоен.

И как пострада Немцов? Ами никак.

Все така се радва на живота, не излиза от скъпите московски ресторанти, увлича се от уиндсърфинг, демонстративно сменя любовниците си и е приятел със системните олигарси, като Михаил Фридман или Михаил Прохоров.

А сега — изключението Ходорковски.

През 2003 г. Ходорковски е арестуван; през 2005 г. е осъден на осем години затвор; през 2011 г. получава още 13 години (със зачитане на вече излежалото време). С помощта на твърде съмнителни правни процедури неговата компания ЮКОС е обявена в банкрут през 2006 г., а активите й фактически безплатно получава държавната „Роснефть“. Ходорковски трябва да бъде освободен през август 2014 г., но и това не е сигурно.

Ходорковски е държан в нечовешки условия, т.е. в такива, при които съвременният европеец не би оживял. През 2003–2005 г. и 2009–2011 г. той лежи в следствения изолатор „Матросская тишина“ в Москва, през 2005–2009 г. — в Краснокаменск, малко полуразрушено градче на 9000 км от Москва, почти на самата граница с Китай. После е затворен в селището Сегежа в Карелия, недалеч от финландската граница.

Заедно с М. Б. Х. (с тези инициали означават името на Михаил Борисович Ходорковски) на мушката са взети още дузина мениджъри от ЮКОС и особено Платон Лебедев, главният финансист на някога най-голямата руска нефтена компания. Лебедев също е осъден на 13 години затвор и изминава целия непоносим затворнически път заедно с Ходорковски.

През 2013 г. отбелязахме два юбилея: 50-годишнината на Ходорковски и 10 години от датата на неговия арест и началото на делото за ЮКОС. Затова днес има смисъл да се опитаме, поглеждайки назад, да анализираме какво се случи всъщност, защо се стигна до делото срещу ЮКОС и на какви закони е подвластно то.

Някои наблюдатели смятат автора на тези редове едва ли не за един от инициаторите на преследването срещу Ходорковски и Ко, позовавайки се на доклада на Съвета за национални стратегии (СНС) „Държавата и олигархията“. Този доклад, написан в съавторство с още 19 руски политолози, е оформен от мен през 2002 г. и описва системата на взаимоотношенията между федералната власт и едрия капитал. Между другото там става дума за плановете за превръщане на Русия в парламентарна република и за ограничаване на президентската власт — към тези планове М. Б. Х., или поне неговото близко обкръжение, има пряко отношение. (В това аз и сега — след десет години, съм убеден и никой не може да ме разубеди.)

Платон Лебедев е арестуван на 2 юли, а Михаил Ходорковски — на 25 октомври 2003 г., скоро след публикуването на нашия доклад. Ето защо някои и досега не престават да твърдят, че „Белковски е пратил в затвора Ходорковски“. Заявявам, че това мнение е напълно погрешно и произтича главно от факта, че много хора обсъждаха нашумелия тогава доклад, но малцина го прочетоха. Уви, съвременна Русия не е в състояние да чете дълги текстове.

Както и да е, кой друг, ако не аз, да се заеме с ретроспективен анализ на главното, което се случи с Ходорковски и около него през изминалите десет години. Ще се опитам да изложа някои от разпространените въпроси и да им дам свой вариант на отговор.

ПОЛИТИЧЕСКО ЛИ Е ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ХОДОРКОВСКИ? ЗАЩО ПОСТРАДА М. Б. Х., ДАЛИ — КАКТО ПРЕДПОЛАГАТ НЯКОИ НАБЛЮДАТЕЛИ, ЗАЩОТО Е ОКАЗВАЛ ФИНАНСОВА И ДРУГА ПОДДРЪЖКА НА РУСКИТЕ ОПОЗИЦИОННИ ПАРТИИ?

И да, и не.

Ако разсъждаваме с категориите на публичната политика (парламентарни избори, финансиране на опозицията и т.н.), това съдебно дело няма политически характер. М. Б. Х. помага на ляволибералната опозиционна партия „Яблоко“ по договореност с Кремъл, а на дяснолибералния „Союз правых сил“ (СПС) и на комунистите (КПРФ) направо по инициатива на Кремъл. При това на 18 април 2003 г. Ходорковски публично съобщава в официално изявление, разпространено от информационните агенции, че той лично, като гражданин на Руската федерация, има намерение да окаже финансова подкрепа на „партията на властта“ — „Единна Русия“. В смисъл че опозицията (макар системна и лоялна), не е задължителен десерт, но от основното блюдо — опорната политическа структура на Кремъл — никой не се отказва.

