Сюзън Уигс
Завръщане у дома (3)

Глава 3

— Това са пълни глупости, мамо — каза Коуди с тракащи зъби, докато вървяха към главната сграда на арената. — Не мога да повярвам, че ме караш да присъствам на шоу от Дивия запад.

— Не е шоу от Дивия запад, а родео.

— Не мога да повярвам, че ме караш да се доближа до… мамка му! — Коуди спря и погледна надолу.

— По-точно, конско лайно. Избърши си крака в снега.

Той успя да махне по-голямата част от нечистотията, като непрекъснато мърмореше. Някак си не бе възможно за Коуди да запази хладнокръвие, докато махаше тор от стодоларовите си кубинки „Док Мартенс“.

— Не може ли просто да отидем в дома му и да го почакаме? — настоя момчето. — Нали ти каза, че имал къща за гости?

— Къщи — в множествено число. Баща ми никога не върши нещо наполовина. — Ранчото Блу Рок бе въплъщение на съвременния западен начин на живот — няколкостотин акра девствена земя с поточета, езера, къщи и обори, което приличаше на малко елегантно селце от приказките. Преди няколко години едно архитектурно списание бе отпечатало статия за голямата къща, а бащата на Мишел, който никога не отблъскваше публиката, която бе жизнеутвърждаваща за него, бе извлякъл максимална полза от това.

Мишел се натъкна на статията по случайност. Един ден си седеше на работната маса в офиса, разлистваше списания и разглеждаше рекламите, за да види какво прави конкуренцията. Без да подозира, отгърна страницата и се озова пред страхотна снимка на ранчото Блу Рок в разгара на лятото, когато хълмовете се покриваха с диви бели лилии, а тревата бе толкова зелена, че те заболяваха очите. Следващите страници разкриваха една след друга идеални стаи. Разпозна мястото до прозореца, където четеше и скицираше, селската веранда, където бе седяла в люлеещия се стол „Стикли“, хранейки мечти, за които бе съвсем сигурна, че ще се сбъднат.

— Какво ще кажеш да отидем в някоя от къщите му, в множествено число? — Коуди огледа подметката на обувката си.

— Не. Дошли сме и ще открием баща ми.

— А той какво търси навън? Мислех, че е болен.

— Наистина е болен, но не е на легло. Състоянието му…

— Ама че е студено. — Момчето тупна с крак върху покрития със слама сняг. — Ами тогава, ако ще влизаме, да влизаме. — Приведе рамене и се отправи към главния вход. Той никога не искаше да говори за заболяването на баща й, не искаше да чува подробностите за онова, което трябваше да се направи. Като всички тийнейджъри се ужасяваше от болести и отказваше да приеме, че той или някой друг негов познат е смъртен.

Мишел купи билети от едно усмихнато момиче с криви зъби и високо тупирана коса.

— Право оттук, госпожо. — Момичето посочи към пищно украсени с ресни завеси.

— Да не си обелил и дума — Мишел предупреди Коуди, докато влизаха през въртящата се врата. Но саркастичния му поглед казваше всичко.

Озоваха се насред тълпа от мъже в дънкови якета с подплата от овчи кожи и жени с тесни дънки, с остри като бръснач ръбове. Мишел погледна сина си за миг. Меко казано не бе в свои води. Скъсани черни дънки с дебели вериги, увиснали необяснимо защо от джобовете. Кожено яке, обсипано с капси покрай всеки шев. Косата му бе странно боядисана — къса и бяла отстрани покрай ушите, за да изпъкват стоманените му обици, и дълга опашка, висяща на гърба му. Краищата й бяха все още леко зеленикави от миналото лято, когато я бе боядисал за концерт на Фиш.

Лицето му бе мрачно, но все пак толкова красиво.

Какво е станало с теб, мое мило момче?

Устоя на импулса да му каже да изправи рамене. Част от стремежа му да изглежда силен включваше заучената приведена поза, от която тялото му заприличваше на въпросителна.

