Сюзън Уигс
Завръщане у дома (27)

Глава 27

Мишел стоеше в коридора на болницата и й прималяваше от облекчение. Баща й се беше стабилизирал и го бяха върнали на лекарствата, които вземаше при подготовката за трансплантацията. Изключвайки опасността от някаква друга криза, отново се върнаха към плановете за процедурата. След няколко минути щяха да го изпишат.

Но тя имаше чувството, че всички останали аспекти от живота й се клатеха в различни посоки. Миналата нощ в тайнствения мрак на полузабравено място двамата със Сам се бяха любили. Тя го желаеше с такава нетипична за нея необузданост и жажда, че започваше да си мисли, че се превръща в съвсем друг човек. Не можеше да се познае. Предаваше живота, който си бе изградила толкова далече от тук. Би трябвало да изпитва срам, съжаление, вина… но не изпитваше тези чувства.

Мислите й не я оставяха на мира и тя се разходи до малкия салон за чакащи до регистратурата. Наоколо нямаше никого, затова си взе чаша кафе. Влезе сестра О’Браян и я поздрави усмихнато.

— Мишел, нали? — попита тя.

— Мишел Търнър. Твърде много време прекарвам в тази болница.

Сестрата седна на кушетката, тапицирана с винил и въздъхна уморено.

— На мен ли го казвате? Върлува грип, та през последната седмица работя извънредно. Момчето ви добре ли е?

— Да. Но тази рана на главата много ни изплаши. — Направи пауза, питайки се каква част от историята им знаеше сестрата. Вероятно цялата. В края на краищата, това бе болница. — Случайно снощи да сте забелязали репортер или фотограф да душат наоколо?

— Ъ-хъ. Боя се, че видяха как баща ви постъпи в болницата вчера. — Отправи към Мишел извинителен поглед. — Не пуснахме никого при него.

— Добре. Вечно се притеснявам — призна тя. — От години се опитвам да държа Коуди в анонимност. — Пое си дълбоко дъх. — Е, ъ-ъ, хората тук говорят ли за нас? За Сам и Коуди?

— За това, че са баща и син ли? — изрече го с лекота. — О, да.

— От това се страхувах. — Мишел умираше да попита какви са коментарите, но не бе сигурна, че иска да знае.

— Никога не съм си представяла Сам със собствено дете.

Нещо в тона на Алис О’Браян, в дълбоката осведоменост на забележката й, привлече вниманието на Мишел.

— Отдавна ли работите със Сам?

Сестрата повдигна вежди учудено.

— Не ви ли каза?

Мишел почувства странна промяна в атмосферата и инстинктивно се стегна.

— Какво да ми каже?

Жената изчака, явно претегляйки възможностите за избор. После каза:

— Сам и аз бяхме женени.

— О! — „Господи!“

— Очевидно двамата имате да наваксвате доста.

— Трябваше да ми каже — изрече Мишел, унизена от положението, в което я бе поставил.

— Това е стара история, но не е тайна. — Алис О’Браян говореше прямо. — Когато той дойде тук преди пет години, се влюбих в него от пръв поглед. — Засмя се. — Както и по-голямата част от персонала. Сам и аз се разбирахме чудесно и решихме да се оженим. Мисля, че той се впусна във връзката ни, движен от инерцията, а аз бях достатъчно глупава, за да я взема за любов. — Придърпвайки розовия си пуловер около раменете, тя добави: — Имам класическия характер на милосърдна сестра — грижовна, внимателна, — а той искаше любов и секс, не милосърдие.

— Алис — каза Мишел, — не е нужно да ми обяснявате. — „Сам трябваше да го направи.“

— Нямам нищо против. Неминуемо ще чуете историята от този или онзи. Не беше нещо твърде драматично. Аз се влюбих силно, а Сам — е, той някак си просто се включи, предполагам. Когато казах, че искам дете, настъпи моментът на отрезвяването. — Повдигна ръкава на пуловера си и погледна часовника. — Той реагира зле. Отвърна, че в практиката си е виждал достатъчно нежелани деца. А аз осъзнах, че никога няма да ми даде онова, от което се нуждаех, което заслужавах, по дяволите. Затова се разделихме. — Горчива усмивка изкриви устата й. — Беше му съвестно, но аз държах на своето. Така е по-добре. Все още сме приятели и колеги.

