Сюзън Уигс
Завръщане у дома (34)

Глава 34

Нещо им имаше на часовниците в това проклето училище, реши Коуди.

Не се движеха като нормалните часовници. Сигурно принадлежаха на друго измерение, където минутите се равняваха на часове и денят траеше цяла вечност.

Защото този ден в гимназията на Кристъл Сити продължаваше точно толкова — цяла вечност.

А беше едва обед.

Чувствайки се като пълен смотаняк, Коуди се бе появил в междучасието с папка с надпис „Нов ученик“ под мишница и огромна пъпка на челото. Не бе имал пъпки от септември, а тази сутрин изглеждаше, все едно се превръща в еднорог.

Не получи съчувствие от леля Натали, която го докара от Мисула.

— Никой няма да забележи. Само на теб ти се струва очебийна. Дръж се, все едно я няма.

— Да бе, все едно никой няма да забележи вулкана Везувий върху лицето ми.

— Сладурче, ако това е най-лошото, което ти се е случвало, считай се за късметлия. — В отсъствието на майка му леля Натали играеше ролята на експерт по всичко.

Поне Брад се бе върнал в Сиатъл. Коуди се тревожеше, че ще се задържи наоколо и ще задава въпроси. Брад обичаше да се прави на приятел, а на Коуди не му се говореше за чувствата си при срещата с баща си и всичките тези глупости.

Да си нов ученик в средата на годината бе специално мъчение, което трябваше да пазят за осъдени престъпници. Първо учителят с неговото: „Имаме нов ученик в класа“. После изреждането на учебници и пособия. Купчина формуляри за подпис.

Разпределението на местата за сядане.

Всички учители смятаха, че му правят голяма услуга, като го поставят най-отпред в средната редица, за да не пропусне и секунда от увлекателните им лекции за правото на глас или фитопланктона. В действителност го правеха уязвим за шепота на съучениците му.

— … като някакъв скейтбордист от предградията…

— … има пиърсинг къде?

— Ами, аз мисля, че е сладък…

— … придава си важност, защото дядо му е филмова звезда…

— … почакай само, докато чуеш кой е баща му…

Прошепнатите догадки по време на часовете по социални науки, тригонометрия и физика го удряха по врата като храчки. Когато се опитваше да види говорещите, изпускайки молив или нещо друго и извръщайки се, срещаше неми, празни погледи.

Тъпаци. Всички в това скапано училище бяха тъпаци.

След третото междучасие имаше проблем с шкафчето — разбира се — и щом го отвори, не можа да натъпче вътре всичките си учебници и палтото, затова го задържа, въпреки че се потеше като прасе в прекалено затоплените стаи.

Обедна почивка. В старото му училище тя бе любимото му време от деня, защото седеше на масата с най-яките, на която всички останали само мечтаеха да бъдат. Клаудия щеше да бъде до него, да хапне едно картофче и да заяви, че е преяла, да бъбри и да се смее през цялото време.

Беше далече от тази обедна почивка, далече от Клаудия.

Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Изчака реда си на опашката за бързо хранене и си поръча бургер и кола. Безопасен избор. Рисковано бе да избере нещо различно за обед, дори и в училището в Сиатъл. Ако ядеш нещо като тофу или тайландски спагети, си в опасност да те вземат за различен. В старото му училище имаше един тип на име Суджит, който си носеше най-странни храни заради религията си. В определени периоди от годината не можеше да яде месо или млечни продукти, или други нормални неща. Децата му се подиграваха, стискаха с пръсти носовете си и се правеха, че повръщат, докато минаваха край него, а понякога се дърпаха от бургера му с фалафел и хумус. Веднъж Суджит напълно загуби самообладание и нарече всички „свинеядни неверници“, което само ги накара да се смеят още повече.

Коуди не се смееше сега. Искаш му се да не се бе занасял със Суджит. Защото сега той самият беше обграденият от свинеядни неверници.

Забави се, вземайки си салфетка и сламка, и се повъртя покрай щанда, докато погледът му трескаво се стрелкаше из претъпканата шумна столова. Къде да седне? Къде да седне?

