Станислав Белковски
Путин: Цялата истина за стопанина на Кремъл (1)

Увод

За Путин са написани десетки книги, публикувани са хиляди статии, изречени са милиони интересни и дори находчиви и точни думи на всички световни езици — от немски до суахили. На пръв поглед за този човек се знае всичко, с изключение на онова, което не трябва да се знае и което ще стане известно години след неговата политическа, физическа или след някой друг вид научно обоснована смърт.

Защо тогава написах тази книга?

Ето защо.

Излезлите досега десетки издания, хилядите статии и други подобни материали не обясняват същността на Путин. Те често или почти винаги се основават на лъжливи предпоставки и презумпции или на ясно изразена идеологическа ангажираност на авторите. При това тази ангажираност на повечето биографи на руския президент не е нещо конюнктурно и чуждо за тях, а колкото и да е учудващо, тя им е вътрешно присъща и честна.

Някои искрено смятат, че вторият демократично избран президент на Руската федерация (именно формално имаме основание да наричаме Владимир Владимирович) е спасител и възродител на държавата, първооткривател на пътя към поредното светло бъдеще на Русия. И всички факти от живота на Путин — мними или реални — се нагласяват съобразно тази предварителна констатация. Други пък, преливащи от злоба и ненавист към „кремълския тиранин“, го обвиняват в разрушаване на младата руска демокрация, до която моята страна за пръв път се докосва в края на 80-те години — тогава, когато смятаната за непоклатима ленинско-сталинска империя се рушеше буквално пред очите ни в режим on-line.^[1]

И първите, и вторите грешат, грешат както обожателите подмазвачи, така и критиците на кремълския управник.

Никой от тях не е успял достатъчно добре да разбере своя герой. Или антигерой.

Затова ще се опитам аз.

Тази книга е написана, за да разруши най-устойчивите и най-вредните митове за Владимир Путин. И да покаже Владимир Владимирович такъв, какъвто е всъщност — от глина и прах; от глина и прах, пък макар и от най-добро качество, след изминалите 14 години на огромна власт.

Желая и надявам се, ще мога да ви докажа следното.

• Путин никога не е бил разузнавач (intelligence), за какъвто е прието повсеместно да бъде считан. Нещо повече, въобще не можем да смятаме, че е човек от системата на КГБ на СССР. В тази система той е аутсайдер. В края на 80-те години КГБ почти погубва бъдещия президент на Руската федерация, прекъсвайки неговата кариера, скучна като панелна постройка. Политическата кариера на Путин започва при Анатолий Собчак, председател на Ленинградския градски съвет на народните депутати (1990–1991), кмет на Санкт Петербург (1991–1996), яростен противник на всичко съветско, откровен рушител на чекистката машина.

• Путин е истински, неподправен и верен приемник на Борис Елцин. Той не променя Елциновия стратегически курс, както е склонна да смята руската (и световната) либерална общественост, а точно обратното — води го към предначертания логически завършек. На онзи свят Елцин трябва да е много благодарен на своя приемник, както впрочем му е благодарен и на този свят. Но и Путин има всички основания да бъде особено благодарен на първия президент. Елцин го прибира през лятото на 1996 г. след драматичното поражение на Собчак на изборите за кмет на Санкт Петербург. Тогава новоизбраният кмет на северната столица Владимир Яковлев показва вратата на всички основни членове на тима на Собчак и най-напред на първия измежду тях — на Путин. И тогава изпадналият в паника, в болезнено очакване на края на своята едва стартирала кариера Путин е доведен в Москва от хората на Елцин на незначителна длъжност в администрацията на президента, но напълно подходяща за нов скок в кариерата. През 1996 г. Елцин става за Путин това, което е за него Собчак през 1990 г.

• Путин е бизнесмен и приятел на бизнеса. Ни повече, ни по-малко. Ще обясним това по-нататък. Имай търпение, мой любознателен читателю!

• В. В. П. (така наричат президента в различни части на земното кълбо) не ликвидира Елциновата олигархия и не лишава от влияние едрите бизнесмени, пръкнали се през годините след 1990-а. Точно обратното, именно тази олигархия става още по-силна и по-богата при управлението на Путин. Има няколко изключения, които само потвърждават общото правило.