Изправи се като баща си.

Стомахът й се сви нервно, докато вървяха покрай предните седалки, а очите й търсеха Гевин Слейд. Скоро щеше да го види. Мили боже, какво щяха да си кажат?

Последният им разговор лице в лице не беше приятен.

— Бременна съм, тате.

Погледът на Гевин се смрази. После той заяви:

— Не съм изненадан. И майка ти беше небрежна.

— Баща ми беше небрежен — контрира го тя.

Същият ден напусна Блу Рок, заричайки се да не се върне никога вече. Но ето я, години по-късно, с опънати от очакването нерви.

Дълги тръби, свързани към генератор, издухваха топъл въздух към арената. Миризмата на коне, кожа и пуканки изпълваше атмосферата с трогателни спомени от миналото. Мишел не можеше да не забележи мястото сред редовете седалки, откъдето бе наблюдавала как каубоите пришпорваха конете си. А там, в средата на арената, бе подарила сърцето си на коня Дуули.

Спомняше си усещането за буйното животно под нея, докато усвояваше изкуството на опасното яздене около варелите. Мишел си мислеше, че знае как да обязди кон. Но Дуули не беше какъв да е кон. Бе отгледан заради атлетичните си качества, подвижността и скоростта, а чистата порода му даваше допълнителна бързина и избухлив нрав. Вземаше завоите около варелите, като умело се завърташе на единия от задните си крака. Все още си спомняше въодушевлението от устрема, спирането на място при пълна скорост и завоя на 180 градуса около варелите, описвайки замайващата форма на детелина. Въпреки годините, все още чуваше един окуражаващ глас, който викаше към онази Мишел:

— Справяш се чудесно за градско момиче. Остави го да води. Мисля, че те харесва…

Пропъждайки спомена, тя наблюдаваше слабичко момиче на арената, облечено в черно и тюркоазено, яздещо петниста кобила. Конят и ездачката бяха едно цяло, докато се стрелкаха покрай варелите. Момичето, чиято лъскава черна плитка се мяташе ритмично като камшик, имаше съсредоточено и екзалтирано изражение, докато напускаше арената под аплодисментите на публиката. На електронното табло светнаха впечатляващите 17.5 секунди.

Ах, тази усмивка, помисли си Мишел, разглеждайки момичето. Нима и тя самата някога бе толкова млада? Толкова щастлива?

Коуди също гледаше девойката и поне този път изражението на лицето му не бе презрително. Дори и градско чедо като сина й не можеше да устои на състезание с красиво облечени момичета, силни и хубави коне и големи скорости. После той улови изпитателния поглед на майка си и изражението му помръкна.

— Е? — попита той. — Ще го намериш ли?

Минаха покрай масата на камарата на търговците. Тя забеляза познато лице и това я стъписа. Ърл Мийчъм, собственикът на кафенето „Тръкстоп“, раздаваше рекламни листовки или някакви купони. Не се бе променил много — малко понапълнял около талията и лицето, може би. Засенчена от голяма каубойска шапка, усмивката му се простираше от ухо до ухо.

Очите му срещнаха нейните за кратко, но Мишел не можа да разбере дали я е познал. Изглеждаше много по-различна от момичето с дълга руса опашка и бляскав поглед.

Вдигайки яката на якето си, тя продължи към седалките в близост до съдийската кабина. Там, опрял на парапета обутия си в каубойски ботуш крак, стиснал програма в ръка, стоеше баща й.

Обзе я мигновена паника. Изпита импулсивно желание да избяга, да се скрие. Не мога да го направя. Не тук, не сега. И въпреки това, в основата на паниката се криеше нещо много по-силно. Любов, омраза или може би мъчителна комбинация от двете. Решимост. Дълг. Отърси се от паниката.

Коуди трябва да бе доловил напрежението й, защото спря и проследи погледа й.

— Това е той, нали? — Тонът му бе безизразен, отегчен.

