Сюзън Уигс
Завръщане у дома (31)

Глава 31

Мишел се взираше в светещите цифри на часовника в хотелската стая: 4:45 сутринта. Трябваше да е заспала, да си почива преди голямото събитие.

Истината беше, че почти не бе мигнала. Партито на Натали бе странно и прекрасно като самата нея. Групата, състояща се от Гевин, Брад, Коуди, Натали и Мишел се събра в ъгъла на ресторанта. Натали бе успяла да доведе доктор Кер, Дона Робъртс, двамата хирурзи и доктор Темпъл. Тя и Коуди окачиха балони с форма на човешко тяло с разрези по тях. Някои от балоните носеха наставления: „Моля, зашийте внимателно след операцията. Оставихте ли нещо? Моля, проверете горното отделение за лични принадлежности. Измийте си ръцете.“

Смехът и тостовете варираха от глупави до сантиментални. Нейното семейство, мислеше си Мишел, гледайки ги с обич. Не изглеждаха точно като картина на Норман Рокуел, но й принадлежаха и любовта й към тях беше силна и непоколебима. Лекарите развалиха партито в осем часа, изпратиха Гевин в болницата и посъветваха всички да се наспят добре. На Мишел й се искаше да изпитва благодарност за близостта на Брад, за познатото усещане на обятията му, докато лежаха в тъмната хотелска стая. Но й беше неловко отново да бъде с него. В Сиатъл бе свикнала с предвидимия график, със съставянето на общи планове, с влизането и излизането от къщата му, когато си пожелае, бе уверена в мястото си в живота му. Сега не беше сигурна в нищо.

Въртеше се неспокойно в леглото. Брад се събуди и примижа срещу часовника.

— Здравей, страннице.

— Не исках да те будя — каза тя.

— Не бих имал нищо против да правя любов с теб — прошепна той.

Тя замръзна, а гърлото й се сви. Мили боже.

— Но трябва да внимаваме с раната ти. — Думите му я спасиха от необходимостта да отговори. — А и се обзалагам, че това е последното нещо, което би ти хрумнало.

Винаги ли бе правил така? Да взема решения вместо нея? Идиотка, упрекна се тя. Беше стабилен, отговорен мъж, който я познаваше добре. Повечето жени биха дали всичко, за да го имат.

— Заспивай, Мишел — промърмори той и се обърна на другата страна.

Да спи. Казваше й да спи, когато й бе нужно да я изслуша. Да я изслуша истински — страховете й и притесненията за операцията, вината и объркването заради Сам. Тя се надигна в леглото и внимателно обви с ръце коленете си.

— Брад?

Дълга и многострадална въздишка.

— Да?

— Ако нещо се обърка с операцията…

— Почакай — каза той и посегна да светне лампата. — Обсъдихме го. Като донор рисковете ти са в напълно приемливи граници.

— Разбира се — съгласи се Мишел. — Но си мислех, че трябва да знаеш. Ако нещо се случи с мен, оставям попечителството над Коуди на Сам. Вчера уредих документите.

— Разбираемо е, след като той е бащата на момчето. Но няма смисъл. Не си в опасност. Ще си дойдеш у дома, преди да се усетиш, и всичко това ще остане зад гърба ти.

— Не. — Тя едва шепнеше. — Не мисля, че ще се получи точно така.

— Искаш ли да остана? — попита Брад.

Тя знаеше, че ако го помолеше, ще остане да изчака операцията. Но така ли постъпваше с него през последните няколко години? Караше го да стои наблизо?

— Не — отвърна тя. — Всичко ще бъде наред. Не е нужно да оставаш.

Той мълча дълго. После стана от леглото и бавно, внимателно се облече.

Тя също стана, притеснена.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Мишел. — Гласът му беше тих, но твърд. — Зная какво ще ми кажеш.

