Сюзън Уигс
Завръщане у дома (4)

Глава 4

Чувството от победата беше адски хубаво. Тя винаги го екзалтираше. Евтина тръпка. Никога не траеше дълго, но бе по-лесно постижима от истинската.

— Добра езда. — Едуард Блис настигна Сам, докато той разхождаше Рио, за да разхлади едрия кон. — Добре се представи, партньоре. — Оттатък загражденията за животните някои от камионите се готвеха да потеглят с подгряващи дизелови двигатели.

— Май ще купя всички одеяла на Руби. — Сам поведе Рио в широка окръжност. Пара се издигаше от тялото на животното и струеше от ноздрите му.

— Закъсня. Току-що продадох последното на една красива блондинка, която не познавам. — Едуард му подаде бутилка вода.

— Предполагам, че си се представил. — Сам отпи голяма глътка от бутилката.

— Не. Тя бързаше. С нея беше някакво мрънкащо дългокосо хлапе, което все повтаряше, че е негов ред да кара.

— Когато си хлапе, винаги е твой ред да караш. — Той допи водата си. Вън, на паркинга, се чуваше звукът на потеглящи двигатели. — Е, намери ли си яка мацка?

— А койотите имат ли бълхи? — Едуард посочи към закръглена тъмнокоса жена в дънки и скиорско яке. — Пърл, от банката. Ще ходим в Полсън да пийнем бира. Искаш ли да дойдеш?

Сам се ухили, мислейки за предложението, което Лорета Суийни му бе прошепнала в ухото, докато му връчваше трофея и чека.

— Получих по-добра покана.

Едуард прочете мислите му.

— Лорета е мръсница.

— Точно затова я харесвам.

Едуард си тръгна. Сам се наведе, за да надене протекторите на Рио — винаги ги поставяше на конете си, за да не наранят копитата си в караваната, когато свистенето на автомобилна гума подплаши животното.

— Дявол да го вземе. — Успя да избегне подкования крак.

Секунда по-късно дочу характерното стържене на метал върху метал при сблъсъка на две превозни средства. Рио изпръхтя и присви назад уши. Сам направи примка с поводите на коня около перилата и отиде да провери какъв е проблемът.

— Мамка му! — възкликна той. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Задницата на рейндж роувъра на юпито от Вашингтон се бе ударила в караваната му. Бронята се бе закачила и стоповете хвърляха призрачна червена светлина върху мръсния разровен сняг. Докато Сам се промъкваше през паркинга, юпито отново запали. С металическо стържене бронята се откачи. Роувърът потегли напред.

Сам пъхна два пръста в уста и изсвири пронизително.

— Стой! — извика той и се затича.

Няколко души спряха, клатейки глави, когато видяха пораженията. Шофьорската врата на роувъра се отвори и оттам изскочи слаб тийнейджър.

„Супер!“, помисли си Сам, като разглеждаше украсеното с капси яке и лъскавата опашка. На всичко отгоре шофьорът беше непълнолетен. На съседната седалка се виждаше някакъв силует. Може би гаджето на хлапето?

— Май имаше проблем с потеглянето на задна — каза той, като с усилие запази спокойствие.

Момчето му хвърли нагъл поглед. Светлината проблесна върху малка сребърна халка на носа му.

— Ами да. Съжалявам за караваната ви. Застраховката ще покрие щетите.

Невъзмутимостта на младежа подразни Сам. По дяволите, та той изглеждаше прекалено млад, за да е взел книжка. Вероятно имаше само учебно разрешително.

Като си помисли за времето и средствата, които щеше да погълне ремонтът, се вбеси още повече. С периферното си зрение виждаше как спътникът на момчето ровеше в жабката.

— Да, застраховката ще ги покрие — отвърна Сам, — но едва след шестмесечни разправии със застрахователите. Знаеш ли какво? Щетите ми се струват на стойност няколкостотин долара. Може да дойдеш в ранчото ми и да ги отработиш.

— Да ги…

— Да ги отработиш, нали се сещаш. Например с лопата и тон конски фъшкии. — Сам бръкна в джоба си за визитка с името и адреса на ранчото. Подаде му я. — Ела утре и ще започнеш в конюшните.

Хлапето не посегна към картичката.

— Ей, ама аз не съм оттук…

— Не думай — отвърна рязко Сам. — Виж, ела или…

— Ще дойде — изрече един мек глас зад него.

Той замръзна, пронизан от странно предчувствие. Този глас. Познаваше този глас. Сърцето го помнеше дълго, след като разумът го бе забравил.

Насили се да се извърне бавно, за да се изправи срещу нея. Прозрението го връхлетя, но възприемаше само тишината, мириса на сняг и изгорели газове и смътните образи на хора, които отиваха към колите си на паркинга. Всеки миг изглеждаше безкраен, разтегнат, мъчителен. В гърдите му се надигна отрицанието, но не можеше да опровергае онова, което виждаха очите му.

— Мишел?

— Здравей, Сам. — Имаше същия нисък, приятен глас и големи раними очи, същата мека руса коса, сега късо подстригана, но къдреща се по същия небрежен начин около лицето, което никога не бе забравил.

Момчето духна в ръцете си, за да ги стопли.

— Познавате ли се?

— Мисля, че да — отвърна Сам, без да изпуска от поглед Мишел. Боже господи! Мишел Търнър. Когато я срещна за пръв път, тя бе най-хубавото момиче, което бе виждал през живота си — с дълга руса конска опашка, големи сини очи и усмивка, която обичаше повече от въздуха. Сега вече не беше просто хубава. Бе красива като богиня. Със съвършени форми, сияйна, хладна и… далечна. Това беше точната дума. Далечна.

Къде беше, Мишел?

Неочакваният прилив на емоции го вбеси. Те не му бяха нужни, не желаеше спомените, които тя събуди. Обръщайки й гръб, пъхна картичката обратно в джоба си.

— Виж, хлапе, забрави за караваната.

Момчето изпусна силна въздишка на облекчение.

— Ами благодаря. Много мило от ваша страна…

— Ще дойде у вас утре. — Гласът на Мишел бе безизразен. Сам нямаше представа какво се чете в очите й, по лицето й. Мишел се бе превърнала в непозната. Онази, която някога бе единствената пазителка на всяка негова надежда и мечта, сега бе пълна загадка за него.

— Не е нужно… — започна той.

— Напротив, трябва и ще го направи.

— Мамо — възрази хлапето.

Какво дразнещо малко лайно! Сам се наежи, щом чу някакво си хлапе да я нарича „мамо“. Чувстваше се още по-странно, мислейки си, че някъде на света има и мъж, на когото казваше „татко“. Чудеше се къде бе той, но знаеше, че няма да попита.

— И така — каза тя, — къде живееш?

С неохота й подаде визитката. Ръцете им се докоснаха, когато тя я взе и пъхна в джоба си. Студено, безлично допиране на пръстите. Докосване на непозната. А той какво очакваше? Фойерверки? Електричество? Или цигулки, за бога?

Тя носеше голям, екстравагантен пръстен, който приличаше повече на скулптура, отколкото на бижу. Сватбена халка? Не можеше да го определи, но нямаше и да пита.

— Ще докарам Коуди сутринта — каза тя. — В девет става ли?

— Да. В девет.

— Мамо — намеси се хлапето. — Наистина ли трябва да…

— Влизай в колата, Коуди — отвърна рязко тя. — Този път ще карам аз!