Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Владимир. Вся правда о Путине, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Стефан Върлаков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 2,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog(2015 г.)
Издание:
Автор: Станислав Белковски
Заглавие: Путин
Преводач: Стефан Върлаков
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Биография; Историография
Националност: руска
Печатница: Печатна база Сиела
Отговорен редактор: Наталия Петрова
Редактор: Венелин Митев
Художник: Dietmar Dragunski
Коректор: Стела Зидарова
ISBN: 978-954-28-1479-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6693
История
- —Добавяне
Глава 11
Путин и неговите врагове
Сред руската либерална общественост, както и на Запад, битува мнението, че Владимир Путин има прекалено много врагове. Ето защо той никога няма да се откаже от властта. Защото, лишен от защитата на десетките хиляди охранители начело с генерал-полковниците Муров и Золотов, споменати по-рано на страниците на тази книга, а също и от всевъзможните международни дипломатически имунитети, Путин ще бъде убит. Или хвърлен в затвора. Или и двете. Отначало ще бъде хвърлен в затвора (като генерал Пиночет), а след това и убит (като полковник Кадафи).
След дълги научно-литературни търсения обаче достигнах до други изводи. Путин няма от какво да се страхува, ако се лиши от своите длъжности, защото няма опасни врагове. Сигурно ще ми се смеете, но така е — няма.
Да вземем например тези, които, както се смята, са длъжни особено да ненавиждат втория — четвъртия президент на Руската федерация.
Нека започнем с изпадналите в немилост олигарси.
А) Владимир Гусински, бивш собственик на холдинга „Медиа-МОСТ“ и на част от телекомпанията НТВ, бивш президент на Руския еврейски конгрес, гражданин на Русия, Испания и Израел. През 1996 г. той играе активна роля при преизбирането на Борис Елцин. Един от главните идеолози и създатели на Елциновия щаб е тогавашният президент на телекомпанията НТВ Игор Малашенко, който е пряк представител на интересите на Гусински.
През 1999 г. Владимир Гусински активно поддържа тандема Примаков — Лужков. Той сериозно се надява, че Елцин ще разбере в крайна сметка липсата на сериозна алтернатива и ще заложи на своя престарял премиер. Теоретически такава възможност съществува. Неслучайно още една креатура на Гусински — Сергей Зверев, впоследствие (а и до днес) възглавяващ най-голямата компания за връзки с обществеността КРОС, от май до август заема поста заместник-ръководител на Администрацията на президента на Русия, отговарящ за вътрешната политика. Но когато през август г-н Зверев е уволнен от Кремъл, става ясно, че Примаков няма да стане приемник на Елцин и от този момент избухва война не на живот, а на смърт между Гусински и семейството на първия президент.
Както вече знаем, магнатът загуби тази война. През 2000 г. той изкара три денонощия в „Бутирка“ — Бутирския следствен изолатор в Москва (ако говорим сериозно, „Бутирка“ е едно от най-страшните места на Земята, никому Господ да не дава!). Гусински изгуби собствеността си, съгласявайки се да я продаде на „Газпром“ за 300 милиона долара, като съответните документи бяха подписани още в килията. Путин беше по-скоро оръдие и организатор на отмъщението, а не поръчител и краен потребител. Да си отмъсти на Гусински искаше семейството на Елцин и неговият съдружник, ръководителят на администрацията на президента на Руската федерация (1999–2003) Александър Волошин, който в тези първи години от управлението на Путин по много политически въпроси има по-тежка дума и влияние от самия глава на държавата.
