Сюзън Уигс
Завръщане у дома (51)

Глава 51

На следващата сутрин Мишел все още бе със сребърните обици, които си бе сложила за важната среща със Сам. Срещата, която така и не се състоя. Струваше й се много отдавна. И много далече. Преди цял един живот. Със Сам бе познала такава дълбока любов, че я бе оставила без дъх и я преследваше все още. Миналата вечер се почувства смазана, като гледаше как си отива, а сега беше много по-лошо, отколкото преди години, защото вече разбираше точно какво е загубила.

Свали обиците и ги стисна в шепата си. Нещо се бе счупило между нея, Коуди и Сам, и тя не знаеше как да го поправи. Може би трябваше да признае на Сам, че Коуди е изчезнал. Фактът, че не го стори, сам по себе си говореше много. Нормалните двойки биха обсъдили проблема веднага, директно, и биха се изправили заедно срещу него. Вместо това се въздържа от признанието, че след скандала синът им е взел нощния автобус за Сиатъл.

Беше важно, съкрушително. Трябваше да му каже. И все пак не го стори. Защо?

Защото това би я накарало да изглежда като лош родител. Майка, която не можеше да контролира собствения си син. Беше й омръзнало да се чувства така. Срамуваше се. Представяше си как хората казват: „Синът й избяга от нея“. Хорското мнение не би трябвало да има значение, но за Мишел то винаги бе важно.

Откакто закусиха предишния ден, не бе виждала баща си. Беше отишъл до въздушния парк. Тя прекара деня в рисуване и тревоги, и в очакване Коуди да се обади.

Но той не позвъни.

Едва успяваше да се сдържи да не скочи в роувъра и да се втурне към него през три щата. Но се принуди да спазва решението си. Предишната Мишел би постъпила така, а предишният Коуди щеше да го очаква. Но нещата щяха да се променят. До четвъртък вечерта смяташе, че Сам отново ще бъде час от живота й, но сега не беше толкова сигурна. Детето, което заедно бяха създали, трябваше да бъде част от любовта им. Вместо това се бе превърнало в символ на съмненията и различията им.

Още по-добре, че бе прозряла тези различия сега, а не когато се влюби още по-силно в Сам. Не биваше да забравя болката. Чувството, че в края на краищата, изминалите няколко седмици са били просто антракт. Естествено, антрактът трябваше да свърши.

Сам Макфий представляваше всичко, което сърцето й желаеше. Но беше толкова изплашена. Трябваше ли да изживее живота си с този болезнен копнеж в гърдите, живата рана на провалената любов?

Упорито се стараеше да не гадае мислите на Сам. Къде му е бил умът, като се е развикал на Коуди и после е изчезнал? Може би всичко му се е сторило прекалено реално. Може би е започнал да разсъждава какво би било да е женен наистина, да бъде баща на опърничав тийнейджър? Може би все пак той не желаеше това.

И така, Мишел не можеше да търси утеха у него. Болката беше твърде силна и остра, за да я покаже пред някого.

Господи. Дори сега, дори след миналата вечер все още бе достатъчно глупава да се надява на щастлив край. Шокиращо беше да осъзнае, че въпреки че обичаше Сам с цялото си същество, това не беше достатъчно. Гърлото й се сви, а очите й се просълзиха. Реши да отиде да поязди, да поработи над картината си, да се опита да се почувства нормално за известно време.

И може би, дай боже, най-сетне телефонът да позвъни.

 

 

Острият зимен студ държеше ранчото в хватката си, въпреки че ослепителното слънце продължаваше да се опитва да затопли всичко. На път към конюшните Мишел мина покрай бараката на телетата, дочувайки техните жални звуци и няколко добре подбрани ругатни от работниците. В съседния двор товареха роптаещи добичета, за да бъдат доставени на някакво родео. Тъмнокос младеж, който носеше кофа овес за конете, повдигна шапката си за поздрав. Мишел си спомняше колко бе очарована от всичко това, когато за пръв път дойде при баща си. Тогава нямаше как да знаят какъв обрат ще претърпи животът им и никога не бе предполагала, че отново ще се върне тук и ще обича това място още повече, ако това изобщо бе възможно.

В такъв ден Блу Рок бе идиличното кътче от въображението на всеки почитател на Запада. Краят на планините, снежните поля с показващите се тук-там туфи трева, скупчените сгради и превозни средства от ранчото изглеждаха като жива поема.

Дочу свистенето на гуми и видя една кола да завива откъм главното шосе. Слънчевата светлина се отразяваше от предното стъкло на кадилака на баща й, докато паркираше пред старата постройка, която използваше като ателие. Тя засенчи очи и проследи как двама души слязоха от колата. Сърцето й сякаш слезе в петите.

