Сюзън Уигс
Завръщане у дома (40)

Глава 40

Стар шевролет „Ел Камино“, надупчен от ръжда, се изкачи бързо по алеята към Лоунпайн, хвърляйки чакъл и лед след задницата си. Щадейки ранения си крак, Скаут се втурна встрани от пътя, за да избегне удара. Подразнен, Сам излезе на верандата. Все още беше с работни дрехи, тъй като току-що се бе върнал у дома след дълъг ден в болницата.

След шевролета пристигна Коуди с джипа. Търпение, каза си Сам, докато прекосяваше двора към конюшнята. Никой не е казвал, че бащинството е лесна задача.

Но когато от превозните средства слязоха четири хлапета със съмнителен вид — най-съмнително изглеждаше синът му — той стисна зъби в пресилена усмивка. С преднамерена липса на приличие Коуди посочи към всяко от момчетата по ред — Били, Итън и Джейсън. Сам разпозна Били от годишния медицински преглед на отбора на училището. Хлапето носеше яке, което изглеждаше чисто ново и твърде скъпо.

Гърлен звук, далечен, но ясно доловим, отекна от прикритието на дърветата над ливадата. Скаут изръмжа и приклекна до господаря си, твърде умна, за да подгони хищника втори път. Сам засенчи очите си, взирайки се в синкавите сенки в далечината, но не забеляза движение по полето.

— Хей, момчета — обърна се той към тях. — Как беше училището?

Те едновременно извиха очи.

— Гадно — отвърна Коуди.

— Така ли? — попита Сам, разхлабвайки вратовръзката си. Тогава помисли за алтернативата.

— Да няма училище ли? Би било страхотно.

Сам поклати глава.

— Когато бях на шестнадесет, работех по десет часа на ден, разстилах замръзнали бали сено. Повярвайте ми, не е страхотно.

Не му вярваха, разбира се. Децата изобщо не си падаха по фрази като „по мое време“. Би трябвало да го знае.

— Доведох момчетата да им покажа кончето — каза Коуди.

— Хубаво. Внимавайте с кобилата. Не заставайте между нея и…

— Знам, знам — момчето махна с ръка. — Винаги стой с лице към кобилата и я наблюдавай, дрън-дрън.

— Правилно.

— Може ли да използваме моторните шейни?

Сам се поколеба.

— Добре. Но те са действащи превозни средства, а не играчки. Не се занасяйте… — Млъкна. Господи, говореше им като стара даскалица. — Добре. Но бъдете внимателни. Сложете си каски.

— Непременно — отвърна Коуди.

Сам кимна към приятелите му.

— Беше ми приятно да се запознаем, но не мога да остана. Трябва да се изкъпя и избръсна. — Потърка челюстта си.

— Да не би да имаш важна среща тази вечер? — попита Били Хо с хитро смигване.

— Може и така да се каже. — Ако посещението в болница се броеше за среща.

Коуди го изгледа подозрително с присвити очи. Беше дал да се разбере, че не одобрява сближаването на Сам и Мишел. Вероятно реакцията му бе естествена — децата, отгледани от самотни майки, се чувстваха заплашени от всеки натрапник, — но тя дразнеше Сам неимоверно.

— Хайде. — Коуди се отправи към конюшнята. Приятелите му го последваха, а Сам влезе в къщата.

Нямаше представа дали се е справил с момчето тази седмица. Не всички деца бяха такива, мислеше си, когато влезе под душа и вдигна лицето си под горещата струя. Моли Лайтнинг, например, която живееше по-надолу по пътя. Умна, атлетична, добра ученичка. Тя имаше бъдеще. Човек можеше да я погледне и да си я представи успяла след десет години. Що се отнася до Коуди, трудно бе да види във въображението си накъде върви той. Сам усещаше, че никога не е бил поставян на изпитание. Никога не е бил притиснат до стената, защото Мишел бе толкова загрижена да го предпази от всичко — от фотографите, от нараняване, от недоимък. Вината не беше нейна, но Коуди получаваше нещата толкова лесно, че никога не се бе научил да работи за онова, което желае. Беше убеден, че всичко му се полага, което дразнеше Сам. Лоша работа.

