Сюзън Уигс
Завръщане у дома (52)

Глава 52

По-късно заваля сняг. Тишина обви земята, а летящите снежинки приличаха на перушинки в небето. Мишел пътуваше до Коуди в рейндж роувъра със светещи фарове в мрачния ден. Звукът на чистачките пронизваше тишината.

Това е лудост, мислеше си тя. Търсеха си белята. Когато Коуди позвъни в Лоунпайн, разговаря с Едуард Блис, и новините не бяха добри. Сам бе закарал майка си в клиниката, после я бе върнал в къщата за ден-два, докато си стъпи на краката. Не, Едуард не беше много сигурен, че желаят компания. И въпреки това тя водеше сина си в Лоунпайн, точно както първия ден, преди Сам и Коуди да разберат, че са баща и син. Господи, нима беше само преди три седмици?

Защо изобщо й хрумна, че това е добра идея? Да се натрапи отново в живота на Сам, надявайки се, че той ще я допусне.

Истински ужас сви стомаха й. Преди страхът щеше да я възпре да направи тази стъпка. Щеше да избере празнотата пред болката и радостта. Сега беше помъдряла. За един кратък, но прекрасен миг бе открила същността на всичките си желания в обятията на Сам Макфий. Нямаше да получи втори шанс за подобно нещо, което повечето хора не преживяваха през целия си живот.

Докато паркираха в Лоунпайн, тя се взираше през прозореца към обвития в бяло пейзаж, който жадуваше завръщането на пролетта. Тами Лий стоеше на верандата, облечена в широко яке с вдигната яка, и пушеше цигара.

— Искаш ли да дойда с теб? — Мишел погледна Коуди.

— Не. Ще отида сам.

Излезе от колата и тръгна към къщата. Не се нуждаеше от подкрепата й и бе по-добре да го остави на мира, макар че в миналото често му досаждаше с майчинска загриженост.

Тами Лий хвърли цигарата си и седна, чакайки Коуди да стигне при нея. Чувстваше се смазана, изцедена, сякаш току-що бе участвала в маратон. Беше й неприятно внукът й да я види в това състояние.

— Мога ли да говоря с теб? — попита Коуди. Лицето му изглеждаше бледо и изопнато, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете.

— Да — отвърна тя, а дъхът й замръзваше. Можеше да го изслуша. Да, това можеше да стори.

— Става дума… за онова, което стана в магазина. — Качи се на верандата. — Онази вечер, когато взех колата ти на заем, се случи нещо.

Главата на Тами Лий забуча, копнееше за лекарствата си. Съсредоточи се върху притесненото момче. Толкова беше хубав. Точно сега изглеждаше така смазан, колкото се чувстваше тя.

— Аз съм виновен, че парите от касата изчезнаха — избърбори той. — Не знаех… аз… вината е моя.

Тами Лий седеше съвсем неподвижно. Дотолкова бе свикнала с ритника в зъбите, че се приготви да го понесе.

— Парите изчезнаха часове по-късно, когато аз влязох в магазина — каза той. — Вината е моя.

— Ти ли ги взе? — попита тихо тя.

Ръцете му потънаха още по-дълбоко в джобовете.

— Това няма значение. Аз бях отговорен. И се издъних. Днес ходих при госпожа Джейкъбс, обясних й всичко и й платих липсващата сума. Тя се чувства много зле и ще те помоли да се върнеш на работа. Тоест, ако искаш. — Побутваше с крака си замръзнала буца сняг в края на верандата. — Много съжалявам — добави той. — Ще сторя всичко възможно да поправя нещата. Просто… бих искал да получа още един шанс.

Тами Лий почувства, че се издига леко и кръжи над бездната. Сърцето й думкаше, но болката не означаваше нищо. Това е, осъзна тя. Можеше да прости на момчето и да продължи нататък, или да остави гнева и негодуванието да я завлекат надолу.