Мишел се облегна в стола си, а мислите й препускаха. Макар и по-млада от нея, Алис говореше с мъдростта на много по-възрастна жена и думите й отекваха в тишината. „Никога нямаше да ми даде онова, от което се нуждаех.“

— Мисля, че по свой собствен начин той ме обичаше за известно време. Просто не беше писано да трае вечно — заключи тя, изправяйки се и поглеждайки часовника отново. — Той е сложна личност, имал е труден живот. Научил се е да се влюбва бързо, да обича силно и да забравя. Никой никога не го е научил как да бъде верен.

 

 

Възседнала Дейзи, светла кобила с тъмна ивица на гърба, Мишел яздеше по пътеката, която се виеше на югозапад от Лоунпайн. Усещаше режещия студ в дробовете си и шибащите пориви на вятъра, от които лицето й изтръпваше.

След признанието на Алис тя откара баща си вкъщи, а после отиде право в Лоунпайн. Сам бе излязъл, за да нагледа капана за диви животни. „Вероятно на връщане ще се отбие до горещите извори“ — беше я информирал Едуард. — „Обикновено обича да прави това, когато е в особено настроение.“

„В особено настроение.“ Не го попита какво имаше предвид. Сама щеше да разбере съвсем скоро.

Пътеката беше лесна за следване, тъкмо както бе казал Едуард. Тя мина покрай изоставена след отдавнашна сеч купчина дънери, после зави надолу към низината, където снегът се бе стопил и отдолу се показваха димящи тинести участъци. Стадо лосове се подплаши от приближаването й. До заобиколеното от скали естествено езерце беше вързан висок кон, но Сам не се виждаше. Слизайки от седлото, тя уви поводите около ниския клон на една елша и се изкачи до водоема. Горещите извори изобилстваха в района и рехавите облаци пара смекчаваха и замъгляваха всичко, придавайки на въздуха лек мирис на сол и сяра.

— Каква изненада, да те видя тук — изрече един безплътен глас.

Мишел се взря през парата и го видя, потопен до гърдите в езерото, гол и усмихнат. Опита се да не мисли за усмивката или за начина, по който влагата накъдряше косата му, или за капчиците вода по раменете му.

— Днес, в болницата, имах малък разговор с Алис — каза тя.

Усмивката му се стопи.

— Тогава май е по-добре да седнеш.

— Може би трябва да се облечеш, Сам…

— Или пък ти да се присъединиш към мен. — Усмивката отново се прокрадна по устните му.

Тя се отпусна на плоския камък, закривайки лицето си с ръце.

— Не мога да повярвам, че не ми каза, че си бил женен.

Дочу шум от водата и изведнъж видя, че той се плъзга към нея и сваля ръцете й от лицето. Трябваше да си върви, просто да се изправи и да се отдалечи с коня, но се чувстваше прикована на мястото си, неспособна да помръдне.

— Щях да ти кажа, Мишел, но нямахме толкова много време, за да поговорим.

— Но имахме време да направим много повече от това.

— Да. — Ръцете му — влажни, топли, настоятелни — свалиха ръкавиците й и разкопчаха ципа на якето й. — Да, така беше.

Издигащата се пара, горещината и докосването му я изпълниха със странна, непреодолима умора и всичко, което бе възнамерявала да каже, просто изчезна. Бавно и грижливо Сам свали ботушите и чорапите й.

— Аз съм виновен, че бракът ми с Алис не потръгна. — Шепотът му дразнеше ухото й, после той я целуна, без да бърза. Вкусът му, вкусът на страстта бе могъщ наркотик.

— Тя твърди, че не си удовлетворил… нуждите й. — Принуди се да изрече думите, въпреки че се предаваше и събличаше пуловера и дънките си, оставяйки приятния шок от студения въздух и горещата вода да погъделичка кожата й.

