Сюзън Уигс
Завръщане у дома (19)

Глава 19

Сам гледаше как Коуди напусна стаята със заучената приведена стойка и с пъхнати в джобовете ръце. Въпреки мръщенето, той все пак беше хубаво момче и Сам го беше забелязал още преди да се досети, че е негов син.

Искаше да попита Мишел какъв е бил Коуди като бебе, като малко момче, но всеки път, когато си помислеше за онези изгубени години, почти се задавяше от гняв и безпомощност. Не можеше да ги върне. Но това не утоляваше любопитството му.

— Какво се върти в главата му в момента? — попита тихо.

— След минута ще е Мерилин Менсън на дискмена. Мразя музиката му. Мразя, че я мразя, понеже иначе обичам музиката.

— Вярваш или не, разбирам какво имаш предвид.

Това предизвика мимолетна, уморена усмивка на лицето й. Сам знаеше, че трябва да си върви, но не му се искаше. Наведе се напред и вдигна скицника от масата.

— Може ли?

— Разбира се. Обаче това е за работата ми. Едва ли ще ти се стори интересно.

Винаги бе обичал да разглежда рисунките й. Когато бяха млади, тя притежаваше талант, който караше хората да се заглеждат повторно. Хвърляха един поглед, после още един и накрая започваха да коментират шепнешком.

Но когато разлисти скицника, той не откри дръзките емоционални картини, които очакваше. Това бяха рисунки най-вече на неживи обекти — мебели, маратонки, грозде, душове — и хладна, анатомична скица на голяма дива патица в полет. Всяка беше направена със забележителна премереност и съвършенство, сякаш от компютър.

Мишел се размърда на дивана, подгъвайки крака под себе си.

— Казах ти, че е служебно. Аз съм графичен дизайнер.

— Много си добра — изрече с пълна искреност. — Не мога да повярвам, че си се отказала от живописта. Така страстно я обичаше.

— Сам, бях на осемнадесет. Обичах страстно всичко — рисуването, конете… теб. Проблемът беше, че животът надживя страстта. Някои хора му казват порастване.

Твърдението й прокънтя у него като тъп удар. Отблясъците от огъня потрепваха по бузата й и озаряваха тъгата по лицето й. Не му бе приятно да я гледа така. Но не знаеше как да пропъди тъгата й.

— О, по дяволите, Мишел! — Той се приближи до нея на дивана. — Не исках да те разстройвам. — Следващият му жест дойде съвсем естествено. Ръката му се протегна над облегалката и я обгърна.

За няколко секунди тя се отпусна до него, а той не можеше да повярва какво вълнение му причиняваше усещането за нея, така податлива и отзивчива. Но само миг по-късно Мишел изглежда осъзна какво е направила и се отдръпна. Сам въздъхна облекчено. Животът му най-сетне бе влязъл в релси и да се забърка с Мишел Търнър означаваше, че може да дерайлира. Никой здравомислещ човек не би си пожелал такава катастрофа.

— Добре съм, наистина — каза тя с треперлив глас. — Напоследък ми е трудно.

— Меко казано. Но двамата с баща ти сте силни. Процедурата ще мине успешно. Днес говорих с Маги Кер и тя прие личната ми препоръка. Операцията ще се извърши по график. Справяш ли се с Коуди? — попита я сякаш между другото.

— О, да. Шестнадесетата му година е голям купон.

— И на мен така ми се струва.

— Да видим. Първата седмица се върна от училище с пиърсинг на пъпа и започна да пуши. Дори не се опита да се скрие от мен. Мисля, че му харесваше да гледа ефекта, който самоосакатяването му имаше върху мен.

— Сигурно. Какъв е смисълът да си поставиш обица, ако никой не я забелязва?

— А ти как би реагирал?

— Предполагам, че нямаше да му обръщам внимание, докато не се нарани при закопчаването на панталона си. После щях да оставя раната да зарасне.

— Ами пушенето?

— Това е по-трудно. Може би някое момиче ще се отврати от миризмата и той ще престане да пуши.

— Неговата приятелка кара предимно на цигари.

— Тогава Коуди се нуждае от нова приятелка.

— О, и достатъчно ли ще е само да му го кажа? Сам, не си толкова наивен.