По онова време Кремъл се нуждае от алтернативно финансиране на дяснолибералния СПС, за да намали монополното влияние на Анатолий Чубайс върху основаната от него партия. Що се отнася до КПРФ, то към края на 2002 г. и началото на 2003 г. федералната власт на два пъти изпитва неоправдан страх от комунистите. Най-напред се опасява, че комунистите ще спечелят прекалено много гласове на изборите — например 30%, ако не и повече, което би позволило на КПРФ да изтъргува от Кремъл постове в правителството или да измени законодателството, така че парламентът да получи повече правомощия (а това означава съответно по-малко власт за президента). Ето защо в главите на умуващите около властта се раждат разни направо циклопски конструкции от типа: „Путин трябва да оглави КПРФ“, дори през април 2003 г. известният и близък до Кремъл интелектуалец Виталий Третяков публикува такава програмна статия в „Российская газета“.

Вторият страх на федералната власт е, че комунистите ще получат много пари от изпадналия в немилост олигарх Борис Березовски. Такива преговори действително започват от есента на 2002 г. Впоследствие Проханов и компания твърдят, че изобщо не са искали прокълнатите пари на Березовски, а просто са провокирали Кремъл, за да им изпрати по-бързо „легален“ спонсор. По всяка вероятност това е самата истина с едно малко уточнение: че и от „кървавите“ долари на Б. А. Б., дадени тайно, никой няма намерение да се отказва. Във всеки случай същият този Проханов, без да му мигне окото, получава от лондонския изгнаник крупната за комунистическите среди сума от 300 000 долара за развитието на своя вестник „Завтра“.

За да се превъзмогнат тези страхове, трябва да се засили контролът над КПРФ на организационно и финансово равнище. Именно с такава молба се обръщат към М. Б. Х., който изпраща в лагера на партията и внедрява в предизборния списък на комунистите свои представители: бившия президент на ЮКОС Сергей Муравленко и ветерана от политическото разследване, генерал-майора от КГБ в оставка Алексей Кандауров. Официалното твърдение е, че „те участват в комунизма по собствена инициатива и за собствена сметка“. Оттогава Александър Проханов започва да ходи по екскурзии из индустриалните обекти на ЮКОС и да публикува във вестник „Завтра“ статии в стил: „Да се изцапаме с нефт, не с кръв“.

Така че първоначално не само Волошин, но и Путин напълно легализират цялото това финансиране на комунистите. Друг въпрос е, че в един определен исторически момент — в началото на есента на 2003 г. — Путин като че ли оттегля обратно съгласието си. Това не е причината, но става повод за ескалация на атаките срещу М. Б. Х. и неговата бизнес империя.

Но ако разгледаме съдбоносната 2003 година през лупата на апаратната политика, то делото Ходорковски е чисто политическо, тъй като има пряко отношение към важни скрити игри, които са ключов елемент от руската политика в сегашните и в тогавашните времена.

В началото на 2003 г. на хората, възкачили Путин на трона (Александър Волошин, „семейството“ на Борис Елцин и тем подобни), започва да им става ясно, че някои „питерски чекисти“, които президентът измъква от частните им скривалища, започват да набират прекомерно сила. Първоначално не ги взимат много на сериозно. Властта „де факто“ се намира в ръцете на „семейния отбор“. Путин играе ролята на представителна фигура и на „монголския космонавт“ от известния анекдот, който не трябва да натиска никакви копчета, за да не разстрои Системата. Но от януари 2000 г., когато В. В. П. се настанява в главния кремълски кабинет, в Русия се пръкват десетки „внуци на Карл Маркс“: съвипускници, приятели и роднини на новоизлюпения президент. Тези самозванци така и не успяват да постигнат нищо особено при този първи опит. И дори путиновият кадрови пробив през март 2001 г., когато Борис Гризлов — стар приятел на президента, оглавява МВД, а Сергей Иванов — министерството на отбраната, не променя съществено апаратно-политическата картина на властта.

Мощен взрив в лобирането за новия отбор на Путин избухва през пролетта на 2002 г., когато собственикът на „Межпромбанк“ (сега банкрутирал) Сергей Пугачов, известен с дългата си брада и мъглявото си затворническо минало като „православен банкер“, в съюз с президента на държавната нефтена компания „Славнефть“ Михаил Гуцериев изведнъж решава да заграби тази компания за себе си, въпреки че според щатното разписание на Системата тя изобщо не е предвидена за него, а за Роман Абрамович. За реалното и практически непроменено с течение на времето влияние на Абрамович вече писах. Редът е възстановен бързо и с твърда ръка: на Пугачов му посочват вратата, Гуцериев е уволнен от поста, а „Славнефть“ става собственост на когото трябва, тоест на Абрамович.

Все пак Волошин и компания не могат да не се безпокоят от апаратния ръст на някои фигури, съвършено излишни за „семейната група“, и по тази причина неприемливи. Преди всичко от издигането на шефа на президентската канцелария Игор Сечин. Този човек, в качеството си на отдавнашно доверено лице на Путин и стар негов сътрудник от кметството в Санкт Петербург (1991–1996), започва все по-силно да оплита президента в своите съблазнителни мрежи. Също и от Юрий Заостровцев, заместник-директор на ФСБ по икономическата сигурност, който по това време сериозно се устремява към поста председател на Държавния митнически комитет (ГТК) на Русия.

