Сюзън Уигс
Завръщане у дома (28)

Глава 28

Тами Лий Гилмър обикновено не почиваше в събота, но си бе издействала отпуск, за да вземе колата си от гаража на Макавой. Оставяйки току-що запалената цигара на отрупания плот в банята, тя взе кръгла четка и тупира косата си. Вече никой не си тупираше косата, беше й известно. Дявол да го вземе, вече никой и не пушеше. Но това не я спираше.

Знаеше, че на Сам не му харесва, че пуши, но никога не възразяваше. Беше й помогнал да се отърве от толкова много други навици, че цигарите вероятно изглеждаха безобидни в сравнение с тях. Взе цигарата и си дръпна, мръщейки се на жълтеникавото изгорено петно, останало на ръба на имитиращия мрамор плот. Наистина беше отвратително. Трябваше да ги откаже.

Утре.

Днес нямаше да се тормози с това. Бяха й необходими години, за да научи този урок от Анонимните алкохолици. Трябваше да си прости сама, да избягва да потъва в угризения за миналото. За нея това бе ежедневна битка.

Гримира се и се облече в дънки и свободна фланела. Все още й ставаха — осми номер, „Уренглър“ — и се гордееше с този факт. При все това, дълбоко у нея се спотайваше странен копнеж, който я връхлиташе в най-неочаквани моменти. Това бе желанието да бъде мека и пухкава, може би като Ланел Джейкъбс, собственичката на магазина за домашен текстил. Тайничко мечтаеше да бъде като нея — закръглена и очилата, с тресящи се над лакътя ръце и двойна брадичка, облечена в домашна рокля, голяма престилка и практични обувки. Да ухае на талк и лосион „Джергенс“, и на прясно изпечен хляб.

Тами Лий излезе навън, вдигна лице към облачното небе и почувства как то изтръпна от минусовата температура. Да, беше лудост, но искаше да бъде една от онези едри сивокоси жени. Защото подобен външен вид говореше на хората, че знаеш мястото си в живота. Означаваше, че си създала семейство, приготвяла си палачинки през уикендите и си чела на децата си приказки за лека нощ. Означаваше, че си превърнала една къща в дом, окачвайки завеси и избирайки подходящия цвят за стените и всяка пролет си купувала разсад петунии за градината. Означаваше, че имаш внуци, които тичат по пътеката пред входната ти врата, защото нямат търпение да те видят. Означаваше, че имаш съпруг, който има някои дразнещи навици, но въпреки това го обичаш, защото е всичко на света за теб.

Господи, какво ли не би дала, за да се вмести в такъв живот, вместо в тесните си дънки.

Почувства познатото напрежение у себе си и тръгна по улицата към центъра на града. Напрежението беше предупреждение; то беше копнеж, мрачното желание, което я поглъщаше толкова дълги години. Едно питие, само толкова й бе нужно. Едно питие и напрежението щеше да отшуми, а тя отново щеше да се почувства нормално.

Ускори крачка, стиснала ръце в юмруци в джобовете на якето си. Може би трябваше да се обади на надзорника си. Това беше момент на слабост; беше дошъл изневиделица. Както винаги.

Въпреки това вървеше. Студът имаше успокояващ ефект и болезнения момент на жажда отмина. Животът й беше такъв, какъвто е. Бог знаеше, че е повече, отколкото тя заслужава. Докато стигне до гаража, копнежът се бе уталожил до глухо бучене.

— Здравей, Том — поздрави тя, влизайки в задушния и вмирисан на масло офис. — Готова ли е?

— Беше нужна нова водна помпа — обясни той.

Плати му в брой. Напоследък плащаше в брой почти винаги, защото писането на чекове не й бе донесло друго, освен неприятности. Сам й беше дал дебитна карта, за да тегли от собствената му сметка, но тя избягваше да я използва. Достатъчно бе, че й бе върнал живота. Не искаше да взема повече, отколкото вече бе получила от него.

На една пресечка от гаража тя спря до кафенето на Рей Куик, за да изпие чаша кафе и да си купи най-новия брой на „Енкуайърър“. Сам й се подиграваше за клюкарските издания и филмовите списания, които си купуваше, но тя ги обичаше.

Новите броеве на „Енкуайърър“ бяха все още опаковани в найлоново фолио. Докато си наливаше кафе, Рей отвори пакета и й продаде един, заедно с „Пийпъл“ и запазения специално за нея брой на „Кънтри Билборд“. Отиде до колата си и седна вътре, пиеше кафе, чакайки парното да затопли купето, и прелистваше списанията.

Огромна снимка на възрастен мъж, оцелял от „Титаник“, заемаше първата страница на „Енкуайърър“, но вниманието й привлече малка снимка в горната част.