Някога беше, много отдавна. Вярваше в една толкова силна любов, че никакви външни причини и особено пък родителското неодобрение, не биха могли да й попречат. Само за една вечер Гевин Слейд бе направил това убеждение на пух и прах.

Сам пропъди мисълта и се съсредоточи върху Коуди.

— Занимава ли се с някакъв спорт?

— Със скейтборд и сноуборд. Ето какво, Сам. Не съм била съвършеният родител, но не съм и най-лошият. С едно порастващото дете понякога се случват неща, които доктор Спок не споменава в книгата си. Детето се превръща в самостоятелна личност. Понякога тази личност може да върши неща, които те влудяват, но си безсилен да ги спреш.

— Възможно ли е той да иска да бъде спрян?

— Имаш предвид дали търси къде е границата? Разбира се. Дали му поставям такава? Разбира се. — Тя се изправи, отиде до прозореца и пъхна ръце в задните си джобове. — Но той, разбира се, я пристъпва.

Явно за Мишел това бе позната територия. Но имаше и скрити особености, които не забелязваше.

— Знаеш ли, смятам, че не е моя работа, но ми се струва, че си толкова загрижена да направиш момчето щастливо, да му осигуриш идеалния живот, че забравяш нещо.

Тя се обърна с лице към него и вдигна гарда си като невидима стена.

— И ти го проумя, след като ни познаваш само от три дни?

Той й отправи крива усмивка.

— Ами, това си е дарба.

Тя изви очи нагоре.

— Сериозно, Мишел, работата ми изисква да откривам проблемите на хората в рамките на петнадесетминутно посещение в кабинета ми. Понякога имам само толкова — тук това се случва често, защото повечето хора не ходят редовно на лекар. Разполагам с петнадесет минути, за да разреша проблема им. През последните пет години натрупах голям опит.

Тя скръсти ръце под гърдите си и го изгледа предпазливо.

— Добре, спечели вниманието ми. Сподели ми експертното си мнение, докторе.

Мамка му! Защо Сам правеше това?

Той опря лакти на коленете си.

— Лекарската ми преценка е, че Коуди не се отличава от много други деца. Колкото повече му отпускаш края, толкова повече начини ще намери да се оплете във въжето. Нужно е да го държиш по-изкъсо.

— Не се роди с наръчник за употреба — каза тя. — Така е при отглеждането на деца, Сам. Трябва да се учиш в движение.

Той имаше чувството, че стои на ръба на пропаст. Здравият разум му диктуваше да се отдръпне. Сърцето му го караше да скочи.

— Знаеш толкова добре, колкото и всеки лекар, че децата на нещастни родители растат доста по-угнетени от тези на сравнително щастливи родители. Това няма нищо общо с размера на дохода им или вида на къщата, в която живеят. Свързано е с възприятието им за ролята им на този свят.

— О, много си те бива, Сам. Дай да припишем вината на мен.

— По дяволите, Мишел… — Думите му навличаха големи неприятности, затова се възпря и я изгледа изпитателно — дребничка и слаба, сериозна и много красива, взряна в тъмнината навън. После хвърли поглед към скицника на масата. Накрая се изправи, изваждайки връзка ключове от джоба си.

— Мишел, вземи си палтото. Искам да ти покажа нещо.

— Но Коуди…

— Няма да се бавим.

Тя навлече яке и обу ботушите си, докато той стори същото. Нощният вятър ги прониза, когато излязоха. Високо в небето луната пръскаше смразяващо синкаво сияние наоколо, а светлините от голямата къща хвърляха ветрилообразни петна по двора. Сам вървеше напред по тъмната алея покрай каубойските постройки. При последната се обърна и нагази в неизринатия сняг по пътеката към някаква врата.

Повдигайки връзката ключове към светлината, Сам избра един, стар и захабен, почти загубил се сред множеството други ключове.

— Чудя се дали все още става.

Мишел стоеше безмълвно до него, докато пъхне ключа. Заяде, но най-вече от студа. После се завъртя и той отвори вратата, пристъпвайки на място, което не бе виждал от седемнадесет години.

Окъпаната от лунна светлина стая бе обитавана от привидения. Присъствието на покритите с чаршафи мебели подсилваше призрачния ефект. Сам щракна ключа и светна лампата.

— Спомняш ли си го?

— Какво би направил, ако кажа „не“?