— Да, той е. — Шумът на тълпата и въртящите се бичета и коне отстъпиха на заден план, докато тя разглеждаше баща си.

Гевин Слейд. Преди тридесет години той бе най-голямата знаменитост в Холивуд, участвал в поредица напрегнати уестърни и реалистични полицейски драми. Небрежната му хубост красеше списанията и таблоидите от „Лайф“ до „Нешънъл Инкуайърър“. Все още изглеждаше добре със слабите си и изсечени черти, все още видимо излъчваше авторитет и неувяхващ, магнетичен чар.

Напусна Холивуд на върха на славата си и се премести в Монтана още преди да стане модно. Откри Кристъл Сити по време на снимки и в продължение на години гради ранчото Блу Рок, превръщайки се в доставчик на добитък за родео с международна репутация. Някои от разплодните му животни бяха по-известни от шампионите, които ги яздеха. Местните хора го почитаха като знаменитост. Приемаха го като свой, защото бе дошъл още преди другите калифорнийски преселници. Тя така и не разбра защо се бе преместил или какво се бе надявал да открие в Монтана. От напрегнатата работа в Холивуд ли бе избягал или от Мишел и майка й?

— Не изглежда болен — отбеляза Коуди, уж между другото, но пролича облекчението му.

Може би Гевин бе прекалено слаб и с леко жълтеникав оттенък, но Мишел допусна, че може да е от светлините на арената. Свали ръкавиците си от кортекс и ги пъхна в джобовете си. Дланите й се овлажниха от пот, въпреки зимния студ. Изтри ги в дънките си.

— Хайде да идем да му кажем, че сме пристигнали.

Нисък кривокрак каубой, който носеше купчина тъкани одеяла, я блъсна, докато се разминаваха, но тя почти не забеляза. Когато стигна на няколко крачки от баща си, вдигна поглед. Не го познаваше достатъчно добре, за да разгадае изражението му. В края на краищата, бе прекарала с него само половин година от живота си. За нея винаги си бе останал непознат. Непознат, когото наричаше „татко“.

— Мишел, скъпа! — Хилядаватовата му усмивка, негова запазена марка, озари лицето му и разкри идеалните му зъби. — Ела да прегърнеш своя старец.

Ръцете му я обвиха. Тя затвори очи и вдиша. Чисти дрехи, ментови бонбони, скъп афтършейв. Силна прегръдка, която я обгръщаше цялата. Каза си, че не биваше да е толкова приятно. Не биваше да е толкова нормално. Той й бе чужд. Но когато се отдръпна и вдигна поглед, очите й плувнаха в сълзи.

— Здравей, тате.

— Не ви очаквах по-рано от утре.

— Тръгнахме рано. Пътищата не бяха лоши и карахме направо. — Отстъпи назад, като примигваше бързо, борейки се с напиращите сълзите. — Това е Коуди.

Усмивката на Гевин замръзна. Тя затаи дъх, надявайки се баща й да прозре под коженото облекло и веригите на сина й, молейки се да прозре отвъд бунтарското му отношение. Но Гевин бе пропуснал чудесните години на момчето, също както бе пропуснал тези на дъщеря си. Не познаваше сияйната радост по лицето на малкото дете в коледната утрин, триумфалното въодушевление на деветгодишното момче, което току-що бе уловило първата си рибка, съвършената нежност на момчето, което държеше в шепите си новоизлюпено патенце, или пък свенливата гордост, с която й поднасяше закуската в леглото в деня на майката.

Гевин виждаше само онова, което бе пред него в момента. Устните му се изкривиха в престорена усмивка, докато изричаше:

— Виж ти. Как си, младежо? — Протегна ръка.

Коуди я пое за кратко, после я пусна.

— Добре.

На Мишел й се прииска да го бе подготвила за този момент. Не че би я послушал, но не биваше ли да го инструктира да е малко по-дружелюбен?