Така възниква идеята да се разиграе комбинация, която да принуди Путин да извади от голямата игра своите прекалено активни „силоваци“^[1]. На кремълското началство обаче лоша шега му изиграва неизменното му индуктивно мислене: щом нещо е работело добре в миналото, то непременно ще проработи добре и в настоящето. В крайна сметка се спират на сценария от 1996 г., известен в историята под работното заглавие „Кутията от ксерокса“ (когато Борис Елцин моментално изпраща в политическото небитие Коржаков, Барсуков и Сосковец). Първоначално ситуацията се нажежава до точката на кипене, възниква опасна заплаха за дискредитиране на личността на президента и на властта като цяло, след което държавният глава взема единствено възможните правилни кадрови решения.

Но за да се разиграе тази комбинация, е необходима нова кутия от ксерокс. По-точно казано — таран. Силен играч, който да насочи вниманието на Путин и на света върху недопустимостта „неосиловаците“ да имат власт, и по този начин да застане в центъра на престрелката. За таран е избран Михаил Ходорковски.

Аз изобщо не допускам, че отборът на Волошин — Абрамович съзнателно е тикнал М. Б. Х. в затвора. Разбира се, че не. Те истински вярваха, че Ходорковски няма да лежи, защото по правилата на играта това е просто невъзможно. Във всеки случай, няма да иде в затвора без съгласуване с Волошин, който е причастен към всички важни решения на подобно равнище. Но стана тя, каквато стана! Канеха се да използват собственика на ЮКОС като тежко гюле, което да удари Игор Сечин. А се получи донякъде обратното: Сечин успя да се наведе навреме, гюлето профуча над главата му, с грохот се удари в стената и рикоширайки, помете самия Волошин.

Но това стана през есента на 2003 г. А в началото на годината бъдещето на М. Б. Х. и неговите приятели изглежда от розово по-розово и оптимистично. Подготвя се сделката за поглъщането от ЮКОС на компанията „Сибнефть“, подконтролна на Абрамович. (Впоследствие, през 2005 г., „Сибнефть“ е изкупена от „Газпром“.) Паралелно е решено Ходорковски да получава от кремълските си приятели всевъзможни материали за корупция в близкото обкръжение на Путин и да ги огласява публично. Включително и да ги хвърля право в лицето на президента. Очаква се „силоваците“ да започнат да се зъбят. По-нататък — виж сценария от 1996 г.: Путин ще трябва да избира между бъдещето и миналото, прогреса и корупцията, между „най-прозрачната“ компания в страната (каквато е ЮКОС по онова време) и сенчестите мутри от разни там като „Роснефть“. В крайна сметка ще се наложи да направи избор между утвърждаването на позитивната му репутация сред елита и в международен план, от една страна, и нейното безнадеждно компрометиране, от друга. Путин е умен, той ще избере първото. Ние ще победим, така си мисли „семейството“.

Пък и Ходорковски подхожда почти идеално за ролята на таран. Млад, красив, богат, с назряващи, но още неоформени политически амбиции. Не разбира нищо от политика, но вече се стреми да влезе в схватка. Такъв човек може да се управлява добре, стига да знаеш мотивацията му.

Може ли да се мине без използването на таран? Не, не може. Технически е невъзможно. Има въпроси, които не се обсъждат и не се решават в пряк диалог, на четири очи. Волошин и Абрамович не могат да рискуват дружбата си с Путин. Те трябва да изскочат от засада в разгара на конфликта, не по-рано.

Мнозина наблюдатели смятат, че М. Б. Х. става жертва на плановте си за превръщане на Русия от президентска в парламентарна република. Аз мисля, че значението на този фактор е силно преувеличено. Макар че съм убеден в две неща:

а) такива разработки действително са обсъждани под крилото на ЮКОС. Във всеки случай, до 2 юли 2003 г., деня на ареста на Платон Лебедев, десетки тясно свързани с компанията хора ходят из Москва и с упоение говорят за бъдещото парламентарно мнозинство и за премиерството на Ходорковски; след 2 юли тези разговори секват изведнъж;

б) идеята, че Ходорковски може да стане премиер в полупарламентарна република, също излиза от тогавашната администрация на президента. Налага се това да бъде отречено.

Точката на кипене е достигната на 19 февруари 2003 г. Тогава в Кремъл по време на срещата си с управителното тяло на Руския съюз на промишления капитал и на предприемачите президентът Путин ясно намеква пред погледа на телевизионните камери за подкупите при сделката за придобиване от „Роснефть“ на малката нефтена компания „Северная нефть“. Продажбата се осъществява от името на Андрей Вавилов, член на Сената и бивш първи заместник на финансовия министър по времето на Елцин, един от неофициалните касиери на президентската кампания през 1996 г. (или по-точно от името на свързаните с него офшорни компании). При пазарна цена от 150 милиона долара „Северная нефть“ е изтъргувана за цели 400 милиона долара, което поражда напълно разбираеми слухове и нелицеприятни аналитични оценки.

