Сюзън Уигс
Завръщане у дома (46)

Глава 46

Колата на Тами Лий смърдеше на цигари, но Коуди нямаше нищо против, защото тя му позволяваше да я кара. Общо взето бе спрял да пуши, защото в това затънтено село трудно можеше да се снабди с цигари. Продавачите в „Рейс Куик Чек“ познаваха по име всяко хлапе и знаеха възрастта на всяко от тях. Стриктно спазваха забраната да продават на малолетни.

Вероятно Коуди би могъл да измъкне един-два пакета от Тами Лий, но щеше да се чувства много гадно, ако краде от нея. Ако някой му бе казал, че наистина ще хареса своята пееща рокабили алкохолизирана баба, щеше да изсумти презрително. Всъщност с Тами Лий се разбираха повече като приятели, отколкото като роднини, и това го устройваше.

Тази вечер хапна с нея, защото джипът от ранчото беше на ремонт и нямаше да е готов до края на работното време на Макавой в осем. Приятно беше да шофира тук. Не се налагаше да се тревожи за трафика, за пияници и за еднопосочните улици, както в Сиатъл.

За вечеря Тами Лий приготви пържено пиле и шоколадов пай за десерт. След вечерята Коуди трябваше да отиде до библиотеката, за да вземе някаква книга за историята на щата Монтана за някакво измислено задание и баба му предложи колата си. Освен това го помоли да върне една видеокасета, която бе оставила в магазина. Мразеше да закъснява.

Потискащо бе да мисли за самотното й съществуване — как стои до късно нощем, гледа филми и чете романи с меки корици, за да пропъди жаждата за алкохол. Беше му казала, че понякога не й е нужно много, за да се разстрои и да й се прииска едно питие.

— Като изляза, ще взема касетата от магазина и ще я върна вместо теб — предложи Коуди.

Тя не се поколеба нито за секунда.

— Ето ти ключовете за колата ми, а този е за магазина. Оставих касетата отзад в склада. В една кошница с моето име, на етажерката.

Коуди започваше да свиква с този малък град. Докато шофираше по главната улица покрай индианската статуя на площада, осъзна, че вече го познава като дланта си. Подмина тъмната сграда на кино „Линууд“, мислейки си колко хубаво ще е да работи.

Намери книгата, която му бе нужна в библиотеката, и подаде заявление за карта, като цялата операция му отне само няколко минути. В графата „Домашен адрес“ попълни ранчото Блу Рок, потръпвайки. Когато майка му го бе попитала как би приел да се преместят за постоянно тук, мигновено намрази идеята.

На паркинга забеляза някакви деца с раници на гърба, които излизаха от библиотеката. Блъскаха се един в друг и се пързаляха по заледения тротоар. Една ученичка вървеше сама, стройна и изправена. Коуди се наведе над съседната седалка и свали стъклото.

— Здравей, Моли — каза той.

Тя се скова и му напомни за жребчето на Сам. Не я винеше. Не бяха разговаряли след случката с колата, защото не можеше да измисли начин да й се извини. Не го биваше много в обясненията и извиненията.

Тя се приближи до колата и прибра един копринено черен кичур зад ухото си, докато се навеждаше към прозореца.

— Какво става, Коуди? — Не го гледаше по онзи начин, който бе харесал при първата им среща — прикрито, със срамежливо любопитство. Сега беше безразлична. Предпазлива.

— Изпълнявам една поръчка на баба ми — отвърна той. Да я откара — да, това ще свърши работа. Ще й предложи да я откара до дома й. Така ще имат възможност да поговорят. — Ей, искаш ли да те откарам…

— Хей, Коуди! — извика познат глас. — Откъде измъкна тая бричка? — Без да изчака отговора, Били Хо и приятелят му Итън Линдвиг скочиха вътре, единият отпред, а другият на задната седалка. Моят „Ел Камино“ пак се скапа. Не искаше да запали. — Били отправи престорено срамежлива усмивка към Моли. — Искаш ли да дойдеш и ти, каубойско момиче?

Тя поклати глава и се отдръпна от колата. Лицето й се вкамени, а очите й потъмняха и проблеснаха.

— Довиждане, Коуди — каза тя с категоричен тон.

Не можеше да я повика обратно, тъй като Били и Итън му дишаха във врата.

— Накъде? — попита той:

— Към моята къща — каза Итън.

— Трябва да се отбия до магазина. — Коуди се отдалечи от бордюра. — После ще ви откарам. — Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Моли стоеше на тротоара, слаба и стройна като фиданка. За момент изпрати с поглед колата, после се обърна и си тръгна.

По дяволите!

Не слушаше остроумията на Били и Итън, измина няколко пресечки и спря до магазина за домашен текстил.

— Ще се върна веднага. Трябва да взема нещо на баба ми — каза той.

Използва ключа, за да си отвори. Магазинът миришеше на складирани стоки и старост. Мъждива лампа над щанда хвърляше сияние над старомодния месингов касов апарат.

— Яко — каза Били. — Никога досега не съм влизал тук. Какви са всичките тия джунджурии? — Той взе един топ плат и надипли свободния му край около тялото си, перчейки се и пеейки фалшиво сватбения марш.

— Ей, не бива да влизате тук — извика Коуди. — Само трябва да взема нещо от склада.

— Споко — каза Итън, опипвайки гърдата на един манекен. — Само се будалкаме.

Загубеняци, помисли си Коуди, докато отиваше отзад в склада. Не знаеше защо ги търпи. И без това не харесваха самия него, а факта, че е внук на Гевин Слейд, онзи с големите пари и надеждно возило. Не можеше да повярва, че остави Моли Лайтнинг да мръзне на тротоара заради тези двама палячовци. Ще й се реванширам, реши той. Ще я покани да излязат, а може би и да му гостува у Сам, за да пояздят. Това би й харесало.

Чуваше как момчетата се лигавят в магазина, докато вземаше видеокасетата от кошницата, върху която с кръстчета бе избродирано името на Тами Лий. После, затваряйки вратата на склада зад себе си, каза:

— Добре, да тръгваме. Върнахте ли по местата всичко, което пипахте?

Итън и Били си размениха погледи.

— Нищо не сме пипали, човече — заяви Били.

Коуди не хареса потайното веселие на лицата им, но бързаше. Искаше да ги изведе от магазина, преди да са счупили нещо.