Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (11)

Глава 10
Философията на Путиновата власт: страж пред входа на пещерата. Русофобията на Владимир Путин

Руската политическа опозиция и симпатизиращите й интелектуалци, през чиито очи западният елит е свикнал да наблюдава събитията в Русия в нейната най-нова история, харесва термина „кървав режим“.

Но Путин изобщо не е кървав тиранин. Примери и доказателства за това — цели вагони. Най-простият пример: проектът „Гражданинът поет“ (на продуцента Андрей Василиев, в който заслужилият артист на Руската федерация Михаил Ефремов чете злободневни стихове, написани от Дмитрий Биков — жанр политическа сатира в стила на известни руски писатели и поети), в който всяка строфа жестоко изобличава тиранина, се провежда в Barvikha Luxury Village^[1] на 3 км от резиденцията на Путин или в Театъра на естрадата, чийто директор Генадий Хазанов се отнася с почтителен трепет към първата личност на Руската федерация. Какво означава това?

Путин не само не е тиранин, той дори, собствено казано, не е и лидер. Той е марка, символ на възникналия у нас през късноелциновата епоха лакиран авторитаризъм. Функцията си на марка той изпълнява идеално. Някой с помощта на марката взима милиарди кредити от държавните банки (за което В. В. П. по правило нищо не знае, а ако разбере, дори не се и учудва), а друг оправдава своята неочаквана опозиционност. Проблемът на Путин не е в „управлението в брой и на ръка“, както мнозина си мислят — страната се управлява от толкова много крадливи ръчички, че не е възможно да се проследят, а в това, че всяка марка е успешна само дотогава, докато е на мода. А марката „Путин“ вече не е модна. И затова ще му се наложи да си отиде.

Но освен марката „Путин“ съществува и човекът Путин. Не си струва да се преувеличават неговите възможности — въпросът не е в това. Но все пак ще ни се наложи да вникнем в същността на този човек. В. В. П. е начело на властта вече 14 години, неговите многобройни изказвания и доминиращи действия ни позволяват да направим някои изводи.

Путин не е диктатор и не е властолюбив. Той просто страда от лека форма на мизантропия като цяло и от тежка русофобия в частност.

По време на неговата относителна младост (първата половина на 80-те години) с В. В. П. се случва страшна история. Когато го изпращат на работа в ГДР, той най-сетне вижда жив немец. И малко се шашва или, казано по-меко, остава силно удивен: изведнъж разбира, че по света има човешки същества, способни да работят, без да им бъде опряно дулото на автомата до колективното сляпо око; да дават резултатно продукция, без да им се напомня за това по седем пъти на ден; дори и че в работно време може да останеш трезвен. Това антропологическо откритие е смущаващо за Путин. И както изглежда, той стига до извода, че властта (не само в Русия, а изобщо) трябва да бъде от немски тип. Ако е възможно.

Путин вероятно мисли примерно горе-долу така: руският човек, разбира се, е добър, хубав, състрадателен и съзерцателен. Но той не е пригоден за последователен и целенасочен труд, за мирно, не екстремално съзидание. Руснакът — това е машина за създаване на проблеми, а не за решаването им, той е човек, способен да унищожи всичко по своя път, неукротим сеяч на ентропия, живо въплъщение на второто начало на ентропията. Част от тази сила вечно копнее да направи нещо добро, но се получава все същото. Като героя от онзи стар анекдот, който попаднал в килия с две кълба — едното счупил, а другото затрил. Ето защо на този човек не трябва да му се разрешава да има „оперативен простор“. Трябва много точно да му бъде посочено неговото мъничко местенце, да бъде изолиран от пространството на възможностите и от време на време да му се избърсват сополите от носа с кърпа от грубо платно, но в никакъв случай не и с копринена, за да не навири нос — това е то социалната политика. И също така от време на време да бъде утешаван с разсъждения или пояснения от рода на това, че Русия за пореден път се изправя на крака, а да бъдеш безсловесен роб на Империята е чест и щастие, на които нямат право разни там чуждестранни глупаци.

Задачата на Путин не е да мобилизира руския народ. Тъкмо напротив — да го отслаби до крайност, за да не се дърпа. На риториката на В. В. П. трябва да се гледа като на седативен медикамент от аминазиновата група, защото наоколо е нещо като клиника на квадрат, подобно на клиниката на легендарния психиатър Кашченко, чието име носи най-известната психиатрия в СССР. Затова формалното съдържание на тази риторика няма значение и няма смисъл да се мисли за него (още по-малко пък да се обсъжда, защото животът и без това е кратък, а времето до края на света все повече намалява). Въобще В. В. П. би бил идеален главен лекар на гореспоменатата психиатрия, но както често се случва, съдбата му отрежда друго.

Един прост пример: през май 2012 г., скоро след поредното му избиране на неизменната му длъжност, президентът на Руската федерация подписва стратегическия свръхуказ: „За дългосрочната държавна икономическа политика“. В него се обещава следното: до 2020 г. да се създадат и модернизират 25 милиона високопроизводителни работни места, до 2015 г. да се увеличат инвестициите най-малко до 25% от брутния вътрешен продукт (БВП) и до 27% — през 2018 г. Пред правителството (засега начело с Дмитрий Медведев) е поставена задачата до 2018 г. производителността на труда да нарасне 1,5 пъти в сравнение с 2011 г., а частта на продукцията на високотехнологичните и наукоемки отрасли в БВП — 1,3 пъти за същия срок. Разбира се, бидейки посвоему напълно разумен човек, Путин няма как да вярва, че тези обещания ще бъдат изпълнени.