Реакцията на Путин в отговор на думите на М. Б. Х. е наистина яростна. Та нали Владимир Владимирович е много справедлив човек. Той живее „по подразбиращите се правила“ (по неписаните етични норми на криминалните авторитети, на „воров в законе“^[2]) и се старае никога да не ги погазва.

Той фактически казва на Ходорковски следното: Уважаеми Михаил Борисович! Вие тук нещо намеквате, че моите хора са крадци. Да, може и да са крадци. А вие вашия ЮКОС на честен аукцион с конкуренция по пазарни цени ли го спечелихте? Или не? Днес вашият ЮКОС струва 40 милиарда долара! Моите, ако нещо са свили, то не е повече от някакви си жалки 200–250 милиона долара. Но ние не поставяме въпроса за ревизия на „голямата приватизация“. Ние пазим нашите общи интереси. В това число и вашите, Михаил Борисович. Струва ми се, че през трите години, откакто съм президент, никой не е искал да дели с Вас?! Аз не се интересувам от Вашия бизнес, не е ли така? Тогава защо Вие си пъхате носа в моя бизнес, към който нямате никакво отношение? Нека се разберем. Или ние всички сме честни хора — и Вие, и аз, Сечин — също, и не си надничаме един на друг в канчето. Или всички сме крадци и мошеници. Но тогава аз мога да докажа, че вие също сте крадец и мошеник и разполагам с необходимите за това средства.

Ето такова послание му отправя. Но не го чува нито Ходорковски, нито тези, които го използват за таран. Всички те си остават в плен на своя сладкозвучен сценарий и продължават да вярват, че всичко ще се уреди. Защото са убедени, че решаващото интелектуално и морално надмощие е на тяхна страна.

Но, както скоро става ясно, интелектуалното надмощие невинаги е благо. Развитият мозък нерядко мачка с излишното си тегло центъра за взимане на решения. А що се отнася до моралното надмощие, за него мнението на Путин е напълно противоположно. За разлика от Елцин той не е стар съветски партиен работник, а млад хищен бизнесмен, макар и на висока политическа длъжност. Той не иска да го манипулират толкова примитивно.

Михаил Ходорковски влиза в затвора, ставайки заложник и жертва в борбата за власт между двете най-влиятелни апаратни групировки в Русия, образец 2003 г. В този смисъл „делото ЮКОС“ несъмнено е политическо.

ЗАЩО ВСЕ ПАК М. Б. Х. Е ОСЪДЕН?

Според мен той просто не направи нищо, за да не попадне в затвора. Макар че през 2003 г. можеше да избегне най-лошото.

След първото изостряне на конфликта на 2 юли 2003 г., деня на ареста на Платон Лебедев, Ходорковски има достатъчно много време (минимум няколко месеца), за да се договори, да превърне политическия конфликт в някакво подобие на апаратно-икономически пакт.

Съдейки по всичко, М. Б. Х. не иска да се договаря. Първо, защото има висока самооценка за вероятността той да победи в конфликта — пак поради усещането за интелектуално и морално превъзходство. Но не само това. Доколкото може да се съди по досегашното поведение на Ходорковски, той е човек с ресурсен подход, тоест той винаги преценява има ли достатъчно физически и други сили, за да победи. На негова страна тогава са ръководителят на Администрацията на президента Волошин и премиерът Касянов. Доста сериозен съвкупен ресурс, за да продължи борбата. При това около М. Б. Х. по онова време цари перманентна експертно-журналистическа истерия под надслов: „Нито крачка назад! Противникът ще бъде разбит!“. Тази истерична атмосфера също изиграва своята роля в съдбата на ЮКОС и решенията, които вземат тогава неговите все още собственици.

Второ, той, изглежда, наистина не вярва, че ще лежи в затвора. Че човек с неговото влияние и известност може просто ей така да бъде арестуван; във всеки случай, поне докато Волошин е в Кремъл. Няма как да упрекваме Ходорковски в пълна наивност, по онова време по-голямата част от руския елит мисли така.

Ала Ходорковски и Волошин подценяват противника. Не неговия ум или мъдрост, а неговото умение да взема решения и да ги прокарва в живота.

Игор Сечин и близкият до него тогава главен прокурор на Русия Владимир Устинов (дъщерята на Сечин и синът на Устинов имат пет години брак) са напълно наясно, че не трябва да питат Путин дали да тикнат Ходорковски в затвора, или не. Първо трябва да свършат работата, а чак след това да защитават получения резултат, защото вторият президент на Руската федерация се отличава по-скоро с отбранителна, отколкото с настъпателна психика.