Коуди и баща й не я видяха. И двамата бяха облечени в кожени пилотски якета и се усмихваха уморено. Не можеше да повярва. Не можеше да повярва, че баща й бе отишъл за Коуди и че Коуди се бе върнал в Блу Рок. И все пак това беше логично. Гевин бе сторил за момчето онова, което трябваше да стори за Мишел — беше го върнал там, където му е мястото, независимо дали вече го знаеше или не.

Гърлото й се свиваше, докато гледаше баща си и сина си, обърнати един към друг — Гевин — висок, белокос и изискан, Коуди — строен и развълнуван. Поговориха си, а след това Гевин хвана момчето за рамото неловко, типично по мъжки, и не й остана друго, освен да се усмихне през сълзи.

Толкова дълго смяташе, че Гевин изобщо не се е държал като неин баща. Но миналата вечер седна с празната тетрадка, която екипът за трансплантацията й бе дал преди месеци, когато за пръв път се бе съгласила на операцията. Страниците бяха останали празни. Миналата вечер Мишел си легна с тетрадката и за първи път писа в нея, а когато свърши, вече бе разбрала, че Гевин е бил неин баща по единствения начин, който му е бил познат. Писа за безценното време, което двамата бяха прекарали заедно преди седемнадесет години. Ранната утринна езда. Ленивите следобеди на верандата, когато съзерцаваха как планинския вятър набраздява полята със снежни лилии. Вечерите край огъня, когато тя скицираше нещо, а той четеше пощата си. Гевин й бе дал това. И изведнъж разбра, че то е достатъчно. „Благодаря ти, татко.“

Попи сълзите по бузите си, докато Коуди вдигаше капака на багажника. Извади нещо, което не бе виждала много отдавна — папката й с рисунки.

Сълзите отново заплашиха да рукнат и Мишел притисна ръка към устата си. Коуди влезе в ателието, а тя умираше да разбере какво е намислил, но първо трябваше да свърши нещо друго. Отиде да вземе дневника и го занесе на баща си.

Изражението на Гевин издаде, че е разпознал тетрадката.

— Прочети го — каза тя, целувайки го по бузата. — Мисля, че ще ти хареса.

— Обичам те, скъпа — отвърна той, приемайки подаръка. — А сега върви да видиш момчето си. Той самият има да ти казва много неща.

— Благодаря, татко. Благодаря ти, че го върна у дома. — Целуна го отново, а после забърза към ателието, за да намери Коуди.

— Здравей, страннико — поздрави го от прага.

Раменете му се раздвижиха и реакцията му я жегна. Напоследък му бе станало навик да се стяга и подготвя за най-лошото. Обърна се към нея.

— Мамо — каза той. — Мамо, много съжалявам, че избягах.

Мишел се опита да каже нещо, но не успя. Влезе в просторното ателие и сърцето й запя.

Коуди бе извадил картините и ги бе подредил до стената. Светлината струеше над смелите цветове и Мишел се замисли колко отдавна не бе поглеждала собствените си творби. Рисунките бяха искрени и болезнено красиви. Виждаше радостта, скръбта, отчаянието. Когато ги гледаше сега, й се струваше, че ги е рисувал някой друг. Някой по-емоционален. По-нежен. С по-щедра душа. Струваше й се, че е чудо тези образи да са излезли от нея. Липсваше една важна картина. Снежният пейзаж — онзи, който висеше над камината в къщата на Сам.

Сам.

Пропъждайки болката и съжалението, тя разтвори ръце. Коуди я прегърна и тя се удиви колко е висок, висок и жилав, по-силен, отколкото си го спомняше.

— Мамо…

— Коуди…

И двамата заговориха едновременно. Тя се разсмя и отстъпи назад.

— Много се радвам, че се върна.

Той попипа бинта на ръката си.

— Изобщо не трябваше да заминавам, мамо. Беше толкова глупаво.

— Е, ще го преживеем — каза тя и се зарадва, че усети истинска убеденост в думите си. — Коуди, дължа ти извинение.

Лицето му пребледня.

— Не, мамо. Аз трябва да…

— Наистина ти го дължа. — Вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Чувстваше се виновна за отношенията им напоследък. Винаги бе смятала, че е нейно задължение да го предпазва от нараняване, но се оказа, че го е учила да се страхува от чувствата. — Понякога бях ужасна с теб, Коуди. Собственото ми безсилие ме караше да се заяждам с теб и да ти се карам. Не беше правилно и…

— Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа.

Сепната от тона му, тя отиде до тапицираната пейка до прозореца. Коуди беше навъсен и напрегнат, когато седна до нея. В широкото пилотско яке на Гевин той изглеждаше странно и трогателно познат. Когато вдигна поглед към нея, тя разпозна едновременно Гевин и Сам в лицето му.

— Много се издъних.

— Какво имаш предвид?

Той потри ръце в бедрата си.

— Няма да те виня, ако ми се ядосаш.

— Просто го кажи, Коуди. Не мога да чета мислите ти.

Той попипа разръфания бинт на ръката си.