Досега връзката баща — син не им се удаваше. От време на време имаше моменти, когато се чувстваше някакво сближаване. Сам предполагаше, че в началото може да се надява само на толкова. Все още се питаше дали иска нещо повече и собственото му колебание го тревожеше. Въпреки шума на водата, можеше да чуе носовия вой на моторните шейни, пришпорени с висока скорост. Твърде висока. Наложи си да не излезе и да им се развика да карат по-полека. Знаеше, че без друго ще го отсвирят. Тези хлапета бяха като създания от друга планета. Около тях се чувстваше неловко, сякаш самият той никога не е бил толкова млад.

 

 

Изтърка се силно и усърдно, премахвайки следите от натоварения ден. Твърде много пациенти, твърде много спешни случаи, прекалено малко време. Поне когато отидеше да види Мишел в болницата, щеше да е просто посетител, а не лекар. Тъкмо приключваше, когато чу някой да блъска по вратата.

Навличайки чифт дънки, той забърза надолу по стълбите.

На задната веранда стоеше Били Хо с опулени очи, съвсем различен от нахаканото момче, което бе слязло от шевролета.

— Ъ-ъ, Коуди имаше малък… проблем. С конете.

Сам вече пъхаше крака в чифт ботуши за сняг до вратата. Грабна един анорак от сервизното помещение и го навлече върху голото си влажно тяло.

— Какъв проблем?

— Ами, малкото конче… жребчето… избяга.

— Голяма работа — каза той, отдъхвайки си. — Ще се върне, щом приберем кобилата. Такова младо животно няма да стои далече от майка си.

— Не, човече. Искам да кажа, че избяга навън. Излезе от манежа. После някак си се паникьоса и отпраши.

Сам се затича. Били подтичваше до него, останал без дъх, опитвайки се да обясни.

— Ние просто се майтапехме. Никой не предполагаше, че кончето ще избяга. Коуди тръгна след него.

— Къде е кобилата?

— Опита се да последва жребчето навън, но Коуди я прибра. Бясна е, човече…

Сам я чуваше. Лудо цвилене и тропот на копита отекваше по коридора на конюшнята. Виждаше следите от моторни шейни, набраздили широкия склон на ливадата, водещи към гората. По дяволите! Такова малко жребче никога не би оставило майка си или познатия терен на манежа, освен ако не е изпаднало в пълен ужас. Момчетата вероятно го бяха гонили нагоре по хълма с моторните шейни. Докато си слагаше чифт ръкавици, опита да си припомни с какво бе облечен Коуди. Ако се загубеше, щеше да премръзне до смърт за нула време.

Сам закачи помощна шейна към една от моторните. Излетя от двора, следвайки криволичеща линия от стъпки по възвишението зад конюшнята. Паникьосаното животно се бе движило бързо. Виждаше дължината на крачките му в снега. Въпреки младата си възраст, то можеше да надбяга Коуди, особено ако е уплашено и изгубено без майка си.

Отпечатъците от стъпки изчезнаха сред лиственици и ели. Сам караше през гората, усещайки как над него се изсипват иглички от златиста лиственица. Забави се, докато обикаляше дърветата. Не след дълго гъстотата на гората го накара да спре напълно. Шейната зад машината беше твърде широка, за да маневрира в гората. Изключвайки снегомобила и ругаейки през стиснати зъби, той продължи пеша.

В тишината след буботенето на двигателя, дочу някакъв звук, нещо средно между кашляне и ръмжане. Кръвта му се смрази. Това беше характерният зов на планински лъв. Голямата котка обикновено не се занимаваше с плячка, която не би убила лесно, но ако се почувстваше застрашена или достатъчно гладна, можеше да нападне малко конче. Или дете. Зловещият писък се усили, страховит звук, който отекваше в зимната гора.

Сам се изкачи до върха на хребета. Там забеляза липсваща част от снежната покривка, която се бе свлякла оттатък като малка лавина. Коуди беше притиснат до извивката на склона, затънал в снега до пояс, а кончето риташе и се мъчеше да измъкне кльощавите си и безпомощни крака от купчината.

Сивосинкава кървава следа обагряше снега.

Котката бе приклекнала на голата скала над момчето и жребчето. Беше голяма, може би девет-десет килограма.

Лапата й се стрелна, с протегнати нокти, а зъбите й се показаха с ръмжане. Коуди бе грабнал някакъв клон и го държеше, опитвайки се да се предпази от посягащата лапа.

— Яяя! — изкрещя Сам, размахвайки ръце. — Яяяя! Разкарай се, дърта кучко!

