Сюзън Уигс
Завръщане у дома (36)

Глава 36

— Божичко, невероятни са. Кога си ги рисувала? Гласът на Натали се промъкна в странния сън, който Мишел сънуваше. В него тя се носеше през струйките пара, които се виеха над повърхността на горещите извори, където се бяха любили със Сам. Само че бе сама в мъглата, луташе се и викаше, но никой не можеше да я чуе.

— Мишел? — изрече настойчиво Натали. — Питах те за тези скици.

Тя се отказа от съня и бавно отвори очи.

— Какви… скици?

— Ето. — Коуди поднесе към устните й пластмасова бутилка с гъвкава сламка.

Мишел отпи с признателност.

— Благодаря. Какви рисунки?

— Намерих ги в куфара ти. — Натали вдигна една от скиците, които Мишел бе направила преди операцията. — Прекрасни са.

— Много са яки, мамо.

Отпи още една глътка. Не искаше да мисли за рисунките и за случилото се в утрото на трансплантацията. Честно казано, нямаше представа дали преживяването имаше някакво значение.

— Имам чувството, че съм отсъствала цяла вечност — каза тя. — Кой ден е днес?

— Вторник.

Взря се в Коуди. Струваше й се… различен. Предполагаше, че работата на открито е внесла цвят в иначе бледото му лице. Може би и се хранеше по-добре. Изглеждаше по-едър. Какво се бе случило, питаше се с леко притеснение. Човек не се променя за една нощ. Защо не бе забелязала?

— Добре ли върви училището? — поинтересува се тя.

— Да.

Не му повярва. Някой вероятно го бе посъветвал да не й казва нещо, което може да я разтревожи.

— Разбирате ли се добре със Сам?

Той сви рамене.

— Мисля, че да.

— Следя положението — напомни й Натали. — Спогаждат се чудесно.

— Сам не ме познава — изтъкна момчето. — Той е просто някакъв тип. Ох! Престани да ме риташ, лельо Натали!

— А сега големият въпрос — каза Мишел. — Как върви училището?

— Гадно е — отвърна предвидимо той, а после се сви, когато Натали го ритна отново. — Ще оцелея, мамо. Но наистина искам да се върна в Сиатъл.

— Като говорим за връщане, аз трябва да си замина, мила — обяви Натали. — Тоест, ако ще се оправиш без мен.

Мишел се усмихна и усети как долната й устна се сцепи от разтягането.

— Ще се справя без теб. Но няма да ми е толкова забавно.

— Обаждай ми се, чу ли? По всяко време, денем или нощем.

— Разбира се, Нат. Ти си истинско съкровище.

— Грижи се за себе си. Ще поддържам домашното огнище.

 

 

След часа за посещения сестрите позволиха на Мишел да се разходи в коридора, бутайки стойката на системата. Накара ги да извадят катетъра при първа възможност. Пронизваше я пареща болка, но продължаваше да върви, съсредоточавайки се върху звука от тътренето на чехлите си по линолеума на пода. Отправи се към стаята на Гевин.

Баща й спеше, затворен в стерилна какавида от прозрачна пластмаса. Изглеждаше ужасно, като восъчен труп. Не. Искаше да изкрещи. „Татко! О, татко! Не сме приключили“ — мислеше си трескаво. — „Току-що се открихме отново.“ Въздухът около нея изведнъж й се стори неестествен, нездравословен. Всичко бе разрушено.

Но цветът на кожата му беше удивителен — здрава руменина по страните, ръцете и розовите нокти. Всички я уверяваха, че трансплантацията е била успешна, бъбрекът й действаше.

„Нека е истина! Моля те, моля те, моля те да е истина!“

Вдигна ръка, леко притисна пръсти към пластмасовия мехур и каза:

— Обичам те, татко.

Думите й прозвучаха глухо и тихо сред бръмченето на апаратурата в стаята. Гръдният му кош се издигаше леко и се спускаше, издигаше се и се спускаше.

Докато се влачеше бавно обратно към стаята си, Мишел се питаше дали му го бе казвала някога, когато беше буден.

Не беше.

Но ако след всичко това той не го знаеше, никога нямаше да го научи.