Макар и по-малобройни, масите бяха точно разделени като в старото му училище. Популярните деца заемаха централните. Също като в Сиатъл, те бяха неизменно красиви и весели, докато цялото училище се въртеше около тях. Наблизо седяха футболистите и мажоретките. Спортистите са си спортисти навсякъде — замеряне с храна, оригвания, последвани от хорово „Пфууу…“

Около заетите свещени вътрешни маси имаше неутрална буферна зона на нормалните деца, без определен статус. И, разбира се, в покрайнините седяха аутсайдерите, мекотелите и смотаняците.

На техните маси имаше предостатъчно място. Някои се криеха зад книжки с комикси или очила с големи лещи. Дебелите се хранеха тайно, преструвайки се, че не ядат, а са си просто дебели заради злощастно заболяване на ендокринната система. Най-задръстените се държаха така, сякаш изобщо нямаха представа, че са загубеняци. Просто си дърдореха и обядваха — заобиколени от множество смотани термоси и пластмасови кутии. Тези деца не даваха пукната пара, че са считани за утайката на училищната общност.

Вероятно можеше да приклекне до масата на смотаняците, да излапа бургера си и да се измъкне навън, където седяха в междучасията.

Но, по дяволите, масата на смотаняците!

Ако не намереше по-добро място, със сигурност бе загубен.

Пое си дълбоко дъх и отиде до една от масите в неутралната зона. Като всички останали, и тази бе претъпкана. Забеляза една възможност. Празно място в края на маса, заета предимно от момчета, които говореха високо за сноуборд. Хей, и той можеше да разговаря за същото. Впил очи в свободното място, Коуди се придвижи напред, опитвайки се да не бърза, решен да си придаде вид, все едно е стигнал там почти случайно.

— Съжалявам, това е моето място. — Едно момче притича забързано и зае стола.

Коуди усети как лицето му се изчерви, въпреки че сви рамене небрежно. Но сега бе хванат в капан, застанал като идиот с табла в ръка насред столовата.

Някой го бутна изотзад, разплисквайки колата му върху подноса.

— Хей, внимавай — промърмори той, но не достатъчно силно, за да бъде чут.

Хлебчето на бургера му вече беше подгизнало. Ако не намереше място до минута, хората щяха да забележат. Но единствените места, които виждаше, бяха на масата на загубеняците. По гърба му се стичаше струйка пот. По дяволите, искаше му се да си беше свалил палтото. Чувството за надвиснала гибел го притискаше и му се струваше, че ще загуби всичко. Масата на смотаняците. Проклетата маса на смотаняците.

— Хей, Коуди!

При звука на името си, той вдигна поглед и забеляза Моли Лайтнинг.

Все едно бе видял ангел, когато я съзря, опряла едното си коляно на пейката, махайки му с тънката си ръка.

— Хей, ела да седнеш. — Тя бе на неутрална маса, където децата не бяха нито прекалено задръстени, нито особено яки. Просто обикновени.

Коуди кимна с напълно невъзмутим вид, но вътрешно бе на върха на щастието. Тя го бе спасила, несъмнено.

* * *

Чувствайки се като бивш военнопленник, Коуди излезе от шумния, вмирисан училищен автобус и застана на тротоара край шосето. Вдиша. Оцелял след бедствие. Човече, имаше чувството, че цял ден е сдържал дъха си, очаквайки засада. Бяха обещали да го повикат от часа, ако нещо лошо се случеше в болницата, но явно всичко бе минало по план. Поне за това трябваше да изпитва благодарност.

Мятайки раницата си на рамо, той тръгна по замръзналия чакъл към къщата на Сам. Още един бонус, помисли си сърдито. На всичко отгоре, трябваше да остане тук цяла седмица.

Въпреки мислите му, сърцето му се разведри, когато колито изприпка надолу от полето и скочи срещу него, изплезило дългия си розов език към лицето му. За минута Коуди не можа да се сдържи и се разсмя гръмко. После видя Сам да се приближава откъм къщата.

Ако ме попита как е минало училището, ще се разкрещя, кълна се.

— Здравей, Коуди. — Сам метна торба от зебло в багажника на стария си пикап. В кабината остави хладилна чанта за напитки и тортила чипс. — Предполагам, че искаш да отидем до болницата веднага.

Този човек му беше прочел мислите.

И двамата мълчаха, когато Сам потегли към магистралата и се отправи на юг. Старият додж миришеше на сено и моторно масло, а скоростният лост тракаше от неравностите. Сам Макфий наистина не беше като лекарите, с които Брад играеше голф, мислеше си Коуди. Но пък не беше и като който и да е друг доктор. Или може би Коуди просто смяташе, че е странен, защото му беше баща.