• Путин никога не е изграждал в Русия легендарната „вертикала на властта“, за която толкова много се говори и пише. При неговото управление възниква хоризонталата на властта, състояща се от безбройно, несметно множество силови центрове. Във всеки от тези силови центрове, където големите пари се съюзяват с бюрокрацията, се ражда, живее и от време на време умира руската власт. За много от решенията, взети в центровете на тази хоризонтала, В. В. П. узнава последен или въобще не узнава. Философите постмодернисти биха нарекли такава власт „ризоматична“^[2]. Системните администратори използват друг термин — мрежова. Това в никакъв случай не е твърдо установена йерархия, начело на която стои Путин, както си представя по-голямата част от човечеството.

• Путин никога не е бил империалист и сега не е такъв. Той е бюргер, който се плаши от имперските мащаби, независимо дали става дума за мисли, намерения, действия, противодействия или други големи начинания.

• Никой от руските управници не е направил толкова много за довършването на разпада на Руската империя и за подготвянето на страната да приеме участта на национална държава по европейски образец, в това число и чрез волното или неволно дискредитиране на имперските символи, които са втръснали на руснаците до гуша. Какъв парадокс: запазвайки имперските символи, той освобождава разрушителната енергия на разпада на империята.

• Путин е антисъветски настроен човек. Всичко прашно и страшно, което напомня за Съветския съюз, му пречи. Дори само заради това, че в трагичния СССР той е неудачник, а във водевилната Руска федерация — еталон за успех.

• Путин е русофоб. Класически русофоб, par excellence. Сякаш е излязъл от полубезумните брошури на математика академик Игор Шафаревич, станали толкова популярни през 80-те години на миналия век, малко преди края на СССР (например прочулата се тогава, а сега почти забравена, „Русофобия“, публикувана в антилибералното литературно-публицистично списание „Наш современник“ през 1990). Путин се отнася много критично към руския народ и го смята неспособен за последователен съзидателен труд. (Така мислят доста изследователи на руската история, в частност един от основателите на мейнстрийм историографията Василий Ключевски). За Путин руснаците са мечтатели, а не съзидатели. Той навярно би се съгласил, че руснакът може да е светец, но не може да бъде честен. (Това твърди Константин Леонтиев, руски мислител от XIX век.). Съвременният капитализъм не може да бъде построен без най-баналната, скучна буржоазна честност. Според Путин властта в Русия, както и философията, трябва да бъде от немски тип. Само че как може да се постигне това?

Нито една от чеченските войни не е започната от Путин. Не той убива Анна Политковска и Александър Литвиненко. Той въобще не е убиец нито по начина си на мислене, нито по намерения. Ако му се налага да дава заповеди за убийство или когато трябва да разбере, че такива заповеди са дадени от някой негов приятел, той го прави със силно стиснати клепачи и запушени уши.

Путин не е мачо и не е герой-любовник. Той е рицар на половата самотност с размита сексуалност. Повечето истории за неговите романи и мъжки победи са рекламен блъф. Някои са скроени добре (например за гимнастичката Алина Кабаева — приказка, в която всички вярват), други — не толкова успешно (за певицата Анна Нетребко — една история, на която не вярват даже тези, които знаят, че има такава певица във Виенската опера).

Путин е идеалист. Той искрено смята, че е добър управник на Русия в даденото историческо време и при тези обстоятелства. Не велик или блестящ, а именно добър, надежден. Не разочарова нито страната, нито онези, които го издигат на тази длъжност. Може би е прав или най-малкото — почти прав, но не до край.

От Путин може да се очаква всичко, само не радикални реформи. Доминиращата идея на неговото управление е: „Да не разплискаме водата от коритото“, така че при неговото управление Русия да не изглежда по-зле отпреди (по отделни показателни признаци). Напътствените думи на Борис Елцин, изречени на 31 декември 1999 г.: „Пазете Русия!“, бяха възприети от В. В. съвършено буквално, без капка ирония или цинизъм. Така че не трябва да се обръща внимание на сто двадесет и седемте заклинания или уверения на руския президент за „смяна на модела на руската икономика“ или за „бъдещи масови арести на корумпирани чиновници“. Путин е властелин на инерцията. Той никога няма да смени старото с ново, ако старото все още работи и носи облаги, макар и с известни прекъсвания, също като нефтен тръбопровод и нефтена цена. Разбира се, и от това правило има изключения. Например ликвидацията на Руската академия на науките, бързичко извършена от Путин и неговия министър-председател Дмитрий Медведев през 2013 г. Но и това изключение само потвърждава правилото.