Когато го погледна в очите, видя очите на Сам. Сам, който й бе дал повече втори шансове, отколкото имаше право да очаква. Сам, който на свой ред заслужаваше да получи шанс. Нямаше какво да му мисли. Изправи се и разтвори ръце. Нерешителна усмивка блесна в очите на Коуди, докато я прегръщаше. През рамото му тя видя как Мишел Търнър ги гледа, застанала до колата, притиснала устата си с ръка.

— Мисля, че всичко ще бъде наред — прошепна Тами Лий и се издигна на крилете на надеждата. — Мисля, че ще бъде направо чудесно.

 

 

Сам излезе от главната конюшня и тръгна към Мишел. Коленете й омекнаха, заплашвайки да се огънат. Усещаше силния студ, снега, който я засипваше, болката от операцията.

Преди си мислеше, че оздравяването означава да те зашият, белегът да зарасне и бъркотията да се подреди. Сега разбираше, че е много по-сложно.

Трябваше да престане да търси причина за всичко, което се случва. Такъв е животът — той е объркан и непостоянен. Сърцето й биеше лудо, никога не се бе чувствала по-жива. Нямаше представа какво изразява лицето й, но не я бе грижа. Когато вдигна поглед към Сам, видя всичко, което искаше от бъдещето си.

Независимо от всичко, то бе по-голямо и по-светло, отколкото мечтите й.

Надеждата и страхът се вкопчиха в гърлото й, неизречени. Двамата със Сам се разходиха до края на покритата със сняг алея и застанаха под кривия скелет на една киселица.

— Коуди обвинява себе си за всичко, което се случи — изрече тя накрая. — Иска да се сдобри с теб и с майка ти.

Той погледна към къщата, където Коуди и Тами Лий седяха един до друг и разговаряха.

— Мисля, че се радвам да видя това.

— Може ли? — наложи си да попита тя. — Може ли да оправи нещата? Можем ли? — Сплете облечените си в ръкавици пръсти.

— И аз се питах същото.

— Миналата вечер и двамата все още премълчавахме разни неща. Ти не ми каза за майка си, а аз… — преглътна с усилие — не ти обясних, че Коуди избяга. — Наложи си да срещне изненадания му поглед. — Взе автобуса за Сиатъл. Исках да ти кажа, Сам, но не знаех как. Баща ми го върна тази сутрин.

— Тогава ще оставя Коуди да обясни. — Сам задържа погледа й в продължение на един безкраен миг. — Ще направим всичко по силите си, мила. Нали?

Тя успя да изрече името му и бентът у нея се пропука. Звуци на облекчение се изтръгнаха от дълбините на душата й, не можеше да ги контролира. Сам беше като стена, мълчалив и стабилен, докато поглъщаше бремето на сълзите й. Тя намери убежище, а не заплаха в любовта си към него.

— Толкова ме е страх. — Ръцете й стискаха якето му. — Толкова се боях, че си решил, че двамата с Коуди ще ти дойдем в повече.

Ръцете му се плъзнаха около нея.

— О, Мишел. Не всичко ще е идеално непрекъснато. Но можем да преживеем грешките. Зная го. И ти го знаеш.

— Понякога си мисля, че не съм достатъчно добра за това — прошепна тя.

Той я отдели от себе си и, мили боже, лицето му беше прекрасно, излъчваше твърдост и одухотвореност, носеше отпечатъка на радостите и мъките в живота. Снежинките падаха и се топяха по бузите и раменете му.

— Ще намерим начин. Ти, аз и нашият син.

— Нашият син. Звучи добре. — Сякаш нещо бе преседнало на гърлото й и тя преглътна с усилие. — Обичам те, Сам. — Време беше, крайно време беше да го признае. Получи се толкова лесно. — Така е било винаги и така ще бъде.

Той я привлече към себе си и притисна устни към косите й. След миг и последните й съмнения отстъпиха и Сам каза:

— Зная, скъпа, зная.

— Наистина ли?

— О, да.

Мишел затвори очи, изпълнени с безкрайна радост. И също както снега над стърнището, тя покри всичко друго — всички недостатъци, коловози и синини от миналото — със своето съвършенство и чистота.