След като излиза от затвора, вече в САЩ, Гусински повдига воала над съглашението и започва многобройни съдебни дела, повечето от които губи. След като по искане на Генералната прокуратура за екстрадиция Гусински прекарва няколко дни и в испански затвор, той излиза благополучно оттам и получава — като премия — и испанско гражданство. Впрочем никой не знае защо му е то: домът на олигарха в Сотогранде, Коста дел Сол, стои студен и необитаем, той предпочита да прекарва времето си в дома си в Кънектикът (САЩ) или на борда на собствената си яхта, плаваща навсякъде, където е възможно, както и в Израел, на който също е гражданин в качеството си на галахически евреин[1] и еврейски деец с голям стаж. През 2003 г. Владимир Александрович, очевидно със съгласието на Владимир Путин, отново започва да се договаря с ненавистния Кремъл чрез Дмитрий Медведев и близкия му съратник Константин Чуйченко, в миналото главен юрист на „Газпром“, а след 2008 г. началник на Главното контролно управление на президента на Руската федерация. В резултат на това телевизия НТВ отново започва да купува сериалите, произвеждани от една от структурите на „изпадналия в немилост“ олигарх. Важен извод: Путин дава възможност на своите така наречени врагове да живеят, а не да умрат. От ноември 2006 г., когато Дмитрий Медведев неформално и неофициално е обявен (в кулоарите се шушука с потно озъртане) за приемник на Владимир Путин, Гусински лелее мечтата да се завърне и отново да започне да плете интриги в Русия, тъй като само такива интриги носят наистина големи пари — от един милиард долара нагоре. Засега обаче това не се случва. Ала през 2011 г. ексшефът на Руския еврейски конгрес все пак продава носещия загуби международен телевизионен канал RTVi, относително популярен сред руски говорещите емигранти в Израел и САЩ, на неизвестния, но близък до Кремъл бизнесмен Руслан Соколов, номинален собственик на TV „Звезда“. Дали Путин е одобрил тази сделка? По-скоро той въобще не знае за нея. А Гусински смята ли се за враг на Путин? „Да ни, Боже мой“[2], както се изразяват развълнуваните еврейски маминки (по руски). За приятелство колкото един пръст той по всяко време е готов да протегне цялата си длан.
Б) Борис Березовски
Ексолигарх, получил политическо убежище в Обединеното кралство и нансенов паспорт[3] на името на Платон Еленин. Смятан е за най-злия враг на Владимир Путин и поддръжник на много антипутинови акции на Запад.
Това, разбира се, не е така. Или по-точно, ако го кажем малко завоалирано, не е съвсем така.
На 23 март 2013 г. Березовски се самоубива (аз вярвам в тази версия и защо вярвам, ще изложа по-нататък) в дома си в Аскот, купен някога за втората му жена Галина Бешарова. Той се обесва, след като не получава отговор на две свои поверителни писма, изпратени по частни канали лично до Владимир Путин. Преди това Березовски даже моли няколко влиятелни журналисти да напишат статии, че БАБ (Борис Абрамович Березовски — магнатът, често именуван с този акроним, а също и с прозвището Береза), не представлява опасност за Путин в Русия.
Странно, но късно-Путинова Русия реагира много бурно на смъртта на олигарха, смятан за почти забравен, изхвърлен играч, „катастрофирал летец“ и т.н. Във всички водещи издания се появяват статии некролози. Някои от тях са критични, на границата на гнева, но 90% са написани с уважение към него. Почти няма злорадство. Много политици, журналисти и наблюдатели обявяват Березовски за символ на цялата епоха.
След като през есента на 2012 г. губи процеса срещу бившия си съдружник Роман Абрамович, Березовски остава практически не само без средства, но и с грамадни дългове. Според свидетелствата на хора, които по онова време са били постоянно с него, той започва непрекъснато да мисли за две неща. Първото — физическо самоубийство, което се и случва. Второто — покаяние пред Путин и връщане на всяка цена в Русия. В началото на 2013 г. Березовски пише две писма до нашия герой с молба за прошка и едновременно с изложение на план по точки за превръщането на Русия в конституционна монархия. Колкото и да е странно, и двете писма стигат до адресата. Едното е предадено от Роман Абрамович, другото от немеца Клаус Манголд, бивш вицепрезидент на корпорацията „Даймлер-Крайслер“, който в края на 80-те години помага на компанията на Березовски „ЛогоВАЗ“ да стане дилър на „Мерцедес Бенц“ в Русия. В началото на XXI век г-н Манголд, в качеството си на президент на Германо-руския съвет за делово сътрудничество, става един от посредниците между Владимир Путин и Герхард Шрьодер. Путин не отказва да прочете и двете писма, което потвърждава в разговор с журналисти скоро след самоубийството в Аскот. Той заявява, че помощниците му го съветвали да огласи писмата на стария си приятел-враг, но „Господ го предпазил от тази крачка“. За покойния президентът говори по-скоро съчувствено, отколкото раздразнено или с ненавист. Както става ясно, в сърцата си те си остават приятели, макар че на витрината на руската политика изглеждат като непримирими врагове.