Ето защо истинският смисъл на височайшата повеля е следният: драги съграждани, вървете на майната си (fuck off)! Този указ е за вас, така че — изпълнявайте го. Ако успеете, неразумни поданици мои.

Впрочем още през 2013 г. федералното правителство на Русия, оглавявано от Дмитрий Медведев и в частност Министерството на финансите начело с Антон Силуанов, дават ясно да се разбере, че перспективата, обрисувана от нашия герой в предизборните укази, е нереалистична. Както казва в много аналогични случаи прословутият Борис Березовски: „Пари имаше, пари ще има, но сега пари няма.“ Независимо от много високите в настоящия момент цени на нефта изпълнителната власт в Русия вече започва да свива федералния бюджет за 2014–2016 г. засега формално с 5%, което според специалистите далеч не е предел.

Путин нищо не строи и наникъде не води. Той е обладан от свръхидеята за стабилност. Все едно — невъзможно е да се направи нещо с тази страна (по горепосочените причини). Така че В. В. П. разсъждава по следния начин: „След като по ирония на постсъветската съдба съм начело на властта, то единственото, което мога да направя, е повече нищо да не се разваля. Което и правя. Който може, да стори повече! Само че никой няма да може. Защото наоколо има само мошеници и гадове, алкохолици и тунеядци, да ги вземат мътните“. (Не е цитат.)

Ето още един пример от най-новата руска история: в началото на 2000 година чрез своя тогавашен бос Борис Березовски аз имах контакти малко по допирателната с Предизборния щаб на В. В. П. Веднъж предложих на Щаба няколко теми и идеи, според мен в опасна близост с гениалността. Те трябваше да помогнат на Путин да вдигне рязко крехкия си рейтинг. В Щаба взеха всичко и след няколко дни ми отговориха:

— Идеите ви са прекрасни, но Владимир Владимирович се отказа от тях.

— Но защо, нали са прекрасни? — попитах, леко учуден (млад бях тогава, какво искате?!).

— Ами защото рейтингът му и така е достатъчен за победа още в първия тур. И най-главното, както казва Владимир Владимирович, не бива да разплискваме нещата!

Ето това „да не разплискваме“ е неофициалният девиз на Путиновото президентство. Оттук произтича и манията му за стабилност.

От това следва, че Путин не е тираничен глупак, а все пак политик, който се съобразява със съществуващите обстоятелства. В началото на управлението му пред него стои задачата да защити собствеността на Елциновата управляваща класа — и той я реши, на което, както изглежда, сам се учудва и досега. Макар че да се щипне по една мека част на тялото е нещо, което отдавна не прави, защото учудването му е с изтекъл срок на годност.

И ако днес той чрез своята сила и своята слабост разбере, че активният, продължителен и неразрешим чрез обикновени седативни методи конфликт с руските образовани граждани (РОГ) застрашава стабилността на неговата марка, то напълно е възможно въпреки всичко да направи някои отстъпки не само в политически, но дори и в психологически план. Най-вече поради това, че РОГ са хора, които не отговарят напълно на представата на Путин за руския човек. РОГ вътрешно са готови за отговорно, европейско съзидание.

Така че, дръжте се, борбата за власт тепърва предстои!

Трябва да кажем, че Путин има предшественик в нашата история — император Петър Велики.

Не, нямам намерение да ги сравнявам пряко. Петър е имал огромни планове и огромна амбиция, каквито В. В. П. няма. Петър е съграждал велика държава, европейска по форма и азиатска по съдържание. А пък Путин — все същото: „Да не разплискваме!“.

Но нещо общо между двамата все пак има. А именно отношението им към руския народ. Защото Петър на младини също е видял онзи немец в широкия смисъл на думата. И също е бил силно фрустриран (обезкуражен).

Както знаем, императорът се е отнасял към своя народ безпощадно. Но най-изобретателното отмъщение към руснаците, което той измисля и осъществява, е Санкт Петербург. Сякаш е кръстен не на неговия основател, а по йезуитски — на свети апостол Петър.

Петър I решава да построи своята столица на всяка цена върху блато, в депресивен климат, във влажна атмосфера, където всеки мислещ човек рано или късно стига до извода: отдавна е седем часът, време е да се убие старицата (Достоевски, „Престъпление и наказание“). Неслучайно титулуваният славянофил Иван Аксаков призовава Петербург да се ненавижда от все сърце и вижда в това основната задача на всеки истински руснак.

На такова място владетелската династия може да бъде само немска. Не е случайно, че след премахването на немската династия столицата се връща обратно в Москва, където се намира и досега. А назованият с ново име Ленинград, градът-герой на поемата без герой, просто се превръща в голям населен пункт.

Всъщност в името на главния опозиционен площад на днешна Русия е заложена истинска Гоголева мистика, защото „Болотная площадь“^[2] — това е Санкт Петербург в неговата цялост, загадъчен и тъжен до сълзи, някак съвсем по Достоевски бесовски.

И от дълбините на същия този площад, подобно плюнка, изплюта някога в легендарния океан Соларис (описан от легендарния фантаст Станислав Лем в едноименния роман), на повърхността на руската държава изплува Владимир Путин. Той ли няма да разбира емоциите на тези, които днес са против него?!