Сюзън Уигс
Завръщане у дома (49)

Глава 49

— Как мина училището днес? — четката на Мишел тупна глухо на пода. Каква непохватност, помисли си тя. Бе се превърнала в кълбо от нерви.

— Добре — промърмори Коуди. Стоеше пред отворената врата на хладилника и разглеждаше съдържанието му.

Мишел вдигна четката и се взря в сина си. Беше облечен в черните си дънки и кожено яке и тя почувства как потръпва от безпокойство. По някаква причина й се стори, че изглежда точно така, както когато за пръв път бяха дошли в Кристъл Сити. Носеше ръкавици, за да скрие бинтованата си ръка. Плетена шапка покриваше белега на главата му, така че нямаше и помен от раната, която Сам бе излекувал.

Приближи се към него.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той се извърна, навеждайки глава, сякаш се опитваше да избегне нежелана целувка.

— Нищо необичайно. — Пусна раницата си на пода и извади кутия мляко.

— Не — автоматично възрази тя, когато я поднесе към устните си. — Вземи си чаша.

Той я изгледа през рамо и извади ниска чаша от шкафа.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се, Коуди.

Разля част от млякото на плота. Без да мисли, Мишел грабна хартиена салфетка. Подразнен, той я взе от нея и избърса разлятото.

— Чудех се… Дали… си ме искала? Имам предвид, дали някога ти е хрумвало да се отървеш от мен?

Никога досега не беше я питал. Мишел се чудеше колко дълго е таил въпроса у себе си, незададен, назряващ. В гърлото й се надигнаха сълзи и тя докосна бузата му.

— О, Коуди. Нито за миг. Ти беше толкова желан. Ти беше моят живот. — Преглътна с надеждата, че няма да заплаче. Почти никога не я бе виждал да плаче. С поразителна яснота си спомни всяко усещане от бременността си, а болката изобщо не присъстваше сред тях. Бе избрала естественото раждане и бе почувствала цялото му пътешествие от утробата й до света, а когато видя личицето му за пръв път, бе изпълнена с яростна решителност. — Ти ме спаси — каза тя. — Ти беше, и все още си, най-хубавото нещо в живота ми.

Коуди изглеждаше леко смутен от изблика, който въпросът му бе предизвикал.

— Яко — каза той и отпи голяма глътка мляко. — Защо си се наконтила така?

Мишел се засмя и й се прииска да литне от радост.

— Ами, имам една новина.

Той присви очи недоверчиво. Кога се бе научил да го прави? Да заключи, че добрите вести за нея означаваха лоши за него? Беше се облегнал на плота в очакване и пиеше мляко.

— Нали знаеш, че напоследък рисувам. — Приятно й бе да огласи идеята, която присъстваше на заден план в съзнанието й от дни. Сърцето й запя, когато го изрече. Беше непрактично, импулсивно, но бе решена да си върне предишното аз. — Както едно време. Размишлявах над някои промени. Гевин и аз смятаме да отворим художествена галерия в Кристъл Сити. — Почти се боеше от силата на желанието си. Толкова важно бе за нея.

Погледът му се плъзна по нея — черните кашмирени панталони, дългия пуловер от черна ангора, хубавите й перли.

— Та защо е тази премяна?

— Сам ще дойде на вечеря. — Опита се да овладее треперенето в гласа си, докато му съобщаваше истинската новина. Онази, която желаеше повече от следващата глътка въздух. — Той ме помоли да се омъжа за него. Още не съм приела, но ще го направя. Тази вечер.

— Мамка му. — Той остави чашата си и се шмугна покрай нея, после се тръсна на дивана.

Мишел усети вкуса на червило, прехапвайки устната си.

— Надявах се на по-голяма съпричастност от твоя страна. — „Не го прави“ — искаше й се да го помоли. — „Не ми отнемай щастието.“ Но веднага след тази мисъл дойдоха другите, присъщи на всяка майка: „Как мога да причиня това на детето си? Как мога да го откъсна от средата му и да го насадя сред непознати? Не съществува ли някакъв компромис? Не мога ли да получа онова, което искам, и да го направя щастлив същевременно?“.