— Майка му стара! — промърмори тя, като за малко не изпусна кафето си. Ръката й трепереше, когато остави чашата в поставката и отгърна на втора страница. Очите й попаднаха на стара снимка на Гевин Слейд и Мишел, загорели и здрави като Питър и Бриджит Фонда. До нея имаше размазан кадър на човек в носилка, която вкарваха в Общинската болница. На същата страница неясна черно-бяла снимка показваше Мишел Търнър и Сам, уловени в прегръдка насред снежна улица. Заглавието гласеше: Дъщерята на умираща филмова звезда търси утеха при Самотния каубой.

Шевролетът излезе на заден ход от паркинга. Едно от малкото хубави неща, свързани със скитническия й живот, беше, че я биваше в карането, бе навъртяла повече километри от шофьор на ТИР. Избягвайки заледените участъци по магистралата, тя се прибра бързо и вдигна телефона.

Днес Сам беше дежурен, но обслужващия персонал записа съобщението.

— Не е спешно — каза Тами Лий, — но е важно.

После позвъни в ранчото Блу Рок. Мъжът, който вдигна, каза, че господин Слейд „не е на разположение“. Не й оставаше друг избор, освен да опита отново в болницата. Може би „Енкуайърър“ поне веднъж бе прав за нещо.

 

 

Стигна до болницата за пет минути и видя Коуди Търнър, седнал прегърбен на бетонна пейка пред пристройката, в която се намираше кабинетът на Сам. На главата му имаше черна плетена шапка и малки слушалки. Кракът му потропваше в такт с музиката, която само той чуваше.

„Моят внук. Това е моят внук.“ — помисли си с удивление тя.

Изглеждаше премръзнал, неспокоен и мрачен. И приличаше на Сам.

Тя излезе от колата и ботушите й започнаха да хрущят по посипаната със сол и пясък повърхност на паркинга.

— Здравей, Коуди. Помниш ли ме? Тами Лий Гилмър.

Той свали слушалките.

— Здрасти.

— Какво става? — Стараеше се гласът й да звучи непринудено.

— Дядо ми ме докара да ми свалят шевовете. А той имаше час за някакъв преглед.

— Е, как е главата?

Той свали черната си плетена шапка.

— Мисля, че е добре.

Тя огледа раната.

— Каква седмица, а? — каза тя. — Цялото това ходене до болницата.

— Да, гадно е.

Тя посочи дискмена му.

— Каква музика харесваш?

— Алтернативна, малко хеви метъл. И някои по-стари неща — отвърна неопределено момчето.

— Някога чувал ли си за рокабили?

— Да. — Отново си сложи шапката.

— Аз разбирам от рокабили. Някога пеех в една група.

— Ами — изрече той, разглеждайки я недоверчиво и с интерес.

— Истина е. Групата се казваше „Роуд Рейдж“. Имахме голям хит, наречен „Скъпи покойници“. — Изтананика му мелодията.

Очите му се ококориха.

— Няма начин! Чувал съм я.

— Много хора са я слушали. Използваха я в реклама на камиони. — Тя се успокои. — Виж, може да ми погостуваш днес.

Коуди мълчеше, побутвайки с върха на обувката си буца лед на тротоара.

— Ако ти омръзне, можеш да си тръгнеш веднага, обещавам.

Той я погледна право в очите и тя осъзна, че има страхотно лице, лице на момче, което се превръщаше в истински хубавец. Но освен хубостта му, Тами Лий виждаше наглост и труден характер. Сигурно на Мишел Търнър не й беше лесно да го отгледа.

— Видях онова нещо във вестника — каза той.

Тя се насили да не сведе поглед.

— Надявах се да не си го видял.

— И Сам също го видя. Всички сестри го чакаха, за да му го покажат, когато дойде на работа тази сутрин.

— Вестникът е парцал. Публикуват лъжи и клевети. — Пое си дълбоко дъх и й се прииска да запали цигара. — Онази снимка не означава нищо. Майка ти вероятно се е подхлъзнала на леда и Сам я е хванал, за да не падне.

— Може би — отвърна момчето. — Мразя проклетите таблоиди.

— Аз също — излъга тя.

— Когато бях малък, мама винаги се тревожеше, че ще ни преследват заради Гевин.

— А така ли беше?

— Не, но тя все повтаряше: „Виж Лиса Мари Пресли. Искаш ли да се озовеш на нейно място“. — Устните му за малко не се изкривиха в усмивка.

— Е, какво ще кажеш? Искаш ли да видиш къде живее баба ти?

Той се поколеба.

— Да.

— Тогава чакай тук. Първо трябва да попитам.

Коуди отново сложи слушалките, а Тами Лий тръгна към входа на клиниката в тухлената сграда. Обикновено много се гордееше да види сина си в дългата бяла престилка, но днес беше разтревожена.

— Имаш ли минутка, Сам? — попита го тихо.

Той отвори вратата към стаята за персонала. Беше празна, а масата бе отрупана с чаши от кафе, позахабени медицински наръчници и документи.

— Е, доколко е вярна историята в таблоида? — попита тя. Нямаше смисъл да увърта. — Излизаш ли с момичето, по което беше луд преди седемнадесет години?