Седмицата беше дълга и странна, Мишел се бе превърнала в кълбо от нерви, но разбра. Най-после го осъзна. Двамата с Брад бяха извървели дълъг път, тригодишна връзка, която така и не се задълбочи с времето. Дори не беше нужно да го обсъждат. По лицето му четеше, че е стигнал самостоятелно до същото заключение. Беше време да продължат нататък. Той заслужаваше нещо повече. Тя също. Сам не й бе дал никакви обещания вчера, но те не й бяха нужни. Просто й трябваше свобода.

— Доплака ми се — призна тя.

— Мразя, когато плачеш.

— Зная. — На устните й бавно се оформи усмивка. — Затова никога не го правя пред теб. — Седна тихо на леглото, докато Брад довърши опаковането на багажа си и се обади на рецепцията, за да провери часа на ранния полет до Сиатъл. Кратка, неловка целувка по бузата, пожелание за късмет и след това си тръгна.

След като Брад излезе, тя отиде до стъклените врати, които извеждаха на балкона на втория етаж. Тежките завеси бяха спуснати, но чуваше звуците от улицата навън, свистенето от спирачките на камионите, стърженето на снегорина.

Пред прозореца имаше маса с телефон. Можеше да излезе на терасата и да се обади на Сам под претекст да му даде последни напътствия за Коуди.

Неприятно й беше, че изпитва желание да му се обади.

Борейки се с порива, тя се взря в тесния процеп на завесите. Небето просветляваше. Не можеше да откъсне очи. Тесният процеп в завесите с бадемовидна форма обрамчваше небето и придобиваше различни форми — зрялата форма на корем на бременна, на око или на дъждовна капка. Или на сключени за молитва ръце.

Внезапно изпита желание, не — нужда — да запълни тази празнина.

На масата лежеше една кутия с материалите, които Натали й бе донесла от Сиатъл. Почти несъзнателно грабна молив и започна да рисува в полуздрача, а сърцето й направляваше ръката. Нещо в нея се бе отприщило и се изливаше на хартията, а Мишел изпълваше страница след страница, като едва смогваше да рисува в крак със скоростта, с която образите и чувствата я връхлитаха.

Когато слънцето обагри небето в розово, тя седеше на масата, а по страните й се стичаха сълзи. Може би беше нещо моментно, просто един мимолетен порив, но през последния час тя усети вътрешната светлина, която смяташе за угаснала. Не знаеше какво е породило промяната. Вероятно бе комбинация от всичко, което се случваше — завръщането й в Монтана, сбогуването с Брад, предстоящата операция, срещата със Сам.

С треперещи ръце Мишел гледаше нарисуваното. Не го оценяваше. Не можеше да определи дали се е получило. Но си беше нейно. Бе избликнало от едно много по-искрено, много по-дълбоко кътче на душата й. Изпитваше някакво безмълвно страхопочитание, докато събираше рисунките и ги пъхаше в куфара си. И за пръв път, откакто се бе сблъскала с необходимостта от операцията, си помисли — мога да се справя. Мога да се справя.

Когато радиото се включи в 6:00 часа сутринта, бе готова.

 

 

Последните приготовления й се сториха почти нереални — попълване и проверка на формуляри, последни подписи, включване на системи, хартиени нощници и шапки. Коуди и Натали, наведени над нея, бъбреха нервно. Мишел отиде при баща си и го завари да чака с търпение и стоицизъм, които караха сърцето й да се къса. Когато влезе санитар, за да я отведе в личната й стая, Гевин се обърна към нея.

Никой от двамата не пророни дума. Той постави ръка на сърцето си. Тя стори същото, страхуваше се да заговори, защото нямаше да може да спре сълзите си. „Какво да правя?“ — питаше се. Ако се сбогуваше, щеше ли това да означава, че се бои, че нещо може да се обърка, че няма да го види повече? Ако не кажеше нищо, какво щеше да им остане, ако нещо наистина се объркаше?