Березовски се запознава с Путин през първата половина на 90-те години — тогава В. В. П. е заместник-кмет на Санкт Петербург по външните връзки (кмет е Анатолий Собчак) — чрез посредничеството на Пьотр Авен, днес президент на „Алфа банк“, който през 1992 г. наблюдава работата на Путин по линия на федералните органи на властта. Същият този Авен в различно време свързва Березовски и с Роман Абрамович, и с Валентин Юмашев, което предопределя светкавичното издигане и бавното, мъчително падение на олигарха. Березовски обича да разказва за верността на В. В. П.: на 23 януари 1999 г., когато е рожденият ден на бизнесмена, Путин не се побоява да го посети, въпреки че враждебно настроеният към Березовски премиер Евгений Примаков, когото по онова време мнозина възприемат като приемник на Елцин, не би одобрил такава постъпка. Напълно естествено е, когато през януари 2000 г. нашият герой е назначен за „и.д. президент на страната“, Березовски да възприеме случилото се като своя победа и своя заслуга, както скоро след това се изяснява — напълно погрешно. Ала, както показва смъртта на Березовски, все пак не напълно погрешно, не 100 процента.
Детонатор на конфликта между Путин и Березовски става катастрофата на атомната подводница „Курск“ през септември 2000 г. Тогава Путин не прекратява незабавно отпуската си в Сочи, за да пристигне на мястото на трагедията. Разбира се, това е голяма политическа грешка: лидерът е длъжен да бъде на мястото на главното ЧП[4] в страната. Грешка, която не може да бъде простена, но може да бъде разбрана: да не забравяме, че В. В. П. става президент, без да е бил преди това публичен политик. Той просто се страхува да се окаже под прицела на телекамерите като главен отговорен за трагедията. Страхува се от срещата с гневните вдовици на моряците, както става ясно по-късно, и не без основание. Той отново е обзет от същата тази ПРОКРАСТИНАЦИЯ. И неговите най-близки помощници, включително шефът на Кремълската администрация Александър Волошин, разбират това веднага и напълно. Ето защо апаратът, за да достави удоволствие на боса, фактически започва да убеждава Путин, че не си струва да присъства на мястото на катастрофата. Това не е работа на Царя. Пък и какво може да се направи, след като подводницата е потънала безвъзвратно? Руският чиновнически апарат е така устроен, че се стреми да предложи на политическото ръководство не най-правилните, полезни и ефективни решения, а психологически най-недразнещите и приемливи за ръководството. И човек, който няма талант да глади психологически началството, не се задържа дълго на висока бюрократична длъжност.
Но Березовски не се наема да вниква в подобни нюанси, още повече че е ядосан на замислената през май 2000 г. реформа на Съвета на федерациите (Горната палата на руския парламент), която започва, без да е съгласувана с него, великия по онова време олигарх (според собственото му мнение). Подчиненият на Березовски канал ОРТ (сега Първи канал на руската телевизия) засипва Путин с горчивите гроздове на гнева. Информационните програми на канала и най-рейтинговата програма за анализи с водещ Сергей Доренко се изказват много нелицеприятно по адрес на президента. Доренко обръща специално внимание на часовника „Патек Филип“, който краси лявата ръка на новоизбрания ръководител на държавата, и особено на цената му от 50 хиляди долара.
Путин оценява това поведение на Березовски като предателство, недопустимо за член от отбора на властта. Всички представители на интересите на олигарха са уволнени от ОРТ: отначало ръководителите на информационните предавания — Татяна Кошкарьова и Сергей Нарзикулов, а след това и Сергей Доренко. После президентът приема досегашния си приятел в Кремъл и му съобщава, че Първи канал се връща под прякото управление на държавата, тоест под неговото, на президента, управление. „Сбогом, Борис Абрамович“ са последните думи на президента, които превръщат приятеля във враг.