Неловкостта се носеше из въздуха като лоша миризма. В кошарата отвън пролая куче. Мишел се опита да се отърси от разочарованието. Да не би да очакваше да се прегърнат, само защото са дядо и внук? Подобно нещо може да се случи в някой от старите филми на Гевин, но не и в реалността.

Покашля се.

— Знаех си, че ще те намерим тук.

— Не бих го пропуснал, скъпа. Не бих го пропуснал. — Той бе причината в град с размерите на този изобщо да има родео. Нужно му беше място, където да тренира животните си, а арената бе построена с общински средства, но заради Гевин Слейд. Той се вгледа в щанда за напитки.

— Мога ли да ви предложа нещо?

— Мисля да се поразходя и да поразгледам наоколо. — Коуди пъхна ръце в джобовете си. Без друго провисналите му дънки се смъкнаха още малко. Мишел се надяваше баща й да не е забелязал боксерките на „Саут Парк“, които се подаваха над колана.

— Добре. — Беше се зарекла да не опитва да сближи баща си и сина си насила. — Върни се след половин час. — За малко по навик да му каже да не се забърква в неприятности. Преглътна думите. Обикновено Коуди приемаше предупрежденията й като покана да пристъпи линията. Докато го гледаше как се отдалечава, тя каза: — Мисля, че е поизнервен и уморен от дългото пътуване.

— Ами ти? — попита Гевин. — Да ти взема ли нещо? Кафе? Бира?

— Няма нужда.

Той докосна рамото й.

— Мишел, знам, глупаво е да ти благодаря, че дойде. Как изобщо бих могъл да ти се отплатя?

Тя усети да я облива червенина.

— Не се и опитвай. Тук съм, за да помогна. — Изпълни я импулсивно желание да се възползва от ситуацията, да се наслади на признателността му. Явно тя играеше ролята на мъченик. Можеше да прибегне до това, за да закърпи влошените им отношения.

Но поривът отмина. Не затова бе дошла.

— Да помогнеш? Така ли го наричаш?

— А ти как би го нарекъл, тате?

— Не зная, по дяволите. — Свали шапката си и почеса глава. Косата му все още бе гъста, но снежнобяла.

Не си го бе представяла белокос. Когато се свърза с него по телефона и чу гласа му за пръв път от седемнадесет години, си го представи млад и жизнен, какъвто бе през лятото на осемнадесетата й годишнина.

— Не съм искал да научаваш за състоянието ми, Мишел — каза той. Студеното потрепване на гласа му я разтревожи. — И определено не съм искал да ми се притичаш на помощ.

Изневиделица, през ноември бе пристигнало споразумение за учредяването на тръст. Тя беше в офиса пред компютъра и се занимаваше с някаква графика на кафени зърна, когато един куриер донесе дебел плик с логото на ранчо Блу Рок. За малко да изпусне пакета от изненада. После, спуснала щорите на офиса си, седна на бюрото и го отвори. Нямаше придружаващо писмо, само малки стрелки, сочещи къде да подпише.

След няколко мига на вцепенение Мишел се досети какво ставаше. След почти седемнадесет години мълчание баща й прехвърляше смайващо състояние в тръст на името на сина й.

Докато набираше номера, посочен на споразумението, си счупи един нокът. От адвокатската кантора в Мисула не искаха да й кажат нищо, затова отказа да подпише документа.

Тогава се обади баща й. Хвана я в дома й, докато зареждаше съдомиялната и се питаше защо Брад не й се бе обадил да я предупреди, че ще пропусне вечерята. Гласът на баща й прогони раздразнението й.

— Мишел, болен съм.

Тя затвори очи и въздъхна.

— Какво ти е?

— Най-отвратителното нещо. Наричат го последна фаза на бъбречна недостатъчност.

— Бъбречна недостатъчност?

— Да. Имах стрептококова инфекция и не й обърнах внимание, влачих я твърде дълго. Развил съм рядко усложнение, наречено гломерулонефрит. Таблоидите още не са го подхванали, но се носят слухове.