Трудно беше да отгатне настроението на сина си. Той винаги проявяваше стоицизъм. При един от многото й терапевтични сеанси тя бе признала, че безсрамно се е възползвала от спокойствието му, от готовността му да й прощава, независимо от всичко. Когато му го каза в лицето, той я изгледа с горчиво-сладка усмивка и отвърна:

— Ти си такава, каквато си, мамо. Човек не прощава на облаците, когато вали дъжд.

Споменът я трогна и тя докосна ръката на сина си.

— Краткотрайна връзка ли е — попита Тами Лий, — или…

— Не е — отвърна той.

Прииска й се да беше от онези майки, които показват по телевизията — да може да го потупа по ръката, да му каже няколко мъдри думи и да оправи всичко преди следващите реклами.

— Е, аз не съм специалист, но дано знаеш какво искаш. Защото това засяга и трима ви, а единият от вас е още дете.

— Съзнавам го. Коуди ще отседне при мен, докато Мишел и Гевин се подложат на операцията.

— Така ли? — Тя изми една чаша на мивката и си наля кафе, опитвайки се да си представи сина си като баща. — Вълнуваш ли се?

— Разбира се. Но съм и притеснен. В понеделник трябва да започне училище. Не съм чувал шестнадесетгодишно дете да се премести в средата на годината и действително да му хареса.

Тя отпи от престоялото кафе.

— Така се калява характерът. — Остави чашата и погледна към вратата, уверявайки се, че са сами. — Какво смяташ да правиш с тази история във вестника?

— Няма да й обръщам внимание.

— И Мишел ли не й обръща внимание?

— Не сме имали възможност да поговорим. — Лицето му изглеждаше изопнато от чувството на неудовлетвореност. — Двамата с Гевин тъкмо заминаха за Мисула, за да се подготвят за операцията.

— Може би трябва да отидеш там и да обсъдиш нещата с нея. — Нещо — съдбата или чистата случайност — бе събрало отново Сам и Мишел. Бог знаеше, че в младостта си не бяха получили шанс. — Не я съди за миналото, Сам. Знаеш ли, тази сутрин изпитах съжаление, искаше ми се да бях подредила живота си другояче, да бях направила по-добър избор. Не искам и ти да го правиш. Не искам никога да съжаляваш.

— Не мога да се измъкна преди утре сутринта.

— Тогава иди утре сутринта — каза тя. — Кълна се, понякога си прекалено несхватлив за лекар.

Отправи й бегла усмивка.

— Добре. Ще предложа на Коуди да го закарам дотам сутринта.

 

 

Коуди бе мълчалив по пътя към дома й. Докато го въвеждаше през входната врата, й се прииска да беше сложила някакъв ароматизатор. Къщата миришеше на застоял цигарен дим и вчерашно кафе. Не можеше да обвини хлапето, ако се обърнеше и си тръгнеше.

Той влезе колебливо и се огледа наоколо.

Тами Лий не издържаше повече. Грабна цигара от една кутия на плота и я запали.

— Не пушиш, нали? — попита със закъснение.

Той сви рамене.

— Пуша.

— Е, няма да ти предложа цигара. Баща ти ще ме убие. Искаш ли кола? — Отиде до хладилника. — Разбрах, че понеделник е големият ден. Денят на трансплантацията.

Той отвори кутийката.

— Да. — Отпи от нея в продължителна неловка тишина. Тами Лий допуши цигарата си и запали нова. Погледът на Коуди шареше из стаята като уловено в капан животинче, което търси изход. Изведнъж изражението му се промени от бдително на удивено.

— Еха — промърмори под носа си. — Това „Стратокастър“ ли е?

— Да. Също като онази, на която свиреше Дик Дейл. — Взе старата електрическа китара от поставката й в ъгъла. Инструментът беше класика. Бе го залагала и откупувала безброй пъти и накрая го бе задържала. Напоследък рядко свиреше, но знаеше, че не го е запазила случайно.

Докато гледаше лицето на Коуди, най-сетне разбра каква е била причината.

— Свириш ли?

— Малко — отвърна той. — Ами ти?

Тами Лий взе китарата, настрои я и изсвири няколко акорда с изненадващо пъргави пръсти. Хвърляйки поглед към внука си, тя се засмя на изражението му.

— Не ми ли вярваше? — Пъхна касета в уредбата. — Това е демо запис, наречен „Наследствени мечти“.

Не я беше слушала отдавна и звукът от собственото й свирене я сепна. Спомни си как я бяха записали в едно студио в Рино, което бяха наели почасово. Остави Сам да плаче в една кошара за игра в контролната зала. След последния дубъл всички излязоха да се натряскат, а Сам заспа в столчето си за кола под масата в мрачния, задимен клуб.

— Хубава песен — отбеляза Коуди, когато тя свърши.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Прави ли ти се пица?

— Предполагам, че бих хапнал.

Удивително! Внук тийнейджър, който действително искаше да прекара известно време с нея.

А дори не й се налагаше да носи домашна рокля и практични обувки.