Така се стига до ситуацията на 25 октомври 2003 г. Арестът неслучайно става рано в събота на летището в Новосибирск, който изостава от Москва с цели четири часови пояса. М. Б. Х. е арестуван в момент, когато в Москва е дълбока нощ преди почивния ден. Тоест, когато почти няма възможност да се свърже с някого и да промени нещо.

БИ ЛИ МОГЪЛ ХОДОРКОВСКИ ДА СЕ ДОГОВОРИ С КРЕМЪЛ СЛЕД АРЕСТА И ДА БЪДЕ ОСВОБОДЕН?

Теоретически — да. Практически — не.

След като нанасят страшния удар, Сечин и компания са длъжни да доведат нещата в ранното съботно утро докрай, тоест до пълния разгром на ЮКОС и неговия собственик. Те следват строго правилата на Макиавели (когото никога не са чели): „Хората трябва или да се ласкаят, или да се унищожават, защото за малкото зло човек може да си отмъсти, а за голямото не може;… нанесената обида трябва да е такава, че да няма страх от отмъщение“.

Друг олигарх с политически амбиции — Владимир Гусински, неволно препречва пътя на Ходорковски. Както си спомняте, през 2000 г. той подписва в Бутирския СИЗО^[3] тайния „Протокол №6“, с който предава на държавата (на „Газпром“) всички свои медийни активи в замяна на свободата си и немалката за онова време сума от 300 милиона долара. След което, излизайки на свобода, се отказва от договореното, дава гласност на тайния протокол и обвинява Руската федерация в рекет. Завежда и печели съдебно дело против държавата в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Хората на Путин явно нямат намерение да настъпят „мотиката на Гусински“.

Естествено, скоро след ареста на М. Б. Х. се явява тълпа посредници: някои искрено искат да помогнат, други са явни мошеници, предлагащи разни варианти как да „наместят“ нещата. Между тези посредници има не само дребни измамници, но и влиятелни, богати или най-малкото известни хора: от тогавашния шеф по въпросите на кремълската вътрешна политика Владислав Сурков, който още в края на 2003 г. сериозно мисли, че ще успее да убеди Путин да прояви милост (и е готов за това да получи не повече от 30% от ЮКОС), до вече споменатия Владимир Гусински, който още от 2005–2006 г. убеждава М. Б. Х. да мълчи, да не пише нищо и да не се изказва публично, да не се прави на политик и тогава ще може да се изплете тайна интрига, след която да последва освобождаване^[4].

Със спасението на Ходорковски се опитват да се заемат и абсолютно честни и добросъвестни хора, като бившият председател на Централната банка на Русия (1992–1994, 1998–2002) Виктор Герашченко, който през 2004 г. става председател на Съвета на директорите на ЮКОС. Тази длъжност банкерът заема с благословията на негов стар кремълски приятел, който му дава да разбере, че щастието (в смисъл освобождаването на Ходорковски и спасението на компанията) е възможно. Но Герашченко не отчита следното:

а) в наши дни кремълските приятели могат да си дрънкат напълно безотговорно;

б) Сечин е способен да разкрие всеки кремълски приятел.

Разбира се, Сечин и компания не предполагат, че М. Б. Х. притежава такава жизненост и интелектуална твърдост. Те си мислят, че скоро след изпращането на ексолигарха в Краснокаменск той ще погине някъде в безкрайните снегове на Сибир и ще бъде забравен завинаги. Във всеки случай, е необходимо кремълската пропагандна кампания да изпрати на народа и света именно такова послание. (Кампанията координира, разбира се, все същият Владимир Сурков, на когото Путин е обяснил, че няма нужда да се облекчава участта на М. Б. Х.; същевременно в интервю пред „Шпигел“ Сурков нарича Ходорковски „учител“ и всячески се старае да се застрахова за всеки случай.) Това, че Ходорковски остава на руската и световната сцена десет години след ареста и осем години след първата присъда, е голяма заслуга на затворника и неуспех за Кремъл. Затова Путин нервничи, когато вече толкова години му се налага да отговаря на едни и същи публични въпроси относно делото ЮКОС.

Днес още по-малко е възможна каквато и да било взаимоизгодна договореност между М. Б. Х. и Кремъл. Главното, което притежава Ходорковски — ЮКОС, му е отнето. Той вече няма нищо, което може да представлява интерес за Кремъл. Вече решението може да бъде само едностранно — на Кремъл, ако руската власт сметне, че това за нея е политически полезно. И съдейки по всичко, такова решение е съзряло. Отначало през есента на 2013 г. Московският градски съд намалява срока на присъдите на Ходорковски и Лебедев с две години, а през август Върховният съд на Русия ги намалява допълнително с още два месеца. В резултат двамата ексбизнесмени трябва да бъдат освободени през пролетта или есента на 2014 г., 26 месеца преди срока на първоначалната присъда. Отчитайки, че и Върховният съд, и Московският градски съд при всички важни дела се съобразяват с позицията на Кремъл (или, погледнато по-широко, с изпълнителната власт като цяло), те не биха взели такива важни решения без съгласието на Путин. Скептиците са убедени, че в навечерието на освобождаването на осъдените олигарси против тях ще бъде възбудено трето, мащабно криминално дело, и техните митарства ще започнат отначало, като бъдат арестувани и тикнати в следствения изолатор на ново основание. Достоверен отговор на този въпрос ще има скоро, както личи от официалните съобщения. Сега, когато ти, читателю, държиш в ръцете си тази книга, сигурно вече знаеш отговора.^[5]

КАК РУСКИЯТ ЕЛИТ СЕ ОТНАСЯ КЪМ ХОДОРКОВСКИ?