Пумата замръзна и се обърна към него с проблясващи очи.

— Запази спокойствие, Коуди и недей да се снижаваш или обръщаш гръб, чу ли? — извика Сам.

Лицето на момчето бе посивяло от ужас.

— Тези котки обичат дребна плячка — каза баща му, молейки се той да не изпадне в паника. — Не бягай, защото може да събудиш инстинкта й да атакува. Продължавай да размахваш клона. Трябва да се държиш агресивно.

Тръгна уверено към пумата, а стомахът му се сви, когато тя отмести жълтеникавокафявия си поглед към момчето и кончето.

— Не я гледай в очите — извика той, поставяйки ръце около устата си.

Дългата опашка се мяташе бавно, ритмично, нервна като гърмяща змия. Жребчето утихна с изчерпани сили.

— Ако те нападне, бори се, Коуди — викаше Сам. — Чу ли ме, сине? Бори се!

— Добре — отвърна момчето с изтънял глас. Размахваше клона заплашително като меч.

Планинският лъв се сви като пружина. За един влудяващ миг Сам се побоя, че ще атакува. Пумите винаги се прицелваха в главата или врата. Стигна до върха на купчината и размаха ръце, ритна снега. Планинският лъв се отдръпна на няколко стъпки, обърна се и изрева. Сам изкрещя и отново размаха ръце, вече достатъчно близо, за да види проточените от устата му лиги. Грабна буца лед и я метна с пълна сила: С тихо гърлено ръмжане хищникът избяга и се скри в гората.

— Коуди! — Сам тичаше и се препъваше. — Добре ли си? Каква е тази кръв?

Голите ръце на момчето стискаха гривата на кончето.

— Добре съм. Да я извадим. Заседнала е, виждаш ли? — Лицето му бе съвсем бяло, а гласът му трепереше.

— Кой кърви? — настоятелно попита Сам.

Коуди вдигна свободната си ръка.

— Ударих я в нещо, докато се търкалях надолу. — Брадичката му потръпваше. Може би от студа. Сам не знаеше. — Помогни ми, татко.

Думата сякаш просто му се изплъзна. Вероятно тя не означаваше нищо, но оказа невероятно силно въздействие върху Сам.

— Добре, продължавай да държиш гривата здраво. То е изпаднало в паника, защото не може да освободи краката си. Ще му помогнем да се изкачи по хълма. — Сантиметър по сантиметър извлякоха жребчето нагоре. То бе ужасено, очите му се въртяха, копитата ритаха във всички посоки.

— Пази се от краката му — каза Сам през зъби. Нямаха юзда и не можеха да контролират кончето по друг начин, освен чрез сила. Минутите се точеха, докато се мъчеха да стигнат върха на склона. Снегът се свличаше под тях и ги връщаше назад на всеки няколко крачки, които успяваха да направят. Коуди дишаше тежко, почти хлипаше, когато стигнаха до върха, после залитна, бутайки и дърпайки кончето към моторната шейна. То се олюляваше на всяка стъпка, извиваше се и блъскаше, размахваше копита, неспособно да се сдържи.

— Аз ще го държа на помощната шейна, а ти карай — наставляваше Сам. Свали ръкавиците си със зъби и ги хвърли към Коуди. Сложи си ги. Ще измръзнеш. — Пребори се с жребчето и го качи на шейната, а Коуди го задържа на мястото му. Потеглиха, безпроблемно се спуснаха по планината и влязоха в огражданията. Шевролетът „Ел Камино“ го нямаше. Не се изненада, че хлапетата са офейкали.

Силвия буквално бе избила дупка на вратата на конюшнята. Малкото припна вътре и тя веднага се втурна да го души и ближе. Коуди стоеше в коридора с тракащи зъби и яркочервен нос.

— Благодаря — изрече тихо.

— Просто се радвам, че те намерих.

Момчето се поколеба, после го погледна в очите.

— И аз се радвам, че те намерих.

И после, без дори да се замисли, Сам го прегърна. Можеше да е неловко, но не беше. Най-естественото нещо на света бе да остави внезапния прилив на обич към това момче да излезе наяве, да го вземе в прегръдка, която упорито се опитваше да компенсира всички пропуснати през годините прегръдки. Гърлото на Сам се бе стегнало, когато се отдръпна. Не знаеше дали е подходящ за баща. Никога не бе изпитвал нещо подобно на ледения ужас, който го разкъса, когато видя Коуди в опасност. Нервите му бяха обтегнати.