— Права е. Не можех да й дам онова, от което се нуждаеше. — Продължително и бавно ръцете му се плъзнаха по тялото й, докато я придърпваше в копринените води, тайнствено затоплени в недрата на земята. — Защото дадох всичко на теб.

 

 

Сам беше човек, който винаги обмисляше нещата, преди да реши какво да прави. Но истината беше, че целият този размисъл никога не носеше някаква полза. Все стигаше до онова, което инстинктите му диктуваха първоначално. В мига, в който бе прозрял истината за Коуди, бе погълнат от удивление. Искаше да опознае момчето, да бъде близо до него, да бъде с него. Обстоятелствата му бяха предоставили начин да осъществи това, ако успееше да накара Мишел да се съгласи.

Все още седнал в горещия извор и примижал в гъстите струйки пара, той я наблюдаваше как се облича. Тялото му реагира толкова бързо, както когато беше осемнадесетгодишен — може би дори по-бързо. Защото сега знаеше от личен опит, че секс като този, който току-що бяха правили, не се случваше всеки ден.

Смяташе, че трябва да е облечен, когато повдигне въпроса за Коуди, затова се насили да се охлади, прегази до брега и се подсуши, преди вцепеняващият студ да го прониже. Навлече дънките, чорапите и ботушите си, като продължаваше да поглежда крадешком към Мишел. Тя беше повече от красива, както винаги, но сега, когато отново я опознаваше, видя нещо повече у тази жена. Преди години бе съзрял обещанието. Сега виждаше как времето, грижите и майчинството са я оформили и смекчили. Въпреки че беше слаба, гърдите и корема й притежаваха сладостната закръгленост, присъща на всяка жена, която е раждала и кърмила бебе. Нямаше значение колко време е минало. Следите от майчинството оставаха завинаги.

— Защо се усмихваш? — попита тя леко подозрително, все още зачервена от горещия извор и любенето.

Сам нахлузи през глава сива фланела.

— Нужно ли е да питаш?

Тя се скова, но преди това той долови проблясък на веселие в очите й.

— Не дойдох тук, за да търся секс, а отговори.

— Тогава сексът беше просто нещо като бонус, предполагам — каза той.

— Много смешно. — Обу ботушите си и тръгна към конете.

— Мишел, чакай. — Последва я, подскачайки от камък на камък, за да избегне димящата тиня. Няколко лоса, леко смутени от човешкото присъствие, се придвижиха предпазливо към гората. — Искам да те помоля нещо.

Тонът й трябва да бе събудил подозрението й, защото тя се обърна към него с присвити очи и кръстосани пред гърдите ръце, в несъзнателна самозащита.

— Какво?

Той реши, че е най-добре да бъде прям.

— Когато с Гевин влезете в болницата за операцията, искам Коуди да отседне при мен.

Разбра, че тя ще възрази, още преди да е продумала. Личеше по присвитите й очи и предпазливото изражение. Не я изчака да заговори, а продължи:

— Обмислям го от няколко дни и планът е добър. Той може…

— Вече имам планове за Коуди — отвърна тя. — Той ще остане в Блу Рок. Тадао и Джейк са там, а сега и Натали. Те…

— Те не са му семейство. — Сам се опита да овладее гнева и отчаянието си. — Негова плът и кръв. Има мен и майка ми. Нужен му е шанс да ни опознае. Моментът е подходящ, Мишел.

Тя отстъпи назад.

— Не.

— Защо се безпокоиш? — попита той. — Искам да прекарам известно време със сина си. Как можеш да възразиш срещу това?

— Защото не мисля, че знаеш какво искаш. — Разпери ръце. — Приключил си брака си с Алис просто ей така. Разделили сте се след година. А сега искаш да се нагърбиш със син?

Язвителната забележка го засегна дълбоко, но не искаше болката му да проличи. Знаеше какво прави тя. Опитваше се да го вбеси, да го нарани, за да се откаже. Изведнъж прозря мислите й така ясно, че му се прииска да я прегърне.

— О, Мишел, не бива да се страхуваш.

Брадичката й се вирна.

— Не се боя.