Ако под „елит“ разбираме хората, които участват във взимането на важни решения, то отговорът е: по-скоро отрицателно. Отношението на едрия и съпътстващия го капитал към М. Б. Х. достатъчно точно формулира през 2005 г. бившият председател на Държавния комитет на Русия за управление на държавното имущество Алфред Кох, един от идеолозите на „голямата приватизация“ и близък съратник на Анатолий Чубайс:

… що се отнася до Ходорковски, защо бизнес обществеността го предаде? Работата е там, че голяма част от истеблишмънта, особено интелектуалният истеблишмънт… разбра, че Ходорковски е демократ, едва след като той се оказа в затвора. Дотогава го смятаха (с емоции от различна степен) за успешен бизнесмен или за ловък мошеник. Формулировките бяха различни, но всички имаха предвид едно и също. Защото какво реално представлява групата „Менатеп“, която после се превърна в „Роспром“, а след това в ЮКОС и т.н., е добре известно на бизнес обществеността. Ако вземем за пример мен, то знае се, че лично аз поддържах Ходорковски заедно с група мои приятели… Мога да кажа, че Ходорковски винаги е бил от нашия отбор. Известен пример за противопоставяне е случилото се през 1997 г., когато Ходорковски не получи „Связьинвест“ и започнаха да ни преследват, той взе страната на Березовски и Гусински. А след това винаги заемаше позиция, противоположна на нашата. Едва на изборите през 2003 г. намери възможност да си взаимодейства с нас и да ни окаже подкрепа. Ето защо бизнес обществеността има лошо мнение за Ходорковски като бизнесмен. Почти никой не го смята за достоен да бъде подкрепен. Ходорковски непрестанно издига две тези. Първата: „Ако имахме държава, отдавна да съм в затвора“. И втората: „Моето си е мое, а относно твоето, ще се договорим“. Ние като бизнес общественост не искаме да изнасяме нашите разногласия навън, това си е наша вътрешна работа и още повече — да нападаме човек, който се намира в затвора. РСПП и СПС го подкрепиха. Персонална поддръжка му оказаха Чубайс, Немцов, Кох, Гайдар. Той, вместо това, пишеше писма, че ние сме погубили либералната идея и др.п. Работата е там, че както ни учи самият М.Б. Ходорковски, трябва да се държим рационално. Тези заклинания няма да доведат до нищо добро. И какво щеше да стане ако бизнес обществеността го бе подкрепила, в което почти не вярвам? Това не стана поради изложените от мен причини, които смятам за основателни, а и затова, че няма смисъл човек да се кара с властта заради Ходорковски, който не е по-близък на бизнес обществеността, отколкото който и да било друг.

Сега е прието да се смята, че Дмитрий Медведев по времето, когато е президент (2008–2011), иска да освободи Ходорковски, но проклетият всевластен Путин не му разрешава. Аз съм на мнение, че всичко е по-просто и по-сложно едновременно.

Може би Медведев би освободил Ходорковски и Лебедев, но без да се намесва официално и без да приема лични решения. Възможно е условно предсрочно освобождаване (УДО) или постановление на Върховния съд за намаляване на срока на присъдата по второто дело с няколко години. Но не и пряка демонстрация на президентска политическа воля по този конкретен въпрос.

При това в случая М. Б. Х. не трябва да се надяваме само на Путин независимо от голямата му роля в съдбата на бившия олигарх. Сред елита има доста хора, които нямат особено желание да видят Ходорковски на свобода. Сред тях, както ми се струва, са най-влиятелните бизнесмени в съвременна Русия, стълбовете на разрасналото се „семейство“ на Борис Елцин — Роман Абрамович и Олег Дерипаска.

В предишни години Абрамович не би си мръднал и пръста за освобождаването на Ходорковски. Не би заложил стратегически важната си дружба с Путин срещу несигурния резултат от свободата на М. Б. Х. И защо да го прави?

Освен това съществува и един деликатен финансов въпрос. Повече от четири години (от пролетта на 2003 до лятото на 2007) под разпореждането на Абрамович се намират 3 милиарда долара, получени от ЮКОС в рамките на сделката по недовършеното сливане със „Сибнефть“. Дори при консервативно вложение на тези средства за дадения период те може да донесат печалба от 1 милиард долара. А ако тази сума се вложи на руския фондов пазар, който по онова време расте с невиждана скорост, тя би могла най-малкото да се удвои.