Коуди вече се тресеше силно.

— Ще кажеш ли на майка ми?

— Тя си има достатъчно грижи в момента. — Сам го сграбчи за ръцете и го задърпа към къщата. — Трябва да се сгреем и да прегледаме ръката ти — каза той.

Минута по-късно седяха на кухненската маса и ръката на момчето бе облегната на кърпа, докато Сам използваше пинцети, за да почисти мръсотията от порязаното място.

— Кога за последен път са ти правили инжекция против тетанус? — попита той.

— Не съм сигурен. — Коуди се сви, когато пинцетите се забиха по-дълбоко. — Сложиха ми някакви ваксини, преди да отида на лагера преди две лета. Ох!

— Извинявай. Не гледай. Така се стягаш.

Коуди извърна глава.

— Коя е Алис Макфий? — попита той, забелязвайки купчината рекламни пощенски пратки на масата. Най-отгоре имаше каталог на бельо с етикет, на който бе отпечатано името на Алис.

Сам се поколеба.

— Бившата ми жена.

Коуди шумно си пое дъх.

— Човече, не знаех, че имаш жена.

— Нямам.

— Измама е да не ми кажеш, че си бил женен.

— Бях женен.

— Имам предвид, че беше измама да не ми кажеш от самото начало.

— Коуди…

— Майка ми знае ли?

— Да. — Сам извади с пинцетите парченце мръсотия от раната. — Ей, прояви малко разбиране. Това е ново за мен.

— Е, да, и за мен също — промърмори момчето.

Сам искаше да отклони вниманието му от Алис. Тя беше провал, за който не му се говореше, затова смени темата.

— Е, какво се случи? — попита, концентрирайки се върху дълбоката рана.

Коуди сви рамене и донякъде отново пролича старото му арогантно отношение.

— Стой мирен — изрече през зъби Сам. — Какво се случи?

— Просто се майтапехме, човече. Пуснахме кобилата и кончето на външния манеж. После започнахме да караме моторните шейни и… жребчето побягна. Шумът го обърка и то тръгна нагоре по хълма.

— Защото си оставил отворена вратата на манежа.

— Някой друг я е оставил. Не зная кой.

— Мислиш ли, че има значение? Ти отговаряше, Коуди.

— Всичко свърши добре, нищо лошо не е станало. Остави ме, човече.

Ръката на Сам не трепна, дори не мигна, докато почистваше раната. Но вътрешно се скова.

— Не всичко свърши добре. Ценно животно за малко не загина или не си счупи крак, Силвия можеше да се нарани, когато пощуря в бокса си. За малко да те убият. Ами ако не бях тук, та да хукна след теб?

— Човече, нямаше те шестнадесет години, а аз оцелях. — Гласът му излъчваше презрение.

Сам престана да работи. Остави пинцетите и се вгледа в сърдитото предизвикателно лице, което толкова приличаше на неговото — и при все това му бе непознато.

— Е, сега съм тук. Край на глупостите! Сметнах, че за теб ще е добре да ти поверя жребчето. Не ме разочаровай, Коуди.

— Да, но може би грешиш за мен.

Сам извади шишенце дезинфектант.

— От това ще ти запари.

— Ох! Стига, човече! — Коуди напрегна мускулите на ръката си.

— Може би трябва да избираш приятелите си по-внимателно. Да бъдеш малко по-отговорен…

— Ей…

— … не ме прекъсвай. Ако се издъниш, ще има последствия. Ако работата тук ти се е струвала тежка преди, то…

Коуди издърпа ръката си, преди Сам да е свършил.

— Ти не си ми тъмничар! — Изправи се бързо, а краката на стола му остъргаха пода. — Какво искаш от мен? — настойчиво попита той.

Сам нямаше отговор на въпроса му. Искаше ли дете или повече му допадаше абстрактната идея за такова? Няма значение, каза си той. Реалността сочеше, че има дете — и то различно от другите. Но нямаше представа дали може да бъде добър баща. Взе парче бинт.

— Нека превържа раната ти.

Коуди грабна бинта от него.

— Сам ще се погрижа за нея. — Отдалечи се, спирайки на прага на кухнята. — Зная какво искаш от майка ми и не мога да направя нищо по въпроса, но стой настрана от мен.