Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (10)

Глава 9
Операция „Приемник“. Големи и малки подвизи: Самолет за Собчак и пистолет за генералния прокурор

Активното търсене на приемник започва в началото на 1999 г., когато става напълно ясно, че здравето на Елцин няма да издържи трети мандат, каквито и юридически доводи да се измислят. Тандемът „Примаков-Лужков“ е неприемлив, защото тези хора няма да се считат задължени на Елцин и ще унищожат икономически, а след това може би и физически неговото семейство в широкия смисъл на думата.

Първоначално Роман Абрамович, който по онова време успява да избута Борис Березовски от поста главен касиер на Семейството (за причините и следствията от това ще говорим допълнително), предлага за приемник Николай Аксьоненко, министър на пътищата и съобщенията. Но Аксьоненко не подхожда по ред причини, една от които е неговата фамилия, окончаваща на „о“. Фамилията на руския президент не може да окончава на „о“ (на тази предателска буква обикновено завършват украинските фамилии). Тогава се замислят за първия вицепремиер, министъра на вътрешните работи на Руската федерация Сергей Степашин, който за основната част от федералната си кариера е задължен на Елцин. (В Питер в началото на 80-те той започва кариерата си като парторг на пожарна команда; темата на неговата дисертация е „Партийното ръководство на пожарните съединения“). Но Степашин, който през май 1999 г. става премиер вместо Примаков и а-ха да стане приемник, грубо нарушава семейно-елциновата конвенция: започва да общува с Примаков, Лужков и с поддържащия ги медиен магнат, собственика на телевизия НТВ Владимир Гусински, давайки да се разбере, че има широки възгледи и е готов да се договаря с всички. На Кремъл и на Семейството това никак не се харесва. Независимо че през август 1999 г. рейтингът на Степашин превишава 20%, което би му позволило да хвърли ръкавицата в лицето на тогавашния лидер на виртуалното предизборно състезание Примаков, на 9 август 1999 г. Елцин назначава нов премиер и официално го провъзгласява за приемник — Владимир Путин, почти неизвестния чекист с подчертано скромно държане и поглед на куче.

През 1998–1999 г. Путин на няколко пъти доказва на семейството на Елцин:

а) своята изключителна за този кръг и неговите хищни правила на игра порядъчност;

б) своята преданост, граничеща със загуба на инстинкта за самосъхранение.

Когато през 1998 г. Генералната прокуратура на Руската федерация с мълчаливото съгласие на Елцин решава да арестува Собчак, Путин, тогава директор на ФСБ, качва своя първи политически баща на частен самолет и го изпраща в Париж; там Собчак живее спокойно до есента на 1999 г., когато се завръща в Русия, за да стане доверено лице на В. В. П. по време на президентската му кампания.

Не всички знаят друг един факт от придворната историография: в началото на 1999 г. Елцин решава да свали от поста му генералния прокурор на Руската федерация Юрий Скуратов, който води прекалено самостоятелна игра и в частност души около чуждестранните сметки на семейството на президента, очаквайки нов глава на държавата да стане популярният тогава, престарял, но още бодър премиер Евгений Примаков. Скуратов тайно е заснет в конспиративната си квартира с проститутки, но и тогава, подкрепян от Примаков и от председателя на Съвета на федерацията Егор Строев, генералният прокурор отказва да напусне поста си. Принуден е да се откаже от него от Путин, който лично го заплашва с пистолет. По-късно Путин, вече като премиер, моли (вместо стария, болен, дотегнал на всички до смърт Елцин) Съвета на федерацията да уволни Скуратов и Сенатът се съгласява с готовност.

Тези подвизи рязко увеличават шанса на Путин да стане приемник на Елцин. Всички фигури на неговото ниво се опитват да лавират между разните силови центрове, имат едно на ум относно надвисналия над Русия мощен старик Примаков и неговия партньор, кмета на Москва Юрий Лужков, които също се стремят към федералната власт. Но не и Путин. Той остава беззаветно верен на своите политически бащи и затова получава първата награда. Награда, която може би не иска, надявайки се на нещо по-скромно, но затова пък не толкова страшно.

Много влиятелни представители на управляващия страната елит — като могъщият неформален лидер на „либералния лагер“ Анатолий Чубайс — се противопоставят на кандидатурата на Путин и до последно уговарят Елцин да заложи на Степашин. Но Семейството, което е избрало окончателно Путин, надделява. Както казва руската пословица: „Своя рубашка ближе к телу“^[1]. И въпреки това при Путин Чубайс остава не само член на елита, но и едър околодържавен бизнесмен, който се позлатява благодарение на приватизацията на енергийния монополист РАО „ЕЭС России“, а след това възглавява структура — откровена „панама“^[2], предназначена да изсмуква средства от свръхбогатия от нефтени доходи федерален бюджет под предлог, че се разработват и внедряват така наречените нанотехнологии. Това само доказва, че Путин съвсем не е толкова „кървав“ и отмъстителен, какъвто често го представят приятелите му, както и тези, които му съчувстват, и почти винаги — враговете.

На 9 август 1999 г. над Москва и цялата страна се понася гръмък политически хохот. Никой не вярва в перспективите на приемника Путин. Повечето държавни и обществени дейци коментират пред средствата за масова информация: „Елцин сложи кръст на кариерата на Путин. Определянето на приемника се възприема и тълкува като пиянско бълнуване, станало символ и еталон на последните години от управлението на Елцин“.

Господи, колко много се заблуждават! На 16 август Държавната дума безпроблемно утвърждава Путин на премиерския пост. Фееричният път на Путин в най-новата история на страната и света прави главния си брилянтен завой, но тогава не всички се досещат за това.

Впрочем операция „Приемник“ не е лесна. Защото от самото начало рейтингът на Путин отстъпва сериозно пред този на Примаков, който наистина се надява, че с поддръжката на Лужков и на още редица влиятелни губернатори ще стане президент. Предложението, което Примаков прави на Елцин, звучи така: един президентски мандат за мен — възрастен, болнав, но все още обичан от народа, а след мен — Степашин (вече отхвърлен от президента). Елцин се чувства обиден от това предложение и твърдо решава да наложи кандидатурата на Путин.

За тази цел трябва:

— да бъдат взривени жилищни сгради в Москва;

— да започне Втората чеченска война;

— да бъде върнат от френското му заточение одиозният бизнесмен Борис Березовски, който по онова време има силно неформално влияние над Първи телевизионен канал (Обществената руска телевизия ОРТ). Той трябва с помощта на известния „убиец от телевизионния екран“ Сергей Доренко да дискредитира репутацията на Примаков — Лужков. (След като Березовски престава да бъде необходим, пак го разкарват от Русия, този път завинаги).

И когато рейтингът на Путин в началото на декември достига заветните и необходими 52%, решението е взето: Елцин ще си тръгне на 31 декември, тоест предсрочно. Така президентските избори ще се проведат не през юни 2000 г., а три месеца по-рано — през март. С каква цел се прави това? Най-напред, за „да не се разплиска“ под влиянието на непредвидени фактори рейтингът на приемника, който лесно би могъл да спадне. И още: за да се постигне непременно победа още на първия тур над неизменния и фиктивен съперник Генадий Зюганов, така че в легитимността на Владимир Путин, неофита в голямата политика, да не се усъмни никой нито в Русия, нито по света.

И второ, което аз считам за главно: да не се даде възможност на Елцин, който постоянно изпитва ревност към чуждия политически успех, да размисли и да изрови отнякъде друг приемник, не толкова удобен за Семейството.

Путин е избран за президент на 14 март 2000 г. и е такъв до ден-днешен. Цяла Вечност!