— Щях да те нарека лъжкиня. — Издърпа чаршафа от едно кресло и от близката маса.

— Сам, не виждам смисъла… О!

Наблюдаваше я как възприема сцената и му се искаше да я познаваше по-добре, да знаеше какво изпитва. Бе разчитал у Гевин Слейд да има зрънце сантименталност и се бе оказал прав. Старецът бе оставил това място недокоснато, светилище на дъщерята, която си бе отишла от живота му.

— Всичко е точно каквото беше, когато работех тук. — Думите на Мишел излизаха с малки облачета пара във въздуха.

Някога Гевин бе обзавел бунгалото специално за нея. Имаше работна маса, статив и подложки за листи с клипс, множество платна и буркани с четки, тубички с бои. Всички тези неща бяха още тук, оставени на произвола на времето. Сам свали още един чаршаф от старомоден диван, покрит с проядено от молци памучно кадифе.

При вида му го споходи толкова възбуждащ спомен, че за малко не събори Мишел на остарелите възглавнички. Спомняше си как тялото й лежеше под неговото, как краката й се обвиваха около него, звука от дишането й до ухото му. Спомняше си какво е да потъне до дъно в нея. Спомняше си какво е да изпитва такава чиста и силна любов, която гори като неугасващ пламък.

Господи! Вътре беше толкова студено, а той започваше да се поти. Погледна крадешком към Мишел, за да види дали е забелязала.

Беше се изчервила до връхчета на ушите си.

— Питам се дали е станало тук — промълви тихо и безразсъдно той. — Питам се дали тук сме създали Коуди.

Тя си пое въздух.

— Не. Беше в къщата на пристана. Случи се… в къщата на пристана.

Постройката до реката беше тайното им убежище, където можеха да се промъкнат и да намерят уединение заедно. Внезапно Сам бе задавен от спомени от онова лято. Това беше единственият период в живота му, когато всичко му се виждаше съвършено ясно, когато се чувстваше напълно сигурен, че се движи в правилната посока, напълно сигурен, че знае какъв ще е резултатът.

Странно нещо е животът. Завърташе те, изстрелваше те в съвсем различни посоки, като дива езда на необязден кон. Човек нямаше представа накъде отива, докато не се озовеше по задник в прахта.

— Сам, защо ме доведе тук?

„Непрекъснато си припомням какво е да сме заедно.“ Стисна зъби, за да не го изрече. Вместо това каза:

— Трансплантацията и възстановяването ще отнемат време. Можеш да рисуваш, докато си тук.

— Не. — Изговори го бързо, решително. Почти отбранително.

— Защо не?

— Рисувам в работата си. Защо да върша нещо, което ми напомня за нея, когато имам принудителна ваканция?

Искаше му се да каже, че картините, които бе рисувала тук, се различаваха от сегашните й скици, че бяха нещо изключително, създадено от талантливо око и ръка.

Не каза нищо. Трудно беше да разгадае тази пораснала Мишел. Едно бе сигурно — беше изплашена, а той явно не й помагаше.

Чувстваше се все по-сигурен, че с Мишел трябва да отворят врати за нови възможности. Какво би било да я опознае отново, да я види през очите на възрастен? Четеше копнежа в погледа й, сенките на неосъществените мечти, и съзнаваше, че не може да я изхвърли от живота си, когато мине трансплантацията.

— Освен това — каза тя, вдигайки замръзнала тубичка боя, — материалите ми са съсипани.

— Лесно можеш да ги подмениш. При следващата разходка до Мисула можеш да си купиш малко четки и бои.

— Наистина не искам, Сам.

Остави думите й да проникнат в съзнанието му.

— По-добре да тръгваме, преди да измръзнем до смърт.

Изпрати я до вратата й и остана за момент, гледайки я изпитателно в сиянието на лампата на верандата.

Изведнъж се почувства като натрапник.

— Трябва да вървя, Мишел.

— Лека нощ, Сам.

— Лека нощ. — Дланта му несъзнателно се повдигна и обхвана лицето й.

Тя не помръдна.

— Ръката ти е студена.

— Бузата ти е топла. — Наведе се и я целуна. Почувства меката кожа и лекото ухание на парфюм и сняг. — Е, ще се видим утре… може би — добави той. После тръгна към пикапа си, устоявайки на порива да си подсвирква.