В средата на 2007 г. тези 3 милиарда долара заедно с другите активи на ЮКОС са прехвърлени в общия котел на „Роснефть“. За да се легализира тази крупна сума, се налага да се извърши сделка по продажбата на московската щабквартира на ЮКОС за луди пари чрез неизвестното ООД „Прана“.

Не по-малка, дори още по-драматична роля в съдбата на ЮКОС играе Дерипаска. В началото на 2006 г., когато ЮКОС е поставена под външно наблюдение, за управител е назначен никому неизвестният Едуард Ребгун, доверено лице на Сечин. Тогава Олег Дерипаска решава да се заеме с нефтен бизнес. Идеален вариант за старт в него е да получи част от активите на ЮКОС, в чийто скорошен изкуствено предизвикан банкрут никой вече не се съмнява. Разбира се, много бизнесмени биха счели такъв сценарий за ненужно рискован, но не и Дерипаска. И не само заради това, че главният алуминиев магнат на Русия е свикнал с афери на границата и отвъд границата на безумието. През 2001 г. Дерипаска се сдобива с дългосрочна застрахователна полица, след като взема едно от най-мъдрите бизнес решения в своя живот: да се ожени за Полина Юмашева и по този начин да влезе в семейството на Борис Елцин. А всичко, което е свързано с първия президент на Руската федерация, за Кремъл е и остава неприкосновено.

При Путин, при Медведев и отново при Путин. Каквото и да се говори!

Ето защо Дерипаска не се бои, че може да пострада сериозно, още по-малко, че може да сподели участта на Ходорковски. И правилно. Пред него стои друг въпрос: как да влезе в ЮКОС, за да се включи в разграбването на останалите активи?

Разработена е следната схема: търси се амбициозен човек от ЮКОС от средите на най-нископоставения слой сътрудници, който не се стреми към репутацията „да стане един от мениджърите на банкрутиралата компания“; човек, който усеща благотворен прилив на адреналин в кръвта от рискованите ситуации. След като обещае да облекчи участта на вече арестуваните сътрудници на ЮКОС, той ще бъде назначен за ръководител на все още неизпадналата в банкрут компания. След това започва търгът. Но не между сътрудника и властта, а между Дерипаска и Сечин. В резултат ЮКОС се разделя на две. Нима не е справедливо? Ако един крупен бенефициент по делото ЮКОС е истински верен путинец, дошъл с втория президент от Петербург, то логично е другият да е член на семейството на първия президент.

За жертва е избран главният юрист на ЮКОС Василий Алексанян, любимец на Ходорковски, харвардски възпитаник, галеник на съдбата. Като психотип и амбиция той подхожда идеално за целта. Говори се, че се надявал да спечели 1 милиард долара от участието си във финала на ЮКОС. Но според мен не парите са главната движеща сила за решението му, а възможността за излаз на оперативен простор.

Доколкото може да се съди, историческата среща между главния юрист на ЮКОС и самия Олег Дерипаска става в края на март 2006 г. По време на тази среща ВИП зетят потвърждава сериозността на своите намерения и гарантира пълна безопасност на Алексанян. Уверява го, че всичко е съгласувано с Кремъл и Главната прокуратура. Задачата на Алексанян е да осигури мек банкрут на ЮКОС, така че това да бъде изгодно за всички и семейството на Борис Елцин да стане пълноправен играч на стремително разрастващия се нефтен пазар. За награда ще получи заветния милиард долара плюс световна слава, което е още по-важно.

На 1 април 2006 г. (по горчива ирония на съдбата тази дата ежегодно се отбелязва в Русия като Ден на смеха и на глупостта) президентът на ЮКОС Стивън Тиди издава заповед за назначаването на Василий Алексанян за изпълнителен вицепрезидент на компанията с реални пълномощия на президент. С това признава, че той самият е прикован към Лондон, не може да пътува за Русия и поради това не може да управлява оперативно тежко ранения нефтен гигант. Така началник на ЮКОС, последен негов ръководител „от своите“, става Алексанян.

Новият изпълнителен вицепрезидент, комуто са дадени пълномощията на президент, трескаво се залавя за работа. Първата и най-важна задача е да възстанови управляемостта на ЮКОС-РМ, която се занимава с продажбите и контролира финансовите потоци на нефто-газовата империя в страната. Президентът на ЮКОС-РМ Анатолий Назаров по това време вече е наясно, че е безполезно да се съпротивлява на натиска на Сечин, а да остане лоялен на Ходорковски е повече от безсмислено. Той открито започва да работи за „Роснефть“ и се готви да предаде ЮКОС-РМ на печелившата страна.