Омразните таблоиди. Те бяха превърнали в кошмар детството й като дъщеря на филмов идол.

— И какво ще стане?

Последва дълго колебание.

— Започнах диализа.

— Лечимо ли е?

— Донякъде.

— Какво трябва да означава това „донякъде“?

— Специалистът, при когото ходя в Мисула, казва, че ми е нужна трансплантация.

— Трансплантация на бъбрек. — Прозрението я осени така ярко, че тя потръпна. — От жив донор, нали?

— Не. Включиха ме в списъка на чакащите трупен донор.

Дочувайки думите, Мишел имаше ясното усещане, че полита в пропаст. Съзнанието за онова, което трябваше да направи, я осени бързо, изригна неудържимо като гейзер. Опря се на кухненската стена и се свлече по нея, а телефонният кабел се опъна до краен предел. Знаеше, че може да удължи този странен момент, да го накара да й говори и може би да го принуди да я моли. Но вместо това затвори очи и се хвърли в дълбините.

— Не е нужно да чакаш някой да умре. Аз ще ти помогна, тате — направо прошепна тя. — Аз ще ти дам… — О, господи! — бъбрек.

— Мишел? — гласът му на филмова звезда я върна в настоящето. Ако си изтощена от шофирането, можем да си тръгнем веднага.

— Не, нека останем. Прекалено съм уморена, за да успея да се отпусна веднага. — Бе преминала през множество предварителни изследвания в „Суидиш Хоспитъл“ в Сиатъл — кръвни изследвания, рентгенография на гръдния кош, подробни изследвания на пикочните пътища, сонограми и ядрено-магнитен резонанс. Въпреки малката вероятност, пет от шестте антигени съвпадаха. Физиологически бе почти съвършен донор за Гевин. Тъй като иначе здравето на баща й бе отлично, той пък бе идеалният реципиент.

Отправи й неразгадаем поглед.

— Имаме много неща, за които да си поговорим.

Поне го признаваше. Поне признаваше, че е нарушил седемнадесетгодишното мълчание, само защото се нуждаеше от единия й бъбрек.

Мишел се взираше към арената, където изнасяха варелите. Бе решена да запази изражението си неутрално. Няма да му се ядосвам, казваше си тя, както си го бе повтаряла, откакто бе научила за състоянието му. Гневът нямаше място в този проблем.

— Значи помниш пътя до Блу Рок? — попита той.

— И насън ще го открия, татко. Бих могла дори да оставя Коуди да шофира. Миналото лято взе шофьорска книжка и цял ден ме врънкаше.

Гевин кимна на една минаваща двойка, но те не поспряха да поговорят. Надпрепускването около варелите бе приключило и сега бе време за състезанието с ласо. Хората в Кристъл Сити вземаха родеото на сериозно и не губеха време в излишни приказки. Щяха да обсъждат по-късно, когато победители и губещи заедно се отправеха към местния бар „Гризли“, за да пийнат и потанцуват.

— Значи приятелят ти е решил да не идва? — попита Гевин.

— Затрупан е от работа. — Наведе брадичка в яката на якето си. — Казва се Брад и ми е повече от приятел. Заедно сме от три години.

— Ще се жените ли?

Отново се изчерви. Брак. Това би ги принудило да определят естеството на връзката си.

— Не сме се разбързали.

— Е, бих искал да се запознаем. Значи е фармацевт?

— Съсобственик е в голяма фармацевтична компания. Много ми помогна — в разясняването на заболяването ти и как се извършва трансплантацията. Някога е мислил да стане лекар, хирург, но фармацевтиката му прилягала по-добре.

Поне така казваше винаги. Мишел изведнъж осъзна, че всъщност не знаеше какво става в главата му. Странно. Обикновено мислеше, че двамата се познават много добре.

По озвучителната уредба изпращя съобщение. Гевин се оживи.