• Путин е пазач или, ако предпочитате, страж. Не може да се иска от такъв човек да движи историята напред.

• Цял живот Путин си търси баща и син. Не в библейския, а в най-обикновения човешки смисъл. Какво означава това в действителност, ще го обсъдим по-нататък в тази книга.

• Путин е синтетичният малък човек, „донякъде герой“ на великата руска литература. В това се крие неговата сила, но до тази мисъл са стигнали засега малко хора.

• Няма нищо по-абсурдно от идеята Путин или неговата езотерична (тъй като нейният състав реално не е известен на никого) „Путинова банда“ да бъдат съдени от Хагския или от някой друг трибунал. Вторият, той е и четвъртият (до и след третия — Димитрий Медведев) руски президент заслужава по-скоро съжаление, отколкото съд. Но чуждото съжаление за мъжа е най-страшният съдия, затова — съд на милостта.

• И накрая, и това е най-главното. Никога досега на руския трон не е седял толкова удобен и изгоден за Европа човек, колкото Путин. Прагматичната част от Европа се възползва от това, непрагматичната просто не го забелязва.

Спомняте ли си холивудския филм на моите любимци, братята Джоел и Итън Коен — „Човекът, който не беше там“? (The man who wasn’t there, най-точният превод е: „Човекът, когото ТАМ го нямаше“). Главната роля в този филм блестящо изигра (или я изигра блестящият както винаги, ако предпочитате този израз) Били Боб Торнтън. И така, героят на Били Боб Торнтън получава опрощение за всичките си реални престъпления и прегрешения, но е осъден за убийство, което никога не е извършвал. Нещо подобно световното обществено мнение се опитва да направи и с Путин.

И в закономерния финал на „Човекът, който не беше там“ далечен роднина на нашия герой подхвърля риторичния въпрос: What kind of man You are? — „Що за човек си ти, да ме прости Господ?“

На този въпрос няма отговор от деня на възцаряването на Путин.

Още на Давоския форум през февруари 2000 г. международният наблюдател и колумнист на вестник Philadelphia Enquirer Труди Рубин се обръща към цялата руска делегация, начело на която е импозантният като правен по поръчка на „Кадилак“ тогавашен премиер-министър Михаил Касянов: Who is Mister Putin?.

Цялата делегация, като един, категорично отказва да отговори.

Ако вече сте повярвали във всички гореизложени тези, можете и да не четете по-нататък. Смятайте търсения резултат за постигнат. Ние с вас печелим битката с времето, която Владимир Путин драматично губи. Най-добрите си години — от 47 до над 60 — той отдава на работа, която не му харесва. На Руската власт. Как да не си докараш невроза, ако не и нещо по-лошо?

Мнозина от така наречените специалисти (главно политолози и приравнени към тях хора с неопределени специалности) се намират в плен на едно ярко изразено конспирологично мислене. Те смятат, че важните исторически решения се взимат в резултат на сложна борба между могъщи кланове, разполагащи с огромни средства, с използването на смъртоносно оръжие, убийствени вируси и отрови. Те мислят с категориите на света, в който масоните непрекъснато трепят розенкройцерите и обратно, а рокфелеровците погубват ротшилдовците и обратно. Според тях цялата световна власт, настанила се от фоайето на вашингтонския хотел Willard (както се смята, там се е родил съвременният лобизъм благодарение на американския президент Юлисис С. Грант), та чак до камбоджанските джунгли, е резултат на това изтребление. Ето защо някои предполагат, че Путин е доведен в Кремъл от тайно КГБ-лоби, успяло да преживее „разбойническите“ деветдесет години на миналия век. Други обвиняват за това изключително семейството на първия президент на Руската федерация Борис Елцин, което съвсем неочаквано съзира във Владимир Путин сродна душа.

Аз обаче, анализирайки такива явления, се водя от правилото, което скромно наричам „Закон на Белковски“: В историята винаги се случва това, което трябва да се случи.

Известният руски мислител от XIX век Константин Леонтиев (вече го споменахме като автор на сентенцията, че руският човек може да бъде свят, но не и честен) казва, че за различните стадии от развитието на цивилизацията са нужни качествено различни управници. Когато цивилизацията е във възход, когато се развива и се пълни с жизнени сокове, тогава са необходими велики реформатори, дръзки авантюристи, способни с гранитни ръце да тласкат историята напред. „Клячу истории загоним!“^[3], възкликва преди сто години, веднага след болшевишката революция, великият руски поет Маяковски (впрочем също Владимир Владимирович). В подобно време е призван да действа титанът Прометей, който е готов да открадне огъня от боговете, да го даде на хората и да обрече черния си дроб на орела от Кавказките планини.