Независимо от това с Б. А. Б. (Борис Абрамович Березовски) като човек, допринесъл много за успеха на операция „Приемник“, се отнасят напълно по човешки и с присъщото за Путин специфично благородство. Не му отнемат собствеността на руска територия, а я откупуват за сериозни суми. За своята част от нефтената компания „Сибнефть“ той получава 1,3 милиарда долара, 250 милиона долара за частта си в националния авиационен превозвач „Аерофлот“, 170 милиона долара за абсолютно неликвидния миноритарен (49%) пакет акции от ОРТ, който без държавната воля и съгласие не струва нищо. Получава общо 1,7 милиарда долара, което съвсем не е зле, особено като се има предвид, че през 2000–2002 г. цените са съвсем различни в сравнение с днешните. Не му отнемат дори и прочутия Дом за приеми в Москва (ул. „Новокузнецкая“ 40), където в отминалите добри времена се събира целият кремълски и околокремълски бомонд, за да обсъжда важни интриги и заговори. По-късно роднините на Березовски откриват артгалерия „Триумф“, която сега е превърната — пак от тях — в ресторант с красноречивото, макар и донякъде претенциозно наименование „Революция“.
Враждата продължава 12 и половина години и завършва с писма-покаяния, а след това и с шала, на който олигархът се обесва в заключената отвътре баня в дома на Галина Бешарова.
Но ние с вас се интересуваме не толкова от този сюжет, известен на мнозина, отколкото от неговите политико-психологически основания. Сами по себе си отношенията между Путин и Березовски са добър сценарий за психологически трилър. При това самият аз бих могъл да се считам за приятел на Борис, макар че нашата дружба в истинското значение на тази дума се оформя едва след неговото заминаване от Русия. И затова мога да си позволя да съдя за нюансите, зле различими за външния наблюдател, колкото и добре да е информиран.
Впрочем да вървим от общото към частното.
Наблюдавайки постсъветското политическо пространство и време и изучавайки го почти 20 години, мога да кажа с висока степен на вътрешна увереност, че в политиката много рядко попадат психически здрави хора в прекия, клиничен смисъл на термина „психично здраве“. Мозъкът на политика е вместилище на всевъзможни мании и фобии, с които така нареченият нормален човек (при цялата очевидна условност на това понятие) просто не е в състояние да се справи.
Искам веднага да направя уговорката, че в този случай нямам предвид бюрократите, по недоразумение приемани за политици, от типа на мнозинството представители на днешния политически РФ мейнстрийм. Бюрократът на политическа длъжност изобщо не е истински, органичен политик. Макар че, когато се определя „кой кой е“, много често се получава бъркотия.
Така 90% от истинските политици можем да определим или като шизофреници, или като параноици; по-точно казано, те имат или шизофреничен, или параноиден тип на мислене. Ние обаче ще използваме термините „шизофреник“ и „параноик“, жертвайки точността в полза на краткостта и яснотата.
Шизофрениците са творци и новатори, параноиците — мениджъри и пазители. Първите са добри в епохи на нестабилност, на резки промени и скокове. Вторите — когато е на мода стабилността, по-точно когато има нужда от стабилност — тогава контролът става по-важен от развитието.
Шизофреникът живее само и изцяло в измислен от него свят, където властват неговите собствени закони. Ето защо той не изпитва страх. Той може да виси на косъм и да се движи по острието на бръснача, без да се паникьосва или да го обземе натрапчива тревога. За шизофреника светът не е враждебно място, за него той е Страната на чудесата, Огледалният свят, които не съществуват в материалната реалност.
Друго нещо е параноикът. Той мисли и действа в истинската, земна реалност, която е студена и враждебна към него. Той се страхува от много неща и още повече неща подозира.
Например, ако за политика шизофреник охраната е символ на статуса и му осигурява дребни битови удобства (приятно е все пак някой да ти отваря вратата на автомобила или да ти купува уиски от съседния магазин), то за параноика тя е отражение на неговия истински ужас от унижението и смъртта.
В този смисъл Березовски е типичен шизофреник, Путин — истински параноик. В това се крие главната, фундаменталната причина за техния конфликт. А не толкова в политиката и още по-малко — в парите.
Така че Путин няма как да повярва, че през септември 2000 г. Б. А. Б. устройва скандала около катастрофата на атомната подводница „Курск“ не от омраза или заради някакви тайни планове за сваляне от власт на неотдавнашното си протеже, а просто, както се казва, без да се замисля. Както и Березовски, от своя страна, дълго не може да разбере какво чак толкова лошо е извършил. Предателство ли? Няма такава дума в словесния запас на шизофреника. Ама моля ви се!