— Мишел, трябва да отида до коридора, откъдето пускат животните. Изпробвам едни новооседлани мустанги. Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря. Ще ида да видя къде е Коуди.

— Добре. — Гевин понечи да се отдалечи, после се обърна назад. — Мишел?

— Да?

— Приятно ми е, че си у дома.

— И на мен, татко. — Насили се да изрече думите. Всичко й се струваше странно, като в сън, засенчен от кошмари. Просто нерви, каза си тя. Ако всичко вървеше добре, щеше да се върне в Сиатъл до няколко седмици. — Ще се видим вкъщи по-късно.

 

 

Не й бе трудно да открие Коуди на скамейките в далечния край на арената. Тъй като досега не бе ходил на родео, вероятно не осъзнаваше, че това не е най-доброто място, от което да го наблюдава.

Отвори уста да го повика, но после се възпря. Видя защо се бе паркирал там. Ездачката от състезанието около варелите — онази в черно и тюркоазено — седеше няколко реда по-горе, пиеше безалкохолно „Доктор Пепър“ и разговаряше с момичето с тупираната коса и ризата с ресни. Очевидно не забелязваха Коуди, но пък и той изглеждаше безразличен. Но Мишел знаеше много добре, че сетивата му са изострени.

Хубаво, помисли си тя. Може би най-сетне е преодолял обсебването си от Клаудия Телър, приятелката му от началото на учебната година. Тя бе красива бледа хищница, която никога не срещаше погледа на Мишел и отговаряше едносрично на откровено непринудените й въпроси. Клаудия го бе научила да пуши, да пие бира и куп други неща, за които Мишел вероятно още не знаеше. Няма по-опияняващо същество от провокативна тийнейджърка. Както и по-податлив обект от пощуряло от хормони момче. Момиче като Клаудия би могло да накара скаутите да крадат от бабите си. Имаше огненочервена коса, очертаваше очите си с очна линия и бе съблазнителна като конска муха за беззащитното юношеско либидо на Коуди. Като най-популярното момиче в училището, тя упражняваше властта си над него с небрежна безскрупулност.

Откакто бе тръгнал с Клаудия, Мишел чувстваше, че губи майчинското си влияние над него. Синът й бе непознат. Когато я лъжеше, тя не знаеше как да реагира.

Може би пътуването до Монтана бе изпитателен период, мислеше си тя. Можеше ли да спечели отново сина си или вече го бе загубила?

Ездачката с варелите не изглеждаше така хищна. Може би щеше да я среща в училище. Против волята си Коуди трябваше да посещава гимназията в Кристъл Сити по време на престоя им в Монтана, защото напоследък и оценките му бяха ужасни. Идеята му се струваше отблъскваща, но педагогическият съветник му разясни правилата — или ще посещава училище в Монтана, или ще повтаря годината.

Мишел се отдалечи, спирайки се до масата със сладкишите, за да се полюбува на меко вълнено индианско одеяло. Ръчно тъкано в богати земни тонове, с шарките си то докосна някаква струна у нея. Замисли се за Джоузеф Рейн, художникът, при когото някога бе учила. Работата му носеше отзвуци от тези древни мотиви. Спонтанно тръгна към колата, за да вземе чековата си книжка. Нямаше по-пронизващ студ от този в зимната нощ в Монтана. Пресният сняг беше пръхкав и лек под ботушите й. Река Суон бе почти скована от лед. Оставаше само тънка струйка в средата, въпреки че през пролетта щеше да се превърне в бучаща пенлива стихия.

Когато се върна до арената, Коуди се бе преместил с една скамейка по-близо до момичетата. Състезанието с ласо беше започнало, кучетата виеха, а бързи като мълния коне вдигаха прах с копитата си, докато каубоите летяха към тях. Преследването траеше не повече от няколко секунди, но имаше някаква особена драматичност в лудешкия бяг на телето и момента, когато въжето се обтягаше, каубоят скачаше от седлото си, за да върже краката му, а ръката на съдията се вдигаше.