Мълчалива, изпълнена с всичко неизречено, което крещеше вътре в нея, тя си тръгна, следвайки санитаря към стаята си.

Луташе се неистово между убеждението, че им предстои съвсем обикновена процедура и вярата на приятелката си, че това е едно духовно преживяване. Влязоха Натали и Коуди. Наведоха се да я целунат и да й кажат колко я обичат. Коуди изглеждаше бледен и не успяваше да прикрие притеснението си със сърдито държание. Не бе споделила много за Брад — спомена само, че е хванал ранния полет за Сиатъл. Обясненията щяха да почакат.

Радваше се, че синът й започва училище. Нужно му бе да се поразсее. Вместо да крачи в чакалнята по време на операцията, Натали щеше да го закара обратно в Кристъл Сити навреме за първия звънец.

— Всичко ще бъде наред, Коуди — каза тя от болничното си легло.

— Ами ако нещо се обърка? — попита той и гласът му пресекна.

— Трябва да вярваш, че ще бъде наред. — Мишел гледаше лицето му и го обичаше с цялото си сърце. — Лекарите ни изследват от месеци и ни повтарят, че всичко зависи от нагласата. Това включва и твоята.

— Не отговори на въпроса ми. Ами ако нещо се обърка?

— Няма.

— Мамо, престани.

Тя пое ръката му в своята и с лека изненада забеляза, че има мазоли от работата при Сам.

— Добре. Да, има риск нещо да се обърка. Но е малък, пресметнат риск, за който едва ли си струва да се тревожиш. А и помисли как това ще помогне на баща ми да живее.

— Защо не изследваха мен? — запита изведнъж той, а гневът се прокрадна през страха и по бледото му лице изби червенина.

— Какво?

— Когато започнахте с всички тези изследвания, за да намерите донор, защо не изследваха и мен?

— От самото начало аз изглеждах най-подходяща, Коуди. Не беше нужно да те изследват.

— Дори не си направихте труда.

Тя бе поразена. Наистина й се сърдеше, че го е пренебрегнала като донор.

— Ей, приятел. — Насили се да звучи спокойно. — Направих ти услуга. Иска ли ти се да беше на мое място сега? — Посочи към тънката шарена нощница, към леглото на колелца и студените, облицовани с плочки стени.

Натали влезе забързано.

— Най-добре да тръгваме, момчето ми. Днес си на училище.

— О, боже — каза той, а на лицето му бе изписано искрено страдание. — Защо не мога да се върна в Сиатъл с леля Натали…

— Хей — прекъсна го Натали с необичайно остър за нея тон. Миналата вечер го обсъдихме. Днес отиваш на училище. Ще ги разбиеш.

— Да бе.

Сърцето на Мишел се сви от мъката в гласа му. Никога през живота си не се бе чувствала по-безпомощна. Коуди трябваше да отиде в ново училище, а тя беше твърде далече, за да му помогне.

Той я изгледа ядно.

— Трябваше да ме изследвате за бъбрека.

— Благодарна съм ти за готовността да помогнеш, Коуди. Не го забравяй. Обичам те.

Дойдоха двама санитари.

— Време е да отидете в предоперационната — съобщи единият от тях.

— Още една целувка, за късмет — каза Мишел на Коуди.

Той я целуна по бузата и стисна ръката й, а тя скъта щастливия миг в сърцето си.

— Скоро ще се видим — прошепна.

— Довиждане, мамо. — Очите му се озариха от светлина, но после го загуби от поглед, когато завиха зад ъгъла на коридора.

— Имате добро дете, госпожо — каза единият санитар.

Обзе я нежно спокойствие, подсилено от успокоителното, което й бяха дали. Рисувайки тази сутрин, бе преживяла катарзис, а последните мигове с Коуди й бяха донесли мир. Санитарят бе нарекъл момчето й „добро“. Какво определение!

Стигнаха предоперационната и там с изненада видя втора количка.