Години наред повтарях на Березовски:
— Борисе, не виждаш ли, че семейството на Елцин се отказа от теб, когато престана да им бъдеш необходим? Путин е само оръдие, той не е причината за твоя проблем.
— Виж, приятелю, не си наясно — с характерното за бизнесмен раздразнение ми отвръщаше изпадналият в немилост олигарх.
Струва ми се, че той се съгласи с мен чак през 2006 г. Тогава узря и неокончателното му все още решение да съди Роман Абрамович като символ и касиер на прословутото Семейство. Но и в случая не омразата, а обидата движи шизофреника. Ако Абрамович беше платил на Б. А. Б. един милиард долара, нямаше изобщо да има процес и сигурно щяхме да ги видим заедно на почивка на карибския остров Сен Бартелми, където се намира добре известното на много представители на руския елит имение на Абрамович.
Този процес довършва Б. А. Б. И същността на нещата не е само в тези 5,5 милиарда долара — шансът да ги получи е направо нищожен, признават всички мои познати специалисти по англосаксонско право. Проблемът е в това, че съдията от Върховния съд на Лондон — баронеса Елизабет Глостър, изобличава Б. А. Б. така, както никой не го е разобличавал. Тя вижда в него шизофреника и съобщава за това с цялата мощ на своето правосъдие, основаващо се на прецедента. В присъдата на баронесата присъства кошмарния термин self-delusion[5]. Съдът, равен на когото новата история не познава, признава, че Б. А. мами не само (и впрочем не толкова) другите, колкото самия себе си. А това вече е трагедия. И трагедията не е, че никой няма да иска да работи с жертвата на такъв вердикт. Тя е в това, че след разобличението на самия ексмагнат ще му бъде трудно да работи със самия себе си. Как може човек да живее с главния измамник, който се крие в теб самия като някакъв демоничен холивудски Чужд дух?!
Много повърхностно е мнението, че Березовски е велик комбинатор, готов и способен да измами всеки, когото срещне по пътя си. В действителност не е съвсем така. Или по скоро — тъкмо обратното. Познавам доста хора, които професионално са мамили Борис, и то така, че той самият не веднага разбира какво се случва в действителност. За семейството на Елцин вече казах по-горе. Има и предостатъчно други, успели да преметнат „избягалия олигарх“.
От тях сред сравнително незначителните личности например е Александър Проханов, собственикът на вестник „Завтра“ с консервативно-патриотична насоченост, който е основното антисемитско издание в страната. През 2000 г. той получава от Б. А. Б. 300 000 долара за „развитие на вестника“, като съблазнява шизофреника с мъгляви обещания, че ще бъде опозиционен кандидат за президент на изборите през 2004 г. срещу Путин. (Тогава на Березовски му се струва, че харизматичният антисемит с комунистическа окраска наистина може да отправи предизвикателство към кремълския вожд). Но така и не дочаква никаква промяна в „развитието на вестника“.
Вместо това г-н Проханов решава да „развие“ частната си вила в Дмитровски район на Московска област. Сътрудниците на „Завтра“ идваха при мен с прозрачни намеци: „Защо Березовски се стиска? Ние публикуваме интервюто му изцяло, а не виждаме и копейка от него“.
Обвързан от задължението да мълча, отвръщах само с неразбираемо мърморене. Но сега, както обичат да казват ветераните от военното разузнаване, „вече мога да разкажа за това“.
Според мен главната грешка на Б. А. Б. е изборът на Бадри Патаркацишвили (по паспорт Аркадий Шалвович) за негов ключов партньор. В края на 80-те години Бадри е представител на компанията „ЛогоВАЗ“ в Грузия. В средата на 90-те се издига до главен управител на активите на Березовски. Защо Березовски го смята за финансов гений, остава неясно и до днес. Геният прави всичко възможно, за да лиши Березовски от състоянието му. Най-ефектната сделка, която Б. А. Б. извършва по съвет на А.Ш., е през 2006 г. — той купува за 500 милиона долара акции на холдинга „Металлоинвест“, контролиран от най-богатия човек в Русия в наши дни Алишер Усманов. При това, пак по идея и инициатива на Патаркацишвили, само за да получи правото да изхарчи за целта тези половин милиард долара, Березовски трябва да подари самолет на междинното звено — на младшия съсобственик на „Металлоинвест“ Василий Анисимов. Не е ли гениално?
