Сюзън Уигс
Завръщане у дома (43)

Глава 43

Мишел прекара деня погълната в мисли за Сам. Баща й беше в леглото и говореше по телефона, опитвайки се да уреди подновяването на пилотското си разрешително, а Коуди бе на училище. Опита се да чете, да гледа телевизия, да скицира проект за картина, но след известно време просто се отдаде на спомени за Сам. Почувства се засмукана обратно в миналото, сърцето й тръпнеше от парещи спомени. Той беше първото момче, което някога бе обичала, и онова далечно лято изпъкваше ярко в съзнанието й. Всеки залез бе по-ярък, по-красив от предишния. Всеки изгрев на луната сияеше с обещание, което бе уверена, че е предназначено за нея, само за нея. Тогава беше толкова наивно млада. Приемаше любовта си като вечна, непресъхваща река; нищо и никой не можеше да я спре — дори и гранитните канари, които разделяха течението й. Споделяше със Сам най-лудите си мечти, а той й признаваше най-съкровените си тайни. Бяха толкова открити един към друг, така доверчиви. Мишел мислеше, че ще остане в това състояние на мечтателно блаженство през целия остатък от живота си. Не бе разбрала, че онези златни дни са рядкост и няма да ги преживее отново.

Часовете летяха така бързо, че се сепна, когато чу някой да пристига с кола. Стана от леглото и видя Коуди да слиза от джипа, който Сам му бе заел. Беше стара таратайка, от която би се засрамил дълбоко, ако го видеха да я кара в Сиатъл. Но тук беше различно. Синът й бе различен, мислеше си тя, наблюдавайки увереността, с която преметна раницата през рамото си и се отправи към конюшните.

Мишел си облече якето, излезе навън и го намери заедно с ковача и един кон в бокса, където връзваха конете от двете страни. Горещият мирис на горелката изпълваше въздуха.

— Добър ви ден, госпожо — поздрави ковачът през тютюна за дъвчене, който издуваше долната му устна.

— Здравей, мамо. — Коуди седеше с кутия гвоздеи за подковаване в скута си.

Не успя да възпре усмивката си.

— Такава гледка не се вижда всеки ден.

Налбантът изплю струйка тютюнев сок в кофата за боклук.

— Подай ми един от онези шестинчовите — каза той делово.

Мишел се изненада, че Коуди можеше да различи шестинчов от петинчов или осеминчов гвоздей. Когато конят се подплаши, се изненада още повече, като видя, че синът й помага, докато налбантът работи.

— Да видим какво става на арената — предложи Мишел, когато приключиха с подковаването.

Застанаха до парапета, наблюдавайки как някои от работниците тренират мустангите. Конете бяха препасани с ремъци около хълбоците, за да се дразнят и ритат със задните си крака — колкото по-високо, толкова по-добре. Отглеждането на добитък за родео беше сериозна работа. Добър мустанг или бик можеше да стане известен сам по себе си, а много от животните в Блу Рок наистина бяха такива, но се изискваха постоянни грижи и тренировки.

— Преди да дойдем тук, дори не знаех, че тренират мустангите за обяздване — каза Коуди, опирайки лакти на парапета. — Смятах, че са просто диви коне.

— Някои каубои са си тръгвали за дома с мустангите си след шоуто. Просто свалят кожения ремък и конят се превръща в котенце.

Погледаха известно време и Мишел попиваше чистия ясен въздух, тропота на копита и пръхтенето на конете, резките очертания на белите планини на фона на синьото небе. Работниците и конете се движеха заедно в ритъм, който изглеждаше древен и вечен. А и по някакъв начин изключително важен.

— Малко закъсня след училище — каза тя на Коуди. — След занятията ли остана?

— Откарах едни момчета.

— Радвам се, че си създаваш приятелства. — Бавно и продължително си пое дъх и се взря право напред към назъбената линия на планините. Не искаше изражението й да отклони отговора на сина й. — Ей, Коуди?

— Да?

— Ъ-ъ, Брад и аз няма да се виждаме повече.

С крайчето на окото си видя как момчето се скова.

— Така ли? — каза то, но този път тонът му бе различен.

— Той е добър човек, но връзката ни не се развиваше. — Поколеба се. Коуди явно нямаше коментар. — Хрумва ли ти понякога какво би било да живеем тук, вместо в Сиатъл?

— По дяволите, мамо, не — отвърна той, почти паникьосан, скочи от оградата и отстъпи назад. Докосна зарастващата рана на главата си, където бяха шевовете. — Тук няма нищо. Нищо! Живеем в Сиатъл. Там ни е мястото. — Закрачи напред-назад в снега. — Никой не се мести в средата на гимназията. Тук е гадно. — Накрая забави ход, после спря и се облегна на кола на оградата. — Не мислиш сериозно да се преместим тук, нали?

— Мисля за много неща, Коуди.

Той хвана бинта на ръката си.

— Иска ми се да ми разкажеш наистина как е минала предишната седмица за теб и Сам — каза тя отчаяно.

Момчето пъхна бинтованата ръка в джоба си.

— Не мина никак. Той ми е чужд. Събрахме се заради теб, това е всичко.

Възможно ли бе да е всичко? Да няма връзка, магия, а да е просто стечение на обстоятелствата за тях?

— Твърде рано е да се каже.

— Няма смисъл. Скоро ще се приберем. Нали, мамо? Нали?

Тя не му отговори.