— Майка ми ме научи да карам колело, когато бях на пет — каза изведнъж той, без определена причина. Дъхът му замъгли стъклото.

Сам стискаше с ръце изтъркания лъскав волан и не отделяше очи от пътя.

— Така ли? — Още едно дълго мълчание. А после: — Наоколо не се намират много велосипеди. Обаче има доста коне. Може да пояздиш.

Коуди усети внезапен интерес, но се насили да не го показва. Истината беше, че действително искаше да язди кон, но мислеше, че ще се чувства глупаво. Повечето деца в гимназията в Кристъл Сити се бяха родили с това умение.

— Може би — изрече предпазливо.

— Може да се позабавляваш и с моторна шейна.

— Сигурно ще е яко.

— Можеш ли да караш с ръчни скорости? — попита Сам. — Имам предвид кола, а не кон.

Устните на Коуди потрепнаха.

— Да. Учих се на такава.

— В обора има един стар джип, който може да ти дам, за да ходиш на училище и да се връщаш. Така няма да губиш време в чакане на училищния автобус. Ще ти остане повече време за работа сутрин.

Коуди внимателно претегли преимуществата на предложението. Всъщност нямаше място за сравнение. Автобусът, който миришеше на съблекалня, и работата, и собствено превозно средство.

— Би било добре — каза той. После, преодолявайки неохотата си, добави: — Благодаря.

Сам се направи, че не е кой знае какво. Отвори чипса и подаде пакета на момчето. Отново потънаха в мълчание, докато Коуди не заговори, без дори да се замисли.

— Тази сутрин наистина беше гадно — каза той, чувствайки се глупаво, но неспособен да замълчи.

— Трансплантацията или училището?

— Трансплантацията. Училището — е, то беше гадно през целия ден. А в болницата всички бяха много нервни. — Намръщи се в страничното огледало. — Постоянно си мислех колко противно е всичко.

— Противно, а?

Взираше се през прозореца в голия пейзаж, който профучаваше край тях.

— Сигурно си мислиш, че съм голям егоист. — Веднага пожела да не беше го казвал. Този човек не го засягаше какво му минава през ума. Но беше много странно. На Коуди продължаваше да му се иска да говори.

— Защо да си го мисля?

— Защото не ги накарах да ме изследват, за да видят дали съм подходящ за донор на бъбрек.

— Предполагам, че биха те изследвали, ако майка ти не се бе оказала почти идеална за целта.

— Никой не ме попита дори.

— И това е проблем?

Коуди потърка с ръката си страничното стъкло.

— Трябваше да ме проверят, вместо да се държат все едно не съществувам.

— Ти каза ли им, че искаш да те изследват?

— Мама дори не ми каза какво става допреди няколко седмици. А после ми съобщи: „Ами, ще се преместим в Монтана, за да дам бъбрека си на този човек“.

Сам прочисти гърлото си. Коуди предположи, че може би се усмихва. По някаква причина с него се разговаряше лесно. Той не настояваше, не се престараваше. Просто… беше там. Мълчалив. Майка му винаги му натякваше да бъде „откровен“. Изглежда не разбираше, че няма как да бъде прям, ако тя постоянно говори.

— Както и да е — каза той, — беше много напрегнато. Откараха мама в онази стая с хартиена шапка на главата, закачена за някакви тръбички и жици, а аз трябваше да вляза и да се сбогувам, като че ли отива на друга планета и няма да я видя вече. И всичко това стана преди да отида в гимназия „Хиксвил“.

— Разбирам защо е било гадно.

Въпреки че Сам не сваляше очи от пътя, Коуди усещаше цялата сила на вниманието му, интереса му. Това бе ново преживяване, възрастен да е така заинтригуван от думите му. Защо? Защото беше лекар ли? Или защото му бе баща или просто някакъв човек? Или защото беше гадже на майка му и бяха поместили онази глупава снимка в „Енкуайърър“?

— Понеже никой не се обади от болницата, докато бях в училище, предполагам, че всичко е минало добре. Но през целия ден бях страшно притеснен.

— Ъ-хъ — каза Сам с провлечения си говор. — Аз също.