В началото на 2008 г. благодарение на стремително развиващите се по това време руски финансови пазари тази инвестиция на Березовски поскъпва пет пъти и стига 2,5 милиарда долара. И ето че тъкмо в този момент Аркадий Патаркацишвили умира в Лондон, макар че е сравнително млад джентълмен (52) и не е кой знае колко болен. Ползата на определени личности от тази смърт е толкова очевидна, че просто не разбирам логиката на Скотланд Ярд: нали именно тогава става ясно, че Б. А. Б. не може да докаже правата си върху акциите на холдинга, а и никога няма да може. Трудно е да се обясни по рационален начин защо никой не се заема с такова разследване. В края на краищата Бадри Шалвович е имал сложни работни взаимоотношения с различни спецслужби, при това не само с руските.
И така през февруари 2008 г., веднага след странната смърт на Бадри, става ясно, че Березовски изобщо не притежава нищо. Всичките му скъпи покупки — като се започне от приказния остров Fisher’s Island край бреговете на Маями, та до двореца в Маракеш, Мароко, изненадващо се оказват собственост на роднините и близките на Аркадий Шалвович, така да се каже, спечелени с непосилен труд. Борис особено съжалява за своите грузински активи: заводите „Боржоми“ и телекомуникационния оператор Magticom. Защото Грузия е почти последната страна, която му дава надежда за окончателно завръщане и за правото да може да говори на руски и извън стените на собствения си дом.
Някъде в началото на 2012 г. един общ познат — мой и на Борис Абрамович, ми каза следното: „Като взех веднъж редовния полет от Тел Авив за Лондон, стори ми се, че направо откачам — в салона седи Березовски! Вгледах се — да, той е. М-даа…“.
За човек, който от 1993 г. лети само с чартърни полети, загубата на статус е прекалено болезнена. Неговият шизофреничен свят от цветен става подозрително черно-бял.
Ами украинската революция през 2004 г., за която Б. А. Б. изхарчва 38 милиона долара? Да не говорим за интелектуалните инвестиции, хвърлени за „Майдан“, това ключово място на Оранжевата революция, където се осъществява смяна на властта и смяна на епохите. Бенефициентите от „Майдан“ му обещават контролния пакет акции от Националния телефонен оператор „Укртелеком“, а след това се страхуват дори да го поканят в Киев. В крайна сметка след изгнанието си от Русия Березовски така и не стъпва в Украйна.
А смъртта на Александър Литвиненко? Да-да, чухме милион пъти историята за полония и кървавите отровители от Руската федерация. Но защо никой не се замисля, че Литвиненко бе тясно свързан с испанските силови служби и се готвеше да даде показания в съда против някои паракриминални партньори на Патаркацишвили, а? Именно Бадри-Аркадий с пяна на уста убеждава Борис, че бившият майор е ликвидиран от руските спецслужби. И успява да го убеди, дяволите да го вземат. Березовски започва да се съмнява едва през последната година от живота си, когато истинската роля на Бадри в неговата съдба внезапно се изяснява като априлско небе.
Един от творците и символите на отминалата епоха, Б. А. Б. преминава истинска школа през последните 13 години. След това неизбежно идва самотата, от която има само един изход — въжето.
Историко-хуманитарният закон гласи, че човек не умира от старост или болест, а тогава, когато изпълни задачата на своя живот, определена в картотеката на ГБ — Господ Бог (да не се бърка с Госбезопасность!).
Има епохи съзидателни, има и паразитни. Както казва Бердяев, има времена „за нещо“ и времена „за нищо“. В първия случай „посмею быть Даниилом, посмею один против всех“[6]. Във втория — пак същото, но с една огромна частица „НЕ“ отпред.
Както и да се отнасяме към Б. А. Б., той е човек от Първото време. Както се полага на шизофреник. В епохата на паразитизма, където царуват единствено крадците и охранителите, за него обективно няма място. Пък и хора с такъв начин на мислене (за да не повтаряме омръзналото „шизофреник“) не могат да бъдат обективни. Той бе погубен не от злодейски заговор, а от параноята на днешното време.