— … и на изход номер четири е Сам Макфий — обяви говорителят по озвучителната уредба.

Светът спря да се върти.

— Дами и господа, моля посрещнете с овации Сам Макфий…

За нея сякаш всичко замря.

Скамейките избухнаха в аплодисменти. Тя стоеше до парапета и здраво стискаше перилата.

Сам Макфий. Сам е тук.

Мишел се молеше да е чула погрешно. Но знаеше, че не е. О, господи! Сам.

— Шесткратният национален шампион Сам Макфий се оттегли от националната лига през 1992 г., но ние сме щастливи, че се наслаждаваме на таланта му в Кристъл Сити… — говорителят продължи да бъбри, изреждайки постижения, които изобщо не изненадаха Мишел. Единственото, в което не се бе отличил, беше постоянството.

След един безкраен миг тя пое дълбоко въздух. Погледна към изхода в края на арената и го видя. Отдалече приличаше на обикновен каубой, готов да хване телето. На главата му бе нахлупена и износена шапка с обърната надолу периферия и връзка, която бе прехапал между зъбите си. В ръка стискаше навитото въже.

И все пак го позна. Позна килването на главата му, стойката на раменете, връхчетата на светлата му коса, които докосваха яката му. Не можеше да се възпре. Придвижи се покрай парапета, за да го разгледа по-отблизо.

Сам кимна кратко, почти недоловимо, към мъжа, който отговаряше за изходите към арената. Телето се втурна навън. Сам го последва на лъскав атлетичен кон. Улови и събори телето със скорост, която накара публиката да възкликне възхитено. Възхищение пред шесткратния национален шампион.

Мишел се взираше, омагьосана, неспособна да помръдне. Сам изглеждаше по-строен, по-висок и по-бърз от всякога. Бе запазил онази неповторима грациозност на движенията, която тя помнеше толкова добре. Не притежаваше само брутална сила, а и аурата на естествени умения, съчетани с арогантна самоувереност. Помаха на тълпата. Всички знаеха, че ще спечели. Всички знаеха, че той е шампионът.

Сам бе щедро дарен от природата — с излъчването на звезда и магнетизма на истински професионалист. Разгледа го добре, докато той като шоумен развеждаше коня из манежа. Годините почти не го бяха променили. Дънките му стояха като на момче от реклама на „Ливайс“. На лицето му все още грееше онази леко крива усмивка, която някога бе разтопила сърцето й. Докато приемаше признанието на публиката, все още имаше онзи очарователен вид, сякаш казваше „О, това са глупости!“.

И все още се поддаваше на евтината тръпка на родеото, напомни си тя с превъзходство, докато една дългокрака брюнетка му връчваше трофея, придружен с целувка.

Родеото ли й го бе отнело? То ли го бе накарало да си тръгне внезапно? Така и не го видя повече. До днес.

— Това беше яко, нали? — обади се Коуди зад нея.

— Кое? Улавянето с ласо ли? — Мили боже, помисли си Мишел. Паниката биеше силно в гърдите й. Коуди не знаеше. Никога не бе смятала, че ще се наложи да му каже. Мили боже!

— Да, повалянето на телето или каквото е там. — Наблюдаваше гледачите на животните, които отпращаха телетата в кошарите. — Беше яко.

Мишел се питаше дали е вродено.

— Мислех, че си падаш по по-достойни занимания, като танците и пиърсинга.

— Ами шофирането, мамо? Може ли да карам оттук до къщата на баща ти?

Тя кимна, като си каза, че ако му разреши да кара, може би няма да й се наложи да му каже истината за баща му.

— Добре. Може.

Той продължи с интерес да разглежда Сам още известно време. А защо не? Високият каубой с чаровна усмивка, когото жените харесваха, със сигурност допадаше на момчето.

Сърцето й изстина и се сви болезнено в гърдите й. Сам беше тук. Двамата с Коуди бяха тук. И не знаеха един за друг.