— Трябва да престанем да се срещаме така. — Гевин й намигна.

Ако посегнеха, можеха да докоснат ръцете си.

— Не знаех, че ще те видя тук, татко.

— Нито пък аз.

Анестезиолозите влязоха и поговориха с тях, разяснявайки какво предстои.

После се случи най-странното нещо. Анестезиолозите и санитарите си отидоха. Гевин и Мишел се озоваха сами в тишината на залата.

— Дадоха ми успокоително преди операцията — каза тя. — А на теб?

— Не съм сигурен. Цяла нощ ме подготвяха. — Потърка пръстите й със своите. — Е, ето ни, само ние двамата.

— Да. — Не знаеше какво да каже. Имаха доста време да изразят съжаленията си, да заявят готовността си, да признаят обичта. Но бяха ли го изрекли? Бяха ли?

Майката на Мишел бе починала при операция. Тя се опитваше да пропъди тези мисли, но не можеше.

— Татко? — Думата прозвуча пискливо, по детински, но не я бе грижа.

— Да, мила?

— Страх ме е.

Усети, че баща й се усмихна, почувства го в сърцето си. Той стисна ръката й.

— Мен също, Мишел. И аз се боя.

— Не мисля, че ще успеем да загърбим това, а ти?

— Вероятно не. Но по-добре да не ни чуе Темпъл. Ще вземе да отложи операцията.

— Много беше досаден, нали?

— Да. Слушай, зная, че се появявах в живота ти от дъжд на вятър. — Отдръпна ръката си от нейната и докосна гърдите си. — Но винаги си била тук, точно тук, в сърцето ми.

Толкова много й се искаше да я вярно, че затаи дъх.

— Мишел?

— Какво?

— Ти ми даряваш живот повторно. Де да можех да изразя какво означава това за мен.

Чувствата я заляха и прогониха хладината на залата. Лежаха един до друг, безпомощни в надеждата, обичта и страха си. Тя преглътна с усилие и се опита да възпре сълзите.

— Не плачи, миличка. Не искам никога да те карам да плачеш.

Тя усети топлата плавна река от светлина, която бе почувствала, и най-сетне повярва, че може би има нещо вярно в твърденията на Натали за онази невидима връзка между баща и дъщеря, между майка и син.

— Нямам нищо против да поплача с теб, татко.

— Всичко е сторено, Мишел. Не зная какво повече мога да направя.

Вратите изсъскаха и се отвориха.

— Време е за шоу, приятели — каза някой. — Първо дамите.

Мишел продължаваше да си мисли, че трябва да каже още нещо на баща си, но единствените думи, които излязоха от устата й, бяха:

— Довиждане, татко.

После откараха и двамата зад остъклената част, където хирурзите и сестрите се миеха и подготвяха. Операционната изглеждаше по-малка, отколкото си я бе представяла. Беше гледала прекалено много медицински телевизионни сериали. В реалния свят операционните бяха студени и претъпкани с апаратура. Синьо-зелени плочки и неръждаема стомана. Блясъкът от купола за наблюдение над нея — мили боже, помисли си тя, някой може да ме гледа — и екипът за трансплантацията, събран в полукръг около нея. С маски и шапки, с лампички на челата и ръце, напъхани в хирургически ръкавици. Сестрата бе стъпила на столче и се извисяваше над останалите.

Въпросите им заваляха, носейки се безплътно иззад маските.

Мишел поклати глава, онемяла от ужас. Вече бе истинско. Започваше се. Нямаше връщане назад.

Спусна се маската, острата миризма на упойката изпълни ноздрите й и пред очите й заплуваха образи — синьо-зелени плочки, мониторите и маскираният екип, а после всичко това изчезна и в съзнанието си видя лица — Коуди и Гевин, и Сам, и най-накрая тясното пространство, образувано в процепа на завесите, дупка в света, форма, която трябваше да продължава да запълва.