Сюзън Уигс
Завръщане у дома (32)

Глава 32

— Престани да се побъркваш, сине, и отиди в Мисула.

Сам продължаваше да гребе с лопатата. Миналата нощ бе навалял сняг и той почистваше предната пътека на майка си и алеята.

— Не се побърквам.

Тами Лий седеше на стъпалата на верандата и го гледаше с разбиране и съчувствие.

— Е, подлуди всички в болницата, като звъниш през петнайсет минути.

— Не звъня през петнайсет минути.

— Напротив. Карл е на повикване, Коуди е на училище, а ако изринеш още малко сняг, ще получиш удар ей тук, насред двора ми. Завлечи си задника до пикапа.

— Трябва да бъда тук, когато Коуди се прибере от училище. Да видя как е минал денят му. — Странно му беше да мисли за училищния график на момчето. Не си бе представял да бъде в тази роля. Мисълта предизвика внезапен спомен. Когато беше малък и пътуваше към къщи в училищния автобус, наблюдаваше как децата слизат на спирките, очаквани нетърпеливо от усмихнатите си майки. Гледайки ги, се поболяваше от завист.

— Можеш да идеш до Мисула и да се върнеш, преди да е свършило училището — каза майка му.

— Не съм им нужен в Мисула — отвърна той след дълго, замислено мълчание. Продължаваше да си го втълпява. Маги Кер бе обещала, че ще му сигнализира на пейджъра в момента, в който операцията приключи.

— Откъде знаеш?

Той заби острата част на лопатата в навалелия сняг и се замисли за Брад Ловел. Сериозен и самоуверен, той имаше пенсионен план и бе гледал Коуди да играе футбол, преди Сам дори да подозира, че синът му съществува. Ловел беше, чисто и просто, идеалният пример за мъжа, от когото се нуждае една жена. Стабилен и ясен, практичен и предсказуем. Ерген на месеца.

Как се превръща човек в такъв? — питаше се Сам, като умишлено пренебрегваше въпроса на майка си. Искаше му се да знае, защото сам трябваше да опита. Да опита да се вслуша в здравия разум. След като преживя хаотичното си детство, борейки се в училище и проваляйки се в брака, най-сетне бе внесъл ред в живота си. Майка му бе трезва. Имаше практиката си, конете, достойно място в обществото. Наистина ли искаше нещо повече от онова, което притежаваше? Притесняваше се да се нагърби с още нещо. Не знаеше дали притежава необходимите качества.

Мишел Търнър се бе върнала едва преди седмица, а хората вече започваха да говорят.

Ринеше с бясна скорост, остъргвайки алеята до бетон. Бореше се да пропъди съзнанието, което се надигаше у него, но не можеше да избяга, не можеше да се скрие от истината.

През всичките години, които бе преживял, и всички пропътувани километри никога не бе обичал друга така, както обичаше Мишел.

Когато я отведе в изоставения кинотеатър, почувства остра нужда да я притежава, дори и това да наранеше и двамата. При горещите извори тази остра нужда се смекчи и му напомни, че дълбоко в себе си още криеше чувства, които само тя можеше да провокира. В онзи момент разбра със сигурност, която не бе усещал от години, че им е необходим втори шанс. Трябваше да се опознаят, да се погледнат през очите на възрастни хора и да видят дали страстта, която бяха споделяли като тийнейджъри, наистина означаваше нещо.

Поне така бе смятал.

Сега нямаше представа какво да си мисли.

Когато пейджърът му се задейства, Сам заби лопатата в снега и натисна бутона за прочитане на съобщението.

Майка му се изправи на стъпалата на верандата.

— Някакви новини?

— Операцията е приключила.