— Напротив. Страхуваш се, че с Коуди ще станем първи приятели и ще забрави кой е бдял над него нощем, приготвял му е торта за рождения ден и е гледал футболните му мачове в дъжда. — Сам се приближи до нея, взе ръката й, притисна устни до нея и я задържа. — Не трябва да се тревожиш. Едно дете винаги би избрало майка си. Довери ми се.

Отмести се и си сложи шапката. Нямаше намерение да се издаде така.

— Хайде, Мишел. Ти си имала шестнадесет години. Аз искам една седмица.

Тя откачи поводите на кобилата, после прокара пръсти през гъстата й зимна козина.

— Къде сме, Сам? — попита го тя. — Трябва да зная, преди да взема решение.

Той знаеше, че не пита за обратния път. Бяха стигнали там, където не съществуваха повече тайни и колебания. Но новата им близост ги правеше уязвими. Не беше сигурен, че изведнъж може да се превърне в домошар. Но искаше да опита. Бяха отворили душите си за проблемите — но също и за радостта, ако успееха да подредят нещата. В това беше сигурен.

— Е? — повтори тя. — Къде сме?

Той държеше коня й, докато Мишел се качваше. Стоеше, вдигнал поглед към нея.

— Предполагам, че в началото.

 

 

Ресторантът на Труди беше едно от малкото хубави неща в Кристъл Сити, реши Коуди. Гигантският му чийзбургер и пържени картофки, последвани от шоколадово-сметанов пай представляваха приятно разнообразие на фона на макробиотичните глупости, които сервираше специалистът по хранене на дядо му.

Жалко, че родителите му бяха съсипали всичко, след като му съобщиха новината точно след десерта.

Той се намръщи на отражението си в тъмната витрина на магазина за фураж „Нордърн Лайтс“. Бе помолил да го извинят след вечеря и през последните петнадесет минути се скиташе по главната улица, която, общо взето беше единствената улица в градчето. В единия й край бяха кметството и библиотеката, единствените места, освен ресторанта на Труди, които изглежда работеха след смрачаване. В другия край стоеше старо кино с изоставен магазин в съседство, а лъскавите прозорци буквално си просеха да ги замериш с камък.

Майка му каза, че Гевин притежава „Линууд“ и някой ден може да направи нещо с него, но засега беше пусто като в неделен следобед. От библиотеката излязоха и си тръгнаха няколко деца и тази гледка — момчета, които се бутат и блъскат, момичета с притиснати към гърдите учебници — само влоши настроението му. Вдругиден щеше да започне училище, а това означаваше обиди в добавка към контузията.

Изправил рамене, той продължи да върви и мина покрай магазина, в който работеше Тами Лий Гилмър. Майка му и Сам вероятно се чудеха къде се е запилял. Представи си ги седнали един срещу друг в ресторанта, вероятно хванати за ръце и разтревожени. Нека се тревожат, по дяволите. Беше обещал да не се отдалечава, каза им, че иска само да излезе на чист въздух. Идеална възможност — междуградският автобус чакаше от другата страна на улицата и изхвърляше дизелови изпарения в нощта. Светещият надпис над автобуса сочеше примамлива дестинация — МИСУЛА — СПОКЕЙН — СИАТЪЛ.

Божичко, какво не би дал да скочи в него на мига. Ровейки в джобовете си, намери сплескания пакет „Кемъл“. Бяха останали две цигари. Нямаше представа какво ще прави, когато и те свършеха. Как се снабдяваха с цигари децата в градче, където всички се познаваха? Запали и остави клечката да догори, докато четеше надписа на кутийката кибрит: „Вие сте самотни? Уплашени? Разорени? Наберете 1800 Рънауей“.

— Какъв късмет! — промърмори под нос и дръпна силно от цигарата си. Някъде в началото на учебната година бе пропушил, за да се навърта около Клаудия, и се беше получило. Тя го забеляза, поиска си цигара и след няколко седмици започнаха да излизат заедно. Чудеше се какво ли прави тя сега. Бяха разделени само от седмица, но вече се тревожеше дали щеше да го чака. Тази мисъл го вбеси толкова силно, че за малко не събори няколко деца, излизащи от библиотеката. Каза рязко „Извинете ме“ и се облегна на студената стоманена стойка за велосипеди пред сградата. Само няколко колелета бяха привързани към нея. Сигурно беше трудно да караш по тези неравни, заледени улици. Защо изобщо хората живееха в Монтана, питаше се той, докато издухваше струйка дим.