Коуди мълча много дълго. Тя умираше да разбере какво му минава през ума. Накрая той си пое дълбоко въздух, погледна я право в очите и каза:

— Не си прави труда да чакаш Сам да се появи. Той замина.

— Как така замина?

— Изчезна, чупи се, офейка.

У нея пролази тръпка на недоверие.

— Къде замина?

— Извън града. Каза да ти предам…

— Какво? Какво каза? Какво се случи? — Недоверието се превърна в ужасна уплаха. Трябваше да разбере. Нужна й беше причина. Малко й оставаше да разтърси Коуди така, че да му изпадат зъбите.

— Предполагам, че в края на краищата не искаше да ми е баща.

— О, за бога, това е нелепо. Сам ме обича. Иска да обича и теб, Коуди.

— Вече не. — Главата му увисна още по-ниско. — Нещо, ъ-ъ, се случи.

Тя се притисна към плота, докато усети белега от операцията.

Какво имаше в празното пространство, което преди заемаше бъбрекът й, питаше се ирационално тя.

— Говори, Коуди — настоя Мишел, съсредоточавайки властно вниманието си върху него. — Започни от началото.

— Моли и аз бяхме у Сам днес следобед и той… реагира все едно я тормозех или нещо подобно. Не правехме нищо кой знае какво, мамо, наистина.

Мишел си пое дълбоко дъх, опитвайки се да асимилира всичко, което току-що й бе казал.

— Нека изясним нещата. Двамата с Моли сте били у Сам.

— Да. — Гледаше намръщено към върховете на обувките си. — Яздех кон и беше страхотно, а после влязохме в офиса на конюшнята. Малко се понатискахме, нищо сериозно…

— Натискахте се. — Стомахът й се сви на топка.

— Нищо сериозно — повтори мрачно той. — Не сме бебета. Знаем правилата. Бяхме напълно облечени, мамо, през цялото време. Но Сам изплаши Моли и започна да ми крещи.

Ей така, изведнъж, помисли си тя. Изведнъж синът й се бе превърнал от малко момче с петна от трева по коленете в истински мъж… с мъжки желания.

— Погледни на нещата през неговите очи. Тя му е съседка. Дъщерята на приятелка. Можеш ли да го виниш?

— Трябваше да зная, че ще вземеш неговата страна.

— Не вземам ничия страна…

— Но не ми вярваш. Не ме чу какво казах, мамо. Той се впусна в някаква велика и налудничава лекция за безопасния секс и нежеланите бебета. — Коуди кръстоса ръце пред гърдите си. — После каза… че не ме иска като свой син.

Болката беше остра и пареща.

— Не може да го е казал.

— Обади му се. Само опитай. Няма да вдигне. Кълна се в бога, не ме иска, и още по-добре според мен. И аз също не го искам.

Тя се взираше в бледото, разтревожено лице. Усещаше как кръвта изстива във вените й.

— Защо казваш това?

— Защото го мисля, мамо. Сам си пада по теб, но това не означава, че дава пукната пара за мен.

 

 

Мишел си направи труда, въпреки че с всеки следващ миг ужасената й увереност ставаше все по-твърда. Обади се на Едуард, който бе прекарал целия ден в града и изобщо не бе виждал Сам. Обади се на служебния му телефон, но й казаха само, че доктор Макфий ще отговори на обаждането, когато прослуша съобщенията си. Никой не вдигна у майка му. Партньорът му, Карл, беше рязък и й препоръча да опита на служебния, или, ако е спешно, да отиде до Общинската болница.

Ръката й беше леденостудена и трепереше, когато затвори телефона за последен път. Налегна я ужасното чувство за дежа вю. Спомняше си точно какво бе изпитала в онази далечна нощ, как й бе призлявало и бе въодушевена от откритието, че е бременна, как се бе втурнала към дома на Сам, но бе открила, че е заминал, без дори да й пише.

Той замина. Той замина. Той замина. Изчезна в нощта точно както преди.