Аз го оплаквам, защото с него ми беше много интересно. По цели нощи — не ме е страх да изрека тази тъмна дума — можехме да обсъждаме например „Легенда за Великия инквизитор“ от Фьодор Достоевски. С кого другиго от хората от неговия кръг това е възможно? Не знам.
С Владимир Путин? Едва ли. Но Березовски и Путин запазиха близостта си до края. За това свидетелстват и писмата, останали без отговор, и коментарите на В. В. П. след смъртта на „врага“.
Все пак Путин е много повече човек, отколкото политик, и това никой не трябва да забравя!
В) Към противниците на Путин е прието да бъде отнасяна и една група руски бизнесмени, които имат неприятности с бизнеса си в Русия.
Например Евгений Чичваркин, бивш собственик на крупна мрежа от пунктове за мобилна връзка „Евросеть“. През 2010 г. срещу Чичваркин в Русия е възбудено съдебно дело по подозрение в контрабанда на мобилни телефони. По този повод началникът на Службата за сигурност на „Евросеть“ Борис Левин дори пребивава известно време в затвора. Самият Чичваркин успява заедно със семейството си да замине за Лондон — Меката на руския едър и среден капитал. Там, в Лондон, той започва старателно да играе ролята на противник на „кървавия режим“ на Владимир Путин. Прогресивната общественост в Русия и извън нейните предели практически приема, че бизнесменът е преследван от Кремъл и че е враг на путиновата власт. А самият Чичваркин често участва в разни прояви пред руското посолство в Британия, впрочем пазейки се грижливо да не бъде уловен в кадър от някоя камера или фотоапарат заедно с Березовски).
Скоро обаче става ясно, че компанията „Евросеть“ е необходима на по-влиятелни от Чичваркин бизнесмени, в частност на групата „Алфа консорциум“ и на Александър Мамут. Когато Чичваркин продава активите си на „правилните“ купувачи по точна, тоест занижена цена, съдебното преследване срещу топмениджмънта на „Евросеть“ постепенно е прекратено.
Както изглежда, лидерът на „кървавия режим“ Путин си остава в неведение за цялата тази история.
Или да вземем например Александър Лебедев, собственика на Националната резервна банка, същия, който през 1996 г. връчва на сътрудниците на Предизборния щаб на Борис Елцин легендарната „кутия от ксерокс“. Г-н Лебедев е склонен към най-различни фрондистки[7] прояви. Смятат го за собственик на изданието „Новая газета“, настроено силно критично към Путин и някои фигури от неговото обкръжение. През 2007–2008 г. вестник „Московский корреспондент“ се опитва да разбули тайната на лъжливия роман между В. В. П. и гимнастичката Алина Кабаева. Лебедев нееднократно си позволява доста критични изказвания по адрес на съществуващия в Русия политико-икономически режим. И накрая — през 2012 г., банкерът, като миноритарен акционер на авиокомпания „Аэрофлот“ (на най-големия руски авиопревозвач изобщо му върви на акционери-опозиционери: преди това е Березовски, сега Лебедев), включва в Съвета на директорите един от организаторите на масовите протестни митинги на площад „Болотная“ и проспект „Сахаров“, известния борец против корупцията Алексей Навални.
Критиците на „кървавия режим“ са склонни в аванс да оплакват съдбата на Лебедев и да очакват скорошния му арест и евентуалната му смърт. Но вече много години това така и не се случва. Както изглежда, няма и да стане. Можем да предполагаме, че щом активите на Националната резервна банка бъдат продадени на държавната корпорация „ВЕБ — Банка за развитие“, фрондата на Лебедев ще изчезне (или ще се изпари подобно на имуществото на Березовски в недрата на семейство Патаркацишвили).
Подобни виртуални псевдоврагове Путин има много. Само че самият Путин не ги смята за такива. А и мнимите врагове биха дали всичко само за една благосклонна усмивка на великодържавния „опонент“.
Все пак президентът има един съвършено реален опонент, излязъл от средите на едрия капитал, който бе хвърлен в истински руски затвор за почти 13 години. Името му е Михаил Ходорковски. И за разлика от много други случаи на митична вражда, отговорността за съдбата на Ходорковски лежи изцяло и напълно върху Путин, независимо дали президентът признава това, или не — отговорност не само морална, но и историческа.