Сюзън Уигс
Завръщане у дома (37)

Глава 37

Сам разопакова храната за вкъщи от ресторанта на Труди. Тъй като не беше голям готвач, той се чувстваше късметлия, че на Коуди му бяха допаднали бургерите и пицата на Труди. Момчето взе раницата си и се отправи към стълбите. Двамата се въртяха в кръг като две дебнещи кучета. В някои моменти Сам усещаше, че се сближават, но обикновено се държаха като непознати. Все си напомняше, че трябва да бъде търпелив. Повечето бащи разполагаха с години, за да опознаят децата си. Той имаше само няколко дни.

— Тази вечер има мач на „Соникс“ — каза той. — Фен ли си им?

Коуди се спря в подножието на стълбището.

— Донякъде.

Сам влезе в дневната и пусна телевизора, който изпълни стаята със синкава светлина и забързания монолог на баскетболния коментатор. Без да поглежда към сина си, той се разположи и отдаде вниманието си на мача. Коуди седна в края на дивана, готов да скочи и избяга всеки момент. Когато прекъснаха за реклама на бира, вниманието му се отклони към купчина списания, които Сам нямаше време да прочете, към бежовите завеси, към снимките на коне. Алис се бе опитала да придаде уют на къщата, докато бяха женени, но самият той не бе вложил много старание. Изобщо не знаеше как да превърне една къща в дом.

После погледът на Коуди се съсредоточи върху голямата картина, която висеше над камината.

— Мама ли я е рисувала? — попита той.

— Ъ-хъ. — Сам посегна и светна лампата над полицата. — Виж я.

Коуди стоеше с ръце пъхнати в задните си джобове и разглеждаше зимния пейзаж. Лицето на Сам остана безизразно, докато той си спомняше деня, в който Мишел му бе подарила картината. Бяха сторили всичко, което тийнейджърите не бива да вършат. Бяха правили секс без предпазни средства и се бяха осмелили да прекрачат невидимата, но непоклатима бариера между класите и привилегиите. Резултатът бяха две разбити сърца… и това момче.

— Страхотна е — каза Коуди, взирайки се в подписа и датата в долния ъгъл.

Сам се опита да отгатне какво минава през ума му в този момент, докато стоеше и гледаше онова, което майка му бе сътворила още преди раждането му. Питаше се дали Коуди може да си представи някогашното момиче, да я възприеме по друг начин, освен като своя майка. Вероятно не. Децата не мислеха по този начин.

— Майка ти каза, че вече не рисува.

— Прави разни неща за работата си, основно на компютъра. — Върна се и седна на дивана. Изражението му не издаваше какво си мисли.

Отново пуснаха мача и Сам не можа да се сети какво повече да каже. Но му се искаше да запълни тишината, затова попита:

— Джипът добре ли вървеше?

— Да, отлично. — Коуди се поколеба. — Днес след училище откарах Моли Лайтнинг до дома й.

Сам не знаеше как да реагира. Трябваше ли да похвали момчето, че е услужило на приятелка? Да го посъветва да шофира внимателно и да си слага колана? Да го накаже, задето не бе поискало позволение да вози други хора?

— Трябваше първо да ме попиташ, преди да предлагаш на някого да се качи в колата — каза той.

Коуди се взря право в очите му.

— Защо?

— Защото отговарям за теб.

— Да бе — изсумтя момчето.

— Тази седмица е така, по дяволите… — Сам млъкна, удивен, че пулсът му се е ускорил. Това хлапе имаше убийствен инстинкт как да дразни хората. — Добре, виж — продължи той, натискайки бутона за спиране на звука на дистанционното. — Трябваше да ти кажа да не качваш никого, преди да си ме питал.

— Ами защо не го направи?

— Защото за мен това е новост. Уча се в движение.

— Личи си.

— Не ме улесняваш, Коуди.

— А защо да го правя?

Сам стисна зъби, докато овладее гнева си. Бавно и провлечено попита:

— Забавляваш ли се?

— С това, че съм тук ли? Не, по дяволите — отвърна прямо Коуди. — И на теб не ти е приятно, така че може би е най-добре да ме изпратиш в Сиатъл при Натали. — Потупа джоба на ризата си. — Имам копие от разписанието на автобусите.

— Не става — каза Сам, хвърляйки поглед към картината над камината. — Обещах да се грижа за теб тази седмица и точно това възнамерявам да направя. Вероятно можем да си прекараме добре, ако преминем фазата на заяждането. Какво ще кажеш?

Коуди хвана един конец от облегалката на дивана.

— Не виждам смисъл.

— Може би не е нужно да има смисъл. Виж, ти си тийнейджър. За теб е нормално да поставяш под съмнение всяко правило и да прекрачваш всякаква граница. Моята работа е да ти налагам правила и ограничения. Не се справих със задълженията си, като не ти казах за качването на пътници в джипа. Ето ти правилото — броят на пътниците не бива да надвишава броя на коланите. Ясно ли е?

— Да. Все тая.

— Твое задължение е да ме уведомяваш къде отиваш, когато излизаш, и кога ще се върнеш.

— Не разбирам защо…

— За да зная къде да търся тялото ти, ако не се върнеш — отвърна рязко Сам.

Коуди се изправи.

— Божичко, не съм имал намерение да започвам Трета световна война. Просто споменах, че откарах едно момиче до дома му. Тя ме харесва. Толкова ли е трудно да повярваш, че някой ме харесва?

— Господи, не, Коуди. И аз те харесвам. Искам да си в безопасност. Искам да се разбираме добре, чуваш ли?

— Все тая — промърмори за последен път той, навеждайки се да вземе тежката си раница, и тръгна към стълбите. — Имам домашно.

Кръстосвайки ръце пред гърдите си, Сам се намръщи пред телевизионния екран, без да го вижда наистина. Разговорът му бе разкрил явната му неадекватност, за която изобщо не бе предполагал, и това го дразнеше ужасно. Като родител човек трябваше да знае кога да каже „да“ или „не“. Кога да похвали и кога да порицае. Да прецениш правилно беше по-трудно, отколкото изглеждаше.