— Не ти казах цялата истина за внезапното заминаване на Сам в четвъртък вечерта. — Гласът му беше нисък, но твърд. — Неговата, ъ-ъ, майка — Тами Лий — беше загазила. Сам не каза, но мисля, че беше пила. И той трябваше да зареже всичко и да й помогне.

Стомахът на Мишел се обърна. Сам не бе казал и дума за това. Запазил го бе в тайна от нея, също както тя бе запазила в тайна от него изчезването на Коуди. Не знаеше много за живота на Сам с проблемната му майка. Колко ли трудно трябва да е било за него, и за двама им. А синът й го бе премълчал. Нейният син…

— Защо не ми каза? — попита тя, по-скоро озадачена, отколкото ядосана.

— Не знаех какво да правя. Всичко се случи толкова бързо. Сам ми се развика за Моли и ме накара да се чувствам толкова зле, после трябваше да отиде да помогне на майка си. Уволнили са я, разбираш ли? А аз зная истинската причина за това. — Страните му пламнаха, а Мишел бе шокирана, когато видя сълзи в очите му. — Едни момчета от училище взеха пари от магазина и обвиниха Тами Лий. Вместо да ги издам, аз просто оставих Сам да хукне при нея, а после започнах да мисля колко ще ме намрази, когато се върне, затова не казах на никого… просто нещата излязоха извън контрол.

Долови намек от предишната му враждебност. Но тя повече нямаше да допусне опита му да се измъкне.

— Това са извинения, Коуди. Каква е истинската причина?

Той не заговори веднага и Мишел се почувства леко объркана, докато го гледаше как се бори със сълзите.

— Изплаших се, мамо — каза той.

— От какво се уплаши? Кажи ми, Коуди.

— Уплаших се, като се замислих какво би било Сам да ми бъде баща. — Признанието се изтръгна от него заедно със сълзите, които се мъчеше да потисне.

Изплашен. Сърцето на Мишел прескочи. Тогава разбра какво се бе опитал да й каже Сам последния път, когато бяха заедно — че има опасност Коуди да стане като нея. Да се пази и крие от любовта, защото тя беше плашеща. Съкрушителна. Цял живот се бе опитвала да си купи емоционална сигурност с риск да се чувства само наполовина жива.

— Видях колко щастлива те прави той — добави Коуди — и мисля, че се боях, че ще го обичаш повече от мен.

— О, сине. — Докосна лицето му. — Съвсем различно е. Ти имаш цялото ми сърце и това никога няма да се промени.

— Съжалявам, мамо. Съжалявам. Съжалявам. — Ръцете му я обгърнаха. Още ухаеше на момче и все още се нуждаеше от майка си. Толкова, колкото и тя от него.

— Ще поправя нещата със Сам и Тами Лий — каза той. — Кълна се. Само се надявам да ми простят. — Коуди се изправи и изтри лицето си с опакото на ръката си. После прегърна Мишел.

Тя се взираше в очите му и сякаш видя очите на Гевин. Нейният баща и синът й. И двамата й бяха нужни, за да разбере, че животът е кратък. Кой знаеше колко живот му остава на човек? Когато стигнеше там, закъдето се бе запътила, искаше да е нарисувала картините си. Искаше да е обичала със страст, неподвластна на разума. Искаше да знае, че Коуди е не само неин син, но и приятел.

Преди го гледаше и се чудеше къде е изчезнало малкото й момченце. Сега осъзнаваше, че го е намерила. Откри го в това наранено, объркано, но добро момче, което се превръщаше в мъж. Спря, пое си въздух и се опита да намери правилните думи.

— Знаеш ли кое е още по-страшно? — попита тя. — Това, че за малко не те изгубих, Коуди. Но мисля, че всичко ще бъде наред. — Разбра, че за малко щеше да загуби и Сам, защото не се довери на себе си. Трябваше да се впусне във връзката им така, както се бе впуснала в рисуването. Защото не само то се бе върнало при нея след дълъг зимен сън, но и животът. Сам я бе събудил и за двете.

Помисли си за трансплантацията. Страхът и любовта понякога бяха едно и също нещо, еднакво необходими, неизбежни. Сега разбираше, че не е страшно да кървиш, ако знаеш как да се излекуваш.

— Значи ще се обадим на Сам, а? — каза Коуди. — Той ще ми даде още един шанс, нали?

Тя постави ръце на раменете му. Господи, колко хубаво беше да го прегърне отново. Никога не се бе чувствала по-близка със сина си. На шестнадесет Коуди научаваше онова, което й се искаше да е знаела много отдавна — трябва да обичаш толкова силно, че да те боли, въпреки че няма гаранция за нищо. Трябва да дадеш всичко, макар и никога да не знаеш какво ще получиш в замяна.

— О, Коуди! — Искаше да го успокои, че Сам, естествено, ще му прости. Но откъде можеше да го знае? Тя бе разполагала с шестнадесет години да обикне и разбере Коуди, да го опознае. Без опита от миналото прошката на Сам означаваше да се довери на момчето сляпо.