— Здравей, Коуди — изрече един познат глас.

Вдигна очи и видя Моли Лайтнинг, натоварена с книги. Остана в същата поза до стойката за велосипеди.

— Здравей.

Погледът й попадна върху оранжевото огънче на цигарата в ръката му и той изведнъж се почувства глупаво. Глупав и срамежлив, както когато пропуши за пръв път. Опитвайки се да се държи равнодушно, той бръкна за почти празната кутия.

— Искаш ли да запалиш?

— Не.

И без да пита знаеше, че тя не пуши. Е, хубаво. Поне не се готвеше да му държи конско.

Моли се чувстваше неудобно и поглеждаше нагоре-надолу по улицата.

— Чакаш ли някого? — попита той, опитвайки се да се държи дискретно, като пусна цигарата и я стъпка в мокрия сняг. Браво, каза си сърдито. Половин цигара, а вече я нямаше.

— Мама трябва да ме вземе в осем. — Вгледа се в него с очевиден интерес. „Може и да си пада по мен“ — помисли си той и идеята му допадна.

В другия край на пресечката три момчета в широки панталони и анораци вдигаха врява, смееха се и се блъскаха. Едно от тях взе камък или буца лед, хвърли я по табелата над козирката на „Линууд“ и прониза въздуха с победоносен вик при звука на строшени крушки.

— Кретени — каза тихо Моли.

Коуди се почувства малко по-добре, когато я чу да изрича на глас мислите му.

— Кои са тези?

— Момчета от училище. Били Хо, Итън Линдвиг, Джейсън Китредж. — Тримата се натъпкаха в кабината на стар шевролет „Ел Камино“ и отпрашиха в мрака. — Всички си мислят, че Били е много як, но аз смятам, че е кретен. Миналата година получи условна присъда като малолетен за кражба, но така децата само решиха, че е още по-як. Дори не го изритаха от отбора по футбол. — Млъкна, притеснена, все едно е казала твърде много. Неловко пристъпяше от крак на крак.

— Ъ-ъ, мога ли да ти помогна с книгите? — попита Коуди, надявайки се да не звучи като смотаняк.

Тя се усмихна както първия ден, когато се запознаха — някак срамежливо, но секси.

— Благодаря — отвърна и прехвърли в ръцете му купчината книги от библиотеката. — Не исках да ги оставя на снега. — Ухаеше много приятно на сапун и чист въздух. Коуди се надяваше миризмата на цигари да не се е пропила в якето му. — Ами ти какво правиш тук? — попита тя.

Той кимна към ресторанта на Труди в средата на пресечката.

— Майка ми и… Сам Макфий ме изведоха на вечеря. Просто исках да се поразходя малко. — Тя не каза нищо, но го слушаше в очакване. — Майка ми ще постъпи в болницата, за да дари единия си бъбрек на дядо ми — избъбри той.

Подготви се да види шокираната й физиономия, но Моли го изненада. Просто се усмихна отново и каза:

— Яко.

— Май да. — За пръв път Коуди започваше да мисли, че може би наистина е някак си яко. — Но — добави в продължаващ пристъп на откровеност, — докато са в болницата следващата седмица, искат да отседна у Сам. Оставиха на мен да реша.

— А какъв избор имаш? — попита тя.

Харесваше му, че изглежда искрено заинтересована. Тази вечер възнамеряваше да сподели с Клаудия и да поиска мнението й за всичко това, но тя не познаваше хората, за които ставаше дума. По-лесно беше да поговори с Моли, лице в лице.

— Мога да остана в Блу Рок с Джейк и Тадао — те работят за Гевин. — Подпря брадичката си на най-горната книга. — Или да отида в Лоунпайн.

Тя се усмихна широко и постави ръце на кръста.

— Майтапиш ли се? Какво има да се чудиш? Сам ти е баща и има ферма с коне. Лесно решение.