Алексанян се опитва да спре този процес. Като използва новите си правомощия, той назначава за първи вицепрезидент по търговските въпроси на ЮКОС-РМ Роман Хоменко, един от малкото мениджъри, които още не са преминали на страната на Сечин. Разбираемо е, че следващата крачка би трябвало да бъде уволнението на Назаров. Той минава в нелегалност, разчитайки, че няма да му се наложи дълго да търпи новото ексцентрично ръководство. И сметките му се оправдават.

На 6 април Василий Алексанян е длъжен да се яви пред Симоновския съд, където се води дело, по което той е обвинен в присвояването на акциите на 12 дъщерни компании на ЮКОС начело с „Томскнефть“. В съда всичко е готово за неговия арест и това се вижда с невъоръжено око. След като получава тревожен сигнал от адвоката си Геворг Давтанян, Алексанян изчезва. От този момент мобилният му телефон е блокиран. Той започва да осъзнава, че гаранциите за сигурност, дадени му от Дерипаска, не действат. Както и през 2003 г., Сечин играе ва банк. За него е важно да унищожи в зародиш всяка мисъл, че някой друг, освен него, има право да получи активите на ЮКОС.

Алексанян е арестуван на следващия ден, 7 април, в квартира на улица „Земляной вал“ в центъра на Москва, в която той, все още не загубил надеждата за мощен кариерен скок, се кани да обсъжда с пратениците на Дерипаска бъдещите си действия. Когато милиционерите идват, за да го арестуват, не им отваря вратата, сякаш си въобразява, че може да му се размине, ако ги задържи през деня, докато настъпи нощта. Вратата е разбита от десант на МЧС^[6]. От „Земляной вал“ изпълнителният вицепрезидент на ЮКОС е изпратен директно в „Матросская тишина“^[7]. Съдейки по всичко, Дерипаска си е умил ръцете. Той не се опитва да помогне Алексанян да бъде освободен от затвора. Не се получава с ЮКОС. Случва се! Известно е, че в затвора несъстоялият се президент на ЮКОС ослепява, заболява от СПИН и туберкулоза. С неимоверни усилия Алексанян отначало е преместен от килията в затворническата болница, където е държан прикован с белезници за леглото, а през 2008 г. най-сетне излиза на свобода срещу парична гаранция от 50 милиона рубли.

Делото на Алексанян е прекратено едва през 2010 г., но не с реабилитация, а поради смъртта му.

След година зетят на Валентин Юмашев прави втори опит да влезе в нефтения бизнес чрез покупката на „Русснефть“, събрана парче по парче от бившия президент на „Славнефть“ Михаил Гуцериев, крупен бизнесмен от ингушки произход. Гуцериев също се опитва да грабне парченце от разорената, но все още богата трапеза на империята на Ходорковски в полза на същия този Дерипаска и на неговите късно пробудили се нефтени амбиции.

Сечин отново е категорично против, макар че Дерипаска с помощта на близки роднини успява да получи формално одобрение за тази мегасделка от самия Путин. Ала и това не му помага. Тогава Гуцериев е принуден да бяга в Лондон. Но това вече е друга история…

Сладкодумната риторика на елита за това, че целият руски бизнес желае свободата на Ходорковски, е предназначена за инвестиционните конференции в Лондон и други прилични места. Реалността от тази страна на границата на Руската федерация е малко по-различна.

КАКВИ СА ПЕРСПЕКТИВИТЕ ЗА ПОЛИТИЧЕСКА КАРИЕРА НА МИХАИЛ ХОДОРКОВСКИ?

Струва ми се, че не бива да ги преувеличаваме. М. Б. Х. се превръща в политик и в голяма, самостоятелна политическа фигура в затвора. До 25 октомври 2003 г. той вероятно се мисли за политик, но е бил по-скоро инструмент на чужди манипулации.

Същевременно през изминалите десет години в затвора политиката на Ходорковски показва, че той си остава преди всичко системен играч, на когото е присъщ ресурсният подход (виж по-горе). Не бива да си представяме М. Б. Х. като антисистемен революционер, способен да поведе народа на щурм срещу Кремъл. За него езикът на днешния елит си остава по-приемлив, отколкото радикалната риторика от който и да било вид.

В този смисъл Ходорковски не е Нелсън Мандела, който е готов да лежи в затвора навеки, докато делото му победи. И не е Юлия Тимошенко, за която затворът е още едно доказателство, че тя е гений, призван да управлява страната, а всички останали са политически безперспективни идиоти. На М. Б. Х., както ми се струва, повече му се иска да излезе на свобода, отколкото да вземе властта. По манталитет той е по-скоро мениджър, отколкото политически лидер.

През изминалите десет години Ходорковски ни даде неоценим урок по мъжество и достойнство. Той се прояви като истински бастион и символ на морала. Ала това е различно от политиката. Затова бих посъветвал всички, които бързат да пишат по сайтовете „Ходорковски — президент!“, да се успокоят. Това суетене е измамно за нас, а на него не му помага.