Но когато цивилизацията е в своя залез, тогава е нужен друг тип управник: внимателен, бавен, мнителен, който може, иска и умее по-скоро да замрази, отколкото да разтопи, който по-често натиска педала на спирачката, отколкото този на газта. „Да не разплискваме“, както вече споменахме, е неофициалният девиз на президента Путин. Най-общо казано, не Прометей, а титан, призван за друга работа и от друг тип — той е Епиметей, родният брат на Прометей. Не онзи, който носи огъня, а този, който пази огнището, за да не угасне огънят.

Както знаем от древногръцката митология, Прометей решително движи човечеството напред, без да се съобразява с грозящите го рискове и опасности. Първо, той дава огъня на човечеството и с това слага началото на индустриално-икономическата история на обществото. Второ, според Есхил Прометей отнема от хората ясновидството и така ги дарява с надежда. А надеждата е главното, което движи човека в неговия обществен живот. Може да се каже, че най-важната функция на всяка власт, тоталитарна или демократична, е възпроизводството на надеждата. Мнозина избиратели по-лесно възприемат властта, при която не живеят добре, но която им дава надежда, отколкото онази, при която живеят по-добре, но нямат никакви надежди за принципни подобрения.

За всичките подвизи, които Прометей извършва заради нас, той е прикован на връх Елбрус по заповед на Зевс.

Съвсем друг е Епиметей: винаги си знае мястото и не е много досетлив. Освен това има нещастието да свърже живота си с Пандора, която сполучва в решаващ исторически момент да отвори прочутата кутия, откъдето се изсипват всичките човешки нещастия.

Путин се оказва същият този Епиметей на руския трон в онзи момент от историята, когато Слънцето на нашата цивилизация, започнала своя път от призоваването на тримата братя варяги за князе на Велики Новгород през 862 г., забележимо тръгва към своя залез. Има си и своя Пандора със собствена кутия. Именно при Путин Русия се превръща в страната с тотална корупция. Руснаците дотолкова са свикнали с корупционните механизми при решаването на всички въпроси, че сега вече не е ясно как ще се отучат, независимо от това още колко дълго сегашният президент ще остане на поста си и кой ще го смени.

В. В. П. е класически управник от епохата на края. Това може да ни радва, а може и да ни кара да съжаляваме. Но именно той, бидейки в дъното на душата си антиимпериалист, превръща този разпад в безвъзвратен. Защото, като запазва имперските символи, не прави нищо, за да спре гибелта на самата империя.

На някои това наистина може да се стори парадоксално. Как така, съхранявайки символите на империята, същевременно ускорява нейния разпад? По-нататък в книгата ще поговорим за това.

Русия след Путин ще бъде вече съвсем друга страна. Може би със същото име, но с друго съдържание.

Каква? Само Господ знае. Моята прогноза е, че тя ще бъде европейска национална държава, а не евро-азиатска империя, която жестоко насилва своя народ.

Няма време и място за още по-голямо насилие от това, продължило през цялата ни история. Имперският будилник може отново да зазвъни с адския си истеричен звън, но в отговор ще се получи само продължение на руските тягостни съновидения.

И враговете, и приятелите на Путин често го сравняват с Наполеон Бонапарт (първите — в лошия смисъл, вторите — в добрия). Смятам, че между тези двама лидери — предсмъртния страж на Руската империя и пионера в създаването на Евросъюза (от строителния материал на Свещената Римска империя), няма почти нищо общо. Освен едно.

Наполеон е велик във вземането на решения. Той може да се изправи пред войниците си на Арколския мост, където всъщност го заплашва сигурна смърт от австрийски куршум, и да грабне от ръцете на Римския папа короната си в катедралата „Парижката Света Богородица“, за да промени за секунда съдбите на милиони хора, живеещи между Балтийско море и нос Рока.

Този дребен корсиканец напълно сериозно казва, сякаш изтривайки от смуглите си ресници сълза от восък: „Аз никога не съм вземал самостоятелни решения, винаги съм бил заложник на обстоятелствата“.

Под тези думи Владимир Путин би се подписал с последните си капки бледа северна кръв.